Последователна ликвидация на нравствеността

Все възнамерявах да напиша статия за морала, но никак не можех да измисля с какво да започна, и какво да направя нейна централна мисъл. Но после попаднах на извадки от личната кореспонденция на известният съветски писател-фантаст Иван Ефремов, и всичко си застана на мястото.
Още през далечната 1969 година Ефремов писа: «Всички разрушения на империи, държави и други политически организации се случват чрез загуба на нравствеността».

Твърдение вече самодостатъчно и заставящо да се замислиш, но Ефремов добавя в следващото изречение «Това е единствена действителна причина за катастрофи в цялата история, и затова изследвайки причините за почти всички катаклизми, ние можем да кажем, че разрушението носи характер на саморазрушение».

Роджерс: Действително, ако внимателно погледнем в историята, обръщайки внимание на периодите на полет на цивилизациите и тяхното падение, то ще можем да видим многочислени потвърждения на това.
Да вземем дори най-яркият и широко описан пример – Римската Империя. Докато Рим бе обединен в единство на интереси и ценности, той бе успешен и непобедим. Но когато във самият Рим започва разслоение (имуществено, правово, ценностно), когато той потъва в разкош и лични интереси на отделни граждани и групи стават по-важни от интересите на Рим – той фактически започва да изяжда сам себе си. Нали в последните времена на неговото съществуване той вече не се развива, а всички усилия на неговите «достойни мъже» се свеждат не към преумножение на неговата слава и благополучие, а към междоусобна борба за власт, пари, слава и длъжности. И без нахлуването на Атила такъв Рим е бил вече обречен, варварите просто му нанасят «удар от милосърдие», който прекъснал агонията.
Същото може да се види и в случая на империята на Ацтеките, Византия, Древен Египет и много други – основни причини за тяхното падение са израждане на елита, декаданс, упадък на нравите, разделеност и вътрешна борба. Лев Николаевич Гумильов привежда маса примери за това, наричайки това време «фаза на обскурация».
Иван Ефремов указва на някои характерни черти за упадъчното общество: «Некомпетентност, леност и шавливост на «момчетата» и «девойките» във всяко начинание е характерна черта за това време. Аз наричам това «взрив на безнравственост», и това струва ми се е далеч по-опасно от ядрена война».
Роджерс: Масовата некомпетентност на нашето време вече е довела до описание ефекта на Данинг-Крюгер, когато «хора имащи ниско ниво квалификация, правят грешни изводи и приемат неудачни решения, но не са способни да осъзнават своите грешки в сила своето ниско ниво квалификация».
И у нас, и в «развитите страни» изследователите фиксират масов ръст на всевъзможни суеверия, магическо мислене, «wishful thinking». Все повече хора се ръководят от своите предубеждения (убеждения, получени в ранно детство, в дологически период на възприятие, когато всичко некритично се приема на вяра).
Истинската нравственост предполага в качество на обезателно условие осъзнатост, а не сляпо следване на ритуали и традиции. Впрочем Бердяев и Саровски дълго преди мен и далеч по-добре са описали.
Иван Ефремов: Ние можем да видим, че от древни времена нравственост и честь (в руското разбиране на думите) са много по-съществени, отколкото шпаги, стрели и слонове, танкове и пикиращи бомбардировачи.
Роджерс: Моите учители казваха «Духът винаги побеждава технологията». Отначало спорех с това, доколкото високите технологии могат да дадат кратковременно предимство даже на аморална и ниско мотивирана армия. Но примерите от Афганистан и Ирак показват, че моралният дух на мюсулманите е по-висок, и тяхното осъзнаване за собствена правота води до това, че американците се оказват безсилни да ги поробят и са принудени спешно да извеждат войските си, които не разбират смисъл на тези войни (за което може да се съди от многочислените публикации в американски военни списания и форуми).
Иван Ефремов: Когато за всички хора честна и напрегната работа стане непривична, какво бъдеще може да очаква човечеството? Кой ще може да храни, облича, изцелява и превозва хората? Безчестни, каквито те са в настояще време, как ще могат те да провеждат научни и медицински изследвания?
Роджерс: Адам Смит е казвал «Процъвтяват производящите народи». И действително, разглеждайки теорията за парите можем да видим, че количеството пари е вторично (макар това не винаги е очевидно), далеч по-важно е наличието на стоки, които може да се купят за тези пари. В този план всячески «постиндустриални икономики» претърпяха крах – сега целият развит свят говори за необходимост от нова индустриализация.
Но, цитирайки американският аналитик Джеймс Канцлер: «В Америка няма нито средства, нито воля за създаване на големи инфраструктурни проекти. Тук поне съществуващата инфраструктура да не се даде да се разруши. Американската транспортна инфраструктура бе създадена основно през 1930-те години по времената на Новата политика на Франклин Делано Рузвелт. Последните крупни работи се правеха по време на «Великото общество» на президента Линдън Бейнс Джонсън през 1960-те. Половината мостове в САЩ са в аварийно състояние, болшинството пътища – в лошо състояние.
В сравнение с Европа, Япония или Китай американската инфраструктура изглежда провинциална и запусната. Големият бизнес не проявлява към нея никакъв интерес. Финансовият сектор стана сърцевина на американската икономика. 40% от корпоративните доходи идват от банковото дело и борсовите операции. Всъщност делът е далеч над 40%. Нали жилищният сектор всъщност също печели не от продажбата на жилища, а от ипотечни сделки. А и автомобилният бизнес търгува не с автомашини, а с ипотеки за автомашини».
Аморальността на съвременната икономика е в това, че тя е поставила во главе не създаването на материални блага, а получаването на печалба като самоцел. В особеност във финансовият сектор, който е престанал да обслужва нуждите на реалният сектор на икономиката, а се е превърнал във «вещ в себе си», фактически никак не свързана с реална икономика, и производяща «печалба» от въздуха (и при това получаваща далеч по-високи доходи, отколкото производителите).
За съзнателното затормозяване развитието на технологиите в енергетиката, транспорта, медицината и други отрасли може въобще да се пишат цели томове. Такъв образ на действия произтича от самата логика на капитализма, ориентиран на минимизация на разходите, максимизация на печалбите и стимулиране на пазарите, а не на удовлетворение нуждите на хората.
Иван Ефремов (през 1971 година): Поколения, привикнали към честен начин на живот са длъжни да измрат в течение на следващите 20 години, а после ще се случи най-голямата катастрофа в историята във вид на широко разпространяема техническа монокултура, основите на която сега упорно се внедряват във всички страни, и даже в Китай, Индонезия и Африка.
Роджерс: След двадесет години, през 1991-а, разрушиха Съветският Съюз. Разрушиха предимно именно заради жажда за «леки пари», а също заради падение престижността на Човека на Труда. Хазяи на живота станаха спекуланти, бандити, мошенници. «Инженер» стана ругателство, «работник» – признак за неудачник.
«С добри дела да се прославиш не може» стана доминиращ императив в общественият живот, пораждайки стотици хиляди проститутки, ръст на престъпност, морална деградация и прочие прелести на съвременният либерализъм.
Сега в резултат на това имаме най-жесток кадрови дефицит, когато в страната е пълно с престижни юристи, икономисти и мениджъри по продажби, но през деня с фенер не ще намериш грамотен шлосер-фрезьор, заварчик или сантехник.
За унификацията на човечеството под един гребен в резултат на глобализацията и без мен е казано много. Интернационализмът на левите се стреми към мирно съсъществуване на различни култури, десният либерализъм (неоконите) пък предлага тяхното обезличаване в някакви общечовеци, «разделящи» наложените от запада «ценности на либералната демокрация».
Иван Ефремов: Да се мисли, че може да се построи икономика, която ще удовлетвори всички потребности на човека, тенденция към която пронизва цялата западна (e.g. американска), а и наша, във вулгарно и буквално разбиране «всекиму по потребностите», е фантастика – това е непозволителна утопия, сродна на утопията за вечният двигател и т.п.
