Мозайка, или "СМИ, хватит лгать" в България

13 август, полет FB0462 Амстердам-София. Появява се цяла количка вестници, заглавията, с които успявам да се запозная в полет са "Стандарт", "24 часа", "Капитал" и "Животът днес". Търся информация, и установявам, че такава липсва, което не беше изненада. Почти същото е положението и в онлайн изданието "Дневник", макар там има наченки на поднасяне на правдиви частици информация, понякога главно благодарение на читателите. Въпреки това обаче там описания по-долу ефект също се наблюдава и дори усилва от същите тези читатели. И така за какво става дума? Говорим за така наречената "мозаечност на информацията, или "прескок". Съгласно книгата "Манипулация на съзнанието - 2" от Сергей Смирнов - Сергей Георгиевич Кара-Мурза втори в анализа прием за манипулация е точно описания по-горе. Дефиниция: "Рязко изменение на темата на обсъждане, "прескок" от един обсъждаем въпрос на друг по такъв начин, че у приемника не би се появиля възможност да обмисли и критически оцени получената непосредствено преди това информация". Главната стюардеса на полета на въпроса ми "Кой е най-политическия вестник" заяви, че тя "вестници не чете, те всички пишат едно и също", а аз бързо установявам, че те го пишат и по един и същи начин. А именно използвайки споменатия вече прием на манипулация. "Информацията" поднесена на гражданите от българските медии е видимо насочена не към изясняване на фактите, а напротив, като приемът "мозайка" се използва масово. Невъзможно е съсредоточаването върху определена тема или мисъл, тя веднага прескача на нещо друго и напълно различно, така че общата картина въобще не се получава (исках да напиша в началото "се размива", но така е по-точно).

И така - търсейки информация във вестниците единственото, което ще получите от това е манипулация, още известна като "промиване на мозъка". Вестниците, които изброих, а не се съмнявам и всички вестници в България, както и новините по телевизията, които вече имах възможност да гледам, прилагат в масов мащаб посочения подход. Нека отбележим, че според Смирнов - Кара-Мурза "По време на перестройката ни беше наложено ново средство на господство, което като че съответства на общочовешките ценности и нормите на демокрация — манипулация на съзнанието. Относително това нововъведение в нашето общество протече разкол. Част от хората приветстваха прехода от открито принуждение, което в съветско време на мнозина се стуваше нетърпимо, към манипулация. Камшик — това боли, а духовен наркотик — това е приятно. Ако все едно силният заставя слабият да се подчини на неговата воля, то нека го направи с помощта на наркотика, а не камшика.

Други считат, че наркотикът е по-лош от камшика, наричат манипулацията "най-изострена и злокачествена форма на тоталитаризъм".

Така че става дума за избора не между демокрация и тоталитаризъм, а между разни типове "тирания". Представата, като че наличието на "демократически механизми" обеспечава свободата на човека, а тяхното отсътствие я подавя е плод на наивност."

Привеждам цитат от увода на книгата напълно, тъй като съм сигурен, че мнозинството читатели не са запознати с нея. И така изводът е: достатъчно е човек да знае какво търси, и то дори не е скрито, а просто се излива от всички възможни източници. Информацията поднесена от СМИ в България е насочена към манипулация на съзнанието на гледащия/слушащия/четящия така, че той да няма възможност за обмисляне и критическа оценка на поднесената информация.

Трябва да отбележа, че това не е единствения прием, използван от българските медии, но този е най-лесно откриваем. Широко използван например е и приемът "позоваване на авторитет".

Трябва да се отбележи разбира се, че тук и там в поднесената информация се срещат и правдиви изказвания. Така например Капитал - "България ще иска от Брюксел по-нисък акциз на горивата за земеделие". Стандарт, интервю на Антон Дончев - "Нацията трябваше да бъде накарана да повярва в капитализма". "Животът днес", интервю на Екатерина Бончева (член на Комисията по досиетата) - "Може би не е точно сценарии, но е имало някакъв замисъл, по който е трябвало да бъде осъществен този преход. Начинът, по който бе разграбена България, начинът по който през годините се структурира олигархията, не могат да са случайни".

Задължително обаче трябва да се отбележи, че за обема на посочените издания единственото прилагателно, с което може да се охарактеризира процентът истина е "микроскопичен".

Нека дам и кратък коментар на горните изказвания. Първо ако България иска от Брюксел решение по това, какъв акциз да бъде приложен на каквото и да е, то очевидно е, че български национален суверенитет като минимум по въпроса за акциза на горивата не съществува, а отношенията София-Брюксел са отношения колония-метрополия.
Второ - защо беше необходимо нацията да бъде накарана да повярва в капитализма? Ако капитализмът беше по-добър, по-напредничъв и по-прогресивен, то не бе необходимо никого да "караме да повярва". Вярата изключва разбирането и логиката, тоест капитализмът не бе по-добър, по-напредничъв и по-прогресивен, просто бе наложен като модел, и нацията бе "накарана да повярва", а приемуществата на капитализма бързо бяха нивелирани от неговите недостатъци. Тук българското общество падна във втория капан, наречен "демократични ценности", "многопартийна система" и "пазарни механизми". Привеждам термините, тъй като те са много добре познати на читателите. Зад тези термини се крие също така прием на манипулацията, наречен "заместване на понятията". И така зад тези термини не се крие нищо ново, но те се използват като камуфлажна мрежа за прикриване на колониалното управление и създаване изкривена картина на протичащите процеси.
И последно - Екатерина Бончева вече говори за сценарии на прехода. Това, което тя не казва, или може би това което редакторът не пропуска, е, че този сценарии бе насочен към обезличаването на България като суверенна държава и подчиняването и на външни интереси, което пряко се потвърждава от Капитал в статията за акциза на горивата. Същата тема проблесна за секунда през моите полузатворени от джетлаг клепки в предаване на Бойко Василев, когато стана дума за английския и немския посланници. Въпросът беше защо посланниците се вмъкват в българския политически живот. Отговорът разбира се е прост като бобено зърно - защото те са наблюдаващите на местно ниво от метрополията, иначе казано "гаулайтери" на българското управление, но той разбира се не бе и не би могъл да бъде даден на българския гражданин.

И така да обобщя. В българските СМИ информацията се използва единствено и само за манипулация. Българският гражданин няма, а по сценарии не би трябвало и да има достъп до правдива и обективна информация. Лъжата която ни залива ежедневно и ежечасно е насочена единствено към обезличаване, обезверяване и в крайна сметка поробване на българите от новите колонизатори, но вече с използване на наркотик, вместо камшик.

Мистър Обама, не трябва да звъните на президента Путин!

