Александр Запольскис, 29 апреля 2019, 19:10 — REGNUM
Цикълът на икономическо развитие на Цивилизацията завърши. Съгласно канона, първа истински стабилна масова икономическа система е
робовладелството. Преди него икономиката се е ограничавала в рамките на рода, семейството,
максимум родственият клан. В същността си тя оставала селска като вид, но увеличила се по размер. Едва прехода на
масово използване на робски труд позволил да се отнема прибавъчен
продукт в обеми обезпечаващи възможност да се поддържат армия и
управленчески апарат на държавата. За сметка на което в резултат да се расширява,
придобивайки нови земи и нови ресурси.
Империя това е добро или зло — може да се поговори някак отделно. Засега ще констатираме факта: цялата ресурсна база, която се намира извън вашият контрол, рано или късно ще се окаже встроена в икономиката на конкурента. При достигане на
съществена разлика в мащабите вече вие сами ще се превърнете в законен
приз при свободен лов.
Оттук се формира фундамент на понятието постоянство на икономическото развитие. Всяка система се стреми към предела на своята ефективност и винаги го прескача чисто по инерция. Светът, като
колело, не пада, докато съхранява движение. Остаряването на предишните
традиционни похвати и правила пораждало новини.
Така в Древният
Рим се появили «роби с къща», впоследствие станали фундаментална
предпоставка за възникване на следващата стабилна икономическа система —
феодализма. Който на свой ред се опитал да изскочи зад
естествените рамки на натуралното стопанство и създал капитализма.
Кризите на капиталистическото стоанство довели до две световни войни и опит за преход на следващият етап от глобалното развитие на обществото — към
социализъм. Но преходът в резултат се оказал частично неудачен.
Разпадът на
Съветският блок довел теоретиците до мисълта, че капитализмът е върха
на икономическото развитие на човешката цивилизация, а периодически
възникващите в него кризи са само естествени цикли на
самоочистване на системата от натрупалия се шлак.
Но анализа на събитията от последните двадесет и пет години убедително показва фаталната
критичност на връзката на капиталистическият принцип на икономиката с
непрекъснатост на процеса на разширение на нейният обем. Наличното пространство за експанзия осигуряваше приръст на броя потребители, които оправдаваха
разширение на мащабите на производство, така създавайки нови работни
места и генерирайки стабилна печалба.
Бедата дойде откъдето не я чакаха.
Достъпните за завоюване пазари свършиха. А без това капиталистическият
принцип на стопанисване може да съхрани жизнеспособност само чрез
расширение обемите на вътрешно потребление на стоки и услуги. Продукция е малко да се произведе, резултатът няма смисъл, ако не се получи да се продаде. Така че стремежът да се развива потребление изглежда логично.
Но
и то се оказва небезгранично. От една страна, процентът услуги в структурата на
националните БВП на водещите страни в света достига 80% (САЩ — 79,5, Франция —
78,8, Великобритания — 80,2, Белгия — 77,6, Евросъюзът средно —
73,6), от друга — абсолютно болшинство от създаваните пари в икономиата се изземат в спестявания. В резултат се получава фатална системна криза, да се
преодолее който не се получава даже с практическо зануляване на банковата ставка на ФРС.
Макар фондовите индекси още да растат, реалните
продажби се забавят, така принуждавайки промишлеността да съкращава обемите на производство. И капитализмът престава да работи. Да решат даденият много
сериозен концептуален проблем световните монетарни власти искат чрез
възврат към обикновено рабовладелство. Просто външно изглеждащо малко
по-благопристойно.
Ако проблемът се свежда към отказ на протежателите на пари да ги израсхождат за потребление, то следва да се развалят самите пари.
Немският емигрант икономист Йохан Силвио Гезел в началото на ХХ век
предложил те да се облагат със специален данък (демередж) за самият факт на тяхното
наличие. Авторът говорил за 5% на година, но не настоявал на окончателност на именно
такава ставка. Главното не похарчените пари автоматически да се
обесценяват, подбуждайки притежателите им, предвид безполезността за спестяване,
бързо да ги връщат в пълен обем назад в икономическият оборот.
Както разказва Bloomberg, в собственият блог на МВФ двама негови
водещи икономиста — Ruchir Agarwal и Signe Krogstrup — предложили на
ръководството на Фонда съвременна концепция на теорията на «парите на Гезел».