Роджерс: Да се удовлетворяват трябва естествените потребности на човека, а не раздутите от реклама и потребителство завишени изкуствени търсения. Недаром понятието «Мерки» дълго време е било едно от ключевите в средневековната европейска философия, определящо повседневното поведение на всички слоеве и съсловия.
Иван Ефремов: Единствен изход – в най-строго самоограничение на материалните потребности, основано на разбирането мястото на човека и човечеството във вселената като мислещ вид, абсолютен самоконтрол, и безусловно превъзходство на духовните ценности пред материалните.
Роджерс: Формулата на Линдон Ларуш в този въпрос – минимум на разкош (в идеала въобще без него), максимум на развитие (повишение енергопотока на системата).
Но самоограничението само тогава ще бъде справедливо, когато всички без изключение субекти на икономиката се самоограничават. А когато по днешните либерални стандарти «строга икономия» се отнася само до бедните и произвеждащите слоеве от населението (което в болшинството случаи е едно и също), а бездарният топ-мениджмънт, довел световната икономика на ръба на крах само увеличава своите доходи – това може и е длъжно да стане источник на возмущения и революции. И вече става! Впрочем, както и скъпите къщи, коли и часовници у монасите…
Иван Ефремов: Разбирането на това, че разумните същества са инструмент на познанието на вселената на самата себе си. Ако разбирането на това не се случи, то човечеството ще измре като вид, просто в хода на естественият ход на космическата еволюция, като неприспособен/неприспособил се за решение на тази задача, бъдейки изместено от по-подходящ (възникнал не обезателно на Земята). Този закон за историческото развитие е толкова неотменим като и законите на физиката.
Роджерс: Главният въпрос на човечеството «Камо грядеши?». Ако не се напълня ежедневно живота с висш смисъл, то човечеството (и отделните негови представители) по нищо не ще се отличават от бактериите или глистите, паразитиращи на тялото на планетата. И в някакъв момент ще се натъкне на една илидруга  форма «антибиотик» от нейна страна.
Иван Ефремов: Стремежа към скъпи вещи, мощни машини, огромни домове и т.п. – това е наследство от фройдовският комплекс на психиката, изработен в резултат на половият отбор.
Роджерс: Ефремов още не е виждал златни тоалетни – ето къде са истинските комплекси по повод микроскопическият размер на половият член…
Иван Ефремов: Единственият път за преодоляване на този комплекс е чрез всестранно разбиране на психическите и психофизиологическите процеси, което вече 2000 години се практикува в Индия и Тибет. Ergo обучението и възпитанието е длжно да започва с обучение по психология като история на развитие на човешкото съзнание и историята като история на развитие на общественото съзнание. Физика, химия, математика – това са обезателни, но далеч не достатъчни дисциплини за съзнанието на съвременният човек с неговата огромна плътност на население и кати следствие, плътност на информация, с неизбежна промивка на мозъците, необходими за поддържане на текущето социално устройство.
Роджерс: През следващите четиридесет години плътността на населението, плътността на информацията и силата на промиване на мозъците нарастнаха в пъти. Психологията се комерсиализира, а историята стана инструмент за промиването на мозъци.
Докато критичността на мислене и дълбоката осъзнаност на поведението не са масово явление, за никаво пряко народовластие не може да става и дума. Ще се избият един друг…
Иван Ефремов: Да се даде на юношата на 12-14 години представа за самият него, като за нов творец, изследовател на неизвестното вместо формируемият вече към този момент стереотип на «успешен гражданин», който е запълнил цялата западна ноосфера и прочно се е укоренил в нашата.
Роджерс: Еснафството и потреблядството оттогава само са се усилили в пъти. За среднестатистическият жител «духовно развитие» – това е празен звук. А популистските «демократически» политици не дърпат съзнанието на масите нагоре, а поддакват на най-низменните инстинкти – стадото по-просто се управлява, а на страстите и алчността по-просто се печели.
Американските автори с открит текст пишат, че тече съзнателно затъпяване на населението, доколкото «умните са по-малко склонни към безумно потребителство (по-малко купуват) и не се поддават на въздействието на реклама и пропаганда».
А Богоподобният Човек е длъжен, задължен е да бъде Творец. Иначе той просто никак не оправдава своето съществуване пред Вселената.
Иван Ефремов: Зад социалистическите и комунистическите лозунги вече отдавна се скрива еснафска алчност и завист и стремеж към леки пари и вещи.
Роджерс: Социалната революция изпревари революцията в съзнанието. Което и доведе до резултат - откат назад. А изродилата се бюрокрация вече не бе заинтересувана във формирането на «човек от нов тип», ницшеански «свръхчовек», а напълно съзнателно отглеждаше потребители за удовлетворение на своите цели.
Същото чака всички експерименти по унищожение на държавата (или други преобразования на обществото), които не се грижат преди това за изменение ценностите и мисленето на масите. В това, че ценностите и масовото съзнание успешно се инженерят, вече няма никакви съмнения. Но за успешна дейност в това направление е нужен продължителен преходен период, съпровождащ се с «диктатура на прогресорите» (дори само в противовес на днешната либерална диктатура, обявила своята нищожна идеология за единствено правилна).
Иван Ефремов: Същото може да се каже за училищата, в болшинството си произвеждащи закоравели и криви възпитаници, начисто лишени от любопитство, което не бе така само преди 20 години. Училищните програми потъват в детайли, вместо това да създават система на представа за обкръжаващият свят, в резултат успешните ученици – «зубрачи», са начисто лишени от творческо мислене. Те попадат във ВУЗ, а после отиват в предприятия, в КБ, НИИ, начисто лишени от цялостна представа за устройството на света.
Роджерс: Болонската система затъплява и убива фантазията (абстрактното, дивергентно и критическо мислене в частност) още по-ефективно. Ако петилетно дете може да измисли около 200 различни нестандартни способи за използване на един предмет, то випускник на съвременен ВУЗ с труд ще посочи 4-5 такива способа. Такова «образование» прави от човека робот, действащ по строго зададен алгоритъм «Работи, потребявай, пукни». И съзнателността на масите при такъв расклад с всяка година няма да расте (както се надяват моите утопични леви колеги), а неизбежно ще се снижава, примитивизирайки се.
Съвременното либерално общество, «победило» почти в цял свят, е саморазрушително. Доколкото поставя частното (лично, корпоративно, групово) благо по-високо, отколкото общественото. Което е аморално и безнравствено.
И, в края на краищата, е глупаво, доколкото разглежда индивидуума в отрив от системата, социума, света, макрокосмосаа. А нито едно човешко същество не може да пребивава в благо при неблагополучие на обкръжаващата среда – по един или друг начин средата ще го застави да усеща на себе си последствията на нейните проблеми.
Както е писал ЕЭрих Фром «Всяко общество, което отрицава любовта е обречено на разрушение». А капитализмът отрицава любовта, низвеждайки я до стоково-парични отношения «ти на мене, аз на тебе». И затова неизбежно ще бъде разрушен (вярно, това няма да бъде «съзидателное разрушение» на Шумпетер, по-скоро ще бъде «очистително съзидание» на социализма).
Нашето общество е длъжно отново да придобие нравственост (не в нейното примитивно-традиционалистско или буржуазно-еснафско тълкование), иначе то ще бъде пометено от тези, които не е лишен от нея. Например, от мюсулманите, които в рамките на своят морал често действат безупречно.
Само чрез придобиване на нравственост, възстановяване на морал може да се спре саморазрушението, от което страда нашето общество през последните двадесет години. Аз предпочитам да търся изворите на този морал не в миналото, а в бъдещето.
На 5 октомври се навършиха повече от четиридесет години от смъртта на Иван Ефремов. Но мислите му ще живеят и в далечно бъдеще…
Александр Роджерс