Източник:  http://contrpost.com/en/78-2013-05-10-13-45-19/3274-2013-07-13-03-01-34
Както се казваше в нашата статия от 29 юни "Что происходит когда президент молчит": «Ако в означения период от време – две следващи седмици САЩ не започнат да проявяват интерес към Сноудън, Русия ще трябва да вземе инициативата в свои ръце. И наистина, ако шегата с транзитната зона на Шереметиево се задържи още две седмици, то на руското ръководство ще е трудно да обясни на журналистите какво става на руска територия, та даже и в транзитна зона. Тази мъгла вече няма да мине. Да търси изход от създадената ситуация тогава би се наложило вече на Русия, а Путин не би искал това. Той предпочита САЩ да изискват, тогава биха били ясни намеренията на американците».

Тук авторът точно угада тренда за следващите две седмици. Ако някому се струва, че Сноудън случайно в това време е започнал да проявява някаква активност, авторът съветва да помисли за това, което бе казано в предната статия. Историята действително се закучи. Някой казват че това постави Русия в неудобно положение, но това засега не е факт, фактите едва започват да изплуват.

Активността на Сноудън вероятно му е била подсказана от руските другари. В дадения случай, Путин много правилно изстисква от ситуацията всичко, което може. Ударите и ходовете на неговите аналитици са много чувствителни за САЩ. Повтаряме, за САЩ би било по-добре, ако за Сноудън повече никой и никога не си спомни, но това няма как да стане и вероятно това е най-силния сдържащ ефект от това събитие. За в бъдеще САЩ ще се натъкват ту тук ту там на резултати от утечките, произведени от избягалия агент.

Самата среща или даже да кажем по-точно операция, да я наречем G9, е връх на майсторството.  Путин насъска срещу САЩ собствените им правозащитници, които до това кълняха изключително Русия и никога не обелваха зъб за нищо друго. Сега въпроса бе поставен така, че който се откаже от участие в това гръмко дело, би станал чуждестранен агент по факта, даже без всевъзможни заявления по закона.

Вашингтон по този повод мяташе гръм и мълнии и скърцаше зъби, бе понятно, че Путин пак уцели десятката, а по-точно, изигра казачок върху кървавия мазол на Обама. Но това би могло общо-взето да се предвиди, а виж реакцията на Обама, който заяви, че ще звъни на президента Путин по този повод е неочаквана и говори само за това, че никакви други способи за давление у САЩ над Русия вече няма. Спомнете си предните години, само нещо и Държавния департамент вече «съжалява», «изразява недоумение», «готви санкции», «урязва помощта» и «даже заявява за изключване на Русия» отнякъде и наопаки, включва я някъде.. например, в някоя ос на злото!

Е какво може да каже Обама на президента Путин? Че не е очаквал такава презагрузка? Обаче тук Путин может да му напомни, че презагрузката стана през март 2009 г, а буквално 8 месеца преди това САЩ устроиха кръвопролитие в Южна Осетия, чрез своя полуумен палаш – Саакашвили. Тове бе грамадна грешка от американска страна. След Великата Отечествена Война, русите добре разбират цената на съюзниците и лошо се отнасят към този, който ги убива.  

В същото време САЩ нищо не могат да направят днес със силната Русия. Например, в Афганстан САЩ здраво налапаха руската примамка, именуема «руски транзит», който е най-малко разходоемния способ да излязат от Афганистан, което още предстои да бъде направено от САЩ.  Интересен също е и друг момент. Американските политолози говорят, че Русия систематически възпрепятства националните интереси на САЩ, вероятно съвсем не допускайки, че у Русия има свои национални интереси, които са и по-близки, отколкото интересите на презокеанските партньори.

Един такъв умник заяви, че САЩ се нуждаят от това Русия да е по-спокойна на световната арена и да дава възможност на САЩ да въплати плановете си. Така и ти се иска да попиташ, не му ли минава през главата на уважаемия аналитик, че Русия се намесва само тогава, когато това засяга нейните национални интереси, докато в същото време САЩ се бъркат винаги и навсякъде. Та може би САЩ трябва да са по-спокойни и да не секат кибрит седейки на бурето с барут? Иначе това обезателно ще предизвиква взривни последствия. Но за САЩ всички свои външнополитически или военни планове – това са неприкасаеми вещи за останалите страни. Във всеки случай по-рано бе именно така.

Съвершенно глупава изглежда идеята със списъка Магнитски. Американските законодатели мислеха, че някого с това ще наплашат, а излезе така, че Путин обърна тези инициативи на полза на самата Русия и даже обра каймака от този закон два пъти. Първия път когато подписа закона на Дима Яковлев, а втори път когато списъка Магнитски удари по властната върхушка и се появи забрана за сметки в чужди банки. В резултат влиянието на САЩ над руския елит се смали. Е ли това в интересите на САЩ? Разбира се не! Глуповатите американски законодатели от дворния шахматен клуб седнали да играят с гросмайстор. Проблемът тук е, че колкото повече шахматни дъски в този сеанс на едновременна игра се слагат, толкова по-зле е ситуацията за САЩ.

Та ако гросмайстора е един, а против него играят на 16 дъски, то всяка загубена от него партия е само 1/16 от бала, но всяка спечелена е цял бал. Така не става в шахматните турнири, но именно така изглежда в международната политика. Това в САЩ изглежда не разбират и едно след друго се подставят. По-рано това се подкрепяше с мощни флоти и бърза разправа. Сега ни възмездие, ни разправи, ни флоти. Даже сътрудниците на ЦРУ са в неплатени отпуски. Приблизително същото както в Русия в нулевите години. Само не е нужно да кълнете Русия и Путин, това дело е на вашите ръде, господа полуумни «маккейни и кардини». Що се касае закона на Дима Яковлев, то това бе такъв як шамар, че политиците на САЩ не могат до сега да се оправят.

Неотдавна в една от частните беседи с един такъв господин, на авторът бе зададен следния въпрос: «Как мислите, Путин и за в бъдеще ли ще прилага санкции против САЩ ако не му хареса това, което ние приемаме против Русия, или вече изстреля всички патрони които имаше?». Честно казано, въпросът ме свари неподготвен. Първа естествена реакция бе да не се сдържам и да се разсмея, но не трябва да се забравя, че това бе доверителна беседа и обидил по такъв начин събеседника, в бъдеще би могло просто да загубя такава великолепна възможност на пряко общуване. Трябваше да отговоря обстоятелно.

Путин нищо не е изстрелвал и даже не се е опитвал да го прави. Самия израз тук е неправилен, той предполага някакви спонтанни действия. Путин засега само напипа път за въздействие, той като американските пионери движещи се по нови пътища към неоткритите земи търси най-добрите ходове, а намерил ги, развива маршрутът нататък. За никакъв изстрел не может да става и дума. Въобще, след като стана дума за изстрели, то за Путин – това е последна грижа, но ако все пак до това се стигне, то Путин би предпочел нож, а не пистолет. Знаещите хора говорят, че ножът в такива дела е предмет на персонално майсторство, а колтът чисто и просто обезличен подход. Впрочем, Путин и с голи ръце не е подарък.

