Работодатели, ние никога няма да бъдем братя.

 Оргинал https://pikabu.ru/story/rabotodatelyam_nikogda_myi_ne_budem_bratyami_11551717

Трябва да приемете, че вие и наемниците (ние) сме антагонисти, също както възложителите и изпълнителите. Никакви компромиси, които да ни обединят не са възможни, нужен е само фактът на съществуването, а вашето благополучие за нас (работниците) е толкова безразлично, колкото е нашето благополучие за вас. Каквито и убеждения да ви представят учебниците, коучите или самохвалците-конкуренти, нищо друго освен ласкателства и преструвки няма да получите, а вашето „ние сме семейство“ винаги ще бъде възприемано като опит да получите повече от работника безплатно, и НИКАК иначе. Работата не за процент винаги ще бъде на „отбий си номера“ с някаква степен на преструване на любов към фирмата, но винаги с камък зад пазухата. Умните работодатели разбират това, глупавите никога няма да го разберат...

На работниците им трябват 5 дни в седмицата, 8 часа (с един час за обед и два 15-минутни почивки), 28 дни отпуска изцяло (без изисквания да се вземат не повече от 2 седмици наведнъж, разбивка само по усмотрение на работника). Всички условия, които са по-лоши от тези – вече са причина да ви мразят и да ви избягват, а не просто нормативно да ви презират при горепосочените условия. На работниците им е нужна заплата от сто хиляди. Всичко, което е под сто – е социална помощ за оцеляване с различна степен на щедрост. Ако предлагате по-малко – това е причина да ви мразят и да ви избягват. Работниците никога няма да се грижат за вашия бизнес и да се стараят в работата, по същата причина, поради която вие никога няма да се грижите за делата на работниците и да се стараете за тях. От гледна точка на работниците вие (работодателите) сте поглъщатели на свободно време, сили, здраве, настроение, семейство, свободно време, хобита и мечти, стараещи се да погълнат всичко това безплатно, ако е възможно, и дори да внушат на работника чувство на благодарност и вина. И обикновено работниците са прави в своите оценки, вие сте точно такива. Всичко е справедливо.

При тези обстоятелства да изисквате от работниците искрена грижа и почит, да очаквате това и да се разстройвате, когато не го получавате – това е вашата лична грешка и неврастения. Заслужавате го ако сте толкова наивни.

Да, има изключения, това са кариеристите и хората, които са запалени по работата, първите се преструват, че обичат фирмата, вторите дават качество без принуда, но те са изключително малко, и това, че ги приемате за еталон на кандидат, е ваша грешка и наивност.

Можете да си оставите по-малки доходи и да инвестирате повече във фонд за заплати, привличайки хора на фона на вашите мракобесни колеги, които разчитат на митична опашка зад вратата, но алчността и желанието да живеете в лукса на цигански барон или кубански полицаи няма да позволят това на повечето от вас.

Можете да призовете силите на ада: демони от средноазиатския ад, и това сега е често срещано решение, но ще страдате не по-малко, а в перспектива повече, защото тези ваши демони ще превърнат обществото от условно европейско в безусловно "туркестанско", от което самите демони бягат, и вашите деца ще вият тук.

А докато – продължавайте да се чудите на мързеливите хора, които не искат да увеличават вашето богатство за храна, и да ругаете властите, които разрушиха техникумите и не ви отгледаха техници и работници.

Всичко ще си върви по реда и не във ваша полза. Както винаги: стиснатият плаща два пъти и тръгва на...

ВЪПРОСЪТ ЗА СОЦИАЛИЗМА – НЕ ВЪПРОС НА ВКУС, А НА ОЦЕЛЯВАНЕ

 

Хората обичат да използват израза „нормален живот“, но много по-рядко разясняват какво разбират под това. Искат, например, „нормален живот“ – а какъв е той? Защото, както е известно от класиката – „някому и кобилата е невеста“…

Ако говорим не с обикновен език, а с научен, ако дадем технически точно определение, то „нормален живот“ в нормалното разбиране (изключвайки садистите и мазохистите) е „консенсус за благоустройство“.

