Она придёт – жестокая расплата
За праздность наших европейских лет.
Николай Туроверов.
«Защото оная тайна, сиреч, беззаконието, вече действува, но само догдето се отмахне отсред оня, който сега я възпира;» (2 Сол., 2:7).
Органическото течение на руският живот е било прекъсвано нееднократно. И всеки път нейното русло, смело разсичащо ширини, вървящо по вертикал, са се стремили да придадат хоризонтално направление, да отклонят на Запад. При това дълбоко грешно би било да се считат усилията да ни направят западноевропейци действие на изключително злонамерени сили, враждебни на руския народ.
Революцията на Петър I, при всички нейни огромни грешки, крайно болезнени, едва ли не сътбовни последствия за сътбите на нацията и Православната Църква, определяща тази сътба, се е извиквала от необходимостта на строителството на империя, способна да приеме предизвикателството от другите държави. Без мощна армия, военен и търговски флот да се отговори на това предизвикателство би било невъзможно. За да се въстанови ходът на руският живот в неговата цялостност, е било необходимо мощно явление на отечествената култура, преди всичко на руската классическа литература с Пушкин като неин връх. Значението на руската литература, изразила православното миропонимание в неговата връзка с многовековният духовен опит на нацията, блестящо раскрива Валентин Непомнящий (интересуващите се отпращам към неговата работа «Феноменът Пушкин и историческият жребий на Русия». – «Новый мир» 1996, №5). Реално като съвременна държава Русия окончателно се оформя при Пушкин – никой в самоуверена Европа повече не се решава да нарече варварска страната, дала не само Суворов и Кутузов, но и гения, комуто великият Гьоте предава своето перо.
Двуедината задача на съединение на мощта духовна с материалната сила, съчетанието на силата на вярата с крепостта на държавния организъм (с други думи задачата да се въздаде Божието Богу, а кесаревото – кесарю) - винаги е стояла пред нашата страна. Ходът на историческо развитие свидетелствова: без нейното решение руският дом няма да устои – ще се раздели сам в себе си.
Поредният опит да се подмени културно-историческият код на нацията, сформиран от православието, да се преправи христианският Изток на Запад била предприета от руските марксисти. «1917 година армията, фронтът и държавата разрушиха левите западници-радикали, живеещи в очакване на световната пролетарска революция на Запад» (А. С. Панарин. “Вторая Европа” или “Третий Рим”?». М.: Институт философии РАН, 1996). На руският народ те гледаха само като на съчки за огъня на всемирната гражданска война. Самоотверженост – определящото свойство на руският народ, възпитан с подвигът на Спасителя и христианските сподвижници, – трябваше да се трансформира в героическа жертвенност «в борба за работническото дело». Но много скоро действителността отрезви значителна част от партийната върхушка. Работническия клас в развитите страни не дойде на помощ на руските последователи на Маркс, перманентната революция по Троцки се спъна в Германия и Унгария. Трябваше да се постави кръст на мислите за това, че без поддръжка от световната работническа класа новата власт няма да устои. Съществуването в капиталистическо окръжение застави отказ от доктрините на военният комунизъм, и заемането с възстановление на икономиката.
Москва – Трети Рим, или Планиране по Сталински
Разглеждаха се две направления за развитие: страната отново става част от световното стопанство, сдава на западните капиталисти във вид на концесий значителна част от природните богатства и под контролът на държавата преминава в ускорен темп този отрязък от пътя, който не бе преминат от царска Русия на последния етап в нейното развитие. Или веднага строи икономика на социалистически принципи.
Известно време двете направления се развиваха паралелно. Но дълго така не можеше да продължава. Във враждебно окръжение да се вземат уроци «от капиталиста» («Умният комунист не се бои да се учи от капиталиста». – В.И. Ленин. О продовольственном налоге) означаваше да се губи време, което на Републиката на Съветите – и на Русия под нейна власт -бе отпуснато съвсем малко. Във въздуха миришеше на барут. Сталин приключи с ленинският НЭП – започна ера на индустриализация на СССР.
Светът още не знаеше практики за социалистическо строителство. Твърдите препоръки за това в съчиненията на Маркс – Енгелс нямаше. Техите съображения по повод организацията на обществения труд в новото общество коренно не съвпадаха с това, което се правеше в първата социалистическа държава, която, въпреки «Анти-Дюринг», въобще не се гласеше да отмира.
Съветска Русия тръгна по свой път – строго казано, не марксистски. Основа на нейната икономика стана централизираното планово стопанство. Планът придоби силата на юридически закон. Дейността на недържавния сектор на икономиката – колхози, артели, потребителски кооперативи – също се регламентираше с планови задания.
