Зараждането на интелектуалният социнтерн

Социнтернът от XIX–XX век се възражда в нова форма – интелектуален социнтерн. Неговото организационно ядро точно осъзнава целите и задачите, ясно си представя пътя за тяхното достижение и най-главното – има необходимата воля. Негова социална база е интелектуалният пролетариат – работниците в информационната сфера, главната производителна сила на постиндустриалното общество.

На 18 и 19 януари в Берлин протече международен научен семинар на тема «Ролята на демокрацията на участието, социалните права на човека и геополитиката в еволюцията на човечеството през XXI век».

Макар това мероприятие да остана незабелязано от политическите кръгове на страните от Европа (същата Германия, в столицата на която то се проведе), то въпреки това е силно знаково събитие.

Преди всичко следва да се отбележи, че при относително малко число докладчици на семинара бяха представени научни кръгове на седем страни – ФРГ, Русия, Норвегия, Великобритания, Италия, Мексико и Куба. Присътства и излезе с доклад бившият президент на ГДР, а днес почетен президент на Лявата партия (Die Linke) на ФРГ доктор Ханс Модров.
Мероприятието получи достаточно солидна поддръжка от водещите научни центрове в света. В числото организации, съдействали в едно или друго отношение за провеждането на този научен семинар, бяха Автономният столичен университет на Мексико (Universidad Autonoma Metropolitana – UAM), Центърът по икономика на Шанхай (CESS), Шанхайският университет по финанси и икономика (SUFE), Световната ассоциация за политическа икономика (WAPE), Работническият университет на Мексико, Центърът за икономическо и социално развитие и Китайската академия по социални науки (CASS).

Към реална демокрация чрез информационните технологии

Основно внимание на семинара се отдели на днешните проблеми на цивилизацията, преди всичко на обеспечението на реализация на правата на човека в съвременния свят, усъвершенстване на механизмите на демокрация в условията на преход към информационно общество, а също на възможният облик на бъдещето световно устройство и пътищата за разрешение на съществуващите кризи.

Болшинството докладчици признаваха, че съвременната цивилизация, в частност нейната социална система, преживява период на дълбоки преобразования, водещи към формиране на качествено нов световен ред. Основна първопричина за тези процеси болшинството участници на семинара виждаха в цифровата революция. Нейните последствия, по тяхно мнение, могат да бъдат съпоставими за човешката еволюция с промишлената или аграрната революции. Като следствие трябва да бъдат изменени основни институции, лежащи в основата на съвременната цивилизация: пазарна економика, парламентарна демокрация, елитите на обществата и държавите, транснационалните елити. Еволюцията на тези институции може да доведе към ръст на рисковете и угрозите на цивилизацията, срив на нейното устойчиво развитие.

Колаж Андрей Седых

В частност, икономиката, основана на пазарни механизми на формиране цената на продукта (преди всичко информационният), ще загуби способност за обезпечава адекватна оценка на стойността на труда. По мнение на болшинството присътствавщи, това ще доведе до необходимост от използване на передови информационни технологии с прилагане на нови методи за оценка стойността на продукцията и услугите, основани на теорията за стойност на труда (Адам Смит, Давид Рикардо, Карл Маркс). Те ще позволят да се заменят или допълнят пазарните механизми, обеспечавайки за сметка на това еквивалентна оценка на всички видове трудова дейност, сформиране на ефективни и демократични механизми на изработване на решения за производство и разпределение на различните продукти и услуги. Тоест пазарните механизми на съвременната икономика в информационната епоха губят своята ефективност и възниква необходимост от преход към някакви непазарни инструменти за регулиране на икономическото развитие, основани на демократическите механизми. Всъщност става дума за нови форми на социалистически отношения.

В качеството на главен механизъм за реализация на демократическите принципи в информационното общество се предлага концепция за демокрацията на участието, която трябва да позволи на хората непосредствено да участват в приемането на важни решения в икономическата, политическата, военната и културната сфери за сметка на съчетанието на представителни и преки плебисцитарни механизми.

Съвременните демократически механизми, по мнение на болшинството участници в семинара, не в пълна степен са способни да реализират главното право на народа да бъде основен източник на власт. Днес областта на прилагане на демократическите инструменти фактически се ограничава само до сферата на избора на отделни висши ръководители и състава на парламентите (както и те да се наричат в отделните страни). Съответстно правото за всички основни аспекти на реалното управление – от целеполагането до постановка на задачите и контрол за изпълнението се делегира на сформираните органи на властта. При това ефективен контрол от страна на обществото върху това управление е практически невъзможен: да се свали от длъжност негодният ръководител, не желаещ да изпълнява предизборните обещания, е практически невъзможно даже в най-демократичните страни. Затова предизборната лъжа е станала норма в съвременната политика.

Създаването на действително демократично общество, считат участниците на семинара, е възможно за сметка на радикално расширение сферата на прилагане на демократическите механизми, включвайки в нея не само формиране на органите на властта, но и ключеви аспекти на текущото управление, такива като целеполагане, определение на задачите и даже способите за достигане на целите. Естествено, това е възможно изключително за сметка на прилагането на информационните технологии. Именно даденото направление на дейност се явява, по мнение на ред докладчици, предово и най-перспективно направление за развитие на социалното устройство на обществото. На този курс и са съсредоточени основните усилия на болшинството научни колективи, представени на семинара.

Друг важен извод от изказванията на участниците на семинара е признанието от този достатъчно представително международно съобщество от учени на това, че изход от съвременната цивилизационна криза е възможен само чрез построяване на нов модел социализъм. Той е длъжен да обеспечи (за разлика от социалистическите модели на XX век) реална демокрация. Нейна технологическа опора може да стане само глобална информационна среда. В това отношение твърде показателна е темата на доклада на доктор Павел Кокшота, специалист в сферата на икономика и изчислителна техника от университета Глазгоу – «Научната парадигма на социализма в XXI век и преодоляване на пространствено-времевите ограничения на демокрацията на участие чрез системи за гласуване през мобилен телефон и информационни технологии».

В този контекст може да се отбележат някои от най-интересните изказвания. Така например, доктор Ханс Еберхард Шулц, юрист от ФРГ, президент на ES-Фонда, в своя доклад на тема «Борба за социалните права на човека в качеството на средство за необходимите преходи в текущият световен порядък» с опора на основателна база резултати от социологически изследвания и анализ на правовите системи на водещите държави в Европа и САЩ доказа, че в страните от западната цивилизация при пазарна економика е невъзможно да се реализират даже елементарни права на човека, понеже по-състоятелните, разширено тълкувайки своите права и свободи, лишават от такива по-малко обезпечените си съграждани.

Доктор Хайнц Дитрих, виден учен в областта на социологията, един от идеолозите на концепцията на демокрацията на участие, в доклада «Еволюция на демокрацията на участие и посткапитализъмът в дихотомическият световен порядък на НАТО и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС)» констатира възникване на нов модел биполярен свят: НАТО – ШОС. При това той отдели трета сила, която има бъдеще. Това са големите маси активно население на света, стремящи се към създаване на по-справедлив световен порядък. Водеща роля той отделя на слоевете, свързани с информационната сфера, най-интелектуално развитите личности. Те, опирайки се на научна база, определяща обликът на бъдещия свят, теорията и практиката на социалните преобразования на съвременният информационен свят, ще могат да станат авангард на силите, които ще строят нов, справедлив, истински демократичен свят. По негово мнение, «научната парадигма» на новият справедлив социален порядък, а също на регионалните и националните програми за преобразование разглеждайки ЕС и Латинска Америка в основни линии са сформирани. Водят се работи в това направление и в други страни. Най-важна задача за текущият момент той счита формиране на мрежево международно съобщество от аналитици – организационна основа, авангард на силите за бъдещите преобразования. Бъдещето на човеческата цивилизация той вижда социалистическо, естествено построено на нови научни и технологически основи.

Съзвучно с изказването на доктор Хайнц Дитрих бе и докладът на доктор Ханс Модрова, който на основата на детайлен анализ на развиващата се ситуация в света, преди всичко в страните от ЕС, направи извод за неизбежността на дълбоки социални изменения в обществото и обоснова възможните пътища за тяхната реализация. По негово мнение, революционните по своята дълбочина и природа социални преобразования съвершенно необезателно ще имат облик на кървави революции, а могат да протекат мирно и еволюционно. При това първа стъпка може да стане революция в информационната среда, където ще се сформира общо виждане за бъдещият свят в мрежовото интелектуално съобществи, което след това плавно ще се въплъти в практиката на държавно строителство като единствен възможен път за изход от тази цивилизационна криза, която е обхванала съвременна Европа.

Видният икономист доктор Гюнтер Балке от ФРГ в доклада «Необходимост от ново глобално просвещение» в качество на ключева задача за социални преобразования отдели разпространение на новите социалистически идеи в обществото, изучение на теорията и практиката на съвременните ненасилствени методи за социални преобразования.

Интересни резултати от социологически изследвания представиха докторите Клаус Барч (ФРГ) и Давиде Фери (Италия) в доклада «Асиметричното представяне на обществото в централните органи на властта по класови, гендерни и етнически признаци в Германия, Великобритания и Китай», където показаха въпиющият дисбаланс на представителство на различни слоеве от населението в парламентите на тези три страни, където повече от 70 процента от населението е представено от по-малко от 10 процента парламентаристи, а под три процента от населението – от повече от 60 процента.

Авторът на статията, представящ Русия на този семинар, излезе с доклад «Геополитическа концепция на многополярният свят: Европа, Китай и Съединените Щати. Основни зони на конфликта: Украйна, Централна Азия, СреденИзток», в който показа, че световният порядък на бъдещето ще се сформира не от държавите, а от цивилизационните съобщества начело със своите центрове на сила. Архитектурата на бъдещият свят ще бъде определена от пет водещи цивилизации: западна, евроазиатска, китайска, исламска и латиноамериканска. Ключева роля във функционирането на бъдещият световен порядък ще играят междуцивилизационните съюзи, най-важен от които може да стане континенталната ос Запад – Евразия – Китай (Берлин – Москва – Пекин).

Мексиканските представители: доктор Гилермо Лезама, президент на университета на трудящите се в Мексико, и Емилиано Силва в своя доклад показаха, че в страната расте социалното напрежение, предизвикано от всевластието на неколцина клана, болшинството от които са всъщност криминални, която формира в страната предреволюционна ситуация, опасна с масово кръвопролитие и възможна загуба на държавна независимост. Разрешение на острите социални въпроси авторите на доклада също виждат във внедряването на информационни технологии на демокрацията на участие.

Концептуални проблеми

Анализът на насочеността и съдържанието на представените изследвания показва, че те съдержат цял ред достатъчно сериозни недостатъци.

Преди всичко може да отбележим абсолютизацията на идеята за демокрация на участие като решаващ инструмент за построяване на ново общество. Тази концепция като цяло изглежда много привлекателна. Но при по-внимателно разглеждане в нея се изявляват сериозни проблеми.

Пръв и най-важен от тях е, че няма никаква възможност да се пконтролират от страна на обществото коректността за отчитане резултатите от гласуване. В компютерните системи в отличие от традиционните системи, основанни на бюлетини, това практически е невъзможно да се осъществи. На битово ниво, където не се засягат интересите на сериозни политически сили, на честност на броене на гласовете все още може да се разчита. Но вече на регионално, а още повече на държавно ниво да се надяваме на честно броене на гласове не е възможно: резултатът от гласуване ще се решава не от числото гласували, а от степента на контрол на конкуриращите политически сили над електронната система, качеството и количеството хакерски колективи.

Освен това, във всички повече или по-малко крупни страни, даже високоразвити, такива като САЩ, има мащабни зони, където Интернет и безжична телефонна връзка са недостъпни. Съответстно да се обеспечи всеобхватност на територията и населението на такива страни от тази система е невъзможно.

С този проблем е свързан и друг – съсредоточавайки се на изработката на ефективни инструменти на реалната демокрация, научните колективи, съдейки по представените резултати от изследвания, не обръщат длъжното внимание на главният въпрос: какъв трябва да бъде стопанственият ред в постиндустриалната епоха? Не се разглеждат проблемите на бъдещата социална структура и форми на собственност, механизмите на функциониране на обществото в цяло в информационната епоха.

Накрая, няма детайлен анализ на движещите сили на бъдещите социални преобразования. Ако основен двигател на социалните преобразования на новото време бяха селските маси – главна сила на тогавашната икономика, а впоследствие работническата класа – основен производител в индустриалната епоха, то днес, в информационната ера, по признание на участниците на семинара, на политическата арена излиза нова политическа сила – интелектуалният пролетариат. Производството на информационни продукти, преди всичко сложни, е придобило всички формални признаци на конвейерното производство. Това превръща работниците в информационната сфера (инженери, програмисти, учени и други) във фактически пролетариат, трудът на който освен това е съвершенно неадекватно заплатен от работодателите. Информационното пространство и интелектуалното превъзходство на тази сила над властните кланове създава изключително благоприятни условия за неговата оперативна и достатъчно скрита организация. Пример могат да послужат събитията от «арабската пролет».

Друг важен проблемен аспект, който може да се отбележи, е този факт, че философска база за представените изследвания остава класическият материализъм, сформиран още в началото на XX век. Като следствие на това в изследванията доминира икономически поглед на цялата жизнена дейност на цивилизацията. В търсенето на нови форми на социално строителство в информационната ера, навярно трябва да се започне с ново осмисляне на основният въпрос на философията: какво е първично – материята или духът? Вероятно, нов отговор на него може да стане признание на тяхното неразделимо единство.

Поглед в бъдещето

Въпреки всичко лидерите на новото международно научно съобщество гледат в бъдещето с оптимизъм. Доктор Хайнц Дитрих каза: «Ние възнамеряваме да интегрираме знания от различни дисциплини: политическоа икономика, математика, теория на сложността, теория на информацията, биология, теория на мрежите, политическя и воення науки. За да включим междудисциплинарен обмен и сътрудничество, ние ще създадем общодостъпни бази на знания в Интернет и ще организираме виртуални курсове за обучение на желаещите. Ние ще работим като виртуално доброволно обществп изследователи, свободно обменящи се с резултатите от своите изследвания. Ние се обръщаме към изследователите, които разделят нашите ценности за устойчиво демократическо развитие на световната цивилизация, свободно от нужда и експлоатация, да се присъединят към нас. Ние се стремим да построим международни връзки за съвместна работа, които ще търсят разрешение на най-важните проблеми на днешният ден. Резултатите от нашата работа трябва да станат информационна поддръжка за социалните движения и прогресивните правителства. В резултат от международните колективни усилия с децентрализирано разделение на труда ние можем да използваме колективният интелект на прогресивното научно съобщество за големи достижения, много по-големи, отколкото бихме могли да направим самостоятелно».