Днешната парична маса трябва да бъде разделена на две категории: налични парични средства и електронни пари с висок обменен курс, а също максимално затруднение за използване на наличност във всички
разплащания. На свой ред на електронните пари се предполага да се въведе
отрицателна процентна ставка. Авторите се полагат на опита на централната
банка на Швеция, вече събиращ от държателите на депозити 0,25% на година.
На случващото се разбира се можеше да се гледа с ирония. Концепцията на
свободните пари е типичен пример за либерална грешка. Гезел твърде фетишизирал самите пари като платежно средство, напълно
изключил от отчет всички прочие съставящи в процеса. Затова не забелязал
даже най-елементарни неща.
Ако заработеното трябва незабавно напълно да се харчи, значи хората ще работят само за храна. Наивно е да се
предполага, че за една заплата те ще могат да купят още и дом и
прочие необходими вещи за дълговременно използване. Например, в САЩ купуването на жилище е съпроводено с изплащане на около една трета от годишният доход на
протежение тридесет години.
В условията на превод на световната икономика напълно на «пари на Гезел» системата на капитализма автоматически се изражда в елементарно робовладелство. Социалните лифтове спират.
Счита се,
че днес 1% най-богати хора на Земята сумарно владеят състояния,
превъзхождащи стойността на активите на 99% от останалите хора на Земята. Най-богатите
62 човека притежават толкова, колкото най-бедната половина от населението на планетата. В действителност това не е съвсем така. Подобни разчети са основани
на ред, меко казано, не съвсем адекватни допускания, за тях ще поговорим
отделно. В главното обаче смисълът остава верен.
Абсолютно
болшинство от хората живее изключително от наемен труд. Даже с отчитане на средният и малък бизнес, количеството предприемачи на
1000 души население е малка част: в Япония — 45
човека, в САЩ — 20, в Чехия — 85, в Канада — 33, в Русия — 39, в ъв
Великобритания — 27. Съществуващата днес, дори и с уговорки,
способност на парите да позволяват натрупване оставя възможност да се организира собствен бизнес или поне да се създаде някаква своя услуга, което е всъщност и социален лифт. Превода на икономиката на "развалящи се" пари ще го закрие напълно. Работата само за храна не ще остави възможности да се създаде стартов капитал. А значи, синът на метача завинаги ще
остане метач.
Всъщност това и е робовладелство. Само че съвременно, външно благопристойно и с купища товарна реклама, но нищо не променящо в основата си. Отсъствието на възможности да се спестява ще привърже населението към местоработата не по-зле от железни окови. С развалящите се пари, даже някъде откраднал,
човек все едно не ще получи автономност за някакво продължително време. А
значи, работодателят ще може да варира размера на заплатата в много широки
предели.
Дори повече, в случай на реализация на идеята на експертите от МВФ
се открива перспектива да се решат всички социални проблеми на съвременното общество чрез преход на базов безусловен доход. Ако той се дава в
«пари на Гезел», то и вълците ще са сити, и броят овци ще се съхрани неизменен. Във всеки момент на кой да е бунтар орязваме хранилката «под минимума за оцеляване», и вуаля. А обществената безопасност ще се осигури чрез предоставяне на място за спане в охраняеми бараки.
Обществото
при това отново се завръща към строга класовост. Условно казано, от 30
до 85 «собственици на заводи, вестници и пароходи» и над 915 «останали» души на всеки хиляда. От капитализма в това общество не ще остане нищо. Ще се върне един такъв Древен Рим, само че с електромобили, виртуална
реалност и интернет.
Ръководството на МВФ счита това за напълно
нормално. Оттук и акуратните вхвърляния на «новата тема» засега само като просто теоретизиране на двоица малко известни широколоби финансови откачалки. Класическа схема за използване прозореца на Овертон.
Русия и Индия по резултати от многолетни переговори подписаха контракт за доставка на Дели на най-новата
зенитна ракетна система за далечно действие С-400. (из СМИ)
Веднаж се появил в едно индийско село зъл дракон. Ще прилети, ще открадне най-красивата девойка, ще изгори всички посеви на ориз, въобще ще набезобразничи всякак, и ще отлети, радостно смеейки се.
Какво само не правели жителите на селото, за да отбият проклетия дракон: и хвърляли в него камъни, и мятали копия
със стрели – нищо не помагало, тъй като летял той високо и бързо.
