Защо хората предпочитат да са глупаци

В The New Yorker излезе дискусионна статия как когнитивните изкривявания влияят на нашият мироглед. Опирайки се на стари и нови изследвания (в едно от които на американците предлагат да намерят на картата Украйна!(предполагам преди разпада на СССР - бел.пр.)), нейният автор твърди: привичките, които са били добри за древните ловци и събиратели изиграват лоша шега с хората днес, живеещи в свят на "пост-правда" и "алтернативни факти".
През 1975 година сътрудници на Станфордският университет канят група студенти да участват в изследване на тема самоубийства. Раздават им двойки предсмъртни бележки, една от които е истинска, а другата - съчинена от случаен доброволец. Участниците трябва да определят коя от бележките е истинска.
Някои от тях се справят със заданието блестящо, давайки 24 правилни отговора от 25. На други това никак не се удава; "таван" са 10 правилни отговора. Както това често се случва при психологически изследвания целият експеримент е постановъчен. Половината бележки действително са истински - изследователите и получават в бюрото по съдебно-медицинска експертиза на окръг Лос-Анджелес - но резултатите от теста не са истински. Участниците, които като че почти всичко са познали, на практика показват средно същият резултат, както и "грешилите".
На вторият етап от изследването измамата бива разкрита. На участниците съобщават, че реална цел на експеримента е изследване на реакцията на подопитните на положителен или отрицателен резултат от теста (както ще се изясни по-късно този етап също е постановка). В края на краищата студентите молят да познаят колко бележки са отсортирали правилно, и какво количество правилни отговори средно са дали другите участници. И ето тук се случва нещо любопитно: членовете на групата "отличници" твърдят, че те действително добре са се справили със заданието, показвайки резултат по-добър от средния – макар току-що да са им съобщили, че нямат никакви причини да мислят така. И напротив: в групата "двойкаджии" студентите считат, че техният резултат е бил на порядък по-лош от средния; разбира се това твърдение е също толкова безпочвено.
След няколко години към подобно изследване бива привлечена нова група студенти. Раздават им досиета на двама пожарникари, Франк К. и Джордж Х. Биографията на Франк отбелязва в частност, че той е баща ма малолетна дъщеря и се занимава с дайвинг. Джордж е баща на син и е любител на голфа. Досието също включвало резултати от преминатия от двамата "Тест на готовност за риск". Съгласно една от версиите на досието Франк бил успешен професионалист, чиито резултати от теста показали, че в работата той почти винаги избира най-безопасното действие. Другите студенти получават досие, в което Франк в своите действия се оказва "престраховащ се", и при това – лош пожарникар, за когото вишестоящите колеги нееднократно са подавали рапорти.
И отново по средата на теста на студентите съобщават, че са ги преметнали, раздавайки им неправдива информация. После участниците са помолени да съставят портрет на успешният пожарникар – какво трябва да бъде неговото отношение към риска? Тези, които получили първият вариант на досието, твърдели, че рискът трябва да се избягва. Останалите – че риск трябва да се поема.
Както отбелязват изследователите, "даже след като техните представи са напълно опровергани, хората не могат по съответен начин да коректират своите убеждения". В този случай неспособността да се настроят под новите факти е била "особено впечатляваща", доколкото изходните данни били категорически недостатъчно, за да се правят от тях обобщени изводи.
Станфордските изследвания стават известни. Направеното от учените заявление, че хората са неспособни трезво да мислят шокира публиката от 70-те. Сега то никого не шокира – хиляди нови експерименти потвърждават и уточняват това твърдение. Всеки който е следил за изследванията (или поне понякоа е прелиствал изданията на Psychology Today), знае, че всеки випускник на ВУЗ с планшетка е способен да демонстрира как изглеждащи разумни хората понякога се държат по съвершенно ирационален начин. Сега този парадокс изглежда особено актуален. Но защо това се случва все още е загадка.
В своята нова книга "Загадката на разума", която излиза в издателството на Харвардският университет, учените-когнитивисти Хюго Мерсие и Ден Спербер се опитват да отговорят на този въпрос. Мерсие, работещ в изследователският институт в Лион (Франция), и Спербер (Централно-Европейски университет, Будапеща) считат, че разумът е свойство, развило се в хода на еволюцията, подобно бипедализма и трихроматизма. То се е зародило в африканските савани, и за неговото разбиране е необходим контекст.