Някога, в далечната 1864 година бе създаден първият работнически интернационал, преобразувал се през 1889-а във втори – социалистически. Изминаха около 30 години, и социализмът победи в Русия. Днес времето е свито и същите процеси могат да се осъществат  няколко пъти по-бързо.

Интеллектуалният социнтерн се ражда. Неговото организационно ядро ясно осъзнава целите и задачите, ясно си представя пътищата за тяхното достигане и най-главно – има необходимата воля да се движи в избраното направление, решавайки попътно възникващите проблеми.

Автор Константин Сивков

Източник http://vpk-news.ru/articles/19097

Краят на Латвия, или безславната гибел на балтийският «тигър»

Източник: http://webkamerton.ru/2011/11/konec-latvii-ili-besslavnaya-gibel-baltijskogo-tigra/

Попаднах на тази статия за днешното състояние и перспективите на Латвия. Сравнявайки читателят може да намери множество прилики с положението в България. Мои коментари са включени в тялото на статията. Приятно четене.

– Помните ли старият анекдот за Украйна? – ме пита латвийският икономист Александър Гапоненко. – Идва Путин при Кучма и пита: за колко може да се купи незалежната? А Кучма в отговор: за вас с хората или без хората? Без хората е по-евтино! Путин пресметнал и казва: давай без хората. А Кучма: тогава почакай още три години. Тъжен анекдот. Често си го спомням тук, в Латвия. Моята страна, където аз, всъщност, съм «негражданин», може да се купи евтино и сега веднага. Латвия е пустиня. Държава без хора.

Гапоненко не преувеличава. Някога шумната и даже блестяща (по съветските мерки) Рига – днес е скучен до прозявка провинциален град, по чистичките улици на когото тихо се придвижват немногочислените минувачи. Усещането е за вечна неделя, като че ли цялото семейство е заминало извън града. В ресторантчетата в Старият град застарели девойки, търгуващи със своята красота, водят деликатни любовни преговори на английски с престарели западни туристи. В полупустите нощни клубове, където даже барманите разговарят с полушепот, гасят мъката с рижки балсам самотни командировани и «гости на столицата».

– Това си е нещо! Рига по сравнение с периферията, може да се каже «кипи», – разказваше ми рускоезчен шофьор на такси. – Идете в някаква Лиепая наример – ето къде е гробището! Град-покойник. По нощите даже е страшно. Иска ти се да викаш: «Хора! Къде сте?» А те всички са там, на Запад – събират ягоди някъде в Ирландия, работят бавачки в Англия или черноработници в Германия. Пропаднаха нашите хора. Аз неотдавна отидох на рожден ден при приятел – събраха се роднини, едни млади жени с деца, чинни, порядъчни. Аз викам: а мъжете къде са? А в отговор: да заработват в Европа. У нас, ей-богу, като в някакъв Таджикистан: жените живеят без мъже. Мъжът се жени, прави деца, а после заминава гастарбайтер някъде на Запад, например в Дъблин. Даже анекдот има. Разговор в билетната каса: «Ту тикетс ту Даблин!» – «Куда, блин?» – «Туда, блин!»

Даже Втората световна война не нанесе такъв демографически ущърб на Латвия, като влизането в Евросъюза. От СССР републиката излезе с население 2,7 милиона човека. Резултатите от последното преброяване през март тази година и продължено (от отчаяние!) чак до юни, са плачевни. За да напънат цифрите (а от тях зависи разпределението на европейските блага и квоти), бе въведена препис по Интернет и специфическа формулировка «жител на Латвия, повече от година живеещ зад граница». Но независимо от всички хитрини, властите можаха да разпънат официалната цифра само до 2,2 млн. човека. Макар демографите да са уверени, че реалната цифра е 1,8 млн. (един район на Москва). И това при излишък на великолепни территории с идеална екология и мек климат! (На един латиш се пада 10 пъти повече земя, отколкото на един холандец.)

Латвия, страна с несъстояло се бъдеще, в пълна тишина върви към дъното. Както горчиво се шегуват местните: «Последният, който заминава! Не забравяйте да изключите лампите в аеропорта».


Сравнете сами: на снимката в ляво от 1984 година – цех на Рижкият завод «ВЭФ» по производство на най-добрите в СССР телефони. На дясната – този цех днес.
Фото: РИА «Новости»

ЛИФЛАНДИЯ – ЛАТВИЯ: ЖИВОТ В ИМПЕРСКАТА ПОКРАИНА

Град Рига заедно с Лифляндия Руската империя купува от Швеция за «вечно владение» (!) през 1721 година по резултатите от Северната война, напълно изменила съотношението на силите в Балтика в полза на Русия. Макар Рига нашите войски да вземат още през 1710 г, по условията на Нищадтският мир Русия трябва да изплати на шведите 2 милиона сребърни талера. Луди пари по това време! Тогава изглеждало, че си струва. Трудолюбив спокоен народ, немски дух на прагматизъм (дворянството съставят балтийски немци, латишите са били крепостни селяни) и главно - изход към морето, в Европа. И макар за това в Латвия не обичат да си спомнят, именно на Русия латишският народ е задължен за националното обединение и възстановяване на земите (с присъединение впоследствие на Латгалия, Земгалия и Курляндия).

XIX век се ознаменува за Балтика с бурно развитие на промишлеността. Империята не се скъпи за развитие на покраинините. 1861 г – първи железен път между Рига и Даугавпилс. 1862-а – откриване на Рижкият политехникум, първи политехнически вуз за страната, цел на когото става обеспечение с инженерни кадри бързо растящото производство. 1869-а – създаване на знаменитият «Руссо-Балт» (Руско-Балтийски вагонен завод), произвеждащ вагони, сельскостопански машини, керосинови двигатели, кораби. И, главно, първият (!) руски автомобил «Руссо-Балт», возил император Николай II. Още тогава Латвия се счита витрина на успехите на Руската империя. А впоследствие става символ на процъвтяването на СССР.

В съветско време върху Латвия се излива златен дъжд. След мащабна индустриализация малката република заема трето място в страната,
веднага след Московска и Ленинградска области, като най-промишлено развит регион. (При това, че населението на републиката съставя само 1% от населението на страната.) Тук се произвежда абсолютно всичко – микроавтобуси, радиоприемници, самолети, трамваи, автомобили, електровлакове, кораби, битова техника, медикаменти, текстил и трикотаж, козметика, мебел. А какви красавци предприятия, гърмящи по цялата страна! Завод-гигант «ВЭФ», на който работеха 20 хиляди човека – най-голямото електротехническо предприятие на СССР, експортиращо продукция в 42 страни от света! Рижки радиозавод на името на Попов. Пионерът на съветската полупроводникова микроелектронна промишленност – знаменитият завод «Алфа», чиято продукция се използва в самолетостроението и в секретните космически разработки. «РАФ», наводнил Съюза с отлични за това време микроавтобуси!

Когато Латвия през 1991-а фактически безкръвно добива независимост, изглеждаше, че за нея може да не се тревожим. От СССР тя получи великолепно наследство – съвременна промишленност, квалифицирани кадри и висок научен потенциал (на територията на републиката работеха 15 научно-изследователски института). По ниво на ВВП на душа от населението Латвия заемаше достойно 40-о място в света (по-напред от Ирландия). Защо тогава след 20 години малката горда република се оказа в такава отчаяна икономическа ситуация, а всички плодове се превърнаха в камъни? Или както се изрази экс-президентът на републиката Гунтис Улманис: «Откъде у нашата Латвия тази дупка в панталоните?»

КАК ДОЙДОХА ДО ТАКЪВ ЖИВОТ

– Когато правителите на Латвия получиха независимост, те не напълно разбираха какво е това – казва председателят на Съюза на журналистите на Латвия Юрис Пайдерс. – Те така дълго и упорно се готвиха да се борят за свобода, и изведнаж бах! – независимост. Какво с нея да се прави? Първа светла мисъл – да се краде, да се реже съветското наследство.

– Защо бе разрушена промишлеността, една от най-съвременните за това време? Защо властта съзнателно угроби предприятия на световно ниво? В какво е смисълът на играта? Всичко се обяснява просто – разказва икономистът Ейнарс Граудиниш. – В съветските корпорации бе съсредоточено огромно количество висококвалифицирана работна сила – в основно руси и придошли от разни места на СССР. На заводите растеше и крепнеше движение за съхранение на Съветският Съюз, защото през 1991 година хората отлично разбираха към какъв крах върви всичко. За да ликвидират политическият противник и едновременно да се облажат на рязането, бе прието решение всички заводи да се унищожат. Лишавайки хората от работа, властта сряза от корен цял пласт от политическата мисъл.

– Новите власти специално затвориха всички заводи, за да няма работническа класа, а значи да няма възмущение, и главно – за да си заминат русите – спомня си Иля Герчиков, президент на знаменитата козметическа фирма «Дзинтарс», единственото оцеляло съветско предприятие. – Започна масов отлив на население. Само със Съветската армия заминаха 200 – 250 хиляди. Горчиво е да се говори, но страната угробиха и доведоха до нищета непрофесионални хора, изключително не обичащи своята Латвия. Те имаха една цел – да се разглоби, разкраде, раздаде, и плюеха на собственният си народ. А какви заводи бяха! През 1989 година СССР по глупост наша съветска обнови оборудването на болшинството латвийски предприятия. Тук се вложиха гигантски пари, стотици милиони рубли!

– Борбата само за оборудването на завода за микроавтобуси «РАФ» продължи 10 години след унищожението му – казва икономистът Ейнарс Граудиниш. – В резултат машините се експортираха извън страната. На военните заводи стоеше високоточно оборудване, машини, които можеше сто години да се експлоатират, просто сменяйки програмното обеспечение. След приватизацията ги продадоха зад граница. А как унищожаваха интелектуалната собственност! В Латвия произвеждаха даже комплектиращи космическият кораб «Буран». Това бяха най-високи технологически разработки, до днес не устарели! Какво имаме сега? На мястото на прославеният завод «Алфа» – супермаркет, на мястото на «ВЭФ» – търговски център. (Плевен - на мястото на Ядреният завод, произвеждащ автоматични датчици на радиоактивност - супермаркет и шивашки цех - бел. пр.) А какво направиха с Червенознаменният институт за инженери от гражданската авиация, световно известно учебно заведение?! В множество африкански, азиатски и латиноамерикански страни президентите на националните авиакомпании и ръководителите на аеропорти са випускници на този вуз. Той печелеше от обучението на чуждестранни студенти. Но вузът бе рускоезичен, и през 1999 г него просто го ликвидираха!

Към момента на «рарязване» и дележ на съветската собственост иззад кордона в Латвия нахлуваше латишката диаспора, почувстала миризмата на лесни пари и власт, която трябваше просто да се вдигне от пода. «Петата колона» пристигаше на цели отряди. Децата и внуците на тези, които напуснаха страната заедно с нацистите в края на Втората световна, искаха връщане на недвижимост, компенсации и привилегии. Тези хора на генетическо ниво ненавиждаха всичко руско, с животинска ненавист.

ПОБЕДАТА НА «ПЕТАТА КОЛОНА»

– Зад граница живееха 300 хиляди латиши, бивши колаборационисти, интелигенти и потомъци на нацистите – казва икономистът Александър Гапоненко. – Американците ги подхранваха и даваха указания. Тук пристигнаха 30 хиляди от бившият елит, на всички тях им върнаха недвижимостта. Новият президент Вайру Вике-Фреберг возеха от Канада едва ли не като Ленин, в пломбиран самолет. Тя даже нямаше латвийско гражданство (направиха и го по-късно със задна дата)… (Паралелът със Симеон II е поразителен - бел. пр.) Западните латиши донесоха основният
политически тренд – антисъветизъм и русофобия. Нормалните съветски латиши идеологически счупиха – «вие какво, против родината ли сте?». Диаспората разработи концепция за етническа йерархия, лишаваща русите от всички права.
Първо: държавен език става латишкият, а неговото незнание веднага отсича от управление руското чиновничество и интелигенция. Втори инструмент – гражданство, което се дава само на своите. И трето: концепцията за произход на държавата, която е била окупирана от СССР, а значи, всички предходни 70 години съществуване от юридическа гледна точка са нищожни. Тези, които дойдоха тук в съветско време се обявяват окупанти.

– През 1991 година, когато независимостта на Латвия поддържаше цялата страна чрез референдум, тук никой не делеше хората на латиши и руси – казва докторът по икономика Илья Герчиков. – Всички гласуваха «за» в еуфория, че ние ще се избавим накрая от КГБ и комунистите. При това на всички обещаваха равни права. А едва след няколко месеца бе приет пакет закони, по които русите бяха лишени от гражданство. Управляваше процеса задграничната латишка диаспора, цялостно ненавиждаща всичко, свързано със съветската власт. Тя въобще игнорираше състава на населението на страната, тя просто априори ненавиждаше всички руси. Западните латиши дойдоха, за да върнат собственността си и да командват парада.

Бандата «възвращенци» кипеше от агенти – секретни и не толкова. Всъщност, да се стесняват нямаше нужда. Латвия се превърна в домашна квартира на ЦРУ и МИ6. До сега главната свръхсекретна спецслужба на Латвия (така нареченото Бюро за защита на Конституцията) управлява английският (!) генерал Янис Кажоцинш. Когато той възглави най-важният пост в Латвия, той също нямаше латвийско гражданство!

– Бюрото за защита на Конституцията – това е безгранично влиятелна структура в страната, която контролира парламента, съвета за национална безопасност и кабинетът на министрите – споделя икономистът Айнар Комаровскис. – Всъщност, контролира всичко. Това е главният орган за разузнаване и контраразузнаване, а също за защита интересите на НАТО и ЕС. Обладава право за подслушване на телефонните разговори, вербовка на агенти. И ето подобен пост бе предложен на бригадният генерал от Великобритания Янис Кажоцинш! Даже не зная, с какво да сравня това. Все едно да поставиш главен във ФСБ директора на ЦРУ. (Какво да очакваме от нашите служби за разузнаване или ДАНС? България е член на НАТО и Европейският Съюз, вълната възмущение срещу назначаването на Делян Пеевски предотврати неговото назначение, но самото предлагане на човек, член последователно на НДСВ и ДПС и не напускащ политическият спектър е знаково - одобрението разбира се идва не от кулисите на българският политически театър. Разбира се новото назначение Владимир Писанчев, известен покрай скандала „Галерия“ за подслушване на депутати от вътрешната комисия в парламента и журналисти също е съгласувано на "високо" ниво - простата логика не остава място за съмнение за връзката му с ЦРУ и НСА.)