И
в резултат останала в селото само една единствена красива девойка –
Зита, дъщеря на местният фермер. И се сватосали за нея двама юноши. Единият бил Шерхан, той бил син на богат промишленик от Дели, а втория бил Раджа, и бил той прост уличен музикант.
И повикал ги двамата бащата на Зита и казал:
– Една ми остана красавицата щерка, сестра и, Гита, дракона
похити миналият месец. И се кълна в честта си, че ще я дам на този от вас,
който защити нашето село от набезите на дракона.
Шерхан се изпъчил, извадил пачка долари, казал, че вече може да се започва да се готви сватбата,
седнал в мерцедес с десен волан и избръмчал в Дели на оръжейното експозе
DefExpo 2018.
А у бедният музикант Раджа долари и мерцедес нямало, от което той се натъжил, че тръгнал където му видят очите в посока
север, само да не гледа как любимата му дават за другиго.
И вървял той през планини високи, гори тилилейски и степи широки. По пътя концерти на индийска песен давал с голям успех. Така вървял той и вървял, докато
не се опрял в голяма стена от червен кирпич.
След месец сияещият Шерхан докарал в селото американски противодраконов
комплекс "Петриот". Тържествено установили комплекса на селският площад, изтанцували около него няколко пъти и почнали да чакат.
Скоро се показал дракона, вярно, не от тази страна, откъдето той винаги долитал, от което
комплекса се наложило срочно да се развръща от цялото село. Докато го
развъртали, дракона нагло се пронесъл над главите и изгорил лавката с
ароматическите пръчици. След което тръгнал на втори заход, зорко оглеждайки за някоя красива девойка.
Тук по него Шерхан и стрелнал, но не улучил, защото дракона летял на височина тридесет метра, а
"Петриот"-а под шестдесет метра не работи по принцип.
Дракона,
зловещо смеейки се, отново пролетял над селото, и изгорил чайната плантация. След това Шерхан отново стрелял – и отново не уцелил, защото дракона отивал на нов кръг на височина в двадесет и пет километра, а
американският комплекс над двадесет и четири не достига даже при
попътен вятър.
Жителите на селото вече с последни сили постоянно
предвижвали РЛС на комплекса на ръка, но всичко било напразно. Третата ракета изведнаж въобще полетяла на страна към Индийският океан, и тук Шерхан разбрал,
че още малко – и те с баща му също ще станат бродещи музиканти, тъй като една ракета струвала три и половина милиона доллара.
– Твойта победи, драконе! Вземай Зита! – викнал той на чудовището. – нещо тя вече ми се разонрави.
Дракона се зарадвал и полетял в своето леговище, за да се приведе в порядък, а
нещастният отец на девойката и всички жители на селото започнали горчиво да плачат.
И тук в тишината сред хлиповете гръмко и решително прозвучало:
– Не!!!
Всички се обърнали. На площада стоял мощен тягач БАЗ-6402 с вече развърнат зад него ЗРК С-400 "Триумф".
Редом с него стоял Раджа, стискайки в едната си ръка китара, а в другата – пулт с червен бутон.
Очите на Раджа горели с неукротим огън.
Той решително натиснал бутона, от пусковата установка в режим на студен старт излетяла ракета, секунда помислила и с рев се понесла по посока
пещерата на дракона, която се намирала на триста километра от селото.
Дракона тъкмо завършвал да си чисти с конец зъбите, когато чул приближаващ се свист.
След като праха от зъби, люспи и каменни породи се слегнала, от подземният
каземат изтичали стотици красиви девойки и започнали да танцуват. Сред тях била и Гита.
Раджа разказал на земляците си, как зад стената от червен кирпич го срещнали добри люде и му продали най-новият
комплекс, като му влезли в положението.
– Но ти нямаше долари! – възкликнал Шерхан. – Как го купи?
– Тези хора плюят на доларите – усмихнал се Раджа. – У тях всичко е само за
рубли. А аз, с концертите ги заработих много, защото русите обичат
индийските песни, особено песента за Джими.
На следващият ден
в селото вдигнали цели десет свадби. Зита се омъжила за Раджа, а
Гита – за Шерхан, защото момъка също се старал и не е виновен, че американското оръжие е такъв отстой.
……………….
– Всичко, другарю министър на отбраната, край – лейтенант Иванов завърши с четенето и положи сценарият на масата на Шойгу.