Да оставим настрана въпросът, можеше ли индустриализацията в Съветска Русия да тръгне иначе, избягвайки жесткото администриране. «Пазарно-социалистическата» икономика на титова Югославия и опитът на съвременен Китай свидетелстват, че такъв път е възможен. На мен вече се наложи да пиша за парадоксалността на стопанските отношения в бившият Съюз. Вместо производствена самодейност на пролетариата по Маркс съветската система на стопанство наследи традиционните представи за иерархия, лежаща в основата на христианския миропорядък. «Третият Рим», даже потресен от революция, продължаваше да носи върху себе си печатът на «Втория Рим». Червената империя не само не можа напълно да преодолее това наследство, но го и попи в плътта си.
Социалистическата икономика се строеше на две основни заповеди. Първата изискваше от стопанственика абсолютна привърженост към «върховното начало», организиращо стопанствения процес. Втората заповед имаше отношение към «ближния».
Кой е мой ближен в системата на стопански отношения? На езика на икономиката – това е приемникът (за когото аз, стопанският субект, се явявам доставчик на продукция), работникът на предприятието, стоящо в технологическата верига след моето. Ако добивам руда, моят приемник е работникът на домената пещ, ако чугун – стоманолеярът, после – прокатчикът, машиностроителят и така нататък докато веригата не доведе до крайният продукт -космическата ракета, хладилникът, чинията супа… Социалистическата икономика чрез системата на Госплана и Госснаба (държавен план и държавно снабдяване) създаде мрежа кооперационни връзки, тоест «назначаваше ближни». Тя се ръководеше не само от съображения за икономическа целесъобразност, но и от стратегическите интереси на държавата, от необходимостта от решения на социални задачи. Тази сложна мрежа, всъщност превръщаше всички предприятия в страната, цялото съветско народно стопанство в один огромен завод, или в «един голям селски двор» (С.Г. Кара-Мурза). По такъв начин традиционният за стара селска Русия общинен принцип на социална организация бе издигнат на общодържавно ниво, стана основа на социалистическият строй.
Всички репресии, съпровождащи борбата за установяване и поддържане на болшевишката диктатура, не отменят един поразителен парадокс: практиката на стопански и трудови отношения в Съветският Съюз бе по-близо до строя на христианските заповеди, отколкото в старата, дореволюционна Русия, където вече успя да разцъвти хищничеството на първоначалното капиталистическо натрупване.
Държавното планиране в СССР стана стратегически метод на отделение на съветската икономика, последователно стремяща се към самодостатъчност, от световното капиталистическо стопанство. Именно така разбираше ролята на икономическото планиране Сталин. Привеждам откъс от запис на неговите «Беседы по вопросам политической экономии», състояла се на 29 януари 1941 година: «Първата задача е в това, да се планира така, че да се обеспечи самостоятелност на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Това обезателно е най-важното. Това е форма на борба със световният капитализъм. Да се достигне това, че металът и машините да са в свои ръце, да не ставаме придатък към капиталистическото стопанство – в това е основата на планирането».
Завой към национално самосъзнание
Националният характер на икономическата база не можеше да не поведе след себе си своего рода «национализация» на надстройката в смисъл нейният откат от идеологията на интернационализма. Придобиването от Съветската държава на материална сила бе невъзможно без въстановяването на сила духовна, без раскрепостяване на творческите сили на държаво-образуващия народ, чийто национален дух след революцията бе осъден на висша мярка. Ето образци на репресирането на националното съзнание от тези години: «Русь! Сгнила? Умерла? Подохла?/Что же! Вечная память тебе» (В. Александровский, «Правда» 143.8.1925); «О, скоро ли рукою жестокой/Рассеюшку с пути столкнут? (А.Безыменский, журнал “30 дней”, М. 1925). Гениална политическа интуиция подсказа на Сталин, чe без възобновяване на органическия ръст на руското национално самосъзнание социалистическият строй в условията на приближаваща се световна война е обречен.
«Червените комисари унищожаваха национална Русия – писа Александър Панарин.- За словото «патриотизъм» изправяха до стената. Всяко споменаване на отечество се считаше белогвардейщина, защото у пролетариите няма отечество. Така продължаваше цялото това време, докато комисарите вярваха в световна революция, в революция в Европа. Но революция нямаше. А когато в Германия на власт дойде Хитлер, във въздуха замириса на пърлено. И тогава най-проницателните червени комисари разбраха една проста истина: Русия е много лоша страна, но друга у тях няма, и ако тази страна бъде победена от Хитлер, тяхното място ще бъде на бесилката и никъде повече. Тези, които разбраха, станаха патриоти, а тези, които не разбраха, Сталин просто изправяше до стената» (Александр Панарин «ХХI век еще станет русским веком» – «Литературная Россия» 01.10.2004).