– Навярно, господин Кажоцинш е много предан на родината човек! – усмихвам се аз.

– Безусловно, предан, само че на друга родина. Че какво? Човекът просто се намира в безсрочна командировка за изпълнение на отговорно
задание. У нас тук с такива американски, канадски и европейски «командировани» е пълно. Хората просто горят на работата си.

Заедно със задграничната диаспора в Латвия се приземи десант високоплатени американски икономически консултанти. (Които в българският вариант са известни по име - Ричард Ран, и Роналд Ът - бел.пр.)

– В началото на 90-те нашите американски съветници-експерти предложиха да проверим хипотезата, че частният бизнес работи по-ефективно, отколкото държавният – казва председателят на Съюза на журналистите на Латвия Юрис Пайдерс. – «Невидимата ръка» на пазара сама, демек, ще въведе порядък. А ако е така, то всичко трябва да се приватизира. Латвия стана експериментална площадка (Всяка прилика с България не е случайна - бел.пр.). Докато «приватизираха» и крадяха, живяхме много богато. После свърши наличното за крадене. И тогава решиха да встъпим в ЕС. У нашата власт, както в «Операция «Ы» и других приключениях Шурика», имаше само един вариант: «Всичко вече е разкрадено, ще ни спаси само кражба. Встъпваме в Евросъюза, правим дългове, и нека те се разправят». Ето такъв бе техният бизнес-план.

– Ние нали не независимост искахме, когато излизахме от СССР – казва лидерът на парламентарната фракция «Център за съгласие» Янис Урбанович. – В нас има силно вътрешно робство и комплекс на малкият обден човек. Даже встъпили в ЕС, нашата държава още продължава по инерция да излиза от Съветският Съюз. На нас ни се струваше, че Европа това е сладко и супер, това са пари. Ето, ще ни дадат европейците пари поне за пътища, а ние ще ги разкрадем, и за всички ще е добре. Същото и с НАТО – като избягахме от СССР, трябва някъде да се скрием. Ясно, че не бяхме готови за встъпване в ЕС, в това егоистично съобщество. В СССР имаше морализация, идея за дружба между народите: «Ах, как да не помогнем на другарите?» Ние мислехме, че ЕС – това е същият съюз на коллективизъм и взаимопомощ, само че по-богат. Излизайки от СССР, ние търсехме нов СССР.


1991 г. Рига. Така населението на Латвия – и латиши, и руси – митингуваха за независимост на прибалтийските републики от СССР.
Фото: ИТАР-ТАСС

ЕПОХАТА НА КАРНАВАЛА

Латвия от началото на 2000-те ужасно прилича на девственница, попаднала в лапите на стар разпътник-финансист, който прекрасно знае какво прави, в същото време неговата жертва се отличава просто с младенческо неведение. В малката наивна република се явиха «добри хора», въоръжени с всички секрети на банковата цивилизация, позвънвайки със злато в джобовете, и за два хода я лишиха от невинност.

– В началото на нулевите се надуваше световният финансов балон, банките тънеха в пари, бе нужно някъде да ги дяват – споделя икономистътъ Елена Бреслав. – Парите тикаха къде ли не. И започна кредитно напомпване на балтийските страни.

– Всички свободни пари, особено от американските пенсионни фондове, нахлуха в Европа – казва докторът по икономика Илья Герчиков. – А Европа, бивайки грамотна, ги хвърли тук. Банките звъняха даже по домовете и питаха: «Ой, вие още не сте взели кредит? Че как така!» Всяка покупка бе достъпна без пари – само паспорт покажи».

Жителите на Латвия, бегрижни, като деца или диваци, се разоряваха по най-приятен начин и красиво си изгаряха живота. Това бе нескончаем
пикник, ежедневно пиршество, весел карнавал. Време на «лексуси» и «поршета», брилянти и нови вили, евроремонти и златни нужници. Хората се хвурляха да поживеят в настоящето. Парите загубиха цена и просто течаха през пръстите. Гласовете на внимателните икономисти: «Момчета! Всичко това е в дълг!» – тънеха в шума на общото ликуване. Какво знаят за живота тези скучни мърморковци? Ние имаме фантастически ръст на ВВП, който Германия не е сънувала! Цял свят говори за «латвийското икономическо чудо» и успехите на балтийският
«тигър»! Завижда ни даже ненавистна Русия!

– В Латвия влязоха финансови потоци, не контролирани от никого, – разказва журналистътъ Юрис Пайдерс. – Това винаги предизвиква жестока инфлация. Но ако латът е привързан към еврото, то всяка инфлация ще изглежда като ръст на ВВП. Още през 2006 г писах, че ВВП расте без ръст на потребление на енергията. А това означава, че той не расте в реалната икономика. Това, което се наричаше ВВП – това са похарчени кредити.

– Целият спекулативен кредитен капитал се изля в недвижимост, а тя повлече след себе си – говори икономистътъ Александър Гапоненко. – Всички мои познати захвърлиха своя бизнес и се заеха с недвижимост. У всички имаше златни часовници. Казвах им: «Е не може печалбата да е 500% за година! Вие нали не с наркотици търгувате».

В еуфория от кредитния рай Латвия въобще престана да произвежда каквото и да е. Реалният сектор на икономиката стремително се съкращаваше, затова по цялата страна като гъби растяха западни хипермаркети, истински прахосмукачки за пари. Схемата за «изсмукване» бе проста и вече отработена по цяла Източна Европа. Хората вземаха кредити в чуждестранните банки, купуваха вносни стоки в чуждестранните търговски вериги, чрез които парите се връщаха в страната-производител, и при това купувачът оставаше в дългове като в коприни пред чуждоземните банки-кредиторки.

– Това е най-разпространеният способ за финансово закабалиране – казва икономистътъ Елена Бреслав. – На страната се дава кредит, за да закупи оборудване, стоки или да поръча работа в компании, отнасящи се към страната-кредитор. Вариант на икономическо самоубийство.

Думата «промишленност» излезе от мода, затова много се говореше за
търговия и банкови услуги, като че Латвия е като минимум Швейцария. Към 2007 година цялата финансова система на републиката премина под контрол на западните банки, а бандата «попечители» в лицето на ЕС, ВТО и МВФ се погрижиха за демонтаж на реалният сектор на икономиката.

– Ние сами си бяхме глупаци. Да, европейците ни говореха: ако искате, ще ви дадем пари, за да унищожите вашата захарна промишленост или разрежете на скрап вашият риболовен флот. И ние вземахме парите и правехме каквото ни казваха, но нали не под дулото на пистолет! Нали не ни заплашваха – казва лидерът на «Център за съгласие» Янис Урбанович. – Ние сами сме си виновни.

Да се занимава с държавно регулиране на икономиката в страната нямаше кой. На власт дойдоха непрофесионалисти, разбиращи от финанси, като кон от аритметика. В ролята на президент на Латвия по различно време се оказваха директор на пералня, психолог и ортопед, министър на отбраната бе ветеринар, а министър на икономиката – инженер-механик. Министерството на вътрешните работи ръководеше журналистка, а министър на образованието стана младеж без висше образование. Всички тези мили хора страдаха от пристъпи на мегаломания и замисляха грандиозни проекти от рода на «Замък на светлината», Национална библиотека на стойност 250 милиона евро (в народа този стъклен монстър се нарича «Замъкът на тъмнината») или Южният мост в Рига (чиято стойност приближава милиард евро, или четири златни запаса на страната). В страната чудовищно се разрастна чиновническият апарат (процента бюрократи тук е 7,65% от икономически активното население на страната, а за изхранването им се харчи 20% от бюджета).

Целият този празник на живота свърши през 2008-а, с идването на световната криза, и републиката потъна в мрак на отчаяние.


А това вече е наше време. Също Рига. Жителка на нова Латвия е принудена да проси милостиня до вратите на магазина. И да се надява, че властите няма да отменят напълно пенсиите.
Фото: REUTERS

ВРЕМЕ ЗА МАХМУРЛУК

Надутото великолепие на малката самовлюбена република рухна в края на нулевите, когато се развеяха чаровете на неолибералната икономика. Изясни се, че «невидимата ръка на пазара» обърна всички джобове на «свободна Латвия». Общият дълг на страната скочи до около 130% ВВП. Безработицата скочи до 22%, а ВВП рухна на четвърт (най-лош показател в света). Балтийският «тигър» спадна до размера на мишка.

– Икономистите пресметнаха, че ВВП на Латвия през 1990 г. е бил 6,8 милиарда лата – споделя политологът Юрис Пайдерс. – След разпада на СССР ние загубихме половината. Нивото от 90-та година ни се удаде да достигнем едва през 2005-а. И сега пак се върнахме към 1990 година. Получават се 20 години напразно!

Бившата красота и гордост на съветската промишленност Латвия се превърна в страна на дървосеч (добре че гори в републиката има много), металообработка и рибни консерви, които купуват основно Русия и Украйна. При това 75% от местната кономика принадлежи на чужденци.

– Три четвърти от нашето потребление обеспечава импортът – казва икономистътъ Айнар Комаровскис. – Ще ни затворят утре импорта, и край – в страната настъпва глад. Единственото, което още поддържа в Латвия живота – това е транзитът от Русия в Европа на нефтопродукти, зърно, торове, въглища. Само Русия да се откаже от нашите услуги, и край – няма Латвия. Изглежда като -  договаряш се с хранителката си – Русия и ще живееш богато. Но не, политиката на републиката остава откровено русофобска. У Латвия няма свой разум, няма глава, това е просто туловище, което се управлява отвън от американците.

– Макар да се намираме под външно икономическо управление от ЕС, политиката тук командват американците – казва икономистът Александър Гапоненко. – Когато нашите олигарси обсъждаха кандидатурата на президента, им се наложи да се скрият в Рижкият зоопарк. Директорът на зоопарка гарантира, че това е единственото място в столицата, където няма американски подслушващи устройства. После олигарсите поведоха президента Затлерс в Москва, на среща с Путин и Медведев. Мислеха Путин ще го уговори да застане на път за сближение с Русия и ще им тръгне бизнеса. Путин даде 15% отстъпка за газа, и изглеждаше всичко ще е добре. Затлерс три години вярно служи на олигарсите, после го превербуваха американците. Сега избраха нов президент – Андрис Берзиниш, и той веднага отлетя във Вашингтон за консултации. По принцип тази страна вече никой няма да спаси, с такива грамадни дългове, които държавата трябва да изплаща от следващата година. Населението обедня. Хората останаха буквално без нищо. Вече се появиха радикали от рода на банкера Рунгайнис, които говорят, че трябва и пенсиите да престанат да се изплащат. Демек пенсионерите нищо не са изработили, какво да им се плаща. Във всички страни пенсионният фонд – това е самостоятелна организация, неприкасаема за държавата. А у нас през цялото време държавата се месеше там и изяде пенсионните пари. Ей такъв малък, но весел живот.

Краят на «малкият, но весел живот» се очаква след няколко години. През 2012 година на Латвия предстои да изплати 630 милиона евро дълг, в 2013-а – 720 милиона, а в 2014-а – цели 1,8 милиарда евро! За да изплати старите дългове, Латвия успя да влезе в нова дългова примка, изпросвяйки кредит от Международния валутен фонд от 7,5 милиарда евро. От този момент, както се изразяват местните остри езици, «страната премина под външно управление от МВФ».

– Страната се намира в страшно положение, макар еврочиновниците да я хвалят – казва докторът по икономика Илья Герчиков. – Латвия просто безупрекословно изпълнява всички предписания на МВФ, а както знаете, МВФ не е възстановил още нито една икономика. Той е разорил всичко, с което се е занимавал.

– На примера на Латвия можем да видим, колко леко е да се купи цяла страна – казва икономистът Ейнарс Граудинш. – Колко струва Латвия днес? Какво ни остана? Има фактически единствен незамръзващ порт на Балтика Вентспилс. Има държавни активи, които са забранени за продажба от конституцията, но да бъдем реалисти, ще се наложи да се приватизират, за да се платят дълговете. Това са пощата, аеропортът, железните пътища, местните авиолинии, горите. Само «Латв-енерго» може да даде 7 милиарда лати (почти 13 милиарда евро). Второ: в пълна зависимост попаднаха хората и домашните стопанства. У нас няма принципа на изпратените ключове, като в САЩ. Там ако семейството е взело кредит за купуване на недвижимост и по някакви причини не може да го изплати, хората затварят къщата, слагат ключовете в плик и го изпращат в банката. От този момент техните задължения към банката приключват. У нас залогът се реализира по цена по-ниска от реалната стойност, човек се лишава от дом и при това е дължен на банката пожизнено! Трета полза: переразпределение на действащият бизнес. Компаниите-длъжници се оказаха в ръцете на чуждестранният капитал. И така, тройна печалба: предстояща приватизация на държавните активи, рейдерски захват за дългове на местният бизнес и пълна зависимост на хората и стопанствата. Ето така леко и красиво може да се купи малка и горда страна.

КОЙ ЩЕ ЗАСЕЛИ ПУСТИНЯТА?

Да се скрыва правдата и подрумянва трупа вече е невъзможно. Пациентът на име Латвия по-скоро е мъртъв, отколкото жив. Дълбоката вътрешна опустошеност на социалният организъм е предизвикана от отвращение, тревога и умора. Бягството на хората придобива панически характер. Както говорят местните остри езици: «заминават всички, които могат да доходят до гарата или допътуват до аеропорта». Остават старците, хора на предпенсионна възраст, рафинираната интелигенция и малолетните, които ще порастнат и също ще избягат. Две десртилетия безжалостно изтласквайки от републиката руското население, Латвия днес заговори за… имиграция!

– Постсъветското заминаване на военните и невоенните след разпада означава, че ние загубихме една трета от населението на страната – казва банкерът Гирт Рунгайнис. – От икономическа гледна точка заминаването на хора, които биха могли да работят и създават, това е абсолютно зло. На нас ще се наложи да събираме народ обратно, преди всичко латишите, заминали в Европа, и някого да вкараме, защото хора катастрофически не стигат.

За седем години Евросъюзът изсмука от Латвия най-добрите сили на страната – заминаха младите, работещите, перспективните, амбициозните. А после мъдрите европейски комисари замислиха да хвърлят на обескървените простори на Латвия човешки боклук – безделници-мигранти от арабските и африканските страни, жертви на «арабската пролет», в паника избягали от революциите. С една дума, да пренаправят в Източна Европа тази мътна людска вълна, която грози да отнесе благополучният Запад.