Той замислено погледна младият офицер.
– Вие уверен ли сте, че демонстрационният клип по този сценарий е по-добър от
стандартна презентация с лаконично изброяване на всички ТТХ на изделието?
– Уверен съм! – изпънал се на струна лейтенанта. – След месец контракта е наш, другарю министър на отбраната!
– Добре – Шойгу без да бърза скри сценария в чанта. – Аз ще го препоръчам за разглеждане във Военно-промишлената комисия. Но, ако нещо не е така, то бъдещата служба вие ще започнете да прохождате отново зад
Полярният кръг в звание редник, имайте това предвид.
След месец контракта с Индия за доставка на С-400 бил подписан, Пентагона изтъркал
зъби до корените, а капитан Иванов получил задание да напише сценарий за ролик за доставките на Т-90 в Аржентина, за която цел вече седмица усилено
изучавал аржентинските сериали.
Както е известно крупните западни корпорации обичат да използват в своите рекламни кампании темата за семейството и майчинството. Разпространен образ – щастливо семейство по време на закуска. Но у тази красива обвивка има непригледна страна – робски труд на деца от страните на третият свят на
плантации и шахти.
Компанията Nestle отвлича от Мали и Кот-д'Ивуар деца, за да ги заставя бесплатно да работят на плантации по отглеждане на какаово дърво. Отвлечените
заставят да работят по 14 часа ежедневно и бият за непослушание.
Показателно е,
че висшите ръководители на швейцарската корпорация прекрасно са знаели за положението на плантациите, но са затваряли очи за ужасяващите
престъпления заради собствената си полза. (Строго по Маркс - няма престъпление, което капиталиста няма да извърши в името на печалбата)
Дори повече - в американски съд биват представени доказателства, че плантаторите са били поощрявани за използване на робски труд.
По-рано
в СМИ се появяваше информация че малолетни африканци насила са заставяни да добиват редкоземни метали за корпорацията Apple.
С други думи, крупните корпорации с удовольствие използват робски труд.
На думи те всички са за равенство и свобода, а на практика с нищо не се отличават
от колониалистите родом от 18 век.
Такова позорно явление като робството в Америка не се е
изжило. Робският труд цинично се използва от САЩ през 21 век, но за това в най- «демократичната и толерантна страна в света» предпочитат да
премълчават.
Във Федералният съд на САЩ неотдавна постъпват искове от бивши
роби, които са били похитени от Мали в Кот-д'Ивуар, и са експлуатирани
на плантации. Хората са били държани в скотски условия, заставяли да събират
какао по 14 часа на ден, били и практически не хранили, за да нямат
сили да избягат. Никаква заплата не им се плаща. Робите работели на
плантации, доставяли какао за такива крупни компании като Nestle
SA и Cargill.
Експлуатацията на нещастните продължавала много години –
чернокожите африканци са били похитени още в детска възраст. Нещастните живеели далеч от цивилизацията в бараки и били подлагани на всякакви унижения и
издевателства. Децата често са били насилвани, като момчетата така и момичетата. Ако девойките забеременявали техните кърмачета са били продавани за
органи.
Робството в Америка е забранено, но това е само формалност.
На практика този закон се нарушава постоянно. Робството в САЩ е повсеместно
явление. На юга на Щатите роби на плантациите никого не удивяват. Това е
реалността на 21 век. Крупните компании знаят че на плантациите се
използва робски труд, но си затварят очите, доколкото
съкращението на расходите за събиране на какао и тръстика снижава себестойността на
продукцията.
В Америка действа кръгова поръка. В съдилищата нерядко попадат искове от бивши роби, избягали от
плантациите, но никой не им дава ход. Делата се закриват «за отсъствие на
доказателства», макар такива има предостатъчно. Просто в САЩ не искат скандал и
оглашаване.
Америка е страна, строена на мъка и угнетяване на хората. През 21 век нищо не се е изменило. В САЩ процъвтява робство, а съдилищата
и полицията предпочитат да си затварят очите.
Бивши американски посланици публично признаха: да се построи демокрация не се е получило никъде в света, включително и в САЩ.
Преди две седмици на 9 октомври се състоя международен форум
със скучно название "Продвижение на демокрацията и американското глобално
лидерство". Интерес у широката публика мероприятието не извика, което не е
удивительно. Това не са ви скандали от живота на кинозвездите и не са гламурни истории за успеха на лидерите на естрадата. Макар мащаба на случилата се там сензациия е много сложно да се преоцени.