Доводът на Мерсие и Спербер, ако го озвучим в по научно-популярен вид, звучит примерно така: най-голямото приемущество на човека над другите видове е неговата способност към сътрудничество. Да се установят отношения на сътрудничество с някоо е непросто; да се поддържат е не по-малко сложно. За всеки индивидуум най-добър способ за съществуване остава паразитизмът. Та разумът е възникнал не за да решаваме абстрактни логически задачи или правим отвлечени изводи от някакви данни; той се е развил за да помогне да се справяме с проблеми, свързани с живота и взаимодействието в общество.
"Разумът помага да се адаптираме към тази хиперсоциална ниша, която са заели хората като вид" - пишат учените. Така че привичките на нашият мозък, които от "интелектуалистска" гледна точка изглеждат странни или откровенно глупави, се оказват къде по-уместни, ако се разлеждат от "интеракционистска" (основана на взаимодействие) гледна точка.
Дайте да разгледаме когнитивното изкривяване, известно като "превзетост на потвърждението". Така наричат склонността на човека да приема тази информация, която потвърждава неговите убеждения, и да отрича факти, които противоречат на тези убеждения. Това когнитивно изкривяване е документирано по-добре от другите: на него са посветени толкова експерименти, че стига за отделен учебник. Най-известният от тях също се провежда в Станфорд. За този експеримент изследователите отбират студенти, придържащи се към противоположни възгледи за необходимостта от смъртно наказание. Половината участници била за смъртно наказание и считала, че то снижава нивото на престъпност; другата половина била против висшата мярка, която по тяхно мнение не влияе на числото престъпления.
Студентите молят да се запознаят с две изследвания. Едно от тях потвърждава мнението, че смъртното наказание снижава нивото на престъпления в обществото; другото привежда факти, които поставят тази теория под съмнение. Както вече се досещате двете изследвания са били фейкови; показват ги на студентите само за да се отблъскват те от някаква статистика с тежест. Тези от тях, които изначално поддържат въвеждането на смъртно наказание, считат убедителни данните потвърждаващи тяхната гледна точка, а данните противоречащи и считат незаслужаващи доверие. В другата група всичко е точно обратно. В края на експеримента студентите отново са запитани за техните възгледи. Тези, които изначално поддържат смъртното наказание се оказват укрепили се в своето мнение; тези, които са били против висшата мярка сега се отнасяли към нея още по-негативно.
Ако разумът ни е нужен за да формира здрави съждения, то трудно е да си представим по-сериозен производствен брак от превзетостта на потвърждението. Представете си мишка, която мисли като нас, предлагат Мерсие и Спербер. Тази мишка, "която търси потвърждение на това, че наоколо няма котки", скоро ще стане котешки обяд. Ако такава черта на нашето мислене води до това, че сме готови да отхвърляме свидетелства за нови (или недооценени) угрози, то тя вероятно е била длъжна да пропадне в процеса на еволюция. Този факт, че е оцеляло и човечеството, и тази негова черта, говори за това, че у нея има някаква адаптираща функция. И тази функция, по мнение на Мерсие и Спербер е свързана с нашата "хиперсоциалност".
Мерсие и Спербер предпочитат термина “myside bias” ("склонност към потвърждение на своята гледна точка"). Те напомнят, че по своята природа хората не са склонни да вярват в какво да е. Изслушвайки чуждите аргументи ние с лекота можем да намерим в тях слаби места. При това собствените грешки често в упор не виждаме.
Наскоро експеримент проведен от Мерсие и неговите европейски колеги много добре демонстрира този парадокс. Участниците молят да решат няколко прости логически задачи. После им бива предложено да пояснят своите отговори и да ги изменят, ако в процеса отоварящият намери грешка. Болшинството хора се придържали към своите изначални отговори. Изменения внасяли по-малко от 15% от участниците.
На следващият етап от експеримента на участника дават една от същите задачи заедно с неговият отговор и отговора на друг участник, различен от неговият собствен. И отново му предлагат да измени своето решение. Тук организаторите прилагат хитрост: под вида на чужд отговор на участниците показват техният собствен – и наопаки. Около половината участници се досещат, че ги мамят. Другата половина внезапно започва далеч по-критично да гледа на своите отовори: около 60% от тях изменят решението, което по-рано ги удовлетворявало.