Показателни са отношенията на вожда с Демян Бедни. Пролетарски поет, привикнал да се ползва от разположението на властите, живеещ в Кремъл в съседство със Сталин, през 1930 г публикува фейлетон «Слизай от печката», в който се говори за прословутата «руска ленивост», за това, че у руския човек има едно стремление – да седи на печката. Фейлетонът получи рязка оценка от ЦК. «Бедни Демян» (инверсия от Есенин) написа негодуващо писмо до главата на държавата, но получи от него сурова проповед за «клевета на СССР, неговото минало, неговото настояще». Вожда възмути обвинението на руския народ в обломовщина. Урокът не бе изучен от русофоба. През 1936 г Бедни написа либрето на комическата опера «Богатири». В нея се осмиваше кръщението на Русия, разбойници се противопоставяха на могъщи богатири, за които авторът не жалеше черни краски. Сталин, присъстващ на генералната репетиция, се възмутил от постановката. ЦК ВКП(б) излезе с постановление, което рязко осъждаше операта за клевета на миналото на Русия. През 1938 год. Демян Бедни бе изключен от партията и Съюза на писателите.
В книгата на Г.К.Марямов «Кремлёвский цензор» се привеждат думите на Сталин: «Демян Бедни си представяше историческите перспективи неправилно. Когато ние премествахме паметникът на Минин и Пожарски по-близо до храма на Василий Блаженни, Демян Бедни протестира и писа за това, че паметникът трябва въобще да се изхвърли и трябва да забравим за Минин и Пожарски. В отговор на това писмо аз го нарекох «Иван, не помнещ своето родство». Историята ние не можем да изхвърляме».
Всъщност, за храма Василий Блаженни. Когато на заседание на Политбюро се решавал въпросът за реконструкция на Москва, влязъл Сталин, и Каганович, ръководещ тогава Московският градски комитет на партията, демонстрирайки, как ще бъде удобно за танковете на парадите, ако се махне от Красният площад храмът на Василий Блаженни, го свалил от макета. Но се чул спокойният глас на вожда: «Лазар, върни го на място». Храмът не бутнали.
Всъщност, генералният секретар на ЦК ВКП(б) призовал болшевиците да си спомнят своето родство с Русия, предупреждавал, че на хуленето от космополитите-интернационалисти на всичко руско е необходимо да се сложи край, че е нужно да се учи да се уважават историята на страната, която привикнали след Ленин да наричат «тюрма за народите» (щампа, водеща до книгата на маркиз де Кюстина «Россия в 1837 году»).
През 1932 година започва разгром на вулгарно-марксистската школа на Покровски, заплашваща, по израза на академик Греков с «ликвидация на историческата наука в нашата страна», нейният антипатриотизъм и национален нихилизъм бяха признати вредни. На 15 май 1934 г Съветът на Народните Комисари на СССР и Централният Комитет на ВКП (б) приемат постановление «За преподаване на гражданска история в училищата на СССР». Совнарком и ЦК организират комисия за преправяне на училищните учебници. Да обърнем внимание, какви недостатъци са били отбелязани в тях: «идеализация на дохристианското езичество», «игнориране прогресивната роля на манастирите», “разглеждане прехода на Украйна и Грузия под властта на Русия като на абсолютно зло», преувеличение организираността и съзнателността на селските вълнения до XX столетие”, «идеализация на стрелецкият метеж”, “недооценка победата на Александър Невски на Чудското езеро» и т. н. На авторите на исторически учебници се предписвало да преподават гражданска история в жива, занимателна форма, с изложение най-важните събития и факти в тяхната хронологическа последователност, с характеристика на историческите деятели. Така в съветските училища историята се връща като предмет, възпитаващ у младото поколение любов към отечеството, към историческа Русия.
«Във всекидневния порядък на хуманитарните специалности, – пише кандидатът наисторическите науки Елена Дмитриевна Гордина, - И.В. Сталин разпореди връщане на «ред най-ценни по фактически материал немарксистски работи на руски и западноевропейски историци». «Незабавно да се пристъпи към издание на Ключевски», – пише Сталин април 1937 г. на записка до завеждащия Отдела по печат и издателство към ЦК ВКП(б) Б.М. Тал»
Същата 1937 година столетието от памятта на А.С.Пушкин бива превърнато във всенародно тържество. Сталин връща страната към художествено-естетическата максима, към която по-рано са били ориентирани не само руският, но и всички народи от Руската държава и която олицетворява великият поет. «Пушкин, – пише «Правда» в тези дни, – дойде и до узбеките, и до таджиките… до всички народности, приобщени от революцията към културата на великият руски народ».
Ръководителят на СССР по този начин прави първа стъпка към съединението на съветската култура с дореволюционната. Говорейки на съвременен език, тя се подлага на вертикална интеграция. На върха на вертикала се намира Александър Пушкин, във вид на вожд на културата на руският и всички народи на СССР, редом с него се разполагат Лермонтов, Гогол, Некрасов, Толстой, Чехов. Изучението в училище на руската класика позволява да се създаде на една шеста част от планетата единно културно-етическо пространство, да се дадат на младите граждани на страната общи нравствени уроци. Татяна Ларина, Маша Миронова, Максим Максимич, Тарас Булба и многи други герои на произведения, които изучават подрастващите, расли в атеистическа държава са образи дълбоко национални, изразители на православно светопонимание. Не може да не се признае: съветският патриотизъм на младото поколение благодарение на училището опосредовено подхранваха христиански источници.