Влошаването на междудържавните отношения е история не от днешния ден. Миналата година, веднага след избирането Путин се отказа от визита при Обама и срещата в Овалния кабинет рухна, премазвайки под себе си тези, които я планираха. Това бе неимоверна глупост, която САЩ правят не за първи път. По-рано така се набута и Израел. Помислете - хазяинът на кабинета Обама е на своето място на хазяин, а Путин на какво място е? На място на просител или подчинен. Точно така в Израл искаха да му наложат кипа, така да се признае върховенството на чужда на Путин религия. Господата, готвили това блюдо на кухнята си сами се и опариха на него. Междувпрочем да забележа, че тези, които се гордеят с религията си само за това, че тя е източник за останалите религии, е малко кухо. Хората се гордеят с миналото тогава, когато с настоящето не става да се гордееш.

Ако авторът на тази статия бе съветник на Обама, то съветът би бил такъв: Не е нужно да звъните на Путин и да молите да предаде Сноудън. Делата твои трябва да говорят в полза и вместо твоите слова, а не наопаки.

Въобще казано, политическата наука в САЩ преживява значителен упадък. Американците проспаха този момент, когато бе нужно да развиват други механизми на въздействие или, даже по-правилно да кажем, взаимодействие. Още при силния флот и богатата страна бе нужно да се мисли за бедните години, но вместо това САЩ мачкаха всички в дебелашки маниер. Никой не мислеше за това, да строи човешки отношения между страните, всичко се свеждаше до някаква всемирна бандитска разборка. Може би затова, че в американската политика тогава присътстваха тексаски мотиви на президента-велосипедист? Там, както е известно, куршумите свистят, а мислите спят. Впрочем, всичко това ще продолжава още известно време, докато от политическата американска уста не извадят гнилите зъби, от рода на МакКейн, който смърди на цял свят и заставя уважаващите себе си хора да се отдръпнат от това щастие по-далеч.

САЩ отново бойкотират олимпиадата в Русия (1)

Източник: http://contrpost.com/en/78-2013-05-10-13-45-19/3275-2013-07-14-09-49-12

(1) Забележка: заглавието на статията е оставено без изменение, въпреки че по мое мнение не отразява точно същността ѝ.

Президентът на САЩ Барак Обама по идващи до автора сведения се намира в депресия. Путин демонстрира колосална твърдост по отношение към своя визави. Всичко е толкова лошо, че в Белия дом вече са готови да вярват във най-най-лошото. Навярно, ако някой каже, че Путин е заповядал от руските географски карти да се махне САЩ, то Обама вероятно би повярвал и на това.

След това, което се случи в петък, Обама ще поввярва абсолютно на всичко, ако идва от Путин. Ние писахме за това, че на президентът Обама не е следвало да звъни на президентът Путин и както виждате, бяхме прави. Путин леко издържа натиск, какъвто не би издържала ни една страна в света, освен, възможно, Китай. Половината президенти на всички страни биха седели с мокри от страх панталони, само при известие, че им звъни президентът Обама. Путин при това не само не се изплаши, но и контратакува Обама.

По някаква причина американските полтитолози никак не могат да обяснят на своите заказчици, че не следва да се правят неща които ще нанесат урон на собствената страна. Въпреки това обаждането на Обама показа, че политолозите не разбират какво се случва. Там все още считат, че Путин се бои от САЩ и обезателно ще се предаде само Обама да натисне. Нужно е да се отбележи, че Обама е неспособен «натискач», но и Путин съвсем не е този когото може да натискаш. Днес ситуацията изглежда по-зле, отколкото изглеждаше миналия петък, тоест до позвъняването на Обама и до отговора на Путин.

Властите в САЩ минават вече на истеричен вик и вой. Така например беше казано, че на Сноуден не трябва да се дава трибуна. Позволете, а конституционното право на всеки американец на свобода на словото и свобода на събранията? Да, американците лишиха Сноуден от американски паспорт, но той все така е гражданин на САЩ. По мнение неизвестно на кого – Сноуден е престъпник, да, нека допуснем, но нали и престъпниците също имат права. Така че в този случай САЩ изглеждат съвсем неубедително и отказвайки му свобода на словото си нанасят поредния ущърб. Конституцията – тя за всички е конституция, а не боздуган изключително за главите на собствените граждани. Затова пак можем да говорим за новите тъпизми в политиката на САЩ. Въобще този рунд Обама загуби даже без намек на организирано съпротивление.

Путин пък напротив, не само спечели рунда, но и не обръщайки внимание на последствията вдигна от затоплените места две армии и обяви внезапни учения, а в Пентагона веднагически всички се разтичаха. Дявол знае какво има този русин на ум. Въобще сега в Пентагона вече говорят, че Путин отработва военно нахлуване и възможно това ще бъде Сирия. По мнение на автора това разбира се е пълна глупост, но има един момент, който може да се обсъди. На всички е известно, че тази есен трябва да се  състои срещата на Обама и Путин, а следващата година започва Олимпиадата в Сочи. В периода на студената война, САЩ вече бойкотираха летните московски Олимпийски игри.

Тогава това завърши с поражение на САЩ, та нали в игрите недошлите не получават медали. Освен САЩ никой не поддържа тогава този бойкот. САЩ постъпиха ужасно със собствените си спортисти, които са се готвили за възможно най-главната олимпиада в живота си и не можаха да вземат участие в нея, защото някой чиновник взел такова решение. Някой помни ли името на американския президент от тогава? А московската Олимпиада-80 помнят всички. Та кой загуби?

Добре ще подскажем, тогава президент бе също демократ – Джими Картър. Ще тръгне ли днешния демократ да поддържа бойкот на Олимпиадата в Сочи, към което призовава Саакашвили? Нужно е да се каже, че Русия разбира се се отдава в Олимпиадата по пълна програма. Инфраструктурата се строи най-съвременна, и това ще е значителен тласък за туризма в бъдеще. Ако в тези условия САЩ предпочетат да бойкотират Олимпиадата, то вероятно ще изпитат на себе си най-лошата форма на путиновия гняв.

Тук би следвало да се отбележи, че гневът на Русия това не е гневът на САЩ или Британия. Вижте Англия, е понадуха бузки по повод Литвиненко и пак се налижи да топат до Путин приветливо въртейки опашка. САЩ без Русия също няма да могат. Е не може да игнорираш страна, която се е разпънала от едния океан до другия (през Балтика), че още и контролира Северния морски път.  Така или иначе, но да се взаимодейства с Русия ще се наложи. Виж Русия такава жизненноважна необходимост няма. Освен САЩ и Англия е пълно с развити страни, които с удоволствие ще взаимодействат с Русия и вече няма да се боят от повелителния глас на Вашингтон.