Изходната мисъл е много проста, и романистът Морис Дрюон, биографът на френските крале, я изрази грациозно: „монарсите могат да бъдат глупаци, но не могат да бъдат предатели“. Смисълът е, че върховната власт, освен себе си, няма кого да предаде!

 От гледна точка на простата логика и очевидния здрав разум, държавата като институт не е заинтересована в бедността и нещастието на своите жители. Първо, това са поданици, а какви данъци ще плащат, ако от глад ги люлее вятърът и нямат покрив над главата си?

Или, второ, вземете обществените работи, обществените нужди – полезни ли са за тях изтощени, слаби, болни, физически и психически увредени хора?

Още един аргумент, който обичат да привеждат държавниците – наборната служба. Държавата (или по-просто казано, царят) има нужда от войници. А ако те са изнурени и недохранени (както монархистът М. О. Меншиков, разстрелян от болшевиките, описва наборниците от епохата на Николай II), какви бойци ще са те? Нямат нито физическа сила за бой, нито морална устойчивост: за какво да воюват, за собственото си вечно недояждане?

Четвърто, бедността и нещастието многократно увеличават криминалната заплаха за обществото, подхранват престъпността, създават от безизходица крадци и бандити. И от съображения за хуманност – никой не иска в страната да се разпространяват бедността и нещастията, защото страданията на хората са неприятни за нормалния човек.

 Оттук възниква представата за „нормален живот“ като за консенсус на благоустройство. Само ненормални, мисли обикновеният човек, някакви маниаци и психопати могат съзнателно да желаят влошаване на живота на народа! Влошаването на живота – мислят привържениците на „нормалния живот“ – е следствие на нещастни случаи, катастрофи, накрая, добросъвестни заблуди (когато са вярвали в нещо погрешно, но искрено) – но никога не е съзнателната воля на хората, управляващи икономиката.

Ако човек е гол, бос, бездомен и гладен – това е лошо не само за него, но и за всички около него. Това вреди и на държавата, в която бедняците се лутат, и на делото на прогреса, науката и културата, с една дума, на всички инстанции на цивилизованото общежитие.

През 1947 година И. Илин, философ, изключително откъснат от реалността, написа поредните си наивни редове: „Известно е, че народните маси толкова по-рязко завиват наляво, колкото повече се понижава жизненият им стандарт... бедността произвежда направо ляв психоз... умиротворението и високата конюнктура в света не обещават нищо на комунистите; докато хроничната бедност и новите войни – обещават много...“

Съдейки по логиката, Илин предлага да се отмени законът за задължителното, принудително обедняване на масите. Упс! Но такъв закон няма! Всяка власт ще ти кима и ще се съгласява по въпроса за благоустройството на живота на народа – а откъде тогава идва бедността и освен това вместо да се притъпи, с годините още повече се изостря?

Никой не спори, че да живееш година след година по-добре – е по-добре, отколкото да живееш година след година по-зле. Изглежда, че „нашите цели са ясни, задачите са определени“, вземи и създай „прекрасното светло утре“! Но не... Век след век нещата се получават през куп за грош или изобщо не се получават.

 Какъв е този странен, невидим враг, който изяжда отвътре „консенсуса за благоустройство“, който изглежда, че е необходим на всеки и не е неприятен за никого? На думи всички са за благото на народа – от краля до последния чистач, а на практика...

„Където и да погледнеш – навсякъде бедняци“ – така изразила впечатленията си английската кралица Елизабет (1533-1603 г.) от обиколката си из своята страна, в която бурно се развивал капитализмът и примерните отношения в областта на частната собственост.

След като кралицата казва така – тя явно не разбира откъде се вземат бедняците. Тя със сигурност не е издавала указ – всички да бъдат бедни. Те някакси сами са се появили, като мишки в купчина мръсни парцали...

Или може би Николай II съзнателно си е поставил целта „максимално да понижи жизнения стандарт на своите поданици“, за което не е ясно на кого, но изглежда – на него, на царя, вменява И. Илин?

Ако всички на думи са против – „а кой тогава го направи, м-м?!“

Повтаряйки празната демагогия от царско време, И. Илин (често го споменаваме, защото днес е популярен сред властите) много пише за „националните задачи на Русия“, за отношенията на любов, които трябва да свържат всички руснаци в името на общото дело, великите национални задачи и т.н.