По мнението на Мерсие и Спербер това несъответствие демонстрира истинската цел на възникване на мисленето – да не даде на човека да стане "краен" в колектива. Нашите предци - ловци и събиратели, живели на малки групи основно са се грижели за своето социално положение – и за това да не рискуват живота си на ловдокато останалите си седят в пещерата. Здравомислието в неговото съвременно разбиране не би донесло тогава особена полза, а виж умението да се спечели спор било много полезно.
Такива въпроси, като чертите на характера на идеалният пожарникар или влиянието на смъртното наказание на нивото на престъпността ни най-малко не са вълнували нашите предци. Не им се е налагало да се сблъскват с подправени изследвания, Twitter и фейкови новини. Затова няма нищо удивително в това, че мисленето често ни подвежда. Както пишат авторите, "това е един от тези случаи, когато естественният подбор не е бил способен да догони промените в обкръжаващата среда".
Стивен Сломен (Брауновски университет) и Филип Фернбах (Университет Колорадо) също се занимават с когнитивни изследвания. И те също считат, че социалността е ключ към разбиране функциите (и дисфункциите) на човешкото мислене. Своята книга "Илюзия на знанието: защо ние не мислим самостоятелно" те започват с описание на… тоалетна чиния.
Всеки жител на цивилизованият свят е запознат с устройството на тоалетната чиния – като правило, керамична чаша, пълна с вода. Когато натискаш лост или бутон, водата се засмуква в тръба, а от нея изтича в канализацията. Но как в действителност става това?
В хода на изследване, проведено в Йелски университет аспирантите молят да оценят своето разбиране на принципа на работа на всекидневни вещи, включая тоалетни чинии, ципове на дрехите и брави на врати. След това те трябва да напишат детайлно, постъпково описание на работата на такова устройство, и повторно да оценят нивото на своето разбиране. Очевидно, експериментът демонстрирал на участниците тяхното собствено невежество, доколкото на вторият етап оценките се снижават. (Излиза устройството на тоалетните чинии е по-сложно, отколкото изглежда на пръв полед.)
Сломен и Фернбах забелязват този ефект (който те наричат "илюзия на дълбочината на обяснение") практически навсякъде. Хората са склонни да преувеличават своите знания. А други хора подкрепят това убеждение. В случая с тоалетната чиния някой е създал такава конструкция, че с нея да може леко да се работи. Хората повсеместно се полагат на чужди знания и умения – от времената, когато сме били пещерни ловци (това изглежда е бил ключев етап в нашата еволюция). И ние така искусно взаимодействаме с другите, че с труд можем да определим къде свършва нашето собствено разбиране и започва чуждото, считат учените.
"Eдно от условията за разделение на умственият труд е отсътствието на ясна граница между знания и убеждения на различните членове на групата" - пишат те.
Това отсътствие на граница (или ако искате порядък) – е ключ към това, което наричаме прогрес. Изобретая нови инструменти, а с тях – нов образ на живот, хората в същото време са създавали нови "сфери на неведение". Например, ако всеки човек би считал за необходимо да усвои принципите на металлообработката преди да вземе в ръце нож, от Бронзовият век е щяло да има малко полза. Когато става дума за нови технологии, частично невежество може да бъде полезно.
Но не в сферата на политиката, добавят Сломен и Фернбах. Едно е – да се натисне бутона за пускане на водата, не знаейки как той работи, и съвсем друго – да се поддържи указ за забраната за влизане в САЩ, същността на който ти не разбираш. Сломен и Фернбах се позовават на допрос проведен през 2014 година, само малко след «анексията» от Русия на Крим. У респондентите питат, как според тях трябва да отреагират САЩ, и ги молят да покажат Украйна на картата на света. Като правило колкото по-зле респондента е бил с географията, толкова повече е бил склонен към вариант за силова намеса. (Като цяло "географската" част от допитването се оказала за респондентите толкова непосилна, че средно грешката е била 1800 мили – практически расстоянието от Киев до Мадрид.)
Много други допитвания показват не по-малко тревожни резултати. "Като правило, силни преживявания, свързани с този или друг въпрос не говорят за неговото дълбоко разбиране" - пишат учените. И нашата зависимост от чужда гледна точка само задълбочава проблема.