Но отначало за организаторите. Форумът се провеждаше от Център по стратегически и международни изследвания
(CSIS) - водещ аналитически институт в САЩ, създаден на базата на
Джорджтаунският университет през 1962 год и заемащ днес първият ред сред националните аналитически институти в областта на въпросите на отбраната
и националната безопасност.
Дори повече - самият университет е един от най-старите центрове за подготовка на американският управляващ елит, на първо място - държавни служащи. Сред неговите випускници са
бившият президент Бил Клинтън, помощникът на съдията от Върховният съд Антонин
Скалиа, директорът на ЦРУ Джордж Тенет и даже кралят на Испания Филип VI. През
2014 год випускници от неговите стени са двадесет членове на американският Конгрес.
Вече само това много казва за нивото на мероприятието, а
тук още и състава на докладчиците внушава. Практически всички те са
бивши посланици на САЩ в разни страни, в това число на предният край на борбата за демокрация в Източна Европа, на Близкият Изток и в Азия.
Така че обсъжданият въпрос людете разбират повече от добре. Толкова
по-мащабно изглежда получилия се резултат.
Отначало изглеждаше, че сензация е само изказването на Дерек Мичел, заявил за
провала на процеса на строителство на демокрация в Мианмар. Всичко, което там се
удало да се постигне – това е голяма откритост в обществото и осъзнание от
населението на потребности в по-нататъшни промени. При това създаденият и
запуснат механизъм на избори бил чиста фикция. Макар "те и избраха там накакъв президент", властта по факт все едно останала у
военните. Дори повече, разрушилата традиционните държавни устои
нация така и не съумяла да им измисли замяна, което буквално предопределило избухването на гражданска война. Въобще, не се получило.
А сензацията е там, че господин Мичел (на записа от конференцията той се изказва от 47-та минута), точно и е работил като посланик на САЩ в тази
страна, който тази същата демокрация там е и строил. Тоест в
действителност просто е разрушавал съществуващата в страната традиционна държавност. Но съдейки по неговото хихикане, в нещо виновен той не се
счита. Голяма работа, някакви там жертви сред населението, нищета и
престъпност. Искахме нали по-добре.
Но по-нататък събитията се понесоха, както се казва - в галоп. Оказа се, че на американският Държавен департамент не се е удало да
построи устойчив демократически механизъм въобще никъде в света.
Бившият посланик в Хърватия – Питър Галбрайт – отначало куриращ
боснийско-хърватският конфликт, а после измислил и лично възглавявал
практическата реализация на модела на днешният "демократически Ирак"
заяви, че там демокрация въобще да се строи не е трябвало изначално. А какво е трябвало? – Ами същият етнически конфликт, като в бивша Югославия, само на базата на противостоянието на арабите и кюрдите.
На власт е трябвало да се доведат "Демократическата партия на Кюрдистан" и "Патриотическият съюз на
Кюрдистан", да им се дадат достатъчно пари, оръжия и да се отвърне глава на друга страна. Защото съставящите едва една пета част от населението на Ирак кюрди
без тоталитарно насилие и етнически чистки да управляват страната не биха могли. Затова не биха възникнали проблеми с антиамериканските настроения.
Кюрдите местното население би ненавиждало многократно по-силно, а те биха станалили твърде зависими от САЩ, за да не си позволяват каквито и да е
геополитически волности.
Което е важно, в такъв ключ там се
оказаха издържани и много други доклади, касаещи разни други региони и народи. При това аудиторията се отнасяше към изводите на докладчиците с
пълно разбиране.
Демокрацията в нейното американско разбиране действително се оказала
напълно неработоспособна още на ниво формална идея. По-точно,
реалният механизъм на самоуправление на обществото значително превъзхожда по
сложност продвижваният от Запад схематичен примитив. Дори повече, той
съхранява приемлима ефективност само в тесен диапазон външни
условия, едно от които е еднородност на социума и
ограниченост на неговите размери.
Да се устрои демократическо самоуправление в пределите на община от пет семейства може, докато в
мащабите на среден по размер град вече възникват сериозни сложности, а
на ниво страна в цяло техният мащаб става непреодолим. Това се вижда добре на примера даже на самите САЩ, където демокрацията за някакви 5-6 години се превърна в пародия на самата себе си.