В САЩ темата за бойкот на руската олимпиада пак е жива. Първо тази идея на високо ниво изказа бившия посланник на САЩ в НАТО Кърт Уокър в 2010 г. Господин Уокър може да бъде разбран, претърпявайки съкрушително поражение от ръждивите руски танкове НАТО нищо не можа да противопостави на Путин освен непонятно блеене за възможни неприятности във вида на бойкот на Олимпиадата в Сочи. Тогава славните грузински солдати показаха най-добрите резултати по бяг от противника и строшиха най-добрите подобни резултати в НАТО за цялата история на съществуване на тази организация.

Сега тази тема изплува отново, но започва изобщо не с олимпиадата. Както е известно нас ни чака доста наситена политическа есен. Предстоят и избори в Германия и среща във формата G-20. Също е запланирана среща на Обама и Путин. Това изглежда е най-голямото предизвикателство между двете страни. Впрочем останалите страни също «приседнаха». Някой да е чул Меркел да се изказва по повод срещата на Сноудън с правозащитниците в Шереметиево? А може би Оланд да е избухнал в гневна реч поддържайки съюзника по НАТО - САЩ? Ето ви и отговор на въпроса. Сноудън не е повод, че да се късат заради него жили.

Тук водораздела преминава по линията «Путин-Сноудън». Ако ти е по-важен Сноудън, то тогава ще се наложи да се откажеш от добри отношения с Путин. Руският президент вече показа, че компромиси тук няма да има. Обама ще трябва да се примири с това. За западните партньори изборът е в друга плоскост. Да се поддържа САЩ или Русия. Впрочем за щастие за Европа има и трети вариант, просто да отстъпи встрани. Което собствено Европа и направи.

Говорейки за САЩ е нужно да се отбележи, че както и за останалите страни, за САЩ е изключително неизгодно сега да се конфронтира с Русия още и затова, че това ще препечата към Русия още и Китай, който добре съзнава своята тежест и своята способност да усилва противодействието, но само  в качеството на съдействаща тежест. Сам Китай против САЩ в името непонятно на какви интереси естествено няма да тръгне, а виж получил някаква ценова преференция на суровини, че и заедно с Русия, разбира се ще потегли, междувременно предвижвайки и своите си интереси.

Преди векове старика МакКейн се оказа прав, когато каза че за презагрузка с Русия трябва да се забрави. Това е чистата правда и ние на протежение вече повече от две години говорим именно за това. За презагрузка в този вид в който я виждат САЩ ще се наложи да се забрави. Затова защото това е презапуск на старата система на американско доминиране която Путин няма да поддържи ако ще да я презагрузяваш три пъти от начало. Откровенно казано терминът бе съвсем не лош, а виж всичко останало, то е обикновения държавно-департаментски талаш, с който американците привично тъпчат цял свят вече на протежение много години. Изглежда у мнозина страни се изработи вече устойчив механизъм на невъзприятие. САЩ за длъжни да преминат от слова към дело. И с това дело трябва да работят не маккейните.

Главата на департамента по национална безопасност на САЩ Джанет Наполитано изведнаж скоропостижно излезе в оставка, и никой не обели зъб защо, а тук загадка няма. Причина стана все тоя господин Сноудън. Освен че извика противостояние вътре в администрацията, тук има още нещо, за което е нужно да се разкаже. Буквално от първия ден на бягството на Сноудън, госпожа Наролитано с мафиотска настойчивост извиваше ръце на всички, за да окаже максимално давление на Русия и да постигне предаване на беглеца.

От друга страна нейното ведомство се оказа в числото виновни и неумеещи да пази държавни тайни. Настанаха търкания, госпожа Наролитано се стараеше да защити честта на мундира и предпочете екскалация в противопоставянето, призовавайки да се инициират действия против Русия. Администрацията на Обама предпочете вариант на упростяване на ситуацията: да се прехвърли вината лично на нея и да се изправи в оставка.  Джанет Наполитано е една от най-амбициозните особи в американския истеблишмент, но както виждате на авторитета на Путин е подвластно даже активно влияние на вътрешния подбор на кадрите в САЩ. Това е много силен показател.

Необходимо е да се отбележи този момент особено. От известно време на изборни постове в САЩ и на назначаеми от американския президент длъжности се появяват лица, които така или иначе са длъжни да имат някакви качества, които да помагат в работата с Русия.  Спомнете си Кондолиза Райс, тя получи своето място само затова, че заяви, че в съвершенство владее руски. По-късно това се оказа несъвсем руски, а чешки и не в съвершенство, а "малко" и не "може да говори",  а само да слуша. Разбира ли тя при това за какво иде реч, вече съвсем никого не вълнуваше. Въобще всичко се оказа лъжа и завърши с провал.

Авторът на статията вече сотен път повтаря: няма значение говори ли някой там руски или въобще не говори. Всъщност Горбачов също приеха с отворени обятия, защото говорел английски. Е може би за Запад той да е бил свой, но в Русия днес ще се намерят малко хора, които откровено да му желаят дълги години живот. Важно е друго, да умееш да разбираш противника(партньора) не на неговия език, а по неговите ответни действия. Като тогава, когато САЩ позволиха на Саакашвили да устрои войната в Южна Осетия, въпросът бе би ли Медведев воювал с Грузия. Всички дружно решиха че не, а се оказа съвсем иначе! Ето този момент бяха длъжни да предвидят държавните деятели, а не "по чешки да слушат"! Вие ще кажете че е трудно да се предвидят действията на човек, който даже не е призидент, а само премиер-министър, но ръководи президента. Тук авторът ще каже, че това е поредната глупост. Ако премиер-министърът ръководи президента, то защо да се ориентираш на президента?

За кой ли път се налага да се констатира, че в САЩ съществува огромен проблем с кадрите, с аналитиците, с политолозите. (Да добавя - не толкова съществува проблем, кадри, аналитици и политолози има. Просто тези със здрав разум са обявени за "комунисти" и "леви", и решенията се вземат по "правилната партийна линия", което води и до сегашната ситуация) Това което се налага да се слуша от хората на ръководните високи постове изглежда като бълнуване насън, за съжалене поредното. Точно такова бълнуване се слушаше до това и няма никакви признаци, че в бъдеще нещо ще се измени. САЩ са закостенели в грешките си. Ето това е главния проблем на САЩ. На Америка е нужна не презагрузка с Русия, Русия си се развива съвсем нормално и динамично. На Америка категорически се предписва перестройка, като непременно условие за оцеляване. Ще тръгне ли Америка да бойкотира олимпиадата в Русия: най-вероятно не. Ще се откаже ли Обама от срещата с Путин тази есен, разбира се също не. Всички знаят, този който не се е явил на двубоя – предварително е загубил!