– Това е трагически куриоз – отначало Латвия изгони хората, а сега ще внася – споделя икономистът Илья Герчиков. – Ние всички се опасяваме, че Европа ще ни наложи нежелателни имигранти и ще даде пари да ги издържаме. Германия може да превари 15% чужденци, а за Латвия това е гибел!

– ЕС, задавящ се от притока на мигранти от Либия, Египет и Тунис, вече повдига въпроса за това, че всички членове на ЕС са длъжни солидарно да решат този проблем – казва икономистът Айнар Комаровскис. – В Латвия неправителствени организации вече провеждат семинари по толерантност към мигрантите, а европейските комисари водят кулуарни секретни преговори с нашите власти за заселване на необъятните, незаселени простори на страната от всякакъв сброд.

В местните СМИ вече върви анекдотът: «Бежанците от Сомалия по-добре да заселим в Юрмала, където те могат да се занимават с традиционният си пиратски промисъл». Има в цялата тази трагикомическа история и божа кара, и пръст на сътбата, и възмездие. Страната, с такъв фашистски ентузиазъм борила се за чистота на кръвта, лишила от родина и политически права няколко стотици хиляди руси, сега не само губи население, но и скоро ще бъде насилствено заселена с чужденци, абсолютно чужди по култура и менталност.

– През 1991-а бе извършена изключително подла постъпка – казва икономистът Елена Бреслав. – Когато протичаше референдумът за независимост на фона на изглеждащото сплотяване на обществото, русите тук също гласуваха за отделяне. След което тях незабавно лишиха от гражданство, а законът за държаният език, игнориращ правата на русите, предизвика затваряне на икономиката. Главно разбира се от Русия. Ситуацията се влоши и от това, че тук нахлуха транснационалните корпорации на вълната на тучните години и напомпването в икономиката на лесни пари и обявиха Латвия за пазар. Латвия по численост на населението и местоположение пазар никак не може да бъде. Когато я обявиха пазар, а още в съчетание с националистическата политика, страната се затвори като мида. Погрешността на цялата политика от последните 20 години сега е очевидна. Но да се признае това за грешка е политическа смърт. Да, ние бяхме сволочи, давайте от тези говна да се измъкваме заедно, и вие, русите, помогнете с помощта на тези връзки, които ви останаха на Изток. Но за такова признание са нужни изключително мъжество и широта на душата. Днешната система с това мъжество не разполага. Латвия умира и плаща за своята глупост и подлост.


По материали на: Комсомольская Правда, Правдаинформ

Банки и бандити

Валентин КАТАСОНОВ

Русия през 2014 година зае председателското място в «Голямата осморка» (G8), самит на която ще протече в началото на юни в Сочи. Съгласно предварителният дневен ред, на самита главно място ще заемат въпросите за борба с наркоторговията и тероризъмът, а също и с офшорите. Тези  глобални проблеми са пряко или косвено свързани с банковият сектор, който систематически оказва на престъпният свят обширен спектър услуги.  Разговор за това започнахме в статията «Международный наркобизнес и отмывание грязных денег». В тази статия техниката на оказване на такива услуги от  банките на наркобизнеса, международният тероризъм, други сили на организираната  престъпност се  разглежда по-подробно.  1. Принципи на организация на банковото «пране» Ключева особеност на мръсните пари е това, че това са налични пари във вид на хартиени парични знаци. Тяхното отмиване се осъществява както с участие на банките, така и без. Вторият вариант предполага, например, покупка за налични пари на къщи и други обекти на недвижима собственост. Но не във всияки страни законът разрешава такива сделки.  Доста широко за отмиване на пари се използва пазарът на злато. Значителният оборот на търговия с този метал остават в сенчестата сфера. Купеното на такива сенчести пазари злато се реализира сетне чрез подконтролни на мафията предприятия по добив и изчистване на злато на белият пазар на скъпоценният метал. В ред страни голямо разпространение имат анонимни финансови инструменти – акции и облигации на приносителя. Мръсните пари могат да се използват за купуване на такива ценни книжа с последваща продажба и натрупване на получените пари в банкови сметки.  Вариантът за отмиване с участие на банките е основен, когато става дума за крупни суми, от порядъка на десетки милиони долари. Първи към банките и други финансови институции за услуга по отмиване се обръщат едрите търговци на наркотици. Съгласно данните на доклада на Управлението на ООН по наркотици и престъпност (УНП ООН), от общият оборот на мръсни пари, получаеми от всички форми на трансгранична организираана престъпност, не по-малко от 70% се отмивает чрез финансови институции. Освен банките тази функция могат да изпълняват застрахователни компании, различни инвестиционни фондове, в това число и «благотворителни» фондове, получили широко разпространение в САЩ.  Да отбележим някои особености на този процес.  Първо, често отмиването бива многостепенно, парите преминават през последователност, състояща се от няколко банки и други финансови институти. Многостепенността гарантира абсолютна «белота» на парите на изхода, макар такава схема да се свързана с дополнителни разходи.  Второ, преди да попаднат в «пералната машина» на финансово-банковият сектор, парите обикновено преминават предварително «почистване» в различни малки комерчески учреждения. Това са ресторанти, казино, увеселителни центрове, хотели, кинозали и други заведения, бизнесът на които е свързан с пари в брой. Основно това са фирми по оказване на услуги; имитацията на покупко-продажба на услуги е много по-проста, отколкото имитация на покупко-продажба на стоки. Наличните пари се зачисляват в банковите сметки на комерческите «отмиващи» организации. В някои случаи банката се оказва в края на веригата от последователно отмиване, в която участват няколко компании-еднодневки. Всяка от тези компании се създава само за това, за да приеме пари и да ги предаде на следващото звено от веригата.  Трето, вносът в банковата система на мръсни пари се осъществява предимствено в страни, които не се отнасят към групата икономически развити. Едва на следващите етапи парите попадат в банковата система на Запада, за да бъдат после инвестирани в бялата икономика. В много схеми по отмиване важна роля играят банки и фирми, намиращи се в офшорни зони, където не само се осигурява избягване от плащане на данъци, но и пълна конфиденциалност на операциите. Офшорните структури често са посредническо звено между западните банки и банките от периферията на световната финансова система.  Водещите западни  банки  създават широка транснационална мрежа от филиали и дъщерни структури в Централна и Южна Америка, Западна Африка, Юго-Източна Азия, Русия. Справедливо се счита, че тези транснационални гиганти осъществяват експансия за завоюване на нови кредитни и парични пазари, но при това почти никога не се споменава такъв мотив на тяхната дейност, като отмиване на мръсни пари. В страните от периферията на световния капитализъм затова и не се удава да се налложи ефективен финансов и банков контрол, защото такъв контрол пряко противоречи на интересите на крупните банки и наркомафията…  Миша Глени (Misha Glenny) в своята книга «Сенчестите владетели» дава примери за това как е организиран контролът за движението на мръсните пари в отделението на американският "Ситибанк" в Дубай. Фактически там само се създава видимост за контрол. От големите пари банката никога не се отказва. М.Глени публикува разказът на преуспяващият предприемач Ранко Лукач, действащ предимно в сивият сектор на икономиката. Когато Лукач за пръв път пристига в Дубай и превежда 3 хиляди долара на своя дубайски адвокат от местното отделение на "Ситибанк", то скоро е изрядно потресен. Предоставяме думата на Лукач: «Звъни ми някакъв агресивен тип и пита: «Каква е целта на този паричен превод?» Казвам му: това не е ваша работа, това касае само мен и моят адвокат. Бях страшно изумен: трябваше да попълня някаква анкета, и едва после те переведоха тези въшливи три хиляди! Наистина, «Ситибанк» - това е американска компания.  Когато трябваше да изпратя в банка в Емиратите два превода по 2 млн. евро, за да купя недвижимост на проспекта а Шейх Зайид, ми позвъниха от банката и казаха: «Съобщете, моля, какъв е произхода на тези пари?» Отговярям им: това са приходи от моите тютюневи плантации в Зимбабве! Те казват «о`кей» и повече никакви въпроси не задават. Работата е уредена! Откъде-накъде тук се интересуват, откъде си вземам парите? Ако задават твърде много въпроси – нищо няма да продадат!» 2. Частният банкинг – услуга за бандитите За отмиване на мръсните пари през 90-те г.на миналото столетие в крупните западни банки започнаха да се създават специални подразделения, оказващи услуги private banking - частен банкинг (ЧБ). Услугите ЧБ са предназначени за много богати клиенти, които са готови да влагат в банката суми от милиони долари. На първо място такива услуги са привлекателни за клиенти с мръсни пари. Подразделения на ЧБ получават пари от клиентите за управление на сметките и предоставяне на специални услуги, които излизат извън рамките на обикновените. Такива услуги включват съвети по инвестиции, недвижимост, данъци, офшорни сметки, разработка на сложни схеми по «замитане на следите» от преместване на пари. Подразделения на ЧБ обикновено предлагат на клиентите кодови имена за сметките, концентрирани сметки, сливащи парите на банката с парите на клиента и маскиращи движението на парите на клиента, препоръчват офшорни частни инвестиционни компании, разположени в страни със строги закони за банкова тайна. В последните години на банковите и други надзорни органи от страните от Запада се удаде да наведат някакъв ред в операциите на ЧБ на территорията на САЩ, Западна Европа, други икономически развити страни. А на периферията на световният капитализъм подразделенията на ЧБ както преди остават «дупка», през която в световната банкова система се вливат милиарди от мръсни пари.  Освен ЧБ, осъществяем във филиалите и дъщерните структури на транснационалните банки, се използва също отмиване на мръсните пари чрез системата на кореспондентски сметки. Такива сметки позволяват на чуждестранните банки да обслужват своите клиенти (включая търговци на наркотици и други престъпници) в места, например в САЩ, където у тях няма отделения и филиали. Банката, регистрирана зад граница и не намираща се в САЩ, привлича богатите престъпници, желаещи да отмиват пари в САЩ. Не подлагайки се на контрол в САЩ и избягвайки високите разходи за филиали, банката открива кореспондентска сметка в една от банките в САЩ.  Така задграничните банки (наричани респонденти) и техните клиенти-престъпници получават множество или всички видове услуги, предоставяни от големите банки на САЩ (наричани банки-кореспонденти).  През 2001 година скандална история с масови переводи на мръсни пари чрез кореспондентски сметки във водещи американски банки стана предмет на обсъждане в горната палата на конгреса в САЩ. Пресата писа: «По данни на сенаторите, през последните години 12 офшорни банки са превели чрез кореспондентски сметки в американски банки милиарди долари. Сред банките, в които, по мнение на сенаторите, "отсъства адекватна система за контрол над отмиването на пари", бяха назовани четири от шестте най-големи банки в страната: Citibank, J.P. Morgan Chase, Bank of America и First Union. Днешните слушания ще бъдат посветени на практиката за водене на кореспондентски сметки и борба с отмиването на мръсни пари, преминаващи през банки в САЩ. За Citibank слушанията имат особено значение в светлината на разкритите в последно време подозрителни случаи в банката. Нито една друга банка в света няма толкова широка мрежа представителства. Ръководителите на Citibank, а също някои аналитици говорят, че мащабната международна дейност на банката и създава допълнителни проблеми в борбата с нечистоплътните клиенти». 3. Отмиване чрез кореспондентски сметки Коментирайки участието на американски банки в отмиването на пари чрез кореспондентски сметки, Джеймс Петрас писа: «Множество крупни банки в Европа и САЩ във финансовите центрове служат за кореспонденти за хиляди други банки. Болшинството офшорни банки, отмиващи милиарди за клиенти-престъпници, имат сметки в САЩ. Някой от най-големите  банки, специализиращи се в международни преводи на пари (централните парични банки), превеждат до трилион безналични долара на ден. През юни 1999 г пет от най-големите кореспондентски банкови холдинги в САЩ държаха на баланс над 17 милиарда долара, общата сума на кореспондентските баланси на  75  най-крупни кореспондентски банки в САЩ съставя 34,9  милиарда долара. За престъпниците-милиардери кореспондентските банки са важни с  това, че  предоставят достъп до международната система за превод на пари – това упростява бързият превод на пари през граница и във страната. По последни оценки (1998), в 60 офшорни зони по света са регистрани около 4000 офшорни банки, които контролират приблизително 5 трилиона долара». Същият Джеймс Петрас няколко години по-късно (през 2011 г) признава, че ситуацията с отмиването на мръсни наркопари от банките на Уол-стрийт е станала още по-катастрофическа: «Практически всяка крупна банка в САЩ за последните 10 години се е оказала задействана в отмиване на стотици милиарди долари наркопечалби… Наркопечалбите… се обеспечават и охраняват от способността на картелите да отмиват и превеждат на сметки милиарди долари, използвайки за това американската банкова система. Мащабите на сътрудничество на американските банки с наркотърговците оставят назад всеки друг вид дейност на банковата система… Всяка крупна банка в САЩ е крупен финансов партньор на престъпните наркокартели – Bank of America, Citibank, JP Morgan, а също и чуждестранни банки, работещи в Ню-Йорк, Майами, Лос-Анджелес и в Лондон».

Славянам

Славянам

Привет вам задушевный, братья,
Со всех Славянщины концов,
Привет наш всем вам, без изъятья!
Для всех семейный пир готов!
Недаром вас звала Россия
На праздник мира и любви;
Но знайте, гости дорогие,
Вы здесь не гости, вы — свои!

Вы дома здесь, и больше дома,
Чем там, на родине своей,—
Здесь, где господство незнакомо
Иноязыческих властей,
Здесь, где у власти и подданства
Один язык, один для всех,
И не считается Славянство
За тяжкий первородный грех!

Хотя враждебною судьбиной
И были мы разлучены,
Но все же мы народ единый,
Единой матери сыны;
Но все же братья мы родные!
Вот, вот что ненавидят в нас!
Вам не прощается Россия,
России — не прощают sacs

Смущает их, и до испугу,
Что вся славянская семья
В лицо и недругу и другу
Впервые скажет: — Это я!
При неотступном вспоминанье
О длинной цепи злых обид
Славянское самосознанье,
Как божья кара, их страшит!

Давно на почве европейской,
Где ложь так пышно разрослась,
Давно наукой фарисейской
Двойная правда создалась:
Для них — закон и равноправность,
Для нас — насилье и обман,
И закрепила стародавность
Их как наследие славян.