Например, ако считате, че Законът за достъпно здравеопазване е безоснователен, и аз разчитам на вашата гледна точка, то моето мнение също ще бъдет безоснователно. Някой си Том също се съгласява с мен – и сега у нашата гледна точка има три привърженика. Плюс, всеки от нас се чувства далеч по-самодоволен от по-рано.
И ако всеки човек игнорира "недостатъчно убедителна" информация, която противоречи на неговото мнение, ще получим… администрацията на Тръмп.
"Ето така общество, полагащо се на знания става опасно", - пишат Сломен и Фернбах. Те провеждат собствен вариант на експеримента с устройството на тоалетната чиния – заменяйки предметите от бита с въпроси от държавната политика. В хода на изследването, проведено през 2012 г, те задават на респондентите следните въпроси: нужна ли е на САЩ програма за индивидуална медицинска застраховка? Нужна ли ни е система за заплащане труда на учителите, основана на техни конкретни заслуги? Участниците са били длъжни да дадат оценка доколко са съгласни или не съгласни с едно или друго предложение. После ги молят колкото може по-подробно да обяснят ефекта от внедряване на една или друга спомената държавна инициатива. На този етап болшинството респонденти влиза в задънена улица. Когато отново ги молят да оценят степента на своето съгласие или несъгласие, те снижават оценките, така  показвайки, че тяхната гледна точка вече не е толкова непоколебима.
За Сломен и Фернбах резултатът от този тест е малък лъч светлина в тъмно царство. Ако ние, нашите приятели или експертите от CNN посвещаваха повече време за изучаване последствията от такива инициативи, а не се поучаваха един друг, то биха осъзнали своята безпомощност и умирили радикалността на своите възгледи.
Науката може да се разглежда като система, която отстранява грешките, към които по своята природа са склонни хората. В лабораторни условия няма място за превзетост; изследването може да се повтори в друга лаборатория, у работниците в която няма мотив за безпочвено потвърждение на предишният резултат. Вероятно именно затова системата се оказва така успешна. Във всеки момент някоя сфера на знание може да се окаже във властта на безпорядък, но в края на краищата на помощ идва методологията. Науката се движи напред, даже ако сами ние тъпчем на място.
В своята книга "Гробът ще ни изправи: защо игнорираме факти, които могат да ни спасят", психиатърът Джек Горман и неговата дъщеря, експерт в областта на здравеопазването Сара Горман, изследват разривът между това, което твърди науката, и това, в което вярваме. Тях ги безпокоят убежденията, които не само не съответстват на действителността, но и могат да са смъртно опасни – например, вярата във вредата от ваксините. Безусловно, вредно е да се отказвате от ваксина – нали те са призвани да защитят нашето здраве. "Имунизацията е едно от големите достижения на съвременната медицина" - пишат авторите. Но колкото и научни изследвания да не доказват безопасността на ваксините и отсъствието на връзка между тях и развитието на аутизма, противниците на ваксините остават непоколебими. (Към тях можем да отнесем и Доналд Тръмп, който заявявал, че те с жена му се съгласили да направят ваксина на сина им Берон, но ваксинирането е било проведено не в сроковете препоръчани от педиатрите.)
Горман считат, че типовете мислене, които сега изглеждат самоубийствени някога са имали адаптивна функция. Те също посвещават множество страници на "превзетостта на потвърждение" - у която по мнението на Горман има и физиологически аспект. Те се позовават на изследване, показващо, че хората изпитват физическо удоволствие – отделяне на допамин – сблъсквайки се с информация, която потвърждава тяхната гледна точка. "Да се остава верен на своите убеждения, даже когато си неправ – е приятно чувство" - пишат те.
Джек и Сара Горман искат не просто да изброят грешките в нашето мислене; те искат да ги поправят. Трябва да съществова способ да се убедят хората в това, че ваксините не вредят на децата, а носенето на оръжие не защитава от опасност. Но и тук те се сблъскват с проблемите, които сами изброяват: хората просто игнорират предоставената им достоверна информация. Може да се опита да се играе на емоциите, а не апелира към разума – но това противоречи на целите на хора, пропагандиращи научен подход. В края на своята книга те пишат: "Нам все още предстои да се справим с тенденциите в обществото, които довеждат до появата на антинаучни убеждения".