И Тръмп такой молодой, и юный январь впереди

Товарищи!
Великата януарска социалистическа революция в САЩ обявявам за открита!

Единствена организационна зацепка стана това, че броневика, от който трябваше да се изкаже товарищ Тръмп, заседна някъде в задръстванията на Манхатън, и затова се наложи той да говори от импровизирана трибуна. Или експроприирана? Но не е важно.

Независимо от това дребно изпущение, товарищ Тръмп извъртя реч строго в съответствие с учението на марксизма-ленинизма. Марксистската теория е всесилна, защото е правилна! Ура, товарищи!

Напълно разкри темата за класовата борба. Заклейми кървавите експлуататори-капиталисти, опъващи жилите и пиещи кръвта на трудовия народ. За присвоението на добавъчната стойност, за несправедливите свръхдоходи. Осъди захватническите империалистически войни, които водеха до сега Съединените Държави на Америка. Констатира правото на нациите на самоопределение и равенството на народите помежду им.

Някои ревизионистски недобитки обвиняваха товарищ Тръмп, че е изселил от социално жилище семейство негри. Но тази критика е очевидно несправедлива, защото това бяха «домашни негри» на експлуататорите, застанали на страна на реакционният капитал.

После публикува първите революционни декрети. Отново нито на сантиметър не отстъпвайки от революционната класика:

«Цялата власт на народа!»
«Мир – на войниците!»
«Фабрики – на работниците!»

Единствено от вълнение забрави за революционното селячество, но това е простима мелочь (при това колко е това селячество в САЩ?).

Затова пък заяви и за необходимостта от всеобща заетост, и за борба с тунеядството (намерение да отнема wellfare и дава работа).
Също бе озвучен аналог на плана ГОЭЛРО за строителство на пътища, мостове, хидроелектростанции и така нататък по списъка.

Поставената от товарищ Тръмп висока летва, по наша оценка, е твърде висока за незрялото в идеологически план американско общество. И висока е вероятността от срив на огласените петилетни планове, особено с отчет очевидната борба на реакционните сили за връщане към изостаналото капиталистическо минало.

Е и червената пионерска връзка на Тръмп, развяваща се от вятъра – това е прекрасно! В най-добрите традиции на революционната соцреалистическа естетика. Путинизма-Тръмпизма - да бъде!

Александр Роджерс

Справедливостта като национална идея

Анализирайки причините за развала на СССР, публикувайки предложения на активистите за идеологически основи на новото общество, провокирайки читателя със заглавие "С чего начинается Родина?", е невъзможно да се подмине такава болева точка, като въпроса за националната идея - база за цялата идеология.
Количеството информация, публикации, сериозни и не съвсем сериозни научни работи, статии, реплики и заявления на темата зашкалва. Задайте в търсачка тази ключева фраза - ще си отчетете:
«Отсутствие национальной идеи, как главная беда современной России» - идентифицира ситуацията социално-активната блогосфера.
Центърът на Сулакшин предлагае "Механизм формирования национальной идеи"
За парите на държавата се пишат диссертации, монографии, книги се пишат от държавните учреждения под ръководство на уважаеми професори:
"Государство, Конституция, Родина: к поискам национальной идеи…"
А ето още - «Предпосылки и перспективы формирования национальной идеи современной России»
В края на краищата не издържа и оседла тази тема и сам президента на РФ, заявявайки, че национална идея в Русия може да бъде само патриотизъм. Бе поставена не дебела точка, а любопитно и живописно многоточие. На тази леха буйно израстна цял храст въпроси, които до днес остават без отговор:
Какво да се счита за показател за патриотичност, ако под ръка няма окоп, фашистски танк и връзка гранати? Как изглежда патриотизмът в бита, във всекидневният, така да се каже, живот?
В съответствие със речниците: Патриоти́зъм (греч. πατριώτης съотечественик, πατρίς — отечество) — нравствен и политически принцип, социално чувство, съдържанието на което е любов към отечеството и готовност да се пожертват своите частни интереси во благо интересите на отечеството.