В какво е ключовата грешка на Илин? В това, че той, бидейки страстен защитник на частната собственост и поставяйки всякакви „национални задачи“, той се разпорежда не със своето. И, горкият дори не разбира това…

Разбирате ли, частната собственост (която защитава Илин и неговите „бели рицари“) предполага, че в пространството на домейна има собственик (доминант), и понеже това е негова собственост – той се разпорежда там, както сам сметне за нужно. Нито Илин, нито ние с читателя, нито Петя Петров или Ваня Иванов или Ганьо Балкански или Джон Смит, а само собственикът, частникът, владетелят.

Илин може да говори каквото си иска – но собственикът ще прави не това, което иска Илин, а това, което сам си иска. И ако собственикът реши, че не му трябват руснаци – руснаците са обречени. Ако реши, че не му трябва Православие и въобще християнство – църквата е обречена.

Ако Илин не беше толкова откъснат от реалността, щеше да разбере, че преди да поставя някакви там национални задачи, първо трябва да изгони собствениците, да ликвидира тяхната власт над владенията – и чак тогава да налага свои порядки. А иначе как? Ще предписваш на частния собственик да бъде добър – а той ще те прати на майната ти… И ще се окаже, че или собственикът ще изчезне, или твоето предписание ще бъде използвано за тоалетна хартия!

 Неоднократно се налагаше да пиша, че частната собственост е зоологично явление, естествено в смисъл, че се базира на инстинктите на биосферата и е враждебно към държавата и всички други институции на цивилизацията.

Цялата тази аргументация, която привеждахме по-горе – за вредата и безполезността на нищетата на масите – се отнася до държавата и обществото, науката и културата, производството – но не и до частната собственост.

Преди всичко:

 А) Пазарното общество – това е общество, в което хората стават богати чрез икономии върху хората.

 Ако за държавата (дори за глупавата кралица Елизабет) тълпите от бедняци не носят нищо освен проблеми и неприятности, то за частния собственик тълпите от бедняци са:

1. Източник на евтина работна сила
2. Източник на икономии (не дадеш на другите – повече остава за теб)
3. Източник на покорност, на дресировка (работещите се плашат със съдбата на безработните)
4. Източник на бръснати фашистки бойци-терористи, готови на всичко за жълти стотинки.

Това, за което говори Елизабет I, удивявайки се на случващото се под нейния скиптър, на научен език се нарича:

Б) Самогенoцид на народа в условия на неопределен доход (каквото изтръгнеш от другите – е твое, каквото другите вземат – си загубил).

 Разбирате ли?

Не някакъв страшен външен враг, не марсианци от небето, дори не бандата на Елцин, на Луканов, на Бойко (всички те демонстрирали чудеса на непотопяемост при всеобщата ненавист към тях)...

А самите хора, в условия на неопределеност в разпределението на благата, започват да виждат в ближния си плячка! Стремейки се към лично обогатяване, всеки се опитва да изяде съседа си, а ако се обединява със съседа, то е само за нападение на „трето лице“.

Капитализмът, от една страна, развива производителните сили, за което говорят дори и неговите врагове (например, марксистите). Но, изглеждащият на пръв поглед парадокс е: заедно с развитието на производителните сили, по някаква причина, расте и количеството зло в обществото.

Всъщност, противоречие няма: човек не е бил интересен като жертва на грабеж, докато е произвеждал малко. Защо ти трябват роби, които, за да оцелеят, ще изядат толкова, колкото са произвели? С нарастването на производителността на труда нараства и мотивацията за поробване на човек от човека.

 Именно способността на капитализма да произвежда много развързва ръцете на криминалните общества, които завземат властта. Там, където има много брашно, могат да се намерят и множество брашнени червеи. А където няма брашно - откъде ще се появят паразитиращите върху него брашнени червеи? Криминалът, като паразит на производството, расте и се усилва заедно с производството, следвайки го плътно.

А когато се разрасне до глобална мафия, всичко се променя. Буржоазната демокрация се оказва не власт на народа, а власт на криминала, власт на престъпните общности, и това винаги се случва, защото такава система хората създават от самите себе си. Тя не пада на главата им от Луната; личната алчност на всички поражда успех в реализацията на тази алчност у някои, най-жестоките и най-ловките.