Важно значение в духовното оздравление в живота на обществото имаше поддръжката на Руската Православна Църква, която се превръща в официална политика на Съветското правителство след знаменитата нощна среща в Кремъл на Сталин и трите йерарха на РПЦ септември 1943 г.
Едва ли вождът на СССР е бил вярващ (макар за това има други мнения и даже свидетелства), в никой случай не трябва да се идеализира отношението на съветската власт към Църквата в 40-те и началото на 50-те, когато тези отношения са относително благоприятни, но не може и да не се оцени този факт, че Сталин става, изглежда, единственият деятел от руската история, който съумява в течение на живота на едно поколение да реши двуедина задача: да създаде могъща промишлена държава с духовен потенциал адекватен на нейната мощ.
Великата Отечествена война показва, първо, че жертвите и лишенията, които нашият народ понава в периода на индустриализация, не са били напразни; второ, тя демонстрира нравственото превъзходство на советския воин над противника, в армията на когото освен немци имаше войници от цяла Европа от Мадрид до Варшава.
Масовият героизъм на защитниците на социалистическото отечество на фронта и в тила е исторически феномен, нуждаещ се от специално изследване. Израстналата в свещенническо семейство Зоя Космодемянска става първата жена – Герой наСъветския Съюз. Александър Матросов, чието име също става символ на жертвен подвиг в името на родината, е бил възпитаван в детски дом, където никакво православно възпитание не е имало въобще.. Да се разбере мъченическият подвиг на христианина е възможно: той вярва, че душата е безсмъртна, че да отдадеш живот за други своя – значи да се сподобиш с вечен живот в Царството Небесно. Но как да обясним, защо атеист отива на смърт ради живота на други?
Спомяня си Николай Степанович Мелников, професор, доктор на техническите науки, един от ръководителите на програмата за създаване на космическият самолет «Буран». Той като дете наблюдава героическото сражение, разгърнало се на полето около неговото родно село Буйничи. Бой с фашистите, стремящи се към Могильов, 388-и стрелкови полк начело с полковник С.Ф. Кутепов (прототип на комбрига Серпилин в романа на Константин Симонов «Живи и мъртви»): «В моето съзнание не се побира, как атеистически възпитани млади воины със запалителна бутилка лягат под танковете, правейки възможно и невъзможно танковете да не преминат, при това знаейки, че да живеят им остават не повече от 5 секунди… От атеизма следва, че за човека няма нищо по-скъпо от собственият живот. Тогава как да разберем тези воини-герои, техния масов героизъм? Този въпрос за мен бе един от главните, и аз търсех отговор на него голямата част от своят съзнателен живот». Николай Степанович стига до извода: в екстремални ситуации героят бива ръководен от безсмъртната душа. Тя управлява «мислите, чувствата и поведението на човека, избавя го от илюзията на отделното съществование». Като вярващ христианин ми е трудно да не се съглася с изводаите на професора. Само ще добавя, че илюзията на отделното съществование е помогало да преодолее също чувството на колективизъм, което е било най-важен елемент на възпитание на съветското младо поколение, четенето на произведения на класиците, заложили в сърцата на учениците основите на христианска нравственност, а също уроците по история, учещи да обичаш своята родина и своя народ.
Може различно да се отнасяме към сталинският период на съветското минало, но е несъмнено, че при Сталин нашето отечество падналата му се героическа мисия за спасение на човечеството от нацизма пренесе с чест. То се оказала на равнището на задачата, която е отвела за Русия историята – да удържа света от въцарение в него на злото.
Историческата мисия на Русия
Да спира агресора – това е сътбата на Русия. Отечествената война от 1812 година, преградила пътя на стремящата се към световно господство наполеоновска Франция. Петър I, разбивайки непобедимия Карл XII, угаси всеевропейските амбиции на Швеция. Екскурзия в отечествената история дава цял ред примери за това, как на полетата на Русия са губили сили завоевателите, стремящи се към световна хегемония. Геополитическата роля на Руската държава като «удержащия» красноречиво илюстрират знаменитите слова на Александър Безбородко, глава на колегията на външните работи при Екатерина II: «Не зная, как ще бъде при вас, а при нас нито една пушка в Европа без позволение наше да гръмне не смееше!» Следва да се отбележи, че участието на Руската империя в Първата световна война бе определено отстъпление от нейния геостратегически и нравствен принцип да препятства агресора и защитава справедливостта. Отстъплението от своята историческа мисия, играта по чужди правила разруши Руската империя, доведе страната до братоубийствена гражданска война.