И тук отново повече въпроси, отколкото отговори:

«Интересите на Отечеството» изискват категорическо уточнение. Например, интересите на Отечеството и интересите на чиновниците и въобще властта – това винаги ли е едно и също? А ако не винаги, то кога? А и какви са те, тези интереси? Какизглеждат  и с каква линийка се измерват? Как интересите на Отечеството да се отличат от частните интереси на държавните служащи?»
И това още не е всичко. По-нататък е още по-интересно: «А могат ли частни интереси въобще да съвпадат с интересите на Отечеството? И ако «да» то в какъв случай?» Е и съвсем вече брутален вариант като домашна работа. Покопайте се в руската класическа литература и намерете герои с варианти на поведение, което напълно съвпада с интересите на Отечеството, тоест е било изцяло патриотично, но при това - абсолютно противозаконо от гледна точка текущото право…"
С патриотизмът, както с националната идея, съвсем не всичко е просто и точно – не е така еднозначно. И това «ЖУ» не е просто така, защото патриотизмът - това не е национална идея, а резултат от реализацията на националната идея. Това е точно този случай, когато «Иска ти се да живееш тогава, когато има за какво да умреш»
А виж националната идея изглежда другояче. Тя не се измисля, не зависи от общественият строй и текущият политически момент, защото се изработва с векове и предава от поколение в поколение като необходимо и обезателно условие за оцеляването на гражданското общество, държавата, нацията…
Съществува тя и в Русия, и я е имало винаги! Струва си само да анализираме всички смути, преврати, реформи и революции, може леко да се забележи, че декларируема цел на всички социални движения е било не така любимото на западниците повишение на ефективността, не така любимото на славянофилите навеждане на ред.
Ако нещо и е ставало на Руси, то изключително и само под флага за възстановяване на нарушената справедливост. Всички останали варианти категорически не са се поддържали от населението (и занапред няма да се поддържат)
Затова во имя справедливостта, като с махване на вълшебна пръчица, на Руси традиционно се материализират и готовност към тягости и лишения, достигайки до самопожертване, и чувството за лакътя. Пробужда се мобилизационен потенциал, при вида на който нервно пушат встрани «нашите западни партньори», появява се завидна интеграция. А значи справедливостта – това и е природната, изконно руска националная идея, изстрадана в борбата със суровият климат и грамадните необжити пространства, с неуживчивите съседи и хора с размах, където възможности да се погине е имало винаги повече, отколкото възможности да се оживее.

Има наистина едно съвсем немаловажно препятствие, което не дава открито да се декларира справедливостта в качество на национална идея – това е традиционният конфликт на властта със справедливостта който засега, в рамките на съществуващата система е нерешаем… Но това е временно…
Справедливостта като безусловен рефлекс

"Приматолозите Сара Ф. Броснан и Франс Б. М. де Ваал доказали, че самките на маймуните-капуцини аналогично се възмущават от несправедливо отношение. Животните приучили да дават на Броснан камъче в обмен на възнаграждение — парче краставица. Маймуните работели по двойки, и когато и двете награждавали с парче краставица, в 95% от случаите те давали своите камъчета. Идилията бива нарушена, когато изследователите изменили правилата, давайки на едната маймунка като награда грозде, а на втората — както преди парче краставица. Пред лицето на такова неравенство обидените животни често се отказвали от своето парче краставица, а в 40% от случаите и въобще прекратявали участие в експеримента.

Ситуацията се изострила още повече, когато на едната маймуна от двойката започнали да дават грозде въобще незаслужено. В този случай втората маймуна често изхвърляла своето камъче, и изследователите успявали да продължат експеримента едва в 20% от случаите. С други думи, животните са били готови да се откажат от храна (а както и да го погледнем краставица в обмен на камъче — това е нелоша сделка) само за да изразят неудоволствие във връзка с несправедливо обогатяване на своите сродници."

(Джеймс Шуровевски, "Мудрость толпы")

За какво говорят резултатите от този експеримент:
1) Чувството за справедливост - съвсем не е продукт на високоорганизиран социум, а елемент от живата природа, който е вложен в човека заедно с безусловните рефлекси
2) Справедливостта - след като тя е неотменим елемент даже на дивата природа - е необходимо и обезателно условие за оцеляване в условия на агресивна вънешна среда в това число и за човека.
Результатите от този експеримент потвърждават научността и обосноваността на включване принципа на справедливост като основополагащо правило за съсъществуване на отделни индивидууми.
Ако вече започнахме да се позоваваме на научни експерименти, то уместно ще бъде споменаване на още един интересен извод, който са направили Томас Флат и неговите колеги за еволюционните предимства на алтруистическото поведение над егоистическото:

"Група учени под ръководство на специалиста в областта на еволюционна биология Томас Флат (Flatt) от Университета Браун в Провиденс създава теоретически модел на оцеляване на алтруисти в среда на егоисти. А заедно изяснява, защо въобще сътрудничеството като фундаментално понятие в биологията, етологията и социологията е било необходимо в хода на еволюцията.

И биолозите, и икономистите нееднократно са се убеждавали в това, че егоизмът се откупва. Вирусите крадат ферменти, за да се възпроизвеждат. Злостните неплащащи използват в своите интереси дупките в комуналното обслужване и процъвтяват. Конфликтът между индивидуалните интереси и обществената полза е озадачивал учените много десетилетия.

Трио изследователи (освен Флат в него влизат математикът Тимоти Килингбек и швейцарският програмист и популяционен биолог Джонас Биери (Jonas Bieri) разработва уникален, не приличащ на никой друг модел, която теоретически е способна да обясни ползата от сътрудничество. По техни изчисления, алтруистите не просто оцеляват, но и процъвтяват и поддържат своята численост в перспектива. Изследването публикува Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences."

Достоинството на новият модел, по мнение на нейният главен създател Флат се крие преди всичко, в необикновената простота и едновременно универсалност на подхода, който може да се прилага към сътрудничеството на всички биологически нива «от буболечка до човека».

Тоест справедливостта, производни на която са алтруизмът, кооперацията и взаимопомощта не е никакъв популизъм и съвсем не утопия, а заложени в нас от природата необходими и обезателни условия за оцеляване и еволюция. Остава само да не се противоречи на природата и закрепят тези базови природни условия в морални принципи и нормативни документи.
Затова и ще повторя - не трябва да се изобретява национална идея. Тя винаги е била в Русия неизменна, просто са я наичали различно. Едни - трети Рим, други - коммунизъм... Може би си струва просто да се върнем към изначалният - чисто научен вариант?