Когато народът се потапя в самогенцид, причинен от неопределеността в разпределението на благата, той не винаги разбира същността на процеса, вие от болка и ужас, отчаяно търсейки врагове, които са му устроили „такъв живот“ – намирайки ги ту в рептилоидите, ту в евреите, ту в коварния Запад, а понякога и в навсякъде присъстващата „ръка на Москва“ (когато пък американците се опитват да си обяснят защо животът им година след година става все по-лош).

 Всъщност, механизмът на самогеноцида на нацията е много прост и се задейства, когато частната собственост се освободи от авторитарния контрол на царе, КПСС или Рузвелт. Има материално благо и то ти е нужно. Но на другия човек също му е нужно. Или ти ще го изтласкаш – и тогава наградата е твоя: обладаването на това благо. Или той ще те изтласка – и тогава губиш благото.

Хората започват да се бутат все по-ожесточено, не само от алчност да вземат, но и от страх да не загубят всичко (който постепенно става доминиращ мотиватор). Хората се убиват един друг, изяждат се помежду си – но им се струва, че това го правят някакви рептилоиди, защото отговорът на въпроса на Достоевски „Кой уби? Вие-с и убихте“ е твърде мъчителен и неприятен за тях.

Ще слушат ли хората в такава кървава схватка Илин с неговите „национални задачи“? Тук бъдете спокойни: не. Хората, ежедневно напрягащи всичките си сили в борбата за лично съществуване, нямат и не могат да имат никакви абстрактни, общи за милионите задачи, и не само национални, а въобще каквито и да било.

Мнозина наивно вярват, че лекарството срещу самогеноцида на народа, причинен от война всички срещу всички за материални блага в неопределена (до схватка) принадлежност, е свободата и демокрацията. Такива хора са като онези, които се опитват да угасят пожар с керосин.

Изглежда, че наивните имат логика: ако се даде народу свобода на личността на всеки и демократични механизми за влияние върху властта, то народът няма да се убива сам. Лъжливата схема в техните глави съдържа някаква чужда за народа тирания, която мъчи народа, и самият народ-страдалец.

Но всъщност в пазарния самогеноцид на нацията няма никаква чужда за народа тирания (освен духовна: властта на невежеството, злобата и зоологическата глупост, безсъзнателността на масите). Народът в конкурентната борба сам себе си изяжда, защото не е в състояние да се издигне до абстракциите на собственото си единство. Това за теоретиците е „народ“, монолит, а на практика това е куп особи, които са в най-силна, вътривидова конкуренция (най-силната конкуренция, както отбеляза К. Лоренц - е при най-близките същества).

 Това са основите на онкологията: клетката, като стане ракова, се опитва да се размножава безгранично. И тя произвежда "метастази" - това означава, че изяжда другите клетки на собствения си организъм, за да стане самата по-голяма, по-голяма, да стане в крайна сметка единствена...

И колкото по-голяма свобода, колкото по-голям е изборът, който личността получава в такива условия, толкова по-свиреп става нейният грабеж. А от кого да се страхува? От жертвата на нападението, която поради това е жертва, защото е сметната за слаба? Или от Бога, за когото са научили, че не съществува? Преди грабителят се страхуваше от царя или Сталин, забраняващи хората да се изяждат взаимно, наказващи за людоедство. Но сега има свобода и демокрация - никой отгоре не ни бие за това! А животът е един, и искаме да го живеем красиво, така че децата ти да станат господари, а децата на конкурента ти - техни роби и т.н.

От западната демокрация наивните хора очакваха чудо на "благоразтворение на въздуси" - но тя се превърна в ад на терористично владичество на престъпни мафии, владичество на животнски страх и насилие, все повече смесено с дегенерация и наркократия (когато мафията, за да се отърве от човека-борец, се отървава от самият човек и го превъръща в полумъртво животно).

Но упрекът е към нас, теб и мен, приятелю-четателю! Защо очаквахме нещо различно от наркократията и владичеството на гангстерите от самогеноцида на нацията?! От къде взехме идеята, че от самогеноцида на нацията може да излезе светло бъдеще? Не нашето безумие ли породи всички последващи безумия?