Социалистическият строй върна на Русия ролята на «удържащия» не само на външнополитическо ниво. Нова историческа реалност стана това, че западните европейски държави в своята вътрешна политика бяха принудени да отчитат симпатиите на народните маси към Съветският Съюз, да ограничават апетитите на капитала, да вървят към създаване на модел на социална държава.
Образуването на социалистическо съдружество начело със СССР многократно усили възможностите на Съветска Русия в сдържане на агресивните сили, преди всичко на САЩ. Америка бе принудена да провежда политика на балансиране на ръба на война. Всички опити да се престъпи тази граница, например в Корея или на Близкия Изток при необходимост се пресичаха със сила. Угнетените народи на Азия, Африка и Латинска Америка видяха в Съветският Съюз съюзник в борбата за независимост. Рухнаха колониалните империи. Образува се мощно движение на неприсъединилите се държави, дружествено на нашата страна, авторитетът на която бе огромен.
В речта си на XIX конгрес, явила се по същество политическо завещание на вожда, Сталин призова представителите на социалистическите страни да противопоставят на империалистическият интернационал съдружество от национално мислещи комунисти и демократи: «Знамето на буржуазно-демократическите свободи е изхвърлено зад борда. Аз мисля, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и демократически партии… Няма кой друг да го повдигне. По рано буржуазията се считаше за глава на нацията, сега не остана и следа от националният принцип. Буржуазията продава правата и независимостта на нациите за долари. Знамето на националната независимост и национален суверенитета е изхвърлено зад борда. Няма съмнение, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и работнически партии и да го понесете напред, ако искате да сте патриоти на своята страна, ако искате да сте ръководеща сила на нацията».
Репетиция на горбачевската перестройка
Но в самия СССР след смъртта на вожда бе запуснат процес на отказ от наследството на Сталин, неговата политика на последователен дрейф от идеологията на пролетарският интернационализъм в посока на традиционните културно-исторически ценности.
ХХ конгрес на КПСС положи сталинското наследство на твърда ревизия. Осъждането на репресий, реабилитация на осъдените и масово освобождаване на затворници от лагерите се съпровождаше с отслабване на въоръжените сили, изкривявания в кадровата политика. От политическото поле си отиде ред изключителни военни, политически и стопанствени дейци. Монолитът на социалистическият лагер се разцепи: борбата с култът на личността в СССР не бе приета от ръководството на КНР – съветско-китайският съюз се разпадна. Възстановлението на «ленинските норми» на партиен живот галванизира космополитическата идеология от 20-те години. Троцкизмът, не до край изживан лично от Хрушчов, доведе до това, че ред отговорни постове получиха хора, чужди на националните корени. Със «затоплянето» повдигнаха глави либералите-западници. С тяхно мълчаливо одобрение започнаха нови гонения на Църквата.
С Хрушчов започна безсмислено реформиране, което напълно може да се счита репетиция на горбачевата перестройка. У селяните, току-що облекчено въздъхнали след военното разорение, урязаха личните участъци, заставиха да плащат данък за овощни насаждения. Партийното ръководство във всички региони, до Таймир, изискваше от колхозите, совхозите и други стопанства да внедряват царевица. Бяха ликвидирани държавните машино-тракторни станции – най-ефективната форма на дотации за селското стопанство. Колхозите бяха задължени да купуват селскостопанската техника, да я поддържат и обслужват. При това не бяха обеспечени елементарни условия за съхранение: трактори и комбайни често стояха под открито небе и ръждясваха. Промишленността заставляха рязко да увеличит производството на селскостопанска техника, нерядко за сметка снижение на качеството. В резултат себестоимостта на селскостопанската продукция започна да расте. Държавата вече не можеше да мечтае за снижение цените на продоволствие – те неотстъпно се устремиха нагоре.
Безумните експерименти водеха до разпиляване на средства и трудови ресурси. Ръстът на икономиката се забави. Падаше авторитетът на властта, което не можеше да не се отрази на духовното състояние на обществото. Но държавата бе още силна. Успехите в създаване на ракетно-ядрения щит, в освоението на космоса, ядрената енергетика, строителството на атомни ледоразбивачи, освоението на нефтогазовите месторождения, въвличането в стопанският оборот на най-големите в света железорудни запаси на Курската магнитна аномалия – всичко това бяха зрими, впечатляващи успехи. На външния поглед можеше да се покаже, че СССР е непобедим и не го заплашват никакви кризи.