Как работи справедливостта, или как тя трябва да работи?
Справедливостта е двуостро оръжие, което може както да обедини, така и да постави от различни страни на барикадите (границите). И това колкото и да е странно е добре. Това, което е справедливо от гледна точка на вълка, едва ли ще е справедливо от гледна точка на зайците, а да се поселят вълци и зайци в една къща, съгласете се това е геноцид някакъв... Пренасяйки тази алегория от света на животните - това, което е справедливо от гледна точка на "нашите западни партньори" (например - да се вземе и подели Сибир), съвсем не е справедливо от гледна точка на русите, и напротив...
Тоест чувството за справедливост на понятийно, смислово ниво обединява ментално и социално близки членове на обществото и отсича всички останали, което е необходимо и обезателно условие за интеграция. И по друг начин никого и никога да се интегрира не ще се получи. Да се завоюва - да, подчини - може би. Но интегрира - никак и никъде. А какво е  обединение без интеграция - с невъоръжено око може да се наблюдава днес в "цивилизованите" страни от Запада, където демократични и толерантни бели трепят афроамериканците, негрите трепят белите, а правоверните бежанци-мюсулмани окучват и тези, и другите неверни.
Всъщност, същото се случва и в най-европеизираните градове на Русия, където вместо арабски бежанци и тураки гастарбайтери присъстват "младши братя" от Средна Азия и Задкавказието. И там, и там - цяло кълбо несправедливости, които всеки представител на социална група може да изложи в отделен списък и които е нужно или да се поправят или да се избяга по-далече, за да не зацепят осколките и не удари взривната вълна.
Вопросът за справедливост на горещ и конфликтен пример:
Справедливостта, независимо че чувство, а не продукт и не процес, прекрасно се измерва и фиксира. При това не се изискват специални знания или услугите на яйцеглави експерти. Тоест това е инструмент, достъпен за всеки човек с произволен образователен тезаурус.
Въпрос: "Доколко е законно присъединението на Крим към Русия" ражда логичен отговор: "Трябва да се прочете", както и въпросът: "Доколко е изгодно присъединението на Крим" - ражда отговор: "Трябва да се пресметне". И само въпросът: "Доколко е справедливо присъединението на Крим към Русия?" - никакви допълнителни знания или действия не изисква...
Съвсем немаловажен при това е въпросът: "Кого питаме?" Е разбира се тези, когото това събитие по коренен начин касае - в последният пример - самите жители на Крим. Всички останали, включая мен, да отговарят на него просто нямат право, ибо да се решава за друг човек неговата сътба... правилно - това е несправедливо...
Справедливо, това не е когато на всички поравно. Справедливо, значи по заслугите.
Интересни са количествените оценки на справедливостта, които мнозина възприемат е много упростено, типа: "Това когато на всички поравно...." Започваш да разглеждаш и привеждаш конкретни примери - оказва се совсем не. Справедливо - това е не когато е поравно, справедливо - значи по заслугите. При това - във въпроса за възнаграждението - субективната оценка за справедливост работи по-добре, отколкото всички системи на балансирани показатели, взети заедно.
Например потресаващо единодушие може да се наблюдава както при въпроса "Справедливо ли е милионно възнаграждение за труда на футболиста Кокорин?", така и при въпроса: "Считате ли справедливо милионное възнаграждение за изобретателя на легендарно руско оръжие?" И пак на този въпрос трябва да отговаря този, когото това оръжие защитава и за когото (от името на когото) този футболист играе. Всички останали могат засега да пушат встрани, защото справедливостта, както и отговорността не може да бъде "въобще". Тя винаги е много предметна и много конкретна.
Във вопросите за справедливост експерти няма.
Ние сме много привикнали към експертно мнение. Яйцеглави чичковци и лелички денонощно ни пробутват от всеки ъгъл непоклатима истина, която не трябва да се анализира и усвоява, достатъчно е като кон послушно да се кима не откъсвайки се от яслата. Във въпросите за справедливост експерти няма. По-точно - има, но те не са персонифицирани. Експерти във въпросите за справдливост са тези, когото тя пряко и непосредствено касае. При това не по отделно, а само всички заедно. Всякакви - разни репрезентативни групи и подборки категорически не минават. Затова пък колективното безсъзнателно не греши почти никога. Как става това - прочетете в книгата на Джеймс Шуровевски "Мудрость толпы" и си спомнете, че на Руси традиционно най-авторитетно бе решение на мира(света), тоест общо събрание на всички миряни.
Как изглежда това?
Част от процента или ставка на рефинансиране такова събрание разбира се няма да сметне. Но да отговори на въпроса "справедливо" или "не справедливо" може безгрешно. И този вердит винаги ще бъде социално одобрен, защото го е генерирал самият социум. И решенията, одобрени по такъв начин гарантирано ще се изпълняват, защото ще са действително общонародни.
Проблемът с организация на такива "съвещания с народа" в нашият век на поголовна компютризация и тотален интернет - въобще никакви, проблемът е само с желанието на самата власт, която отдавна и твърдо сама е в конфликт с понятието справедливост.
Затова днес на мода са ерзаци на такива решения, когато специално насъскани социолози провеждат хитро-направени допитвания с цел да получат резултат устройващ заказчика, който никога не е населението. Заключенията на социолозите изглеждат красиво, но над тях вече отдавна се смеят, а властта, която взема решения на основа такива заключения сама започва да изглежда комично.
Може ли да се игнорира справедливостта като фактор на политиката
Разбира се може. Днес практически всички политици именно така и правят. Да се игнорира може, но тази услуга е платена. И се плаща с пълна или частична загуба на поддръжката на населението, което повече или по-малко добре се пренася в условията на мирен живот, но моментално става катастрофа в случай на някакъв форс-мажор. А тъй като цивилизацията вече е влязла в зоната на турбулентност (системна криза) и ще тресе дълго и основателно, никъде властите не ще се дянат - ще са принудени не само да декларират, но и правят повседневна практика на оценка, поддържане и възстановяване на справедливостта, без която не само властта не ще удържат, но и главата на раменете.
Затова като безнадежден оптимист надявам се, че ще дойде време и слугите на народа не велеречиво ще снисходят до плебса, отговаряйки на въпроси, които смело се интегрират в един: "И какво вие там, във властта, мизерници, още такова сте замислили?", а ще питат както и се полага на слуги - справедливо или не са замислили? Добре ли, правилно ли се е получило?
Е ако не се досетят така да се държат тези слуги на народа, значи неизбежно ще се появят други. Законите на еволюцията и природата са безжалостни към тези, които отказват да еволюционират.

Не лги

Не лги, что павшая страна
Была обитель зла и фальши.
Я помню эти времена
Я помню всё, как было раньше.

Там волчьей не было грызни,
Там люди верили друг другу,
И вместо:"Слабого - толкни"(с)
Всегда протягивали руку.

Там секс не лез вперёд любви,
Там братство было просто братством,
И не учили по TV Вседозволяемому бл*дству.

Там вор, бандит, подлец и мразь
Страшились сильного закона,
И не бывала отродясь
Фемида в рабстве у Мамоны.

Я помню эти времена
Я помню всё, и не забуду.
Не лги, что павшая страна
Была обитель зла... иуда.

Социалистическите ключове от бъдещето

Михаил Делягин: глобалната криза връща съветският тип стопанство в света на дневен ред