Но ако там нейната
работоспособност още горе-долу се осигурява от културни те
традиции, то във всички прочие експерименти да се опрат абстрактните принципи се оказа въобще не на какво. Затова резултатът закономерно навсякъде се
оказа еднакво негативен. Разпад и поляризация на обществото, водеща често към териториално разделение на още съвсем доскоро целостните държави. Най-често съпроводени с ескалация на насилието. Включително до
гражданска война. И навсякъде в резултат се получава корупция.
С една дума -
демокрацията се оказа грешка. По-точно, грешка за всички повярвали в нея
неофити. Дори повече, бъдещото съществуване на самите Съединени Щати пряко зависи от способността на управляващият елит на страната да обуздае демократическите процеси и да демонтира като минимум част от демократическият механизъм с цел спасение на самата Америка.
Погледнато от страна се налага устойчиво усещане на фантастически кинофилма в
жанра катастрофи. Седят в бункера разработчиците на биологическо оръжие (на демократическо - бел.пр.),
което се е изтръгнало на воля, и обсъждат мерки за собственото си спасение, защото заразата вече изглежда се е просмукала през защитният периметър.
На този фон изискванията за по-голяма демокрация от отечествените либерали изглеждат особено зловещо. Направо зомби-апокалипсис.
У капитализма има главна историческа заслуга и функция, която той блестящо изпълни - това е създаване на обществено производство.
Тоест, имаме условна корпорация, да допуснем "Боинг", в която работят милион човека, и в нея има 30 завода.
Между тези заводи няма търговия. Заводът, който произвежда някакви титанови заготовки, и ги доставя на завода за турбинни лопатки, не ги продава на завода за турбинни лопатки, той ги доставя по строг план! О УЖАС!
Това е планово обществено производство, във което няма нито конкуренция, нито търговия. А след като няма търговия, значи отсъства и понятието "стока".
А значи, във тази корпорация няма стоково производство!
Защото стоката - това е продукт, постъпващ в потребление чрез обмен, например, за пари. А във корпорацията "Боинг" няма обмен на пари, има преки доставки.
А във дадената корпорация съществува безплатна медицина, разпределение на жилища, допълнително образование, повишение на квалификацията и прочее...
Ако си представим, че корпорацията "Боинг" повали корпорацията "Еирбас" и обедини под себе си цялото световно производство на самолети. Няма ли това да бъде прогрес? Ще бъде прогрес, безусловно!
Защото във тази корпорация вече има комунизъм!
Но там има обществено производство и частно присвоение на резултатите, съхранява се отчуждение от труда!
И когато всички сътрудници на корпорация "Боинг" разберат, че това звено е излишно и го отрежат, това ще бъде комунистически тръст.
И това се случва пред очите ни!
Напразно говорят, че глобализация - това е лошо. Глобализацията - това е обективен, исторически прогресивен момент. Защото рано или късно ние всички ще се окажем включени в обществено производство. Ще остане само да се изключи от общественото производство частното присвоение на резултатите от труда.
И този процес формализира и започна Съветският Съюз!
Попадна се интересна статия на тема световната продоволствена безопасност. В
света се получава парадоксална ситуация: някои от "гладуващите" страни
са... експортери на продовольствие. Защо така се получава разказва
Алексей Чичкин. Статията бе публикувана в 41 брой на списание "Агромакс"
и достатъчно дългобе достъпна в открит достъп.
Има над какво да
се помисли, особенно в светлината на стремежа на нашите либерални
политици "органично да се влеят" в световната икономика, без уточнение
на чий условия ще става това "вливане".
Селскостопанската и външнотърговска политика на Запада провоцира растящ недостиг на продоволствие в развиващите се страни.
…Съгласно скорощен анализ на «Немската Вълна» (г. Кьолн), «в течение на
десетилетия в Евросъюза не се наблюдава прогрес в производителността на
селскостопанския сектор, затова Европа започва да използва плодородни
земи зад границите си. Днес хранителни продукти за европейците се
произвеждат на територии, равни по площ на Германия. Дори повече, на
субсидии за аграрният сектор на икономиката Брюксел харчи около 40 % от
евробюджета, не предоставяйки такава помощ на селскостопанския сектор на
развиващите се страни. Такава политика стана една от основните причини,
заради която жителите на другите региони на планетата са принудени да
гладуват».