И то, что длилося веками,
Не истощилось и поднесь
И тяготеет и над нами-
Над нами, собранными здесь...
Еще болит от старых болей
Вся современная пора...
Не тронуто Коссово поле,
Не срыта Белая Гора!

А между нас,— позор немалый,—
В славянской, всем родной среде,
Лишь тот ушел от их опалы
И не подвергся их вражде,
Кто для своих всегда и всюду
Злодеем был передовым:
Они лишь нашего Иуду
Честят лобзанием своим.

Опально-мировое племя,
Когда же будешь ты народ?
Когда же упразднится время
Твоей и розни, и невзгод,
И грянет клич к объединенью,
И рухнет то, что делит нас?..
Мы ждем и верим провиденью-
Ему известны день и час...

И эта вера в правду бога
Уж в нашей не умрет груди,
Хоть много жертв и горя много
Еще мы видим впереди...
Он жив — верховный промыслитель,
И суд его не оскудел,
И слово царь-освободитель
За русский выступит предел...

Написано през 1867 година от руският гражданин - поет, дипломат, академик, публицист - Фьодор Иванович Тютчев.

Защо прибалтийците станаха «англотаджици»?

Двама различни човека в едно и също време независимо един от друг пишат два романа за емигрантското робство... Едва ли съвпадението е случайно. Каквото подкупва в тези текстове е искренността: обикновено емигрантите предпочитат да представят красиво лице и, работейки като келнери и чистачи, пишат в къщи че са мениджъри...

- Минавайте - върна ми паспорта латвийскийят граничар и аз се оказах зад границата на Европа. И замрях...

Залата за излитащи бе набита с гастарбайтери. Светлокоси и синеоки, облечени по европейски, но при това много подобни на тези таджикски мигранти, с които веднаж летях от Душанбе в Москва. И макар в този случай да излитахме за Дъблин и Глазгоу, имаше между тези хора нещо общо, което ги правеше братя. Не, те съвсем не изглеждаха като тези бледи чугунни сенки, които стоят сега на брега на дъблинската река Лифи в памет за ирландците, в XIX век от глад бягали в Америка. Но и радост от срещата с прекрасното бъдеще на тези лицах нямаше. Обреченост, решимост и умора - ето, това изглежда е това, което сродява емигрантите от всяка кръв независимо от това, откъде бягат и накъде.

Неестествена загуба

Не искам никого да обидя, но от песента думите не ще изхвърлиш: «англотаджици» - така наричат на интернет просторите гастарбайтерите от страните на Прибалтика. Колко от тях са напуснали своита малки, но горди родини, точно никой не знае, но се назовават такива цифри: примерно 650 хиляди жители на Литва, 400 - Латвия, 150 - Естония. Официално, на практика - повече. По някой оценки, в Европа от Прибалтика са емигрирали общо милион и половина. Мантрите за сталинските депортации може вече да замлъкнат - за 22 години независимост страните на Балтика загубиха много повече народ...

Към миризмата на кебап и къри, а и към двата милиона емигранти-поляци в Европа вече привикнаха. А тези пък, от Прибалтика, откъде паднаха? Че там има свобода и демокрация! И балтийските икономически тигри! Малко е, че европейската рокля, в която трите балтийски републики дружно влязоха, бутайки се с лакти, се оказа ядено от молци - а още и няма кой да го носи: представителите на съветският национален елит обедняха и умеряха, а младото племе, незапознато успешно си плю на петите. Пусти улици, затворени производства и разорени за ненужност колхози-милионери - ето какво направи с Прибалтика Евросъюзът, обещал в замяна хубави пътища. Речено-сторено: пътищата в Латвия, Литва и Естония наистина са хубави. Само по тях сега малко се пътува.

Двоен гешефт

Защо от страните от Балтия изведнаж побегна народът?

С русите, да допуснем, всичко е ясно: ако им се е паднала сътба да са чужди - то по-добре да са там, където климатът е по-топъл, при това във всеки смисъл на думата.

«Аз заминах от Естония, защото ми беше неприятно там. Там е невъзможно нито да работиш, нито да се учиш, нито да процъвтяваш - защото отношението към хората е отвратително. Естонците носеха в себе си благородно нещастно дете от своята непроста история, но всичко, което направиха после, нивелира тази болка. Аз не виждам там бъдеще - нито икономическо, нито морално. И аз не бих искала, аз, или децата ми там да завършат дните си», - гражданката на Естония Кристина Брехова не се скъпи на жестоки плесници... По-рано Кристина е живяла в Тарту, сега в Дъблин. На нея и е абсолютно все едно, какво ще стане с родината и. А за лондонският фризьор Ира Зражевска е също толкова «виолетово», какво ще стане в нейният роден Даугавпилс: «Това е умиращ град, а някога бе втори по големина в Латвия. Там останаха само подрастващи и пенсионери, цялото работоспособно население замина в Европа». А гражданинът на Литва Юрий Комка, днес - собственик на лондонски магазин, който търгува с продукти от Източна Европа, е заминал от град Висагинас, когато затварят атомната станция, благодарение на което електричеството в днешна Литва стана по-скъпо, отколкото в Норвегия. «В моят град ситуацията е най-тъжна, защото там няма деца. Само старци, които доживяват дните си. Вие не си представяте, каква вълна самоубийства имаше в Литва в средата на 2000-те! Бесеха се на ден по три пъти. А какво да прави човек, ако всичко е загубил?»…

С русите, да допуснем, се определихме. Но тук да усвояват британско-ирландските простори активно потеглиха представители на титулните наций. И се изясниха много интересни неща. Че, след като бяха разрушени и продадени на скрап съветските производства с «окупационни» машини и по веление на Евросъюза умъртвено селското стопанство, да се работи нямаше къде. Стабилно лошите отношения с Русия осигуриха всока цена за отопление. А безграничното доверие към Запада - кредитен капан. И след кризата от 2008 година друг път, освен да се ходи в Европа, за да се изработват тези кредити, у хората не остана. Тоест Евросъюзът получи двоен гешефт - отначало насади латиши, литовци и естонци на кредитна игла, а после си и осигури евтина работна сила.

Епидемия или пустиня?

Тези, които се устроиха добре, ще помоля този текст да не четат. Такива не са малко - хора с опит по оцеляване в СССР намират приложение навсякъде. И вероятно, въобще не тях имат предвид журналистите от лондонският «Индепендънт», публикувайки на своите страници обидна карикатура с пачка литовци, акуратно наредени в консервена кутия... Съществуват тези, които можаха и на Запад да направят не лоша кариера и доста успешно работат в хотели, офиси и банки, но те са в меншенство. По често слуха достигат други истории: как една девойка от Литва е мила по нощите автобуси, а полякът-бригадир нищо не и казал за опасните химикали - и и изпадат всички зъби… Или как богатите фински бабки, ходящи по нужда под себе си, се гнусели да дават своите гърнета на санитарките-естонки. Или как ловките латиши търгували със своите съплеменници, заставяйки ги да работят за едина хляб. Ето ви и отношение към представители на народите, които се считаха съветски елит…

- Ние винаги гледахме на Латвия, Литва и Естония като на филиал на Европа. И тук изведнаж започна най-непонятното за мен, защото се откри, че гастарбайтерите от Прибалтика са щастливи да получат всяка, даже най-безперспективната работа, - разказва живеещата в Лондон руска поетеса Лидия Григориева. - През моя дом преминаха няколко десетки помощници. И ако се започна с мигранти-поляци, то се завърши с литовци с висше образование. И сега атомници, специалисти от висша класа, са готови да ми подстригват тревата в двора… Те не ходят в музеи, не посещават театри и не ползват никакви блага от този велик град. Те тъпо заработват за хляб. Във вестниците писаха, че лятото полицията е разгромила палатков град от безработни прибалтийци, които покрадвали в супермаркетите и живеели в гората, като цигани. Да ги изселят от страната не могат - те имат европейски паспорти. Веднаж запитах в магазина красив викинг от литовско происхождение: «Ти какво правиш тук? Може би, все пак у дома е по-добре?» Той отговори: «Ние там почти не останахме! Усещането е, че има или епидемия, или пустиня».

«Това, което не искахте да знаете за Англия»

Гастарбайтерите от Прибалтика в Европа са толкова много, че изглежда, те са навсякъде... Вестници на латишки и литовски езици, национални хорове и пазари - нищо не ме порази така, както изтъркана табелка в дъблински автобус, изписана на четири езика - английски, испански, немски и… литовски. Тоест прибалтите са се окопали там задълго. Вероятно завинаги.

Миналото лято руският интернет взриви дневникътна рижанина Алексей Лукяненко «Това, което не искате да знаете за Англия». Загубил през 2008 година бизнесът си, авторът тръгва по познатата пътека - отначало на  завод за сьомга на далечен шотландски остров, после - на корабостроителница, където произвеждат елитни моторни яхти. И това, което в разказите на Джек Лондон изглеждаше художествена измислица от XIX век, изведнаж ни се яви във вида на документален привета на Алексей Лукяненко от век XXI:

«Аз често слушах за това, че мнозина заминават, и знаех мнозина, които заминаха. Но никога не мислех, че ще замина аз. А в този момент аз се запътвах в удивителна страна, където живеят удивителни хора, където всичко е хубаво и където всички са щастливи.

…Ако си заболял или си получил травма - това са твои проблеми. Аз ударих със щайга китката на дясната ръка. Когато повдигах тежките пакети, болката бе дива. Но на този момент аз нямах контракт, и аз разбирах, че ако не мога да работя, то ще ме уволнят. Бинтовах ръката и когато болката бе съвсем нетърпима, слагах ръката в лед. След няколко минути ставаше по-леко, и аз продължавах да работя. Всички простуди прекарвах на нозе, гълтайки лекарства право в цеха. Местните в такива ситуации веднага излизат в болничен и могат да не се появят седмици.

Всички повече или по-малко свестни майстори са хора от  предпенсионна възраст. Младежи почти няма. В реалност да ги замени няма кой. Единствена замяна - това сме ние. Имигранти. Или, както те казват, fucking immigrants (шибаните имигранти). Главният управител винаги казваше, че ако имаше възможност, той би набрал всички само от Прибалтика. А аз мисля, че всички тези момчета с удоволствие биха живели и работили у дома, ако ни бяха дали такава възможност. Но в нашата страна са унищожени практически всички рибни предприятия и целият риболовен флот.

От време на време нашият супервайзер (бригадир. - Авт.) изпадаше в бяс. Започваше да хвърля празни палети и щайги, да ги троши и скача отгоре им. Никой не го пипаше само затова, че на това място никого не можеше да се наеме. И попаднал там веднаж, ти оставаш там завинаги, ако, разбира се, сам не си тръгнеш. А да отиде той никъде не можеше. На своите 40 години той нищо повече не умееше, островът бе малък, и предложения за работа имаше не толкова много.

По сравнение с другите региони тук има малко прибалти, има основно поляци. А виж в Бостон - цяло литовско поселение. Приятел-литовец разказа: първото, което го удивило, това е количеството здрави бръснати момчета в спортни костюми със златни вериги на вратовете, разхождащи се по района на ВМW. Него не го напускало усещането, че се е върнал у дома в Литва. А още там бродили хора, които събирали бутилки и алуминиеви канетки от бира. В кафенето влязал някакъв скитник, който, чул литовска реч, паднал на колени и, целувайки ръце, започнал да проси да му дадат да яде. Литовецът се върнал в шок. По негови думи, такава плътност на скитници на квадратен километър той не е виждал даже в Литва.

Аз много добре разбирам, че мнозина в страните от Балтия са доведени до ужасно състояние и че са принудени да ходят в Европа, защото там след заплащането на сметките поне ще останат пари за храна и дрехи. Макар в Англия аз познавах такива, които след плащане на сметките и изплащане месечната ставка по взетия някога в Латвия кредит живееха на 8 фунта в седмица за семейство от четирима.

...Аз реших да се махам. Омръзна ми да се правя на глупак и изобразявам работа. Омръзна ми, когато твоето началство е по-тъпо от теб. Омръзна ми да получавам пари и да ги разнасям по сметки. Омръзна ми това общество оригващи се и развалящи въздуха на масата и разговарящи само за футбола, бирата, циците и размера на члена...

Точно преди моето заминаване премиер-министърът на Великобритания заяви, че държавата ще съкращава размерите за помощи на имигрантите и определи групите, за които помощите ще бъдат урязани. Това пак бяха злополучните прибалтийци и поляци - най-работещата група сред всички пристигнали чужденци. А всички останали имигранти това няма да засегне, защото това са бившите колонии и у англичаните пред тях имат морални дългове за това, че някога са ги колонизирали - затова те и занапред могат да живеят за сметка на държавната хазна и нашите данъци...»

«Някога аз бях човек...»

Есето на Алексей Лукяненко трябва да се издава в отделна брошура и тя да се връчва на всеки емигрант на излитане от страната. Или напротив, на влизане в ЕС, щастието от съюза с който изпитаха още не всички граждани от бившия СССР.

Текстът потресе интернет, защото изглеждаше необичаен. С това, в какви скотски условия живеят в Русия таджикските и узбекските метачи, вече, за съжаление, никого няма да удивиш. А тук! Къде е файф-о-клок с бисквити и кралицата с Биг-Бен! И принцът с принцесата, които ласкаво се усмихват от всяка ютия! Какво може да бъде робството в просветена Европа?

- Най обикновено, - казва дъблинският журналист и издател Сергей Тарутин. И изпрати за четене още един текст, написан от жителя на Талин Алексей Иванов - той е работил в Ирландия на гъбова ферма, а до това живял в Йошкар-Оле и е бил професионален юрист. Резултат от неговото петилетно робство става книгата - «Алергия към магически гъби». Ирландците я четят и мислят, че това е фантастика.

«...Аз работя с такава скорост, че не успявам да забележа ръцете си. Кутрето хваща една гъбка, безименният - втора, средният - трета, указателният пръст - четвърта гъбка. Ножът в дясната ръка акуратно срязва коренната част, и всички четири гъбки равничко се слагат в кутийката така, че нагоре да гледат само шапчиците!

Гърбът се гъне. Надолу - нагоре. Надолу - четири гъбки, нагоре - слагаш ги  в кутийката. Гъбите на полицата се катерят една на друга, като червейчета в стръвта на рибаря. Един квадратен сантиметър - една гъбка. Небето се обръща върху земята. Земята се върти нагоре с краката. Ръцете се въртят, като лопати у вертолет. Кутийката на кантара. Кутийката на оопаковка. Бегом да изхвърляш обрезки от гъбните крачета, бегом назад. Нов ден. Всичко се повтаря...