При анализа причините за гибелта на Съветският Съюз обикновено забравят една от най-важните: неговото стопанско прераждане. Превръщането на управляващият елит в буржуазна тусовка, живееща ради личното потребление и през 1971 г, при банкрут на САЩ оказала се неспособна даже да помисли за световно лидерство, в много извикано от смяната на икономическият модел, случила се в нашата страна в края на 50-те.
Уникалността на създадената в хода на индустриализацията «сталинска» икономика се състои не само в централизирано планиране и разделение паричният оборот на наличен и безналичен, обслужващи потреблението на населението и развитието на икономиката. Приказна ефективност на този модел обезпечи преди всичко ориентация не на ръст на доходите (естествен за пазара), а на снижение на разходите.
Освен теоретическата недопустимост от подчинение социалистическото стопанство на капиталистическата максимизация на печалбата, причината за такава ориентация е оскъдност на ресурсите и селският навик да се икономисва.
Гранично условие бе изпълнение плана за производство в натурално изражение, целева функция — снижение разходите. При неизпълнение на плана то не се възнаграждаваше, но неговото поощрение при изпълнение на плана бе проработено с немска пунктуалност (преизпълнението на плана се поощряваше не винаги, тъй като нарушаваше равновесието в икономиката).
Този специфичен модел на стопански разчет на ниво предприятия грубо се наричаше «метод за повишение ефективността на производството» и разделяше изгодата от снижението разходите между всички причастни лица.
Предприятието получаваше фиксирана част от икономията. Половина от нея се делеше поравно между изобретателя и ръководителя, на своя отговорност реализирал неговото предложение. Другата половина — между всички работници без зависимост от приноса им в снижение на разхода.
Заимствана от опита на артелите, тази модел кръвно заинтересуваше колектива в поддръжка на «умниците», които се превръщаха в аналог на кокошките, носещи златни яйца за всички. Това формираше не представим днес психологически климат, обединяващ най разни хора в едно семейство, нацелено на ръст на ефективността.
Резултатите на този модел шокират. Така например, себестойността на знаменитата трилинейка на Мосин, масово произвеждана над половин век — от 1891 до 1943 години — за последните три години на производство бе снижена още 1,6 пъти!
Парадоксално, но съветският модел бе убита във втората половина на 50-те от технологическият прогрес: научно-техническата революция, усложнила производството направи невъзможно планирането на рязко нарастналото число критически значими стоки «в бройки».
Натуралните показатели принудено отстъпиха място на стойностни, позволяващи да се обединят разнородни стоки (подобни обобщения на основа натурални показатели изглеждаха нелепо, като отчет на военна техника в милиони тона). А опора на стойностните показатели преориентираха икономиката със снижение разходите на ръст на дохода. Тази цел бе пазарна, капиталистическа по своята природа; нейното преследване доведе до прераждане социалистическият мироглед в обикновен капиталистически.
Това, че ориентацията на ръст на дохода обективно, в силата стремеж на монополите (пораждани от индустрията) способства завишение на разходите, обуслови прословутият «разходен характер» на късносъветската икономика.
Разбира се, това прераждане бе поддържано от политически процеси.
Най-осъзнато бе отсътствието механизъм за обновление на елита. Опита такъв да се създаде във вид конкурентни избори (закрепени, освен в Конституцията от 1936 г, в закона за пряко действие — до образец бюлетина за гласуване) бе срината от възстание на партноменклатурата, превантивно унищожила потенциалните конкуренти. В огъня на «Големият терор от 1937−1938 год» загина болшинството разпалили го — но партноменклатурата като класа победи, отстранявайки възможността за системна политическа конкуренция.
Малкоизвестен политически фактор за разрушението на съветската цивилизация — погрешно (колкото и смешно това да изгледа днес) възприятие от партноменклатурата на понятието «работническа класа».
Както отбелязва Е. Гильбо, партапаратът знаеше, че е длъжен да служи на работническата класа, но не видя изменения на неговата същност в хода на научно-техническата революция. Високотехнологичните производства направиха нова предова класа на обществото нова работническа класа — инженерно-техническите работници, а незабелязалите това чиновници направиха ставка на работническата класа от старите производства, станали «отиваща си натура».
В резултат партапарата, ориентирайки се на индустриалната работническа класа, в сила измененията на неговото положение от прогресивна сила стана реакционен. Неговият отказ от служене на новият прогресивен слой (ИТР) породи системен конфликт с «предовата част от обществото» и превърна последната (в лицето на техническата, тоест истинската интелигенция) в обективен противник на държавността. Това стана причина за парадоксална масова враждебност на съветският елит (на първи ред интелектуалният) към своята държава и, в резултат, на крах на последната.
Враждебността на партноменклатурата към определящата бъдещето техническа интелигенция бе извикана и от преориентацията със снижение разходите на ръст на дохода. Завишението на разходите се оказа по-прост и естествен за монополите (създадени от индустрията и не сдържани от конкуренция в икономиката на разпределение) способ на ръст на дохода, отколкото техническият прогрес. Това породи отделяне на обезпечаващата прогреса социална група, стремяща се към създаване и «внедрение» (този термин с обезкуражаваща откровенност изрази противоестествеността на процеса за управляващата система) на нови технологии.
Глобалната криза връща съветският тип стопанство в световният дневен ред. Корпорациите се лишават от възможността да нарастват доходите — и стремежът към печалба прави нов стандарт снижение разходите при достигане гранични производствени резултати.
Ефективността на информационните технологии, позволявайки да се произвеждат необходимите на човечеството блага със съществено по-малко количество хора, прави «излишна» средната класа в развитите страни, която бързо беднее. А нали именно тя дава критически значима част от съвокупното глобално търсене; нейният крах лишава производството от пазар и превръща привичният капитализъм в разпределителна система — дори и организирана по друг начин, отколкото при социализма.
А развитието на компютърните технологии вече позволява да се осъществява пряко планиране на производството и распределение на основните производими и потребляеми от човечеството стоки и услуги (тази задача упростява унификацията на основна част от сложната техника, все по-често отличаваща се само с дизайн при идентичност на конструкционната база). Ясно е, че става дума само за най-важните стоки и услуго — но, в края на краищата пазарът винаги е живял «в порите» на централизирано планируема система, и даже в края на 30-те години в СССР тогавашният «малък бизнес» — потребкооперациите — са давали 6% от промишленото производство (включая болшинство от потребителските стоки). Ликвидацията на пазарното малко производство от Хрущчов само го измества в сенчестата сфера.
По такъв начин съветският модел на икономика, основана на съкращение на разходите в противовес на традиционният капиталистически на нарастването на доходите, чака глобално възраждане — макар на основа нови мотивации и социални организми.

Михаил Делягин

Източник

Сталинское время.

Многие документы совершенно по иному рисуют действия советского руководства сталинской поры, нежели можно себе представить исходя из выдумок либеральных деятелей.
«Боялся ли народ Сталина? Еще как! – утверждают «историки новой волны». И победили мы с перепугу – мол, советский народ меньше боялся Гитлера и гестапо, чем Сталина и НКВД. Потому и записывался массово в добровольцы, лишь бы избежать «расстрельных подвалов». А в тылу люди трудились исключительно из страха угодить в ГУЛАГ на «десять лет без права переписки» всего лишь за прогул или опоздание. В общем, страх – это и есть движущая сила Победы.

Между тем, для того, чтобы понять, как было на самом деле, достаточно просто заглянуть в архив. Во всяком случае, в Ульяновский областной архив новейшей истории (бывший партийный). Здесь в свободном доступе хранятся интереснейшие документы, которых авторы «нового взгляда» на нашу историю предпочитают не замечать. Что ж, это их выбор. Мы же, наоборот, документы внимательно почитаем и проанализируем.
Например, докладную записку на имя помощника директора завода имени Володарского по найму и увольнению, лейтенанта гос. безопасности товарища Кулагина. (Ф.13, оп. 1, д. 2028, л. 13-17).
Очень интересный документ. Но прежде, чем перейти к его содержанию, необходим ряд пояснений.