Тези три книги са били написани преди състоялите се през ноември президентски избори. Но те са предугадали появата на "алтернативни факти" и Келиен Конуей (съветничка на Тръмп, която въвежда този термин в употреба). В наши дни нерядко възниква чувство, че над цялата страна се провежда психологически експеримент, авторът на който е Стив Бенън. (Стив Бенън – журналист, един от авторите на антиимиграционните политики на Тръмп, автор на крайно десни книги, наричан от медиите "Дясната ръка на дявола" - бел.пр.) Возможно по рационален път може да се дойде до решение на този проблем, но учебниците по този въпрос някак не много обнадеждават.

Марина Мойнихан

"Хората с "клипово" мислене елит няма да станат"

В съвременният свят главният показател - това е скоростта. За това, как се променя мисенето в епохата на високите технологии, разказа професор, доктор по психологическите науки, старши научен сътрудник от отдела по организация научно-изследователската работа във ФГБУ "Всероссийский центр экстренной и радиационной медицины им. А.М. Никифорова МЧС России" Рада Грановская.

— Днес често говорят, че съвременното поколение деца и младежи много силно се различава от предишните. В какво според вас е това отличие?
— То е свързано с това, че младите хора днес различко възприемат новият материал: много бързо и в друг обем. Например, учителите и родителите стенат и плачат, че децата и съвременната младеж не четат книги. Това действително е така. Мнозина от тях не виждат необходимост от книгите. Те са принудени да се приспособяват към нов тип възприятия и темп на живот. Считае се, че за последният век скоростта на изменения около човека се е увеличила 50 пъти. Напълно естествено е, че възникват и други способи за преработка на информацията. Още повече, че те се поддържат с помощта на телевизора, компютъра, интернет.
Децата, израстнали в епоха на високи технологии, по друг начин гледат на света. Тяхното възприятие — не е последователно и не е текстово. Те виждат картинката в цяло и възприемат информация по принципа на клипа. За съвременната младеж е свойствено клипово мислене. Хората пък от моето поколение, които се учеха от книги, с труд си представят, как такова въобще е възможно.
— Не бихте ли могли да дадете пример?
— Например, провеждаха такъв експеримент. Дете играе компютърна игра. Периодически му се дава инструкция за следващата стъпка, около три страници текст. Редом седи възръстен, който по принцип чете бързо. Но той успява да прочете само половин страница, а детето вече е обработило цялата информация и прави следващият ход.
— И с какво се обяснява това?
— Когато децата в хода на експеримента питали, как така бързо четат, то те отговарят, че не са чели целият материал. Те са търсели ключови моменти, които са им давали знание как да постъпят. За да си представим как работи този принцип, мога да дам още един пример. Представете си, че са ви поръчали в голям съндъке на тавана да намерите стари галоши. Вие бързичко всичко изхвърляте, добираете се до галошите и се спускате с тях. А тук някакъв дурак идва при вас и моли да изброите всичко което сте изхвърлили, а още и да кажете в какъв ред всичко там е лежало. Но във вашата задача това не е влизало.
Имало е и още експерименти. На деца са показвали картинка за определено количество милисекунди. И те са я описвали така: някой е вдигнал нещо срещу друг. На картинката имало лисица, която стояла на задни лапи, а в предните държала мрежа и замахвала след пеперуда. Въпросът е там, нужни ли са били на децата тези подробности, или за задачата, която те са решавали, е било достатъчно, че "някой е вдигнал нещо срещу друг". Сега темпото на постъпване на информация е такова, че за много задачи детайли не са нужни. Нужен е само общият рисунък.
За клипово мислене много работи и училището. Децата заставят да четат книги. Но на практика училището е построено така, че учебниците не са книги. Учениците четат едно късче, после след неделя — друго, а в това време още по късче от другите десет учебници. Така провъзглашая линейно четене училището се ориентира на съвсем друг принцип. Не е нужно да се чете целият учебник наред. Един урок, после десет други, после пак този — и така нататък. В резултат възникват противоречия между това, което изисква училището и това което то реално предлага.

— А за каква възрастова граница в случая става дума?
— На първо място такъв тип мислене е свойствен на младежта около до 20 години. Поколението, представители на което сега са на 20–35 години, може да се каже, са на границата.
— Нима на всички съвременни деца и младежи е свойствено клипово мислене?