Фабриката за лъжи започва да се разсипва

Източник: http://kgb-ru.livejournal.com/16636.html

 

Съвсем скоро може да не познаем нашия свят.

Започвайки някъдекъм края на 1980-те СМИ налагаха на световното обществено съзнание, и особенно на съзнанието на жителите на СССР и постсъветското пространство определена картинка на света. С "процъвтяващ" и весел Запад, у когото всичко е прекрасно, порядък и се съблюдават правата на човека. С "изостанал" Съюз, който е длъжен да приложи всички сили, за да се оказже поне в задния двор на Запада. И с "див" Трети свят.

Нужно е да се каже, че фарсовата Русия от 90-те напълно устройваше целия Западен свят. Нейните образи запечатани в холивудските екшъни и комедии. Бандити, проститутки, водка, медведи и цялата прочее екзотика. Идването на власт на "злия КаГеБешник" Путин стана за западните политици неприятен сюрприз. Западът, сам водещ война с радикалните сунити в Афганистан, се разрази с гневни тиради по повод войната в Северен Кавказ и започна да оказва поддръжка на сепаратистите. Хората, потриващи лапички от перспективите да се разсипе Русия и да се заведат на нейните осколки корпорации, които за безценица ще извозват нефт, газ, дъревесина, злато и диаманти - "се прекараха". Започна продължителна информациона война, цел на която бе на всяка цена да се дискредитира ръководството на Русия. Но народът, който прекрасно помнеше, с какво завърши за него либералният експеримент от 1991-ва, не се излъга втори път. Хората прекрасно разбират, какво всъщност се явява залог за техния живот. Затова днес "Левада-центр" обнародва резултати от допитване, показало, че примерно половината руски граждани уверено са готови да поддържат силовите структури на страната даже в ущърб на собственото икономическо благополучие!

Но да предвиди това, което ще се случи през лятото на 2013-а не би могъл никой!

Никой не би могъл да предсказаже още през януари, че мнозина американци, в това число и политици-консерватори, ще заявят, че Владимир Путин е по-силен ръководител, отколкото тези, които днес ръководят във Вашингтон!
За това има няколко сериозни причини. Още в 2012 година държавният дълг на САЩ уверено изпревари ВВП на страната, и тенденцията се развива. Всичкото благополучие на американците - а също и на жителите на западния свят (в Германия държавния дълг е около 80% ВВП) - се гради изключително на дългове и на силово отнемане на богатства от страните на "третия свят". Колкото и да подпират тази пирамида, но тя обезателно ще рухне.

Страшен ударо по идеалите на западния свят стана бягството на екс-разузнавача Сноудън и обнародването на данни за формите и методите на работа на спецслужбите на САЩ. Всички красиви сказки за това, как американската администрация и силови структури "воюват" само в името на демокрацията и защита правата на човека се разсипаха, като къщичка от карти. Събирайки комерсиална информация за транснационалните корпораций, американските разузнавачи грубо нарушаваха както правата на чужденците, така и на своите граждани. С една дума НСА и ЦРУ се занимават с банален грабеж, оправдавайки  съществуването си пред лицето на могъществените си спонсори.

Но началото на края, съдейки по всичко, ще стане все пак сирийският конфликт. Случи се невижданото. Под давление на Русия американските власти фактически признаха собствената си лъжа. Отначало бе самита на "Голямата осоморка", на който в закл
чителното комюнике нямаше нито дума за сваляне на президента Асад. А после, след предоставяне от Русия неопровержими доказателства за използването от въоръжените групировки на химическо оръжие, Конгресът фактически блокира вече готовото решение за предоставяне на терористите на военна помощ.

На този фон единствените псевдоправозащитни напъни на вашингтонската администрация - става дума за безпрецедентното лобиране интересите на хомосексуалистите в света - изглеждат просто нелепо и извикват неразбиране даже у собствените граждани.

На част от американците започна да омръзва войната и беспардонното поведение на собствените спецслужби. Само че те не разбират, че тези войни и интриги са последен залог под кредитите, които им позволяват да  живеят красиво. И ако Пентагонът, ЦРУ и НСА бъдат плеснати през ръцете, то ще се наложи да се връщат чудовищните дългове и да се води полугладен живот... И тогава да се опита да се съхрани съществуващия порядък на живот ще може само с окончателно отхвърляне на хуманитарната риторика и превръщане в някакъв "Четвърти райх".

Интересно, осъзнават ли местните подгласници на американската администрация като Навални и Гудков, че ролята на "демократи-правозащитници" скоро няма да може да се играе? И готови ли са за сътбата на полицаи?

Коментар на читател: Уточнение: готови ли са за сътбата на вчерашни полицаи в ръцете на СМЕРШ, т.к. готовност за роля на полицаи на окупирана територия те вече не веднаж са показали.

Как протестите се превърнаха в нова битка на дясното срещу лявото

Източник: http://avtorski.pogled.info/article/46829/Kak-protestite-se-prevarnaha-v-nova-bitka-na-dyasnoto-sreshtu-lyavoto