Пади (хазяинът на фермата. - Авт.) ми каза да махна умрелите овце. Шест овце плуят и вонят така, че кръвта застива в артериите, а дишането работи само на издишване. Пади заповяда да ги хвърля в яма, залея с бензин и изгоря. Аз задърпах за крака трупа на една от бедните овчици, и кракът се откъсна от тялото, понеже бе прогнил изцяло. От ужас и воня аз оповръщах дрехите си, повръщах с кръв - видимо, от напрегнатите спазми на стомаха се бе отворила язва. Обезсилен и обезводнен се въргалях на тревата и осъзнавах, че аз съм също такъв, като тази овца. Аз се разлагам. Аз съм безименна единица от стадото рогат добитък, което водят на убой. Аз още помня, че някога аз бях ЧОВЕК.

...Пади стои редом, изважда от джоба цигари. С удоволствие дръпва. Кутията струва три часа моя работа! Хиляда цикъла «Гърбът се гъне. Надолу - нагоре». Цели триста движения за възможността в течение на три минути да се насладиш...

Моята двехилядна година започна с това, че аз подписах контракт за собственното си робство. Робство във века на компютри и мобилни телефони. Аз искам да видя трихилядната година. На мен не ми е интересно, ще летят ли автомобилите. Мен ме плаши това, че на планетата ще останат острови на средневековието. Ще останат робство, унижение, нечестност и безсъвестност. Ако те останат - то не искам да виждам трихилядната година...»

Тези двама Алексея - Иванов и Лукяненко - са подозирали, естествено, че хлябът на европейските гастарбайтери ухае на кръв и пот. Но никак не са могли да предполагат, че ще го ядат те самите.

Героят на произведението на Алексей Иванов в края ще се обеси на проводник, право в гъбеният тунел, редом с дългите редове бели гъбки-«костни червейчета». Самият автор, слава Богу, е жив - а тази ферма, където той се е гърбил, се разорява. Но той съумява да извлече себе си за перчема, като барон Мюнхаузен, да преведе в Ирландия семейството и завърши с отличие институт. И ние с него даже заедно ходихме на церемония по получаване на ирландско гражданство. 3800 човека, от които хора с европейска външност бяха, навярно, около 30 (всички останали - от Пакистан и Сомалия), в хор повтаряха клетвата и слушаха речта на министъра на юстицията за това, че сега всички те са ирландци и в техните редове вероятно стои бъдещият ирландски президент, - нали един друг ирландски емигрант, Джон Кенеди, е  станал президент на Америка… Ирландският паспорт струва на Алексей Иванов 13 години живот, 5 от които проведени в робство по цена две евро в час. «Аз обесих своя герой, за да разберат хората, че това е престъпление - да се отнасяш към човека така. Струва ли ирландският паспорт такива мъчения? За това и писах своята книга, за да обясня на хората, че не трябва никъде да заминават!»

Другият Алексей, Лукяненко, - този, който написа есе за работата в Британия - напротив, се връща обратно в Рига, когато разбира, че триъгълникът: завод - интернет - бира - това е твърде голяма цена за това да се нарича европеец. Че хората в емиграция деградират много бързо, сами не забелязвайки: отначало мислят, че всичко това е временно, после престават да ходят на крайбрежната и гледат морските видри, после се пропиват... Но даже тези, които намират в себе си сили да се върнат, много бързо разбират, че са го направили напразно - на родината те не са нужни. Работа в Латвия Алексей за половин година така и не намира.

Работата не е във видрите, разбира се, а в това, че от прибалтийските столици самолетите всеки ден излитат препълнени. Искам да отбележа, че последното не е «пропаганда от Кремъл». «Кремъл» отдавна ни маха на всички с ръка от всяко балтийско социално допитване. Ето най-свежото примерно преди седмица: 56 процента от литовските ученици във възраст от 15 до 19 години искат да емигрират в Европа. И 40 процента от младежта на възраст до 29. Нима това не е катастрофа?

Робите на XXI век

В Русия тази информация няма да попадне, защото нас като че не касае. А по прибалтийските СМИ подобни новости са рутина: «В хода на операция  британската полиция проведе рейд в графство Кембриджшир против робското исползване на гастарбайтери от Латвия и Литва на селскостопански работи».

Сядам във влакчето и незабавно отивам в град Марч, примерно на час път от британският Кембридж. Кои са тези роби в XXI век? Тези, които, по мнение ма британската полиция, живеят в нечовешки условия (по няколко човека в стая с дървеници), работят по 12 часа на ден, заработват стотинки, а паспорта си дават на съхранение на посредника - също излизащ от балтийската среда.

От гледна точка на самият роб всичко горе изброено не е «робство». Затова представителите на британският Червен Кръст на прекият въпрос, бяха ли робите благодарни за своето освобождение, смутено отговарят: не. Робите излизаха от своето общежитие с нещастни лица, защото губеха и жилище, и работа…

И къде сега, интересно, да ги търсим? Ясно къде - в магазина източноевропейски продукти. По-рано емиграцията се събираше в църкви, а сега - тук, до щандовете с литовски колбаси, латишски топени сирена и руски пелмени ръчна изработка. Всичко, с което исторически се хранят британците, на нашите хора се струва негодно за ядене.

- Сега ще свърши работният ден, и те ще тръгнат, - обещават продавачките-литовки Данута и Иоланта.

«Те» - това и са робите. Които не се досещат за това, че са роби. А откъде да го знаят, ако животът на минимална заплата в родината се счита не робство, а норма?

- Сега ще мине една девойка - заговорчески споделят с мен момичетата - просто супермодел! А мирише на праз лук!

Девойката минава. И хванала черен литовски хляб, бързо избягва, видяла камера, - за какво и е такава слава? Във въздуха наистина остава усточива лукова амбра…

А ето съвсем младият момък-латиш Армандс. По ръцете му е видно, че е от трето поколение интелигент. Тези ръце явно по-скоро биха свирили на роял, отколкото дърпали плевели.

- В детството мечтаех да стана полицай - разказва Армандс. - Но не станах, защото малко плащат. И тръгнах да уча за строителен бригадир. Но тогава в Латвия започна криза и спряха да строят. Родителите ми седят у дома, баща ми е строител, мама - счетоводител. Живеем в Латгалия, и там съвсем няма работа.

Англичаните на Армандс се харесват, а виж неговите работодатели-латиши - не. «Чувстваш се, както недочовек», - изумено говори той. Ех, да му разкажеш, какво викаше на перестроечните митинги поколението на неговите родители и как то направи «недочовеци» половин милион руси, лишавайки ги от гражданство... Впрочем, упрекът не е в негов адрес - той тогава още не се е бил родил.

А ето още един персонаж - Анжела, флорист от Елгава, - ярка, с грим и перлени обеци. В Латвия нейните композиции от цветя никому не са нужни. Тя пътува на гурбет тук: ту домати полива, ту реже салата. След изваждане плащането на стая, която тя дели с още една латишка, застраховка и билет за раздрънкания автобус и остават примерно 140 фунта в седмица. Немного... Но у дома, в Латвия, е невъзможно да се заработи и това.

Ако в емиграция е така зле, то какво там държи прибалтите? Ето, правителството на Латвия даже прие програма по репатриация, щедро задели по цели 14 долара за всеки латишски възвращенец - напразно. Не се връщат! Първо, защото у дома няма работа, а второ, при всички ужаси на емигрантското робство плюсовете във вида на ирландски и британски социални помощи и разлятото във въздуха европейско прекраснодушие, до което балтийските републики ще стигнат както до Луната - все едно натежават.

...Внезапно въздухът става тежък, и картината се сменя - в магазинът влиза възрастен латиш и нещо отрывисто говори. Всички замират. Сцената напомня кадри от филма «Червената капела». В този магазин, фантазирам аз, не знаейки езика, вероятно се събира тайна организация на Съпротивата, а този латиш е свръзка, съобщава че е хваната радистката Кет… Нет, всичко е банално: «свръзката» казал, че заради това, че техните работодатели са признани за «робовладелци», заплата за миналата седмица никой от «робите» няма да получи...

Ще отбележим, това е не първата и не последната британска операция по «освобождение от робство». След три месеца всичко ще се повтори - и латишите, и литовците, и эстонците отново ще потеглят към тези дъждовни острови, убеждавайки себе си и обкръжаващите, че «по-добре да миеш клозети за пари, отколкото да живееш в клозет и да чакаш, докато правителството излее отгоре ти поредната порция лайна». Грубо, но пък истина.

Да се намесвам в тази тяхна беда със своите въпроси е неуместно, но все пак ще рискувам.

- Слушайте, а ако ви бяха поканили да работите в Русия - бихте ли отишли?

- Но ние за вас сме «фашисти» - вяло възразяват те. А после изведнаж разказват, с приглушен глас: на практика латвийски гастарбайтери в Питер и Москва отдавна има, но нелегално. Возят ги на ландшафтни работи на вилите на чиновници.

Резюмирам: ако проблемите с визи и получаване разрешение за работа в Русия бяха упростени - в Москва вместо братята от Изтока напълно биха могли да пристигат братя от Запад. И нещо ми подсказва, че те не биха седели клекнали, не биха плюли семки и не биха организирали есесовски паради.

Как емиграцията изправя на хората мозъците

Вие, всъщност, не искате ли да запитате, с емигрантите на какъв език разговаряхме? На руски, разбира се! Домове, в които накуп живее целият прибалтийски СССР и дружно празнува бившите съветски празници - тук са обичайна история.

Преди няколко години долетях в Лондон пряко от Рига, сутринта след отвратителен парад на латишките ветерани от СС, на който техните по-млади поклонници крещяха «Смърт на русите» и разказваха как съветският войник е изнасилил цяла Европа... Настроението ми бе омерзително, чак пръстите ми трепереха. Пристигам за интервю при ръководителят на асоциацията на рускоезичните имигранти Наталия Николаева, а тя разговаря по телефона. И какво мислите чувам? «Здравейте! Аз съм Аусма, латишка от Манчестер. Скоро предстои велик празник - 9-ти Май! Може ли, аз като идвам на концерта и още 37 латиши да доведа?»

Като че има Латвия. И Латвия. В едната пресмятат ущърб от «окупацията», в другата тази самата «окупация» си спомнят с носталгия...

«Преминал през пещта на емиграцията и настрадали се, те се излекуват от русофобия и стават нормални хора», - записах аз в бележника умна мисъл.

Всичко се оказа по-сложно. Не в страданията е въпросът. По-точно, не само в тях.

Какво връща хората в реалността? Първо - отсъствието на идеологическа мъгла. Престанали ежедневно да се самозомбират на тема окупация - депортация - престъпления на комунизма, прибалтите като че се събуждат от хипноза, отърсват се и разбират, колко са нелепи в света, който мисли съвсем за друго. За това, как именно изправя мозъците емиграцията, ние дълго разговаряхме с Ингуна и Имантас Миезис - те живеят в Дъблин, пеят в латишки хор и водят сайт за латиши-емигранти. «Бабчето редом с дедето…» - дружно запяха съпрузите, когато ги помолих да седнат по-близо, за да ги снимам. Абсолютно прекрасни, съветские - в най-добрият смисъл на тази сума - хора, каквито латишите и бяха до тогава, докато не им обясниха, че за всичко са виновни русите.

- Истина ли е, че когато хората дойдат тук, националните проблеми от главите им се изпаряват?

- Изменя се мисленето - съгласяват се Ингуна и Имантас. - Оттук се вижда много по-добре и повече. Тук наоколо всички се усмихват и ти това отношение към света го попиваш в себе си. Някак по човешки е всичко. Не мислим, че у хората няма проблеми, но те не са озлобени. А ако някой те изпреварва на пътя, значи стопроцентно са наши хора.

- И какво, даже въпросът за «окупация» не се обсъжда?

- Сменя се общият мироглед, и ти започваш да уважаваш историята, каквато и да е била... Освен това, хората тук са много часто самотни, нямат приятели и родственици. И те се опитват да търсят тези, с които има поне нещо общо. И тогава вече никой не различава кой си: латиш, русин, литовец или естонец. Много предразсъдъци се разтварят. Ние всички тук сме като роднини вече.

За това че да се разбере това, струваше си да се загуби родината?!

«Кино няма да има»

Вървя из Лондон - Дъблин с видеокамера и разбирам, че я нося напразно… «Кино няма да има» - героите ми упорито крият лица и се съгласяват да говорят само анонимно. Проблемът даже не е в това, че се боят да разкрият страшната тайна - че работят не някакви мениджъри, а буклукчии и чистачки. Има още една тънкост: те казват това, което може много да не се хареса в родината.

«Какво е нужно да се направи за това да се върнете?» - задавах аз съвершено еднакъв въпрос на литовците, эстонците и латишите, срещайки ги их в метрото, магазинчетата и влакчетата.

«Да се смени страната» - съвершено еднакво ми отговаряха.

По принцип този отговор може да се сравни с опит за държавен преврат...

Добре, че към края на командировката вече се научих да се справям със емоциите и останах права, когато чух от стопроцентовият латиш Янис в типографията на ирландският град Бир следващият текст:

«Ако бяхме останали в Съветският Съюз - щяхме да живеем като хора».

Помислих, причуло ми се е. Помолих да повтори още веднаж, със запис. Той повтори, без да се запъне.

Мислех, не, няма да пиша за това, все едно никой няма да повярва...

Връщам се в Лондон и разказвам за това на приятелка. Девойче в «Старбъкс» ни прави кафе и изведнаж радостно пита на английски: «Вие нали сега говорихте на руски ?» Това е Илона от литовският Шяуляй, тя е на 21 години, и в Лондон тя дръпва веднага след абитуренският бал.

«Ти в Литва някога ще се върнеш ли?» «Никога!» - щастливо се смее тя. «Но защо?» - «Защото в Русия ни бе по-добре!»

Тя, може би, и пред камерата не би се побояла да повтори - но жал ми е за девойчето: ще подпадне под статията за отрицание факта на съветска окупация и принизяване страданията на литовският народ! Две години затвор или три хиляди евро глоба… Нека по-добре «кино да няма».

За кого разказвам всичко това? Не за Украйна, която със «стремителен елеватор» бърза сега да повтори сътбата на Прибалтика. И не за Русия, която может сега да тържествува, узнала, до какъв резултат достигат републиките, които по целият път демонстрират високомерие и надменност. Пясъчните часовници имат свойството да се преобръщат - за това не е излишно да помнят всички, и ние в това число - когато гнусливо се мръщим в метрото при вида на смуглите гастарбайтери, заспиващи от умора. Народите не са виновни, виновни са правителите - и тази мисъл е ценна двойно, когато тя идва в главата не на политолози и журналисти, а на простите трудяги - такива, като Алексей Лукяненко.