Криза на съветският елит
Но и отвън, и отвътре вървеше подготовка към разрушение на обществено-политическият строй на Съветска Русия. Правителството по същество се отказа от сталинският принцип на самодостаточност на икономиката, обеспечение на независимост на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Вместо това да насищат вътрешния пазар със своя продукция, да развива в страната производство на качествени стоки за широко потребление, властта започна да поставя икономиката на страната на нефтегазовата игла. Повече от трикратна разлика между себестоимостта на съветската нефт и нейната цена на световния пазар даваше възможност да се купуват, на първо място, битова техника, облекло, удовлетворяващи търсенето на населението. Но когато страните от ОПЕК по договореност със САЩ рязко увеличиха добива на «черно злато» – неговата цена на световния пазар падна и практически се изравни със себестоимостта. Да се поддържа нивото на потребление, към което народът се приучи за годините на така наречения «застой» се оказа невъзможно.
В масите всячески се внедряваше потребителска психология. На гражданина Запад се рисуваше потребителски рай. Внушалаше се мисъл, че изворите на този рай се коренят в капиталистическият способ на производство. Преклонението пред чужденците, с което се бореха в периода на борба с космополитизма, отново започна да се внедрява в масовото съзнание.
Един от леките способи да се достигне лично ниво на потребление, приближено до западното, стана кариера, път към която обикновено лежеше през комсомола, а след това – през членство в партията. «Чиста» анкета («не бил, не състоял, не се е привличал, не участвал») служеше за кандидата за член на КПСС признак на благонадежност и бе замяна на принципност. Такава практика на попълване на редовете на «предният отряд на трудещите се» не можеше да не породи у кандидатите цинизъм, равнодушие към обществените идеали и служене на народните интереси, по-лошо – способстваше на формиране на хищническа психология. Болшинство от днешните олигарси заемаха на времето видни комсомолски и партийни длъжности.
В годините на «студената война» в нашата страна западната агентура неотклонно и последователно готвеше «пета колона», работеща за разрушение на социалистическият строй. В нея без особен труд набираха преродените от съветската партиен и комсомолски елит.
Николай Иванович Рижков веднаж справедливо забеляза, че в СССР нямаше никаква друга криза, освен кадрова. Действително, ако по времето на Сталин начело на министерства стояха професионалисти от висока класа, при това обичайна бе ротацията на кадри: работил 5-6 години като министър – върви директор на крупен завод; възстановил си навиците за управление на конкретно производство, при това технически по-прогресивно, от това, на което си работил по-рано – връщай се като министър. Но вече по времето на Брежнев, а още повече Горбачов сред ръководителите на министерства и ведомства професионалистите станаха рядкост, управляващия елит не бе готова достойно да отговаря на предизвикателствата на времето.
Пример с програмата на така наречените «звездни войни» демонстрира това достатъчно убедително. Зад граница бе фабрикувана информация за това, че САЩ като че създават система за водене на войни от околоземна орбита и с тази цел строят космически платформи с лазерни оръдия. Рейгън блъфираше: да осъществят програмата СОИ Съединените Щати не бяха в състояние. Но в Министерството на отбраната, което бе подложено на разгром след провокационният полет над страната от Матиас Руст в 1987 година, не се намериха професионалисти, които биха могли да разобличат американският блъф. А вбросът на дезинформация изглеждаше убедително: даваха се «утечки» от спецслужбите, в солидни научни издания се появяваха публикации по темата, специалисти анализираха технически разработки. «В нашата страна започнаха да търсят отговор на въпроса: какво СССР може да противопостави на САЩ? – разказва бившият първи секретар и член на Политбюро на ЦК КПСС Юрий Анатолиевич Прокофиев. - Започнаха да нарастват въоръжението от всички видове: увеличиха не само количеството ракети, но и обикновена военна техника произвеждаха във все по-големи мащаби – готовеха се за война с Америка. Това наложи огромни разходи. Почти три четвърти от нашите средства отиваха в тежкото машиностроене, ВПК и само една четвърт – в производство на стоки за широко потребление. В страните, обеспечаващи високо равнище на живот за своите граждани и поддържащи отбранителна мощ, това съотношение е 50 на 50, а у тези, които се намират под защитен чадър от други държави, съотношението е обратно на това, което имахме тогава: 75 процента средства – на стоки за ширпотреба и 25 процента – за отбрана и тежка промишленост».
Снижението на жизненото ниво на широките маси се наслагаше на кризата на доверие на народа към властта. При това властта сама създаваше и стимулираше тази криза. Достатъчно е да си спомним, как тя игнорира решението на всенародният референдум, когато подавляващо болшинство граждани на страната се изказа за съхранение на СССР.
Управляващата върхушка изкуствено създаде криза на доверие към КПСС, която бе главна скрепваща сила на съветската държава, и кризата на доверие към социалистическият строй, гарант на който бе партията. Това позволи да се убеди обществото в необходимост от реформи, но не тези, в каквито действително се нуждаеше страната, а означаващи коренно разрушаване на социално-икономическите отношения и възврат към капитализма в неговата най-примитивна, хищническа форма.