Протестите в България след 23-годишен преход към катастрофален капитализъм минаха през различни фази. Юнските протести започнаха като спонтанна реакция срещу едно безобразно назначение на висш ръководен пост, което незабавно бе спряно и поводът за появата им изчезна. Те обаче продължиха и намесата на множество различни сили ги тласна в посока, различна от повода, който ги породи. Възникна спор дали днешните протести са различни от февруарските. Категорично съм съгласен съм с тези, които смятат, че са различни. Февруарските протести имаха в своята основа викън, отчаянието на бедните и онеправданите. Те бяха доминирани от социални искания, апелираха към политики, които традиционно са свързани с левицата и лявата политика. Неслучайно съвпаднаха със серия от самозапалвания и самоубийства на доведени до отчаяние от глад и ненъзможност да си плащат сметките хора. Днес не е така. Водещата линия в сегашните протести, независимо от разнородността на участниците и техните интереси, все повече изглежда като реванш на дясното срещу лявото. Кои могат да бъдат аргументите за това?
1. Самите протестиращи и заобикалящите ги журналисти безкрайно повтарят, че хората на площадите не се интересуват от сметките за тока, заплащането, от социалните мерки, не им пука от това, че икономиката може допълнително да влоши показатели от "изборите до дупка". Те самопредставят себе си като хората, които не се интересуват от цената на тока, за които социалните проблеми не са важни. Очевидно това не са интересите на милионите бедни, безработни, нямащи. Не са протестите на тези, които не могат да свържат двата края – интересите на хората, които са защитавани от традиционната левица. Не са интересите на тези, които допълнително обедняха по времето на управлението на ГЕРБ. Не са интересите на онези 400 000, които останаха без работа. Не са интересите на хилядите, които останаха без жилища, отнети им от банките през последните години, защото не могат да си плащат ипотеката.
2. В подкрепа на интересите се обявява ключова организация на най-богатите хора в България - Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България. В този смисъл важна част от олигархията иска реванш и не иска това правителство. Ще отбележа, че това правителство също така се опитва да реализира идеята за премахването на предимството на определени банки като място за депозити на държавни пари, което също не се харесва на съответните олигарси.
3. Основните лозунги на протестиращите са същите антикомунистически лозунги, с които се легитимираше и придобиваше самоличност десницата през 90 години - "кой не скача е червен", "червени боклуци" и пр. Само че, в началото на 90-те години все още селското стопанство и индустрията бяха в ръцете на държавата и те имаха някакво основание за това. Сега в края на този капиталистически преход, в който всичко построено от социалистическата държава е ликвидирано или разграбено, на нейно място властва див капитализъм, в България има едри капиталисти, малко средна класа и море от бедни, декласирани и озверели хора. Очевидно е, че никакви «комунисти» (хора, които подкрепят държавната или общонародна собственост като инструмент за развитие) не съществуват в парламента. Това е просто идеологическа риторика, чрез която с четвърт век закъснение се реанимират внушения, които да скрият истината за катастрофалния капитализъм, родил днешната олигархия.
4. Най-активни участници в протестите са ключови лица на традиционната десница, и изобщо активисти на групата от партии център-дясно като се почне от ДСБ и СДС, мине се през Кунева, «Синьо единство», «Зелените», партията на Касим Дал и се стигне до различни задкулисни версии на подкрепа от страна на ГЕРБ. Те виждат в ставащото възможност за реанимация, издигат лозунги за «ново дясно», отправят си взаимни реверанси за сътрудничество, търсят посоки да се завърнат на политическата сцена. Този протест има за свой гръбнак «твърдите ядра» и активисти на загубилите и останали извън парламента малки десни партии. Те са ужасени от политическата смърт и са готови да висят от сутрин до вечер по площадите, ако това може да им донесе някакъв нов политически живот.
5. Институтът за пазарна икономика, чийто идол е неолибералната икона Айн Ранд и който е ключов тинк танк предлагащ десни икономически политики в периода на българския преход, категорично се обяви в подкрепа на протестиращите и критикува мерките предприемани от правителството на Орешарски.
6. По телевизиите шестват серия от морално фалирали и сериозно икономически замогнали се лица на десницата от началото на прехода. От същата тази десница, която ликвидира българското селско стопанство, хранило столетия не само българите, а и други страни в Европа, за да стигнем до дереджето, че днес дори чесън внасяме от Китай. Разруши го с ликуващия възглас “Днес е един велик ден за българската демокрация” и от тогава “демокрация” се идентифицира у нас с ликвидация. Същата тази десница, която извърши голямата приватизация (термин, изобретен по времето на Тачър и символизиращ тачъризма) в България, раздаде материално богатство, трупано от поколения българи, принадлежащо на всички българи. Раздаде го на една нова върхушка, която формира господстващата класа на дивия капитализъм, а сега крещи “комунистите са виновни”. Сега тя отново иска власт, отново раздава морални присъди. Ни лук яла, ни лук мирисала.
7. Отново се появи след 20 години Васко Кръпката и отново се бори срещу “комунизма”. Знаковото лице на българската антикомунистическа десница от 90-те години на ХХ век Едвин Сугарев обяви отново гладна стачка, както го правеше в онези времена. Нищо че, както казва един знаменит класик, това което е било някога трагедия, сега се превръща във фарс. Тогавашните гладни стачки ознаменуваха трагедията на разрушаването на социализма, сегашната – фарсът, гримасата на създадения и с неговото участие капитализъм.
8. Един от много богатите хора в България, бивш министър от дясното правителство на ГЕРБ - президентът Плевнелиев обяви, че снема доверието си от правителството и подкрепя изцяло протестиращите.
9. Исканията на протестиращите се концентрират в промени в избирателната система, която да допусне колкото се може повече от невлезлите в парламента «десни партии» или до така нар. «смяна на политическата система», под което се разбира хаос от противоречащи се искания, простиращи се намаляване броя на депутатите до мажоритарна система. Във всички случай това ще направи парламентът не по-работоспособен, а по-неефективен и манипулируем с малки групи депутати, които много по-евтино могат да се напазаруват от олигархията. Проблемът, погледнат отляво, е промяна в икономическата система, което обаче и на ум не идва на протестиращите и от което бягат като дявол от тамян тези, които стоят зад тях.
Както установява още преди повече от век в «Психология на тълпата» Густав Льбон, в тълпата настъпват процеси на заразяване, отделните индивиди губят индивидуалност и се държат по начин, който не е характерен за тях в нормално състояние. Стихията на тълпата, умело тласкана в съответна посока, затъмнява индивидуалния разум. Сред протестиращите днес също има заразени от тълпата и емоциите хора, чиито интереси съвсем не са тези на десницата, не са интересите на богатите хора. Такива, за които плащането на сметките, работното място, здравното осигуряване, пенсията са особено важни, жизтено значими в едно общество, в което според Евростат почти половината от населението потъва в отчайваща бедност. Там има немалко хора, които са недоволни просто от ужасяващите следствия от българския преход към капитализма, от това че либералната демокрация в условията на олигархичен капитализъм работи не за всички хора, а само за определена част от обществото. Те ще останат излъгани. Ще станат жертва на това, което Хегел нарича «ирония на историята» - хората преследват едни цели, а се получава нещо съвсем различно. Бедните и неоправданите неведнъж са били психологически и идеологически жертви на десницата. Те бяха жертвата на доскоро управлявалата ни гербаджийска десница. В крайна сметка немалка е вероятността да се окажат такива жертви и днес.

За автора: Проф., д.ф.н., Васил Проданов – преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които «Познание и ценности», «Биоетика», «Биосоциални ценности» и др.

Ноам Хомски: Кому принадлежи Земята?