P. S. ...Детайлно наблюдавайки Естония, Литва и Латвия през последната четвърт от века, аз мислех, че вече е сложно с нещо да ме удивиш. Че сътбата на тези републики е определена, филмът заснет и изпратен на полицата. А се оказа, че до титрите още е далеч, а и жанрът засега е непонятен: трагедията може да стане комедия, а лав стори с обезателен хепи-енд, към който нас толкова години ни готвеха, на нашите очи се превръща в банална кинодрама.

Проблемът не в това, че премиерата на филма се отлага. А в това, че към финала в залата няма да останат зрители. Всички ще заминат.

Алексей Лукяненко: «На Европа са нужни данъкоплатци»

Правейки изводите, аз бих искал да изкажа моето субективно мнение за ситуацията като цяло. Намирайки се в Латвия, ние си представяме Английският остров, като някакво приказно место. Където ни обичат, чакат и само мечтаят да ни срещнат, разцелуват до стълбата на самолета и ни дадат любимата работа за огромна заплата. Там ни чака достъпно жилище, евтини коли, приветливи хора, и невиждани перспективи. Това е великолепен мит, създаден не зная от кого, но се досещам. Аз се досещам, кой и защо надясно и наляво раздаваше  кредити, защо на хората дадоха възможност да сложат глава в примката, а после ги хванаха за това въже и ги отведоха на работното място. Само че вече не около родният дом, а някъде в Европя. Защо е създадена тази убийствена икономическа ситуация, защо се изравняват със земята заводи и фабрики. И ще кажа защо. Защото стремително стареещата Европа не е в състояние да носи своите производствени мощности, и да издържа своите пенсионери, привикнали към хубав и обезпечен живот. На Европа е нужна работна сила и данъкоплатци. А как да ги привлече? Много просто. Трябва да се отвори пазара на труда, и да се приемат в Еврозоната страни, където още са останали ръкати и главати кадри, а после да се създаде във тези страни непоносима икономическа обстановка. Това нали не е трудно. Нужно е само да се предвижат няколко нужни решения в Брюксел, по молба на някои «високоразвити» страни, които са приели вече несметно количество безделници от своите бивши и настоящи колоний. А сега са се хванали за главата, защото тези същите, никога не работили у дома, и не планират да започват при пристигане. Своята работна сила постепенно излиза на пенсия, а да я замени реално няма с кого. Затова трябва нещичко да се пообещае на нас, приведени в скотско състояние, и ние сами ще побегнем и с благодарност ще им целуваме ръце. Аз много добре разбирам, что мнозина в Латвия са доведени до ужасно състояние и че са принудени да отиват ттам, защото там след плащане на всички сметки поне остават за храна и облекло. 

 Автор: Галина Сапожникова

 «Англотаджици» - терминът е новосъздаден, по приликата между балтийците и гастарбайтерите от Средна Азия, обобщено "таджици".