 Ако няма планова икономика (при всички нейни недостатъци, особено остри на първия й етап на развитие, след който СССР не успя да продължи) - тогава принадлежността на благата е неопределена, разбирате ли? Принадлежността на благата не е определена, не е вписана в една обща тарифна мрежа: например, в зависимост от агресивността ти можеш да имаш и 10, и 100 апартамента - или може и да нямаш нито един. Колкото повече стъпчеш ближните си - толкова ще печелиш.

Това не е случаят, когато типовите апартаменти се раздават по един на човек - но на всеки. Бори се - и ще ти запишат девететажна къща. Предай се, хвърли оръжие - и ще умреш като бездомник в канавка...

И когато животът на хората това им обяснява директно, с примери и ярки илюстрации - вие искате ли хората да не се занимават с самогеноцид взаимно унищожение на хора? Е сега-а-а! Разбягаха се те да решават "национални задачи" по Илин или още някой! Те водят битка, не за живот, а за смърт, всеки с всеки, а вие искате те да решават общонационални задачи за вас? !

Разбира се, и цивилизациите (като породени от Колективния Разум) и държавите (като институции за организиране на съвместното съществуване) ясно повтарят английските "огради", които са изключително вредни и неизгодни. Слепец би забелязал, че приватизацията в Русия през 90-те години напълно повтори "оградите" в Англия, с изключение, че основният производствен ресурс в XX век вече не беше земеделски земи.

И като цяло, отново и отново: огради, които прекратиха обществената собственост, група изключително богати собственици, които са си захванали всичко след кръвавите боеве, ВСИЧКО, и маси от бедни, които толкова дразнеха кралица Елизабет в нейното пътуване из страната.

Не е учудващо, че и цивилизацията, представлявана от интелектуалци, културен слой, и държавата, когато малко се измъкнат от контузията и започнат да осмисляват националните си интереси - се опитват да овладеят и укротят необуздаността на частния собственик. Затова борбата за цивилизация и държавност се превръща в борба срещу частната собственост, като институция за свободно владение на производствените сили от непроизбрани и неназначени, като захващат правата самозванци - частните собственици на обществено значим комплекс за производство.

 Задачата на разумните комунисти, на пръв поглед, е много проста: да вземат производствените сили на капитализма и да ги почистят от престъпността, от произвола, твърдо и навсякъде да ги подчинят на закона. Когато задачата се формулира по този начин, всички са съгласни и НА ДУМИ никой не е против. Намерете някой, който открито и честно "натиска" за беззаконие!

Производствените сили на капитализма - са много добри, поне засега човечеството не е измислило нищо по-добро от тях. Масовото фабрично-заводско разширено възпроизводство на потребителски стоки - е очевидно по-умно и перспективно от ремеслената работа, натуралното стопанство, първобитните лов и събирателство и т.н. И само много глупавите комунисти, които не познават собствената си теория, ще се опитат да разрушат производствените сили на капитализма като такива (например, като разбиват машините като лудитите и т.н.).

Задачата въобще не е да се разрушат производствените сили на капитализма, а да се изчистят от тях престъпността, да се изхвърлят бандитизма и кражбите, измамите и терора, шантажът, измамата и измамата, накрая, формите на директен и косвен каннибализъм!

 Ние излизаме, казваме, че трябва да изградим живота в съответствие с закона и да почистим капитализма от престъпността: всички ни поздравяват. На предни позиции ни поздравява самият престъпен елемент, и частично дори искрено. В теория дори и уменят бандит разбира, че бандитизмът - не е, като да говорим на Кантовски език, "максима на всеобщо поведение"...

И ако се ограничим само с думи, демагогия, тостове, разговори в подкрепа на бедните - тогава и престъпността ще се ограничи само до аплодисменти. И може би дори ще ни връчи някакъв "Оскар" за нашата убедителна реторика...

Проблемът възниква само когато "декриминализаторът" премине от думи към дела. Тук вътрешната зоология на човека експлодира, всичките му по-низши инстинкти се разпалват от протест, цялото естество му е построено върху взаимното изяждане в биосферата...

Защото какво означава - регулиране живота във фабриката по закона? Всичко е определено от закона: продължителността на работния ден, социалните гаранции, заплащането на труда, което не може да бъде произволно намалено (повишено - моля, но за кого е това?), трудовата хигиена, качеството на продукцията според стандартите, и...