“The New York Times” 

На фона на ужасните трагедии, които протичат няколко километра оттук, и ощо по-страшните катастрофи, възможно предстоящи в близко бъдеще, може да изглежда неправилно и даже жестоко да се  говори за други перспективи способни – при цялата ис абстрактност и неопределеност – да послужат път към по-добър свят, при това доволно скоро.
Аз не веднаж съм бил в Ливан и виждах както моменти на големи надежди, така и моменти на отчаяние, смекчаващи се само от впечатляващата готовност на ливанския народ да преодолява трудностите и да се движи напред.
Първвата ми визита, ако може така да се нарече, бе точно преди 60 години  – почти на днешна дата. Вечерта се разхождахме с жена ми по северната част на израелска Галилея, когато към нас се приближи джип, от когото ни заповядаха да се връщаме обратно. Оказва се, ние бяхме преминали в друга страна, случайно преминавайки границата. Тогава тя бе необозначена, а сега, вероятно е настръхнала от оръжие.
Това бе дребен случай, но той нагледно ми показа, че легитимността на границите (а обобщено: и държавите) е нещо в най-добрия случай условно и временно.
Практически всички граници се установяват и поддържат с помощта на насилие, при това произволно. Ливано-израелската граница бе определена преди сто години със Съглашението на Сайкс-Пико, делящо Османската Империя в интересите на империалистическите Британия и Франция. Ни хората, живеещи на тази земя, нито даже ландшафта никого не вълнуваха. Тази граница е абсолютно лишена от смисъл, и именно затова бе така леко да се пересече, не знаейки за това.

Ако погледнем на чудовищните конфликти, бушуващи по цял свят, ще стане очевидно, че почти всички те са наследство от империалистическите престъпления и са породени от граници, които великите сили провеждаха в името на собствените си интереси.

Например, пуштуните никога не признаха Линията Дюран, с която Британия отдели Пакистан от Афганистан – нещо повече, нея никога не призна нито едно афганско правителство. Но за съвременните империалистически държави е изгодно да обявяват пресичащите я пуштуни за «терористи» и да превръщат домовете им в мишени за жестоки удари от американските беспилотници и силите на спецназ.
В света няма толкова много граници, така щателно охраняеми с помощта на най-съвременни технологии и служещи предмет на такава страстна риторика, като границата между Мексико и Съединените Щати – две дружествени страни.

Тази граница бе установена в XIX век в резултат агресия на САЩ. Но до 1994 г, в която президентът Бил Клинтън започна милитаризиралата я операция «Вратар» (Operation Gatekeeper), тя бе напълно открта.
До това хората спокойно я пресичаха, за да видят роднини и близки. Твърде вероятно операция «Вратар» бе свързана с още едно станало същата година събитие – а именно влизането в действие на Североамериканското съглашение за свободна търговия. Следва да се отбележи, че изразът «свободна търговия» неправилно предава същността на този документ.
Администрацията на Клинтън, без всякакво съмнение, разбираше, че мексиканските фермери, както и ефективно да неводеха стопанството, не могат да конкурират с активно субсидираното селско стопанство на САЩ и че мексиканският бизнес не би бил способен да конкурира с американските транснационални корпорации, по условията на съглашението получили в Мексико особени привилегии – в частност, така наречения национален режим. Тези промени практически неминуемо биха заставили поток от имигранти да потече през границата.
Някои граници се размиват паралелно със слабеенето на ненавистта и конфликтите, които те символизират и поддържат. Най-характерен пример за това е Европа. Европа столетия бе най-жестокия регион в света, обхванат от отвратителни и кръвопролитни войни. Именно изработената в хода на тези конфликти технология и култура на война позволи на Европа да завоюва света. Но след последния взрив неописуемо варварство – Втората световна война – европейците престанаха да се унищтожават един друг.
Учените свързват това с идеята за миротворческата същност на демокрацията, предполагаща, че демократическите страни не обичат да воюват една с друга. Но възможно европейците просто осъзнаха: в ръцете им се оказала такава разрушителна мощ, че следващият им опит да поиграят любимата си игра ще се окаже последен.
Тясната интеграция между европейските страни не минава без сериозни проблеми, но по сравнение с това, което се случваше по-рано тя е голяма стъпка напред.
Аналогично развитие на събитията в Близкия изток, където до скоро границите фактически отсъстваха, би било трудно да се нарече безпрецедентно. И близкоизточните граници действително се размиват, макар и с ужасни методи.
Неотвратимото, видимо, плъзгане на Сирия към самоубийство означава разпад на страната. Опитния близкоизточен кореспондент Патрик Кокбърн (Patrick Cockburn) работещ в The Independent прогнозира, че сирийските събития и техните регионални последствия могат да приведат към край на режима на Сайкс-Пико.

Гражданската война в Сирия застави отново да се  разгори конфликтът между суннити и шиити, станал един от най-страшните последствия на американо-британското нахлуване в Ирак, което започна преди десет години.

Кюрдските региони на Ирак и Сирия се движат към автономия и укрепват взаимните си връзки. Много аналитици предполагат, че кюрдска държава може да възникне по-рано от палестинската.
Ако Палестина някога получи независимост на основа някаква близост към преобладаващия международен консенсус, то нейните граници с Израел вероятно ще се размиват от нормалният комерсиален и культурен обмен, както това и ставаше в миналото в периоди на сравнително спокойствие.
Това би могло да стане стъпка към по-тясна регионална интеграция и възможно – към изчезването на изкуствената черта, разделяща Галилея между Израел и Ливан. Тогава хората ще могат отново свободно да ходят там, където ние с жена ми преди 60 години преминахме границата.
Подобна перспектива, по мое мнение, дава единствена реална надежда за решение на проблема с палестинските бежанци, който нахлуването в Ирак и пропадането на Сирия в ада лишиха от уникалност, допълняйки с цял ред други хуманитарни катастрофи.
Размиването на граници и легитимността на държавите извежда на преден план сериозни въпроси за това, кому принадлежи Земята. Кому, например, принадлежи световната атмосфера, замърсявана с парникови газове, количеството на които както всички научихме май месец, неотдавна премина особено опасно ниво?
Или, използвайки формулировка, която често ползват многи коренни народи, да запитаме иначе: кой ще защитава Земята? Кой ще отстоява правата на природата? Кой ще управлява нашето общо достояние?
Този факт, че Земята сега отчаяно се нуждае от защита от надвисващата екологическа катастрофа е очевиден на всеки разумен и грамотен човек. Разликата между реакциите на тази криза е една от най-забележителните черти на съвременната история.
На предния край на борбата в защита на природата стоят хора, които често наричат «примитивни» – членове на коренни и племенни общества (такива, като канадските Първи народности и австралийските аборигени), остатки от народи, преживели натискът на империите. Атаката срещу природата възглавяват тези, които се наричат развити и цивилизовани – най-богатите и могъществени страни.
Борбата за общото достояние взема най-различни форми. В миниатюра тя сега се води на турския площад Таксим, където смели мъже и жени отстояват един от последните в Истамбул късчета общо достояние от булдозера на коммерсиализация и «облагородяване» и от автократическото управление, унищтожаващо тези древни съкровища.
Защитниците на площад Таксим са авангард на световната борба в защита на нашето общо достояние от този булдозер. Ние всички трябва твърдо и решително да вземем участие в тази борба, ако ни е нужна надежда за достоен живот за човечеството в свят без граници. Ние сме дължни да защитим това, което принадлежи на всички хора, или то ще бъде разрушено.
Статията представлява редактирана реч на Ноам Хомски, произнесена 14 юни 2013 г в Американският университет в Бейрут.