Что такое «Володарка»?
К началу Великой Отечественной войны Ульяновск находился примерно в тех же границах, в которых его (тогда еще Симбирск) застала война Первая Мировая. Город в основном располагался на правом, высоком берегу Волги. Здесь был его исторический и административный центр. В левобережье лежали лишь несколько слобод.
В 1916 году в Симбирске закончилось грандиозное строительство железнодорожного моста имени Его императорского величества Николая II – одного из крупнейших в Поволжье. Связав два берега Волги, мост связал и две части города, в одной из которых – в низменном левобережье — в том же году началось строительство Симбирского Патронного завода. В июле 1917-го он дал первую продукцию.

После революции предприятие сохранило свою специализацию, но сменило название – в 1922 году его переименовали в Патронный завод № 3 имени Володарского.
К началу Великой Отечественной «Володарка» стала одним из важнейших стратегических предприятий страны. На заводе выпускали боеприпасы к стрелковому оружию, к пулеметам, в том числе к крупнокалиберным ДШК. По одним данным каждый пятый, а по другим – каждый третий патрон, расстрелянный Красной Армией по врагу, был сделан именно здесь.

Одновременно шло грандиозное строительство – возводились новые цеха и жилье для рабочих, которых требовались тысячи. Например, из письма упоминавшегося уже помощника начальника завода по найму и увольнению Кулагина на имя первого секретаря Ульяновского горкома ВКП(б) Гребень от 5 марта 1942, видно, что в связи с расширением производства только в первом квартале того года предприятию было необходимо дополнительно 7500 работников.

А теперь перейдем к тексту записки.
«В цеху, как в бою».
В самом ее начале упоминается Указ Президиума Верховного Совета СССР от 26.06.1940 года. Он называется «О переходе на восьмичасовой рабочий день, на семидневную рабочую неделю и о запрещении самовольного ухода рабочих и служащих с предприятий и учреждений».
Читаем и удивляемся: оказывается при «кровавом сталинском режиме», в СССР рабочий день на предприятиях длился семь часов, а в учреждениях – вообще шесть! Лишь в преддверии страшной войны его увеличили до современных восьми. И один выходной в неделю – воскресенье – тоже оставили накануне войны. До этого было два. Как сейчас.
И, наконец, самое страшное – уголовное наказание за нарушения трудовой дисциплины. Об этом говорится в п.5 Указа. Приведу его полностью.

«Установить, что рабочие и служащие, самовольно ушедшие из государственных, кооперативных и общественных предприятий или учреждений, предаются суду и по приговору народного суда подвергаются тюремному заключению сроком от 2-х месяцев до 4-х месяцев (здесь и далее выделено мной — В.М.). Установить, что за прогул без уважительной причины рабочие и служащие государственных, кооперативных и общественных предприятий и учреждений предаются суду и по приговору народного суда караются исправительно — трудовыми работами по месту работы на срок до 6 месяцев с удержанием из заработной платы до 25%. В связи с этим отменить обязательное увольнение за прогул без уважительных причин. Предложить народным судам все дела, указанные в настоящей статье, рассматривать не более чем в 5-дневный срок и приговоры по этим делам приводить в исполнение немедленно».Возможно, с современной точки зрения эти меры и кажутся драконовскими. Однако в условиях надвигающейся войны полгода исправительных работ за прогул и даже «срок» в 2-4 месяца за дезертирство — наказание скорее отрезвляющее, чем карающее.

Вот и в «Докладной» отмечается, что с введением указа и «параллельно этому работе в цехах общественно-воспитательного характера» количество нарушений трудовой дисциплины снизилось вдвое.
Но!
Так было лишь до начала войны. Уже в июле 1941 количество нарушений опять подскочило почти вдвое! Этот процесс продолжался и в первом квартале 1942 года: «случаи нарушения трудовой дисциплины последовательно, из месяца в месяц увеличиваются», констатирует документ. При этом главным нарушителем была пришедшая на завод рабочая молодежь. На первых порах справиться с этой вольницей не очень помогал даже изданный 26 декабря 1941 года новый Указ ПВС СССР «Об ответственности рабочих и служащих предприятий военной промышленности за самовольный уход с предприятий». Здесь санкции уже строже –реальный срок от 5 до 8 лет. Но! Речь уже не идет о прогулах. Наказывают за самовольный уход с предприятия, который в условиях войны рассматривается, как дезертирство. Причем, не со всех, а только с военных, к которым Указ относит предприятия авиационной и танковой промышленности, вооружения, боеприпасов, военного судостроения и военной химии. А также предприятия других отраслей, обслуживающие военную промышленность по принципу кооперации. Работники всех этих заводов и фабрик на период войны считаются мобилизованными и закрепляются для постоянной работы за теми предприятиями, на которых они работают.

Об опозданиях, заметим, речь в указах вообще не идет. Что касается прогулов, то за них по-прежнему карают, главным образом, исправработами, либо короткой отсидкой. Кстати, в докладной приводится список тех, кто успел за это побывать под судом, в том числе и отсидеть по… четыре-пять раз! Таких, правда, немного.
«Прогулял, потому что нет одежды и обуви».
Это цитата из объяснения рабочего, приведенного в «Докладной». Многие опаздывали потому, что элементарно проспали: «У меня часов нет. В общежитии их тоже нет. Меня никто не разбудил». Кроме того, как уже упоминалось, значительная часть работников жила в правобережье, и на завод ездила, так называемым, рабочим поездом, ходившим по расписанию. А оно не совпадало с расписанием работы магазинов, в которых отваривались продуктовые карточки. Поэтому перед людьми вставал выбор – либо успеть на работу, но оставить семью голодной, либо получить продукты, но опоздать в цех. Опаздывали также из-за очередей в рабочих столовых — не удавалось пообедать в отведенное для этого время.

Как видим, основная масса нарушений крылась не в какой-то исключительной расхлябанности работников, а в элементарных бытовых проблемах.
Хотя, конечно, были и те, кто отказывался идти на тяжелые работы, ссылаясь на реальное или мнимое нездоровье, кто не хотел работать не по специальности, некоторые просто спали на рабочем месте (на этом мы остановимся подробнее чуть позже), ну, и конечно, были прогульщики по пьяному делу.
Касательно последних в «Докладной» сказано: «Если в первый год применения судебной ответственности за нарушения трудовой дисциплины, были случаи появления на производстве в нетрезвом виде, то это в последующие годы совершенно теряется».
Впрочем, и остальные факты не остались без «оргвыводов». В качестве таковых лейтенанту Госбезопасности Кулагину рекомендуют: обеспечить все общежития часами и назначать дежурных, которые бы заблаговременно будили рабочих на смены. Пересмотреть график работы магазинов, чтобы работники успевали отоварить карточки без опозданий на производство, организовать работу столовых и пр. Словом, вполне адекватная реакция на сложившуюся ситуацию. При этом — ни слова о репрессиях: посадить, арестовать, привлечь к суду, а уж тем более, расстрелять!.