Освен това на "страните от третия свят" за въвеждане на защитни и други поддържащи мерки в техния АПК не достига обикновена политическа воля. Например, когато Гана се опита да повиши митата за внос на птиче месо, Световната банка и Международният валутен фонд я заплашиха с кредитна блокада. А без външна финансова поддръжка тази страна не ще може дълго да остава над водата. В резулата местните фермери-птицеводи търпят огромни загуби.
Между впрочем, както заявява продоволствената и селскостопанска организация на ООН, вече през 2030 година недостатъкът на хранителни продукти на планетата ще се увеличи пет пъти. И да се обезпекат такива потребности без участие на развиващите се страни едва ли е възможно.
Примерът с Гана съвсем не е единичен. Все по-голямо число страни от Азия, Африка и Централна Америка, опитвайки да се защитят от дъмпинговият импорт на готово продоволствие от Запада, изпитват на себе си нарастващо давление от страна на международните финансово-икономически структури. Макар по оценки на ЮНКТАД (2011-2012 гг.), именно страни от тези региони осигуряват и то далеч не за първа година над 30 % от обема суровина, използвана в развитите страни за производство на готово продоволствие, което в това число и се експортира.
И наистина, странен парадокс: в числото страни, където хората страдат от глад са отдавна доставчици на селскостопански суровини на Запад. Бъдейки лишени от собствена развита хранителна промишленост, те са принудени на безценица да отдават на Запада суровини – растениевъдни и животновъдни.
По точно в бройката основни експортери на продоволствени суровини остават бившите колонии и протекторати на западните държави, днес квалифицирани като «развиващи се» или «слаборазвити» страни». По оценки на FAO ООН и икономическите комиссии на ООН за Африка, Западна Азия, Латинска Америка, Карибският басейн и Съвета страни на Сахел (екорегион на полузасушливи полета и савани. Днес в зоната на Сахел е територията на такива държави, като Сенегал,Мавритания, Мали, Алжир, Буркина-Фасо, Нигер, Нигерия, Камерун, Чад, Судан и Еритрея) (2011-2012 гг.), потенциалните селскостопански възможности на тези страни са напълно достатъчни, че да нахранят минимум половината население на планетата. А при условие развитието в тези страни на съвременни агротехнологии и хранителни отрасли никаква продоволствена криза, като минимум в тези страни, не може да има.
Но се получава противоположното. Защо?
Първо, резервите на селскостопански земи в болшинството индустриално развити страни – бивши метрополии (т.е. притежаващи колонии и протекторати) са почти изчерпани. Но именно тези държави притежават съвременни хранителни отрасли, работещи основно на африкански, азиатски, латиноамерикански агро суровини. Притежателите на тези отрасли правят всичко, че на единица готова продукция да се израсходва по-малко суровина. Изглежда у развиващите се страни суровини в този случай трябва да има повече – за нуждите на тяхната собствена хранителна промишленост? Но, уви, обемите на експорт на селскостопански суровини от «третият свят» както преди растат.
Механизмът на продоволствено закабалване на страните от «третият свят» доста напомня класическо крепостно право. Как?
Отначало от страна на западните компании на някоя страна, например на юг от Сахара, се оказва помощ с кредити, квалифицирани кадри, селскостопанска техника, торове, семена и т. п. Но в обмен западните компании изкупуват всичките получени/произведени в страната селскостопански суровини. В резултат на такава политика възниква недостиг на продоволствие и, едновременно нерентабилност за развитие на национална хранителна промишленост на страните от «третия свят». Нали се получава че суровини за този отрасъл почти няма и, като следствие, се усилва и без това високата зависимост на страната от импорт на готово продоволствие.
По оценки на FАО и Съвета на страните от Сахел, минимум 55 % от обема на световната търговия с готови хранителни продукти съставя това, което е произведено от постколониални суровини. При това цялата световна търговия с агро-суровини става на борсите отново в бившите столици на колониалните империи. Просто казано, не в «доставящите» Африка, Азия, Латинска Америка. В «потребяващите» Западна Европа и Северна Америка се установяват крайни и като правило занижени цени на селскостопански суровини. От ковто страните-доставчици ежегодно недосъбират много десетки милиарди долари.