— На большинството. Но разбира се, запазва се определено количество деца с последователен тип мислене, за които е нужен монотонен и последователен обем информация, за да достигнат до някакво заключение.
— А от какво зависи, какъв тип мислене ще се развива у детето, последователно или клипово?
— Това зависи много от темперамента. Флегматиците по-скоро са склонни към възприемане на големи обеми информация. Това също зависи от средата, от задачите, които тя предлага, от това, в какво темпо те постъпват. Неслучайно хората от старият тип психолозите наричат хора на книгата, а от новият — хора на екрана.
— И какво е характерно за тях?
— Много голяма скорост на включване. Те притежават възможност едновременно да четат, изпращат смс, да звънят някому — въобще, да правят много неща паралелно. И ситуацията в света е такава, че такива хора се търсят все повече. Защото днес забавената реакция при всяка квалификация не е качество положително. Само на някои специалисти и в изключителни ситуации е необходима работа с голям обем информация.
Още немският промишленик Круп бе писал, че ако пред него би стояла задача да разори конкурентите, той просто би им предоставил най-висококвалифицираните специалисти. Защото те не започват да работят, докато не получат и не обработят 100% информация. А към това време, когато те я получат, решението, което се е искало от тях става вече неактуално.
Бързата реакция, макар и не достатъчно точна, в болшинството случаи сега е по-важна. Всичко се ускори. Измени се системата на техническо производство. Още преди 50-60 години машината се състоеше, да кажем от 500 детайли. И бе нужен много добър, квалифициран специалист, който да намери конкретен детайл и бързо да го замени. Сега техниката предимно се прави от блокове. Ако има повреда в някакъв блок, той се изважда цял, а после бързо се заменя с друг. Такава квалификация, както по-рано за това вече не е нужна. И тази идея за бързина днес прониква навсякъде. Сега главният показател е скорост.
— Получава се, че днес хората се учат по-бързо да реагират на поставените пред тях задачи. А има ли тук обратна страна на медала?
— Настъпва снижаване на квалификацията. Хората с клипово мислене не могат да провеждат дълбок логически анализ и не могат да решават достатъчно сложни задачи.

И тук бих искала да обърна внимание на това, че сега се случва интересно разслоение. Много малъл процент състоятелни и професионално напреднали хора обучават своите деца предимно без компютър, изискват те да се занимават с класическа музика и подходящи видове спорт. Тоест всъщност им дават образование по старият принцип, който способства за формиране на последователно, а не клипово мислене. Ярък пример — основателят на компания Apple Стив Джобс - винаги ограничавал количеството съвременни устройства, които децата използват у дома.
— Но нали много зависи и от средата, в която се възпитават децата. Могат ли родителите някак да повлияят на това, че при цялата днешна въвлеченост в света на съвременните устройства у детето се развива не само клипово мислене, но и традиционно, последователно?
— Разбира се могат. Трябва първо да се стараят да разширят техният кръг на общуване. Именно живото общуване дава нещо невъзпълнимо.
— В началото на беседата вие споменахте, че книги четат все по-малко хора. Според вас означава ли това, че векът на масовата книга идва към края си?
— За съжаление във много това е така. В една от американските статии аз неотдавна прочетох севет за преподавателите от вузове: "не препоръчвайте на своите слушатели книги, а глава от книга, а по-добре параграф". Много по-малко са шансовете, че книгата ще вземат в ръце, ако я препоръчат за прочитене изцяло. Продавачите в магазините обръщат внимание, че книги по-дебели от триста страници рядко купуват и даже разглеждат. И въпросът не в в цената. Работата е там, че хората във себе си са преразпределили времето за различни видове занятия. Те по-добре да поседят в социалните мрежи, отколкото да четат книжка. Това им е интересно. Хората отиват в други видове развлечения.
— Доколкото разбирам, клиповото мислене – това е неизбежно следствие на развитието на съвременното общество, и да се обърне този процес обратно е невъзможно?
— Правилно, това е направление на цивилизацията. Но, въпреки това, трябва да разбираме до какво води това. Тези, които са тръгнали по линията на клипово мислене, елит вече никога не ще станат. Върви разслоение на обществото, много дълбоко. Така че тези, които позволяват на своите деца с часове да седят зад компютъра, готвят за тях не най-доброто бъдеще.