За това, преди всичко, бе необходимо отначало да се отслабят, а после да се разрушат кооперационните връзки между предприятията и отраслите, които превръщаха страната в единен стопански организъм. Законът за държавното предприятие, приет 1987 година и одобрен от Върховният Съвет на СССР, извеждаше заводите от подчинение на министерствата и разкъсваше управленческият вертикал в промишленността. Втората редакция на закона, приета 1990 година, разкъсваше хоризонталните връзки: ръководителите на предприятия получаваха право на излаз на външният пазар. Те бързичко забравиха съветският «ближен» и заобичаха задокеанският «далечен». Да се изнасят нефт, въглища, метал, торове на експорт се оказа много по-изгодно, отколкото да се доставят на вътрешния пазар. Упадъкът на машиностроението, наукоемките отрасли, селското стопанство, превръщане на страната в енергетически и суровинен придатък на Запада се отнася към същия закон. Русия, най-голямата и най-студена страна в света, все така, както и десетилетия назад, снабдява цял свят с въглеводороди, а енергията за опити за модернизация и диверсификация на руската промишленност отлита в думи…
СССР още съществуваше, но вече бе разпуснат СИВ, бе расторгнат Варшавският Договор. В особено унижено положение се оказала армията. Без всякаква компенсация тя оставяше в Германия и страните от Източна Европа военни градчета, аеродроми, заводи за ремонт на военна техника. В родината военните биваха изпращани в палаткови лагери, в зимно време поставени право на снега. Кадрови офицери попадаха под съкращение, ставаха совалкови търговци, рекетири.
СССР още соществуваше, но Америка вече проведе в Ирак операция «Пустинна буря», която ознаменува началото на еднополярния свят и показа, че Русия се е отказала от своята мисия на «удържащият». На Съединените Щати бяха развързани ръцете – те започнаха да налагат нов световен ред, в основата на който не е международното право, а правото на силния. Расправата с Югославия, захватът на Ирак и убийството на Саддам Хюсейн, унищожението на Либия, не прекратяващите се трета година опити за сваляне на законното правителство в Сирия…
След разпада на СССР 25 милиона наши съотечественници се оказаха зад граница, често беззащитни пред лицето на русофобски национални елити в новите независими държави, образували се на обломките на Съюза. Ако при социалистическата система властта сдържаше не само външните, но и вътрешните хищници, то реставрацията на капиталистическите отношения породи нови форми на социална несправедливост.
В резултат се оказалаха подоронени както материалната сила на страната, така и духовното състояние на обществото. Ето някой цифри.
По данни на Държавния научен център за социална съдебна психиатрия "В.П. Сербски", от 1990 до 2010 г. 800 хиляди граждани на РФ са извършили самоубийство (за сравнение: от 1921 до 1954 гг. за различни престъпления на смърт са били осъдени 643 980 човека. – «Правда», 21.11.2008). Цифрата на жертвите от репресии нямаше значително влияние на на приръста на населението на СССР. В постсъветска Русия количеството аборти в страната от година на година превишава числото новородени (от 1936 до 1954 гг. абортите в Съветският Съюз бяха забранени). Русия излезе на първо място в света по самоубийства сред подрастващите. Демографите предупреждават, че при условие съхранение днешната тенденция към 2050 година населението на страната може да намалее до 100 милиона човека. (Данните са стари, в днешен ден Русия има положителен прираст на населението - бел.пр.) Числото алкохолици в страната, назовано от Генадии Онищенко, превишава пет милиона души. Особено обезкуражават данните по селска местност. Например, в тверските села днес около 40% жители са хора болни от хронически алкохолизъм. Катастрофически расте наркоманията, практически не съществувала в съветско време. По данни на ФСКН, в Русия днес има 8,5 милиона наркомани. (Отново стара информация. В днешната руска младеж стремително набират популярност девизите "Руснак значи спорт" и "Руснак значи трезвен" - бел.пр.)
Днес руското общество в преобладаващата си част е структурирано по постмодернистски, тоест антихристиански модел. Идеалът на човека жертващ, живущ по евангелският принцип «да даваш е по-блажено, отколкото да вземаш», във много се смени с идеалът на човек-егоист, човек-потребител. За такова общество идеал е не Христос, а Юда. «Характерно е, че през XX век самият образ на Юда не само старателно се «отмива», но даже се поднася в искуството като положителен във всички отношения, – отбелязва православният аналитик Виктор Фомин. – Общоизвестни са изтънчените интелигентски размишления на тази тема: достатъчно е да се спомним «Трите версии за предателството на Юда» на Борхес. «Роб и подлец», както именуват Юда църковните песнопения, е очаровал цял свят със своите сладки слова и звънтящи сребърници. С такъв идеал ние посрещаме третото хилядолетие».