В по-широк контекст, западните държави, формално излезли от бывшите колонии-протекторати, остават там икономически, в буквалният смисъл изтисквайки от «третият свят» последните ресурси с помощта на корпорации, изкупуващи за безценица разнообразни суровинни товари. И отново предимно със селскостопански суровини страните от «третият свят» се разплащат по кредитите от западните държави или транснационалните финансови структури. При това за кредити в това число за закупуване на готово продоволствие…
В допълнение към това, «препоръките» на МВФ забраняват на болшинството развиващи се страни да въвеждат високи мита за експорт на своите агро суровини, за импорт на готовите хранителни продукти, а също да сключват самостоятелни селскостопански експортни контракти. Такъв порочен кръг.
Ще отбележим също, че болшинството африкански и латиноамерикански аграрни страни са икономически тясно свързани с Евросоюза (чрез така наричаните «Ломейски конвенции» от 1970-те години), по които тези страни са задължени да насочват своите селскостопански суровини по ниски цени в региона на ЕС. А в замен – да купуват там готово продоволствие, селскостопанска техника, торове и т. п. По такъв начин както счита известният американски икономист Линдон ла Руш, «развиващите се страни са обречени в пряк смисъл, постоянно да се «хранят от ръка» при развитите страни».
За да се усили зависимостта на развиващите се страни от готовото продоволствие, се прилага изкупуване на селскостопански земи за... производство на биотопливо от местни суровини. Този процес тече и в Мексико, която официално се квалифицира в САЩ в качество на «равноправен партньор». Още през 2007 год рязкото повишение на цените на царевица приведе до масови протести и даже до партизанско движение на юг в Мексико. От царевица мексиканците готвят един от основните хранителни продукти, а американските концерни произвеждащи агродизел (биотопливо от царевица), получиха от 2006-а възможност свободно да купуват мексиканска царевица за производство на гориво.
Характерни са примери от сахелските Буркина-Фасо, Мали, Нигера и Чада. През 2000–2011 г. съвокупният обем на доставки от тези страни на агросуровини в западните държави се оказва (като цяло) примерно с 20 % повече, отколкото през 1990-те години. Но експортните расценки за суровини от тези страни при това са нарастнали само с 10-12 %, а над 65 % от обема на продоволственият експорт от споменатата «четворка» е осъществено за сметка дългове пред Запада. От друга страна, обемът на импорта на същите страни от Сахел на готово продоволствие от страните от ЕС се оказва с 25 % повече в сравнение с 1990-те години, а цените на това продоволствие са били средно с 26 % по-високи.
Гореспоменатия Съвет на страните от Сахел, в която до 2011 г. влизаше и Либия, излезе през 2009-а с инициатива за съвместно развитие на хранителните отрасли, мелиорация, полезащитни лесополоси, оздравление на почвите, отглеждане на високопродуктивни породи добитък и домашни птици. При това тази инициатива вклюваше също котировка на националните селскостопански суровини в национални валути, отказ от неговото «разполагане» на западните борси, колективни контракти на сахелските страни по експорт на тяхната селскостопанска продукция, аренда на морски съдове-превозвачи не в страните от Запада, импорт на агротехноголии и селскостопанска техника не от Запада и т. п. И какво?
Тази инициатива бе, може да кажем, «погребана» през 2010-2012 г. с превратите в Мавритания, Чад, Нигер, разкола (по-точно – разпада) на Сомали, Судан, Мали, а също известните събития в Либия…
По споменатият фактически колониален модел, САЩ и Канада строят взаимоотношения с най-бедните страни от Централна Америка. От Хаити и Доминиканската република в Северна Америка за последните четири години са били извезени селскостопански суровини по обем почти с 20 % повече, отколкото през 2000–2005 години. И над 75 % от тези доставки отиват, както и преди, на погасяване на вънешните дългове на тези страни. На този фон естествено в Хаити почти всяка година избухват стихийни гладни бунтове. При това Северна Америка плаща на Хаити за нейните селскостопански суровини (царевица, батат, говеждо, домашни птици), включая тропическо и субтропическо, с 15 % по-малко, отколкото на Доминиканската република. Това, ще отбележим, при това, че експортните цени за селскостопански суровини на тези две страни североамериканските компании и без това снижават с 15-25 % в сравнение със средните световни експортни разценки.
С една дума, недостига на продоволствие във все по-голямо число на страни-доставчици на продоволствени суровини – това е комплексно следствие на неоколониалната икономическа политика на бившите метрополии и Запада като цяло.