Бележка под линия: Моето лично мнение за протестите на площад Таксим в Турция се различава от това на проф. Хомски. Това което най-вероятно наблюдаваме е опит за организиране на "арабска пролет", заради изменението на външната политика на Турското правителство по отношение на поддръжката на "въстанниците" в Сирия.

Балканската шахматна дъска: дипломация на руската рубла и интересите на ЕС

Източник:  http://telegrafist.org/2013/07/03/69855/

През 1998 г Збигнев Бжезински твърдеше, че «държавата, която господства в Евразия би контролирала два от трите най-развити и икономически продуктивни световни региони. Един поглед на картата позволява да се предположи, че контролът над Евразия почти автоматически влече подчинение на Африка, превръщайки Западното полушарие и Океания в геополитическа периферия на централния континент». Неговата книга «Великата шахматна дъска» внесе наистина крупен принос в изследванията по геополитика. Описвайки новите предизвикателства на американската външна политика в многополярния свят, Бжезински определя като геополитическа ахилесова пета на XXI век територията, която той нарича Глобални Балкани, т.е. «полосата от Евразия между Европа и Далечния Изток».

Бъдейки исторически арена на спорове между Съединените Щати, Русия и Европа, а също източник на регионална нестабилност, Балканите претърпяват преход към нова архитектура по безопасност, природата на която не е до край ясна; все по-решаваща роля играят новите сили, а старите действащи лица губят своето геополитическо влияние в региона. Постепенният упадък на лидерството на САЩ съвпада с рецесията на еврозоната: Евросъюза се възприема като неспособен да даде на Балканите нов път към някаква форма на паневропейска интеграция и да осигури стимули за сериозни структурни и икономически реформи. Този политически вакуум оставя територията подложена на влияние от други активни страни, например Турция и даже Израел, но преди всичко – Русия.

Потвърждение на изказаното предположение става обновеното евразийство на Владимир Путин. Близкият до Кремъл и военните кръгове руски политолог Александър Дугин признава, че крайната геостратегическа цел на Русия е реструктурирането на континенталният блок против атлантическите държави, възползвайки се от огромният стратегически и демографски потенциал на евразийския континент. Следвайки този подход, Русия трябва да се ръководи от многомерна външна политика, въздържайки се от тесни отношения с ЕС, Китай и регионалните държави например, Иран и Турция.

Постсъветското пространство (или «близката чужбина» в руската политическа риторика) подчертава историческото и културното сходство със славянските общности и представлява централна област на внимание за външнополитическите проекти на Москва. Енергетическите връзки са ключови инструменти за политическо влияние при проекцията на сила от страна на Русия върху "близката чужбина".

Проектът «Южен поток» представлява крайъгтлен камък на тази тенденция – след завършване на строителството газопроводът ще доставя руски газ по дъното на Черно море в България, разделяйки се в две направления: на север в Австрия и на юг в Италия. Отчитайки прогнозите, съгласно които търсенето в Европа на импортен газ в следващите няколко години значително ще нарастне (достигайки до 2020 г 80 милиарда кубически метра и превишавайки 140 милиарда кубически метра към 2030 г), проектът «Южен поток» ще има решаващо значение за енергоснабдяването на Европа.

С намерението да закрепи политическата ориентация на проекта «Южен поток», Русия сключи междуправителствени съглашения с ред Балкански страни, сред които Хърватия, Словения, Сърбия и България. Москва се стреми към стимулиране на по-дълбока икономическа интеграция на Балканите, агитирайки по възможност страните от региона да встъпват в Митническия съюз на Русия, Беларусия и Казахстан.

"Близката чужбина" се разглежда не само като зона на естествена експанзия на руските интереси, но и като фактор в усиливащото се съревнование на Москва с Китай – в днешно време активен конкурент на Балканите. Неопределеността относно бъдещето на еврозоната бе неизбежно експортирана на периферията на ЕС, което се съпровождаше със съкращение на ВВП на балканските страни през 2009 г с 5,2 процента. Своето влияние Москва повишава за сметка на това, че се възприниема от балканските държави като надежден партньор. Неразрешеният въпрос Косово и относителното (или, като минимум, временното) снижение на пряката роля на ЕС и НАТО в региона се разглежда от Москва като благоприятна възможност.

Поощрявайки руските компании да инвестират в региона и издигайки флагът на културното родство, Русия вижда в Балканите икономически възел, осигуряващ по-удобен достъп към европейските пазари. Избирането за президент на Сърбия ориентиращия се към Русия Томислав Николич ускори програмите за реконструкция на хидроелектростанциите, модернизация на железните пътища и превъоръжение на сръбската армия. В качество на допълнение към тези проекти Белград също трябва да получи руски кредити на сума 800 милиона долара.

През 2011 г Русия способства за крупни вложения в секторът на недвижимост в Черногория, а също и в нефтогазовия комплекс в Македония. На свой ред повече от 200 словенски компании работят почти в 50 руски региона. На фона на изложеното, преките чужди инвестиции на Евросъюза в последните няколко години рязко тръгнаха надолу.

А освен това, недостигът на средства и надеждни источници на природен газ стават главни причини, заради които се оказа в тупик флагманският проект на ЕС, проектът «Южен газов коридор» – газопроводът Набуко, газов мост от Азив в Европа, основно предназначение на когото всъщност, бе да се заобиколи Русия и се свърже турско-българската граница с Баумгартен в Австрия чрез България, Румъния и Унгария. В случай че бъде построен мощността на 1300-километровия тръбопровод ще бъдет в района 10-23 милиарда кубически метра за година, което е една трета от фактическата производителност на «Южен поток».

Широко разпространение получи представата, че в процеса на използване на енергетическите връзки в сферата на външната политика от Русия на Балканите в качество на инструменти за развитие на отношенията в сферата на дипломацията и безопасността, напротив, ЕС де факто се оттегля от региона.

Европейците остават верни на принципа стабилизация чрез интеграция, който избраха в края на 1990-те г. във формата както на военни, така и на граждански мисии. Най-мащабнияот тях в днешно време е проектът ЕВЛЕКС в Косово, задачата на който е в способстването на развитието на правова държава с помощта на административен мандат.

И въпреки това, ако на Евросъюза е съдено да бъде сериозен играч в бъдеще, в своето увлечение в процеса на разширение и създаване на архитектура на безопасност на Балканите Брюксел ще трябва да изяви нови направления за съвместна дейност. Това ще направи възможно продвижението на неговите интереси – в рамките на общоевропейското пространство – и в същото време ще повлече икономическо сътрудничество с Русия от по-добри позиции за търг.