И еще. Возможно я не прав, но народ, придавленный жутким страхом, должен вести себя как-то иначе.
Жертвы сталинских репрессий
Чего уж, там, были и репрессии. И жертвы тоже были.
Кроме мобилизованных гражданских рабочих завод строили и так называемые стройколнны – военизированные строительные подразделения, состоящие из призванных через военкоматы бойцов. Одним из таких подразделений была стройколонна № 784, прибывшая в Ульяновск, в распоряжение треста № 58 в октябре 1941 года.

О ситуации в этой полувоинской части 2 августа 1942 года в секретном письме на имя секретаря Куйбышевского Обкома ВКП(б) Муратова (Ульяновск тогда входил в Куйбышевскую область) докладывал секретарь Ульяновского горкома ВКП(б) по оборонной промышленности Артамонов. (Ф.13, оп. 1, д.2028, л. 18).
Подразделение было своеобразным. Состояло оно из 634 бойцов. В их числе было 45,4% немцев, 40% украинцев-западников, 10% поляков и чехов и 5% других национальностей. По понятным причинам доверить этим людям оружие не решились. И отправили на трудовой фронт. Однако, как видно из доклада, трудились они плохо и производственный план систематически не выполняли. Более того, в мае-июне из стройколонны дезертировали 64 бойца. Это в военное то время! Поводом к дезертирству послужило полное отсутствие трудовой и воинской дисциплины.

Хотя, чего еще ждать от врагов? Пускай и скрытых. Под пулеметы их и все дела! Именно так должен был бы поступить кровавый режим, не жалевший ни чужих, ни тем более своих. Режим, который, как утверждают некоторые, победил фашистов, буквально завалив их трупами советских солдат. Но это в теории. А теперь посмотрим, как было на самом деле.
В колонну нагрянула проверка из горкома партии и обнаружила там полнейший бардак. «Бытовое обслуживание было также плохое, — отмечено в докладе проверяющих. — Если белья и одежды выдали относительно достаточное количество, то постельного белья бойцам в течение всего года почти не выдавали. Так, например, простыней выдали только 34 штуки, наволочек на подушки 20 шт., в результате бойцы спят на голых досках. Одной из причин, послуживших к дезертирству, явилось и то, что часть бойцов проживает на частных квартирах и благодаря этому они оторваны от повседневного наблюдения за ними».

Меры по наведению порядка оказались вполне либеральными: один из маслоскладов нефтебазы НКО переоборудовали под временное общежитие. Наладили среди личного состава политико-воспитательную работу. Конечно же, обеспечили всех положенными постельными принадлежностями и наладили нормальное питание: «Боец ежедневно получает четыре горячих блюда, 800 гр. хлеба, 18 гр. сахару. В настоящее время с подсобного хозяйства колонна получает овощи, которые идут на котловое довольствие бойцов». Как результат «В колонне хорошо проведена подписка на II денежно-вещевую лотерею, подписка в среднем достигла 20%, отдельные бойцы подписались на 30-40% своего заработка». Но, главное «в настоящий момент налаживается трудовая дисциплина, количество невыходов на работу сократилось в 2,5 раза, значительно увеличилась производительность труда. Так, например, за II кв. план по строительству выполнен на 106%, за июль м-ц — ориентировочно на 120%».

В качестве карательно-предупредительной меры можно рассматривать разве что тот факт, что «все документы – паспорта и военные билеты у бойцов отобраны и хранятся у командования колонны».
А теперь о репрессиях: «На бывш. Командира колонны Карасёва и комиссара колонны Литвак за самоснабжение и расхищение социалистической собственности, а также за целый ряд других безобразий – материал передан в Особый Отдел ПРИВО».
Дальнейшая судьба этих военачальников не известна. Однако очень может быть, что и они пополнили собой список «невинных жертв сталинских репрессий».
И, наконец, последний, на мой взгляд, самый яркий, самый вопиющий факт «бесчинств кровавого коммунистического режима».

Дело «вредителей»
«Сов. Секретно.
Секретарю Володарского Райкома ВКП(б)
гор. Ульяновска
т. Грошеву.
Копия: Секретарю парткома завода
им. Володарского т. Маркову.
30/V-1942. № 53
По имеющимся материалам в городском комитете партии установлено, что в цехе № 9 завода им. Володарского систематически выходят из строя станки 3-й вытяжки, и что выход станков из строя происходит по одним и тем же причинам. В результате проверки установлено, что в цехе № 9 систематически выводом из строя станков занималась группа работниц, в числе которой БИТЯКОВА Роза 1924 года рождения, ЛИВАНОВА Нина Михайловна 1925 года рождения, ЛЕПИНОВА и ГРИГОРЬЕВА. Эта группа работниц путем подкладывания в питатель станка 3-й вытяжки железных пластин, добивалась выхода из строя матриц или пуансонов.
Путем допроса было установлено, что работницы делали это с той целью, чтобы создать себе дополнительный отдых в то время, когда наладчик будет производить смену испорченной детали…». (Ф.13, оп. 1, д.2027, л 16).

Помните «Докладную записку»? Сон на рабочем месте назван в ней одним из основных нарушений трудовой дисциплины. Видимо, работа была настолько тяжелой, что девчонки (а «виновницам» по 16-17 лет) выбивались из сил и искали любую возможность перевести дух. Но какое «кровавому режиму» до этого дело? Совершить такое! На оборонном заводе! В военное время! Умышленная порча оборудования! Вредительство и саботаж в чистом виде!
И, главное, «палачам из НКВД» даже не надо ничего придумывать, не надо фантазировать и чего-то там фабриковать, кого-то пытать, выколачивая показания. Злодейки пойманы, и во всем сознались. Можно выводить их на громкий процесс со всеми вытекающими из закона военными времени жестокими последствиями. Тем более партия уже в курсе.

Но, увы, и у этой истории финал оказался совсем не в духе «кровавой гэбни».
«…Городской Комитет партии предлагает Вам дополнительно проверить выше указанные факты и обсудить виновных на профсоюзном собрании цеха.
Потребовать от директора завода за подобные факты уволить с завода, а на профсоюзном собрании поставить вопрос об их пребывании в членах профсоюза.
Горком ВКП(б) рекомендует вам на этом примере мобилизовать весь коллектив цеха № 9 на усиление бдительности и сохранение государственной тайны.
Секретарь Горкома ВКП(б) по оборонной промышленности Артамонов».

Согласитесь, это не совсем то, чего можно было бы ожидать от «людоедского сталинского режима». А, может быть, и не был он таким уж людоедским, каким нам его много лет рисовали?
Давайте почаще заглядывать в архивы. И тогда обмануть нас снова будет гораздо труднее.

Фото 20-30-х гг