 Да предположим, че постигнахме това. Но къде е собственикът тогава? В какво е тогава съществото на неговата частна собственост, ако всичко във фабриката се регулира от обществените регулатори?

Собственикът изчезва, дори ако формално го "забравят" да го преименуват. Ти или аз можем всеки ден да се наричаме собственици, сутрин, обед и вечер, но това не ни прави собственици. Ключовият елемент на частната собственост е произволът. Когато ти решаваш, а не някой друг за теб.

На кратко, ако изчистим капитализма от престъпността, тогава той спира да бъде капитализъм. Той ще загуби частната собственост като своя основа. Частният собственик ще се разтвори в общественото регулиране като в киселина.

Затова, сред другото, частният собственик (държавата в държавата) взема инициативата: той самоначално предвожда "движението за демокрация", осъзнавайки в определен момент, че именно либерално-демократичните механизми предоставят на криминала най-голяма пълнота на власт и влияние, на сила.

Буржоазната демокрация на практика се оказва като сборище на крадци авторитети, всеки от които се страхува от другия авторитет, и поради това настоява за "регулярна сменяемост" на първите лица.

Защото ако първото лице седи на трона достатъчно дълго, то може да си представи, че е държавата, да слее личния си идентитет с държавата (L’État c’est moi). Ако счита, че "държавата - това съм аз", тогава започва да обслужва обективно-очевидните интереси на държавата, а не свободите на шайка приятели, които са го назначили за "главен".

Интересите на всяка държава са да направи така, че народът да не измира, гражданите да не изяждат граждани, да се увеличава броят на данъкоплатците и военнозадължените, а не да ги намалява, да бъдат те здрави и облагодетелствани (което е по-добре, отколкото да са бедни и болни).

 И така, основавайки се на очевидностите на държавническото мислене, такава държава започва да ограничава частните собственици. Тя живее живота на своите поданици и затова насажда живот по квадратни квартали. Ти имаш квадрат, който включва всички блага, необходими за живота, но и на твоите съграждани трябва да бъдат осигурени същите квадратни пространства за живот.

Ако държавата не се движи в тази посока, а вместо да плоди задомени - плоди бездомни – тя плоди развал на всички нива. Ако тя, вместо да използва всеки човекочас за своето развитие, създава изгодни армии от безработни, от които набира криминални бойци и всички антисистемни движения – тогава тя коя е?

То, че в морален смисъл такава държава е гнила, е ясно, но това дори не е най-важното. Със сигурност няма да изненадаш никого с аморализма в нашето време!

Най-важното обаче е, че технически казано - тя се унищожава сама, разрушава се отвътре. С неспособността си да събере хората около ясен и убедителен ориентир за обществена полза, тя все повече и повече ги събира около терора. И понеже не можеш да седиш на копия, тя унищожава мозъка на своите поданици, отравя го с наркотици и лудост, разрушава образованието и културата, за да унищожи логическото мислене (заедно с всякакви възможности за протест, убивайки в човека всякакъв вид мисловни възможности).

С помощта на тавистокските технологии за "диктатура без сълзи" такава антидържава поражда дегенерати от украински тип, които, когато им пикат в очите - искрено го приемат като божествена роса и поради това са психически неадекватни до костния мозък. Започвайки с подмяната на реалната законност с нейната номинална сянка (декларативно, на практика неработещо законодателство, имитация на законността) - капитализмът завършва с унищожаването на всякакъв реализъм, на всякаква психическа адекватност (дори до епидемия на самокастрация).

И с унищожаването на вида "разумен човек", т.е. мислещо същество, способно да бъде субект, превръщайки хората в неодушевени обекти, управлявани от кукловоди с дистанционно управление.

Свободата и демокрацията капитализмът използва не за да даде блага на народа, а обратното - за да отнеме всичко и да изложи нещата така, че "вие сами сте гласували за това".

Така капитализмът си създава капан, в който след сладката примамка следва остра кука в устата на капиталиста. Правейки ниските инстинкти, надразумната, извънчовечна и ирационална зоология своя опора, капиталистът става техен заложник. Първоначално той ги използва - но после те започват да го използват (и не можеш да избягаш).