На някакъв етап Русия - отначало като православно царство, след това като социалистическа свръхдържава – не можа да съхрани вярност на своето историческо призвание да удържа световното зло – и тук вече това зло се опитва отмъстително да предяви на Русия своите права на властта.
Загадочното свойство на Русия
Има ли изход от преживяваната от Русия криза, една от най-дълбоките в нейната история? Тя е далеч по-дълбока от световната финансова, икономическа, политическа, защото има онтологически, битийен характер. Ако следваме гръцкият превод, криза – това е съд, и да излезеш от криза – значи, да сумееш да се оправдаеш. В случая на кризата, преживявана от Русия – да се оправдае на съда на историята. На Божият съд.
Светът с надежда чака от Русия изполнение на нейното историческо предначертание – да удържа световното зло. «У Русия, – говореше Александър Сергеевич Панарин, - има едно загадочно свойство: да сплотява слабите против силните. Руското призвание в света е да унизи силния за неговата наглост. Русия винаги е била силна, когато е встъпвала в съюз със слабите против силните. Във страната велик е бил този господар, който е стоял за простия люд против болярството. На международната арена Русия е била световна държава, когато е встъпвала в съюз с угнетените народи против завоеватели и колонизатори (А.С.Панарин. «Слабые против сильных». – «Трибуна» 3.03.2005).
Либералната революция зовеше на път към социален прогреса, но, следвайки по този път, ние в края на краищата се оказахме пред бариера. Напред път няма – пътят се оказа лъжлив. Той се откъсна от реалността, загуби връзка с правдата и справедливостта. «Скъса се дните свързващата нишка». Ако ние не свържем краищата, не свържем настоящето и миналото, у нас – не само у Русия, но и у всички люде – няма бъдеще. Времето на оздравителна реакция срещу болезнените и вече смъртно опасни либерални блуждания дойде. Заедно с Русия тук са народи, отстояващи своята вяра в Бога и своето право да се борят за социална справедливост, не желаещи да разрушават традиционото семейство и отхвърлящи содомският грях, виждащи себе си отговорни синове на своето отечество, а не изолирани частици от космополитическия хаос.
Русия в икономически план винаги е вървяла малко назад, догонвайки най-развитите в техническо отношение страни. Това е давало повод да я упрекват в изостаналост и консервативност. Европа никога не ни е обичала и е виждала в Руската империя в ролята на световен жандарм. Даже ако признаем справедливостта на този упрек («жандармът» е сдържал революционните буйства в Европа), не трябва да забравяме, че по време на съществуването на Свещенният Съюз, главна роля в когото играеше Русия, Европа, истерзана от наполеоновските войни, получи толкова нужната ѝ почивка. Някога подавянето на Унгарското въстание от 1848-1849 г. и притичането на Русия на помощ на австрийските Габсбурги извикаха в «прогресивна Европа» буря от негодувание и пристъп на русофобия, който подготови европейската общественост към Източната война, явила се репетиция на Първата световна. Но днес е друго време.
«Европа се нуждае от Русия. Рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, на нас ще ни е необходим стратегически съюз с Москва». Тези думи произнесе не друг, а премиер министърът на Унгария Виктор Орбан. Харизматическият унгарски лидер застана на път към съпротивление на западните архитектори на «новият световен ред». «В последните месеци – пише историкът Петър Искендеров, – общият вектор на политиката на кабинета на Виктор Орбан се обозначи съвершенно ясно: в защита на националните държавно-политически и финансови интереси, против диктата на Запада».
Свободолюбието - това е черта на унгарската нация, с векове борила се за независимост (характерно е, че в тази страна практически няма старинни замъци: всички те са били взривени от австрийците за наказание за честите въстания на маджарите). Не е удивително, че в борбата против новите завоеватели унгарците се обръщат към Москва. Променя се и отношението към Русия във Франция, където властите, игнорирайки волята на народа, разгонват масови демонстрации на протест против легализация на съжительството на еднополови особи под вид на «брак». Марин Ле Пен, лидер на френският Национален фронта, заявява: «Русия е част от нашата цивилизация. Ние имаме общи корени, дълга история на великолепна дружба. Ние сме длъжни да се обърнем с лице към Русия».
Ще достигне ли на Москва държавническа мъдрост и решимост да обедини объективно съюзните ѝ здрави обществени сили на разни страни – и да направи това сега, когато не е завършила борбата около Сирия и угрозата за ислямистски реванш предвещават нови схватки вече не на далечни, а на близки подстъпи до руските граници? Ако нашата страна сумее да го направи и товане е просто демонстрация на това, че тя е «излязла от извращеният социализъм, за да влезе в развратеният капитализъм» (израз на лауреата на Нобелева премия по литература португалският писател Жозе Сарамаго), ако си спомни за своята всемирно-историческа роля на Удържащия, – тогава на Русия е обеспечена мощната поддръжка на сотици и стотици милиони люде на нашата планета, противящи се на настъплението на световното зло.