Подивялата страна. За капитализма по чешки

Източник: http://aktiv.com.ua/archives/4946

Вече две десетилетия живеем в режим на реставриран капитализъм, вече 20 години сме в объятията и под влиянието на варварската капиталистическа пропаганда. Неин флагман в нашата република са преди всичко нашета обществена античешка телевизия. Тя, заедно с пресата, радиото, ораторите и разни хуманитаристи, документалисти и историци, яростно се хвърля срещу нас иззад всеки ъгъл, от утро до късна нощ, без надежда за бягство (напомням, че комунистите навремето престанаха да водят информационна война с империализма само след 10 години след идването на власт). Това е пропаганда на заплахи и устрашения в стил «който не е с нас, е против нас». Тя, в края на краищата, даже се превърна в своего рода социална дисциплина …
Жалко зрелище и закономерно възникващият въпрос е: а действена ли е тази пропаганда и до днес?
Целите на такава пропаганда са като минимум три. У нас комунизмът (под този термин се крие управлението на КПЧ) трябва да се осъди и оплюе, като престъпна и неефективна система, и, доколкото е възможно, да се неутрализират опитите за конкретно сравнение със съвременната действителност. Глобално – както виждаме — колкото по-далеч, толкова повече е необходимо да се опитва да се заставят хората (гражданите, избирателите, данъкоплатците) да се боят от всякакви помисли за какъвто и да е «комунизъм» или «социализъм». Очевидно комунизмът даже днес не е престанал да бъде главен идеологически противник, и реална угроза за капитализма. Видно е, че той предизвиква сериозна обезпокоеност (виж. тревожният пример на стремително крепнещия «комунистически» Китай). Трето, в нашите конкретни условия съществува допълнителна задача — не твърде далеч от най-главните – да направят от нас, като «обесчестен от комунизма» и «престъпен» чешки народ, мишена за реваншистските и реституционните интереси на Германия и католическата църква.
Невъзможно е да се повярва, но с течение на времето пропагандата не само не утихва, но напротив, още повече се активизира. Даже след четвърт век числото «борци с коммунизма» и разни «жертви» расте като количеството партизанили след Втората световна. Понякога даже изглежда, че болшинството грехове комунистите са извършили след 1989 година. У нас изникна пълен спектър жертви и герои на антикомунистическата съпротива. От различни пустогласи така наричани «забранени» интелигентски celebritiček, до убийци на Mašínovy. Техните ежедневно донасящи се еднозначни спомени (fabulace), имат точно такава достоверност, като тази ако запитате углавник в затвора, справедливо ли е неговото затваряне. Естествено вие ще узнаете, че всеки от тях е невинен аки агнец Божий. На практика това, усмихвайки се наричат «устна история», в рамките на която едностранните гласове на различните «жертви» имат често такава тежест, като въпрос на хората пред храма, вярват ли те в Бога.
Иде реч за поощрение и култивиране на истерическа ненавист даже към отдавна мъртвите. Всичко, оказва се, е било «изключително неправилно» и «престъпно». Демокрация, хуманизъм и въобще всичко, което може да се измисли, е стъпкано и измърсено. Достигаме до това, че даже в душата на дечицата в детските градини се влага тази отрова. Но ако възрастният човек не е пълен идиот, то разбира се той видда и усеща, че такава пропагандистска критика на комунизма трябва да премине поне минимална проверка на контраргументация и факти (свидетелства).
Макар на дневен ред вече отдавна стои абсолютно друг въпрос, отколкото «какво имаше тук преди ноември 1989-а?». А именно: «Какво се случи след 1989-а?». Тоест, иде реч за оценка на 20-годишното строителство на капитализма, която безусловно, не може да мине без сравнение с предходните години на комунизма. Това трябва да стане основен принцип. При това аз исхождам от това, че двата режима (комунистическият и капиталистическият) са били и са легитимни, родени единакво — тоест чрез преврат под давление на улицата (както единият, така и другият), в рамките на действащата Конституция, и разбира се се съпровождат с контрол над произходящото иззад граница. Несъмнено, и единакво опиращи се на фундамент фалшиви обещания на участниците в тези «революции». .
Впрочем, добре е известно, че тълкованието на историята може да бъде различно, в зависимост от това, кой е тълкуващият. Оценката може да бъде също само относителна. Например, за четвърт част от населението на света «терористът» Усама бен Ладен е безусловен герой и нему, несъмнено, ще строят паметници (ако позволява исламът). В нашата днешна ситуация по принцип от социална гледна точка може да иде реч за разни възгледи — антикомунистически и антикапиталистически. А може да погледнем и от национална гледна точка — и в този случай ще става думаза възглед повече «чешки» от една страна, или повече «немски», от друга. Впрочем засега нашата орис в Чехия е потребление на информация, обработана политически и медийно в изключително «антикомунистическо-пронемски» («античешки») ключ.
Ще завържем към знаменателна историческа дата и своят частен опит за комплексна оценка по пътя на взаимното сравнение на достигнатите резултати – този път обаче резултати от съвсем друга област. (Неизвестно е какво има предвид авторът под "знаменателна историческа дата" - бел.пр.) Тоест, ще разгледаме това, което днешният режим реално е дал и какво е взел, неговите плюсове и минуси, как той е повишил или понижил нашето жизнено равнище. При това целесъобразно би било да вземем под внимание както лошото и хубавото и полезното в двете сравнявани системи. Това е необходимо да се направи още и затова, че хората не желаеха през 1989 година никаква нова философия, ни люстрации, ни копаене в някакви списъци – те просто искаха да живеят по-добре. Не само материално, макар това място в техните представи безусловно играеше значителна роля. Именно подобрение на материалните условия бе главно изискване на преврата — затова именно по този параметър ние трябва да сравним тогавашният и днешният живот. Когато казвам «ние», аз имам предвид, съгласно общите принципи на демокрацията, народът, тоест болшинството граждани, натоварени с избирателно право. Длъжна е нали да съществува не само «власт на народа», но и власт за народа. Народа, под когото разбира се не се подразбира изключително «елитът» (опреден по произволен способ), но е необходимо да се включи и средната класа (служащи, селяни, работници), които значително преобладават в обществото. Във всеки случай, последните представляват минимум 4/5 от нашето общество. Затова епохата вече отдавна и настоятелно изисква някоя нова «Хартия NN», макар за съжаление, безуспешно.
По такъв начин всички оценки може да се сведат в един въпрос, а именно: «Как днес живеят хората – по-добре или по-зле?». В добавка, трябва да се  свалят капаците и при оценката да се придържаме изключително към реалии, сравнявайки това, което действително беше преди, с това, което действително е сега. Отхвърляйки празните и пафосни слова и приказки за «постноемврийски десетилетия граждански права и свободи, демокрация, правда и любов» и за «края на епохата политически престъпления». Отхвърляйки самовъзхваленията на отците-основатели на днешния режим, техните поклонници и фанатици. Дори повече, подходът трябва да бъде пределно твърд, защото в даденият случай излишната дипломатичност на критиката е ненужен разкош, възможно почти равна на колаборационизъм. Ние даже имаме правото на опит да представим най-новата история в едносторанен провокационен (?) черно-бял стил на хипотетическият «Институт по изучение на олигархическият капитализъм» – ако такъв съществуваше — с тази разлика относно днешните привички на неговите капиталистически аналози, че ние няма да лъжем. Че ще става дума не (само) за устни свидетелства на «личности и преки свидетели», но и за възможно рамково обобщение или илюстрации на основа оценка на общите явления, ръководейки се от достъпните факти. При това за «тоталитарният комунизъм» като цяло ние съзнателно ще говорим основно само хубавото, а за дивият капитализъм основно само лошото (което по принцип действително е вярно). Тоест също изключително в «черно-бял» вариант — но с противоположна мярка. Всъщност защо да не пробваме и да не използваме гарантираното право на свобода на словото и критика на страните, които имат другото мнение за този период? В края на краищата, и такъв метод може да се приложи за поощрение (провоциране) на умните хора да се замислят над съществуващите пропагандистско-исторически стереотипи и клише.
«Комунистическа» Чехословакия
Става дума за периода, продължил 41 години след февруари 1948 г. — периодът на неограничена власт на КПЧ. От първоначалният жестк сталинизъм, продължил примерно до 1953-1956 г. след който последва период на политическо и културно освобождение или така нареченото «затопляне». Период, който бе рязко прекъснат с нахлуването на съветските войски през август 1968 година и последващата след това «нормализация». След смъртта на Брежнев и неговите съратници, примерно от 1985 година настъпи последният период на якешевската политическа умора и маразъм, завършил с опитите за повторение на основните икономически и социални реформи и накрая с предаване на властта през ноември 1989 г.
За този период населението на Чехословакия нарастна с 3 милиона 300 хил. души (от които в Чешката Република (нататък – Чехия) с 1471 хиляди), бяха създадени 2330 хил. нови работни места (в Чехия — 1360). Създаваният национален доход се увеличи 7,2 пъти, личното потребление на товари и услуги, заплащани от населението (без отчет на безплатните здравоопазване, образование, култура и т.п.) се увеличи 4,9 пъти в абсолютно изражение или 3,8 пъти на глава от населението. Средната продължителност на живот у мъжете нарастна от 61,5 години до 68 години, у жените от 66,1 до 75,3 години (в Чехия). Количеството студенти се увеличи с 51 хил. човека до 169 хиляди човека (3,3 пъти).
Физическата величина на активите (националното богатство), в сравнение с 1948 година (при това расчетът не отчита допълнителната илинаднормена  национализация, осъществена след тази година) се увеличи 7-8 пъти – и това при използване изключително на свои собствени вътрешни ресурси, т.е. само вътрешно-държавен труд, в добавка без някаква собственост в чуждестранно владение. Всички външнополитически и външноикономически отношения, възникнали от национализация на «чуждестранни» активи след 1945 г, бяха междувпрочем, урегулирани по договори (в това число с Германия, Австрия и САЩ). Чехословашката крона (ЧСК) на вънешният валутен пазар се укрепи с 60% (доларът, първоначално струващ 36 крони, към 1989 г струваше 21 крони). Ежегодно само в Чехия се раждаха около 130 хиляди деца, имахме 372 хиляди свободни, продължително пустеещи квартири и домове. Нямаше безработни, хора без средства за съществуване, бездомни и нищи. Нямаше многочислена армия наркомани (а тези, които бяха стояха на отчет), престъпността бе примерно на ниво една трета от текущото състояние (около 200 убийства в година, от които около 130 в Чехия). Държавните бюджети бяха до 1987 година профицитни и сбалансирани, и само след това започна да се проявява малък дефицит.
В качество на илюстрация трябва да отбележим, че независимо от повече от хилядолетната чешка и словацка история, 60% от населението живееше през 1989 година в съвременни жилища, неотдавна построени през комунистическият период. Освен това, едва напоследък в последните две десетилетия (от края на 60-те) държавата можа да създаде съвершенно нова енергосистема — бяха построени и се експлуатираха две атомни електростанции, строителството на две други вървеше към края си, и вече бяха определени площадки за строителство на още две. Освен това, завършваше строителството на водната и енергетическа система «Габчиково – Надьямарош». Бяха построени хиляди километри нефто-, газо- и продуктопроводи и терминали (включая терминали за контейнерни превози), реконструирана и свързана със Запад система мрежи високоволтови линий на напряжение (същото се отнася и към полагането на газо- и нефтопровода Adria), а също се водеше политика на съкращение дела на топлинните електростанции в общото производство на електроенергия и повишение на тяхната екологичност. Това всичко обеспечи на страната енергетическа безопасност за следващите 25-35 години. В това време се развиваше и транспортът. Така бе построен новият Пражки международен аеропорт, повече от 550 км автостради, и в Прага бе построено метро — на високо техническо и качествено ниво (при това в много трудните условия в центъра на града) с 3/4 от днешните станции, включая системата на Нуселският мост. Бята построени хиляди обекти — не само от промишлено назначение, но и училища, детски градини, ясли, медицински учреждения, учреждения на културата (например капитална реконструкция на Националният театър (в това число Становският театър), Рудолфина, домове на културата и спортни учреждения. Какво струва след това днешният ремонт на студията Барандов и Lucerny, състоянието на които се е влошило за двадесет години – съща дреболия. Колективизираното селско стопанство в съчетание със съответното производство стана европейски образец за подражание (за съжаление, неизползван), обеспечавайки ни за дълго време продоволствена безопасност и суверенитет и позволи да се проведе пълна реконструкция на селската местност. Бившите (преобладаващите) нищи селяни през осемдесетте станаха една от най-високоплатените групи работници. И т.д. и т.п.
Чехия в този период «от своя джоб» ежегодно предаваше около 35 млрд. крони (в превод на днешния курс — около 175 милиарда крони) на Словацката Република, която в това време бе построена практически от нулата (особено южната и източната части на Словакия и Братислава) и стана най-бързо развиващият се регион в Европа. Ако стоиността на имуществото в Чехия се увеличи 5,8 пъти, в Словакия увеличението бе 11,4 пъти. При това Чехия покриваше целият вътрешен и вънешен търговски баланс (например дефицитът на Словакия) в конвертируема валута със своят експорт.
Цените бяха на протяжение дълго време стабилни (от паричната реформа през 1953 г. и до 1989 г. те нарастнаха примерно с 35%), и в същото време на спестяванията на населението (278 млрд. крони в края на 1989 г. В днешни цени около 1,4 трлн. крони) се начисляваха от 2% (по срочни депозити) до 4%, а годишните проценти по застраховане на живот не превишаваха 6%. Населението в болшинството си нямаше дългове. И макарднешната пропаганда се опитва да ни внуши нещо противоположно, банките нямаха никакви рискови кредити (непогасените навреме кредити съставляха, съответстно, само около 700 милиона крони, което е съвершенно незначителна цифра), държавата и обществото не само нямаха никакви дългове, но напротив, достъпните държавни финансови резерви бяха около 85 милиарда крони и 107 тона злато. Външният дълг бе само около $ 500 (тоест, около 7500 крони) на глава от населението (той възникна главно вследствие негативното салдо на словашката икономика). Имахме прекрасно обучена и технически осигурена армия – располагаща например с около 450 съвременни бойни самолети (основно свръхзвукови) и 200 вертолети (в това число 25 тежки Ми-24).
Комунизмът ни остави големият пазар на СИВ с повече от 400 милиона население — потребители, търгувайки с които ние с много голяма изгода за себе си реализирахме примерно 2/3 от нашият експорт.
Ето например какво освен другото бихме могли да имаме днес. Видимо би бил построен милион нови жилища. АЕЦ «Темелин» — четири генератора с обща мощност 4000 МВт — би била завършена през 1992/93 година. Бе разработена програма за закриване или ограничение на функционирането на топлинните електростанции в северна Бохемия, бе прието решение за вложение на около 200 млрд. крони (по курс 1989 г, което днес означава минимум един трилион крони) до 2000 година в транспортният сектор (реконструкция на железните пътища, строителство на нови пътища и линий на метрото) и инфраструктура (особено в областите на телекомуникациите). Вече започваше да работи дългосрочна и радикална програма за оздравяване на околната среда.
Икономическото ниво на Чехословакия през 1948 г бе на 17-18 място сред страните от света. Ако оставим настрана ред нефтодобиващи страни, бързо забогатели вследствие на особени причини, то това място нашата страна съхраняваше до края на осемдесетте, макар на петите ни вече отдавна настъпваха не само ред периферни економики от Западна Европа, но към края и Унгария (от страните в СИВ по-високо от нас икономическо ниво имаше само бившата ГДР). Действително, при пресмятане крупният вътрешен продукт по реален курс (примерно 10 крони за долар), в края на тази епоха, номинално получавахме на глава от населението, за съжаление, само 1/3 от нивото в Австрия. Такава оценка, обаче се базира на използване на «реалният» паритет на валутните курсове – ако например внесем корективи приблизително с обратните расчети, направени от Евростат (Статистическото бюро на Европейският съюз), съгласно които доларът през 1996-а и предходните седем години на чешката хиперинфлация, все още струваше по-малко от 12 крони — то ако се ограничим именно до Чехия, вече тогава практически достигахме австрийското ниво. И накрая, ако всички тези години постъпленията от Чехия не покриваха гореприведените расходи на Словакия (за целият послевоенен период, такава чешка «загуба» би съставила минимум 100 милиарда долара), то в този период Чехия безспорно би била в числото на най-богатите страни в света.
Капиталистическа Чешка Република
В началото на 1993-а година, уважаемата във цял свят Чехословакия се разпадна на две самостоятелни и малоуважаеми държави, които след това през 1999 година влязоха в НАТО, а през 2004-а в Европейският Съюз. По-надолу затова основно се говори (и то «телеграфично») само за развитието и ситуацията в Чехия. Следва да се отбележи, че от 1990 година изведнаж всичко тръгна «от лошо към по-зле».
В резултат на рязкото снижение на раждаемостта, поддържана в значителна степен само в семействата на етническите меншинства, предишният демографически ръст замря и се проявява обратна тенденция към (засега умерено) снижение на числеността на населението. Ако все още е нарастнала средната продължителност на живот, то е само за сметка на влиянието на остатъците на изчезващите условия на живот, заложени при комунизма.
Нашите граждани и избиратели не гледат с умиление на въстановяването на капитализма и днешните условия на живот. Това показва ред социологически изследвания, проведени до днешен ден, резултатите от които обаче грижливо се премълчават. Но едно е ясно, макар количеството хора, живели при предишната власт, постоянно бързо намалява, повече от половината хора в Чехия считат, че при предишната комунистическа власт живееха по-добре (в Словакия почти 2/3). Тези изводи като цяло политиците ни объясняват с това, че това е само своего рода носталгия, че хората бързо забравят, или че тези мнения са на глупци и неудачници. Такава аргументация следва да се игнорира, защото тя касае повтарящи се мнения, които са въпреки както интензивната пропаганда и двадесет години промиване на мозъци, така и обикновения човешки страх пред възможни санкции. Напротив, иде реч за трезв поглед на реалността, за проявление на все още неподавено гражданско мъжество и самостоятелно незомбирано или недостатъчно зомбирано мислене. Все още не се удава нашите съграждани да бъдат превърнати в послушно и тъпо стадо, такова, каквото видимо са били хората в хитлерова Германия.
Стопанисването при капитализма
На площадите през 1989 година, звънейки с връзките «ключове от вратите в бъдещето», ние «иззвъняхме» обикновен реален капитализъм. След неговата реставрация обаче веднага настъпи развал на народното стопанство и всеобщ упадък, евфемистически наричан «икономически реформи» и «преход към пазарна икономика». Още до края на 1992 година настъпи крах, който се прояви в падението на националният доход с 31%. Икономическият колапс продължи всичките 1990-1999 години, и съществено оживление в икономиката имаше само след 2000 година – само за да се превърне през 2008-2009 години в дълбока криза. Независимо от интензивните манипулации, провеждани от ЧСУ (Чешки статистическо управление), данните свидетелстват, че днешният ВВП (този показател сам по себе си е спорен – той включва в себе си и оценка стойността и ръста на амортизацията, непроизводствените расходи за държавно управление и банковите услуги) в реалност до днес съвсем малко надвишава нивото от 1989 година. Основният производствен сектор, състоящ се главно от селско стопанство, промишленност, строителство и транспортни превози, за днешният ден се колебае в пределите 50-55% от изходното ниво. До реформите националната икономика получи обща печлба в размер 126 милиарда крони, от които банките — 23 млрд крони (по текущ курс това съответства на сума приблизително 630 милиарда крони и 115 милиарда крони). След това започна период на загуби, продължил до края на деветдесетте – сега някой желаят тези статистически данни въобще някъде безследно да изчезнат. Бившите размери на приходи не достиганаха и банките, независимо даже на своите методи, които по-рано биха били обявени за противозаконни, и въобще лихварски методи на водене на делата. Нашето общо отстъпление от световните икономически позиции (такива, като ВВП на глава от населението (20 760 долара в Чехия през 2008 г), спуснало нашата страна на 38 място в света) е просто позорно.
След значителният упадък от 1990-1992 г. и при очевидна манипулация на нашата статистика, изразила се в занижена оценка на дългосрочната инфлация, естествено престана да расте и равнището на живот на населението. При това в добавка, се стигна до значителна социална диференциация в доходите и имуществото, дори до днес «популярната» у нас латиноамериканска крайна нищета. Това се случва затова, че днес в почет и уважение по никакъв начин не е труда, а богатството (парите правят пари). Ето по такъв начин у нас се появилиха, от една страна, няколко най-уважавани мултимилиардери и повече от 15 хиляди доларови милионери (това са минимум по 16 милиона крони у всеки), и от друга сторана, останалата маса «социозуси». Ако днес средният брутен доход е около 23 хиляди крони на месец, и в същото време, както се съобщава, около 180 хиляди човека имат повече от 2 млн. крони годишно — то съответно, доходът на 4 млн. човека – основната маса на работещото население – никога даже не се приближава до тези «23 хиляди крони». До «гладните» заплати днес се «доработиха» селяните и работниците от търговията. Напротив, паразитиращите банкери, дилъри, и т.п. се превърнаха в най-високоплатената категория.
«Успешните», приказно збогатявайки, вместо това да принесат полза за останалите, напротив - ограбиха всички до конец – става дума не само за материални ценности. Виждаме наоколо, че умните, достойните и трудолюбивите хора живеят още по-тежко от преди. И ако при това болшинството от тях заявлява, че по-рано са живели по-добре — това просто е незадушено проявление на техния здрав разум, който се проявлява даже при това, че около тях от утро до късна нощ от всички процепи и гънки бушува антикомунистическа истерия – пропагандистска демонизация на предишният «ад». Са ли тези люде най-моралните и умните люде, или, напротив най-глупавите?
Магията и всеобхватността на нашата блестяща следноемврийска капиталистическа «шокова терапия» не се криеше в някакви нови методи на управление, но в непосредственият преход към изяждането на средствата, натрупани от предните поколения, въплътени в комунистическото наследство. В частност в продажбата и разграбването на националното имущество чрез приватизация и реституция. В добавка към всичко, още и в ущърб на бъдрщите поколения, тъй като след 2000 година нашето съществование най-вече се поддържа за сметка на натрупването на все по-голяма сума дълг. Външен, въърешен дълг, дълг на частните компании, дълг на простите граждани.
Националните активи (без земята, паметниците и въоръжението на армията) получени от комунистите, само в Чехия се оценяваха в размер на 10-11 трилиона крони (по днешния курс), и от тази сума на държавният сектор (държава, региони, райони, кметства) се падаха около 7 трилиона крони. Остатъкът бе в лична и кооперативна собственност. За последните двадесет години, обаче не само не се стигна до увеличение на активите, напротив, производствените и финансовите предприятия бяха продадени основном «za babku» на новите собственици, предимно чуждестранни «колонизатори», а частично бяха ограбени или разрушени с други способи (това касае повече от 80 % от производствените фондове).Освен  това, в разглежданият период държавният сектор «загуби», благодарение на новите политици и стопанственици, минимум 2,5 трилиона крони от цялата стоиност на имуществото на предприятията и организациите с техните съоръжения, здания, технологии и оборудоване. Паметниците са разрушени (в настояще време е известно за разрушение на повече от 700 исторически здания), и цялото им съдержание е разграбено (в качество на пример може да приведем манастирът в Хебе – тоест неговите развалини, преди поддържали се в добро състояние на проклинаните днес части на Пограничната стража), днешната армия няма сериозно въоръжение. Наккрая, вече «продадоха» и стотици хиляди хектара земи. За това, наистина ние получихме стотици „brownfields“ – «черни поля», тоест пустеещи земи на мястото на бивши обекти на промишлеността и селското стопанство. Само до края на деветдесетте бяха загубени повече от 700 хиляди работни места (за толкова време комунистите в ЧССР напротив, създадоха нови 400 хиляди).
Вместо това, възникнаха и все по-бързо нарастват по-рано неизвестни нам дългове. Държавният дълг достигна ниво 1,16 трилиона крони, в допълнение към по-рано предоставените гаранции на сума около 200 милиарда крони, времето за плащане на които наближава. Чешката Национална банка има непокрта загуба в размер повече от 200 милиарда крони, при това разпиля златовалутните запаси, размерът на които днес би превишавал 35 милиарда крони. Ако всичко това сумираме заедно, то се получава, че общо чешката държава, нейните регионални власти и «мъдрата» и абсолютно независима Национална банка от 1989 година са «простопанствали» минимум 4-5 трилиона крони, загубвайки национални активи на тази сума (включая изчезналите запаси и злато, а също ново образуваните дългове) – и това е все още плаха и по мое мнение, доста занижена оценка.
Дълговете на населението само към банковите учреждения също се колебаят около трилион крони (освен още десетки и стотици милиарда дълг към данъчните учреждения, лизингови компании и различни лихвари). Рязко се увеличават така наречените «класифицирани банкови кредити», т.е. такива, при погасяване на които възникват проблеми и които, вероятно трябва в значителна степен да се отпишат (в обща сума от 300 до 400 милиарда крони?). Съществува повече от 100-милиарден дълг в оборота между компаниите. Дългът на чешките субекти (държавата, банки, предприятия, граждани) към чуждите кредитори вече през 2007 година превиши нивото от 1,3 трилиона крони (в първото полугодие на 2009 година вече се увеличи до 1,47 трилиона крони) – това е 16 пъти повече от нивото от 1989 година; и ако тук добавим така наречените преки и портфейлни чуждестранни инвестиции на сума още 2,4 трилиона крони, то превишението ще бъде 45 пъти. На глава от населението, включая новородените, външният дълг е около 355 хиляди крони (през тази година тази сума вече се приближи до 400 хиляди крони). Кой ще плати тези пари за нас, особено ако отчетем, че у нас не остана никакво сериозно имущество за продажба?
Франтишек Неваржил (František Nevařil)