Свободата и демокрацията, смесени с капитализма в противоестествено съчетание, пораждат мутант, чиято основна цел е унищожаване на институциите на държавността, гражданския дълг и цивилизационните общечовешки ценности.

Капитализмът, като се опира на зоологическият егоизъм, който все повече превръща човека в животно, използва свободата и демокрацията, за да разшири и задълбочи конкурентната омраза между хората, свободно и демократично издига измамник и нов измамник на пиедестал, който, от гледна точка на безмозъчната тълпа, "знае как да живее".

В такава ситуация вече не алчността води капиталиста (тя отстъпва на втори план) - а неизбежните закони на отсичане на "неподходящите за сатана" личности. Вътре в зверската свобода и демокрация, пропитани с ниските страсти, властта започва да се държи с подкупи, с армии от наемни убийци.

Този, който плаща повече за тях, ще потисне конкурента и ще остане в играта. Това означава, че увеличаването на експлоатацията вече не е за личното обогатяване на капиталиста, а за неговото оцеляване, за да не бъде изгонен, за да има достатъчно пари за заплащане на армия от извършители, които ще отблъснат набезите на сходни наемни армии.

Ако се отречем от социализма, идеята за почистване на производствените сили на капитализма от криминал ще доведе до нещо обратно (изцяло изразено в бандата на Байдън, която е възнаградена със зомби-президент): криминал без производствени сили на капитализма.

На бандата на финансовия капитал, която продава пари с терор и шантаж, които те сами безконтролно отпечатват (и които нищо не струват на самата банда) – вече не им са нужни заводи и фабрики, полета и мини. Самият производствен труд е обявен за "занятие за лузерите" в техните идеологии.

Той е обявен за нещо мъчително – над което се смее, което презират "винърите", които познават бандитската концепция за труд: работата е "клопка", този, който работи, е "пренебрегнат", авторитетът не може да работи, без да увреди авторитета си в тъмната среда и т.н. Това не е ново, в едно време даже и над Архимед се подиграваха, като подчертаваха, че механиката е занаят, а този, който е зает с нея, е нисък човек, който е загубил достойнството на аристократа.

Финансовият капитализъм предизвиква ужасно изтощение на производствените сили на традиционния капитализъм, върху които марксистите се мечтаеха да построят комунизма си (но техният атеизъм уби замисъла в самото начало).

Традиционният капитализъм обслужваше разумните потребности на потребителя, а дегенеративният мутокапитализъм обслужва изкривението, създавайки дегенеративни нужди, и после (създадени) ги кара да ги платят. Това е като да ви отровят първо – и после ви карат да платите за противоядието.

 В резултат мутокапитализмът положи огромен могилен кръст върху самото понятие за "нормален живот". Той не само не може да го създаде в реалността, но дори и да го формулира, да конструира представата за това как може да изглежда - не е способен.

Това, което бандите на Байдън и Зеленски считат за "нормално" - нито един психически здрав човек не може да го счита за нормално. Обратното, това, което психически здрав човек счита за "нормално" - е несъвместимо с правовия и моралния нигилизъм на американския сатанизъм, който вече отмени не само правото и моралните кодекси, но дори и критериите за психиатрична адекватност.

Задачата за почистване на криминала от производствените сили на капитализма "отпада" - защото криминалът на капитализма се е почистил от неговите производствени сили. Не вярвате ли - погледнете развалините на Детройт, бившия "град на моторите" или изгубените в наркотици улици на американските бедни квартали...

Самото представление за демокрация като гласуване от зомбита, напълно програмируеми, доведе до "украинския феномен", когато решиха да спестят на процедурата, в крайна сметка ненужна, защото зомбитата няма да забележат, че не са гласували. Тях ги е безразлично, дали да гласуват или не, защото на тях им е безразлично - да живеят или да умрат.

На въпроса "готов ли е съвременният мутокапитализъм да замести хората с биороботи?" идва мрачният отговор: "вече".

Но нашето спасение е в нашите ръце.

Ако сте стигнали дотук - значи, за човечеството, във вас, все още има надежда.

Да направим всичко възможно, за да се случи това!

 Александр Леонидов, команда ЭиМ.