Интересът на Америка - да създаде "дъга на нестабилност" около Евразия

Източник: http://cont.ws/post/116213
Автор: Сергей Филатов

Със съкращения.
 
Така се случва. Когато обясняваш това, което е абсолютно ясно и понятно за теб, някои читатели започват да възразяват и се съмняват в изводите - "не е убедително", демек.

А затова - в потвържение на регулярно публикуваните тук, в блога, аргументи - много показателни ще бъдат тези откровения от знаменитият Джордж Фридман, ръководителят на не по-малко знаменитата организация, именуваща се "ЦРУ в сянка". Организацията се нарича както вече се досетихте, "Stratfor".
Мнението на Фридман днес се възприема, като... Ще го кажа другояче. Фридман днес - това е "рупорът на Вашингтон". Ето така е по-вярно.
Джордж неотдавна публикува своят пореден анализ на геополитическата ситуация - той понякога и в детайли навлиза, но главно анализира тенденции. Анализира, гледайки от своята, естествено, камбанария. И камбанарията се намира, съдейки по много нюанси, не в Хюстън, откъдето работи "Stratfor", а в Окръг Колумбия...
Тази картинка съпровожда коментара на Фридман по темата:





И ето, в текста на Фридман "The Geopolitics of the United States, Part 1: The Inevitable Empire" - "Геополитиката на Съединените Щати. Част 1: Неизбежната Империя" са формулирани именно тези тезиси, които извикаха неприятие на някои читатели на блога, когато излагах същото преди няколко месеца.



Специално обръщам Вашето, уважаеми колеги, внимание на това, че понякога един поглед на картата е достатъчен, за да обхване развиващите се на Земята събития, като че гледайки на тях "от Луната" - всичко е много компактно, и всички процеси и тенденции изглеждат като на длан, а също и в цялата си взаимозависимост.


Фото reutovtk.ru

И така, цитат от Фридман:
«Интересите на САЩ в областта на икономиката и безопасността са неразривно свързани със събитията, случващи се на дъгата, простираща се от западната област на Тихият океан и Източна Азия до Индийският океан и Южна Азия(sic!), създавайки смес от възникващи предизвикателства и откриващи се възможности. Съответно, в същото време докато въоръжените сили на САЩ продължават да влагат принос в обеспечение на глобалната безопасност, ние, по необходимост, ще проведем пребалансировка на силите в направление азиатско-тихоокеанският регион».
Така-така-така...
Какво означава това? А това означава пряко политическо потвърждение на факта, че картината на многочислени кризи, нарисувала се около евразийският Хартленд, не е случайно стечение на обстоятелствата, но - пряк резултат от целенаправлените действия на джентълмените от град Вашингтон, Окръг Колумбия.
Ето как изглежда на картата ("от Луната") този пояс на нестабилност, обхващащ южното подкоремие на Евразия:




Още веднаж ще процитираме наш материал по темата:
"До сега в Азия не бе повдиган даже въпрос за колективната безопасност.
Изглежда днес, когато е запален целият южен ареал на огромният материк – от Корейският полуостров до Украйна: през спорните острови в Южно-Китайско море, Хонконг, Мянму, Афганистан, Иран под санкции, Ирак и Сирия, ИГИЛ, войната в Йемен, палестино-израелският конфликт, кавказският възел, Приднестровието и накрай, Украйна – решението за въвеждане на ред в собственият дом за Евроазиатските Гиганти е назряло!"
И това е много забележимо. Възможно, не за всички...
Но Фридман пряко потвърждава, че у наблюдателите, виждащи именно такава картина, няма аберация на зрението, и пред тях е именно "дъга на напрежение". Че те виждат територии на огромно хаотизирано пространство около Центъра на Евразия, който британският геополитик от началото на ХХ век Маккиндер е именовал "Хартленд".
Фридман пряко заявява, че тази картина се е проявила не-слу-чай-но! Така е и било замислено!
За да не сме голословни, достатъчно е да погледнем Европа, помислила се в право - заедно със САЩ - да унищожи Югославия, Ирак и Джамахирията, и алчуща падение на Сирия. Вчера - авиацията на САЩ, Франция, Британия и другите страни от НАТО разравняваше Югославия, Ирак, а после и Либия. Днес - стотици хиляди азиати и африканци, напуснали разбомбените градове и унищожените жилища, се хвърлиха в Европа за спасение. И тази разбудена от бомбандировките людска маса ще стане този жив и съвсем не толерантен отговор на стратегическият замисъл на джентълмените от Вашингтон, Окръг Колумбия.


(Тази маса бежанци ще изпълни още една задача - макар поначало може би непредвидена. Ще внесе нестабилност вече в сърцето на Европа, пренасочвайки ресурси към "тихите острови" - САЩ. - бел.пр.)

Благодаря, Джордж! А то "мужиците се сумляват" - не грешат ли, може ли да вярват на очите си?
Фридман потвърди - може!

Кое е по-добре?

Започваме деня със Збигнев Бжежински:

И така, кое е по-добре, милиардер кандидатпрезидент, прекупуващ останалите в кампанията, или милиардери избиращи кандидатите? И какво мислят читателите?

Jackie Foz: Милиардер като Бил Гейтс и неговата жена Мелинда Гейтс, които младите и бъдещи могат да гледат с толкова много респект и идеализъм.

sesikar: Никое. Очевидно.

Samuel: Истинска демокрация.

Русия - съвест на човечеството и меч Господен

У руският народ има няколко отличителни черти, една от които — уникалната способност към самоорганизация и държавност. Всеки път, когато исторически трагедии са изтласквали Русия зад чертата на разрушението — тя неизбежно се е възраждала, ставайки еще по-здрава страна, отколкото по-рано. Така е било винаги, от най-древни незапомнени времена. Ние не знаем как нашата страна се е наричала по време на своето първо рождение, но обилието на светилища на Велес, разхвърляни от Рейн до Урал, доказват: тя е съществувала!

Тя е била винаги надежда и опора на всеки човек, дошъл в този свят — и находките на археолозите са още едно потвърждение. Русия се е възстановила като държава след страшната епидемия, унищожила първата наша държава, тя се е възстановила след разпада на полумитическата Монголска империя, след Великата Смута, пуснала безбожните ляхи в самият Кремъл, след Октомврийският преврат, когато нас се е опитвал да унищожи целият цивилизован кагал, след разпада на СССР, когато този опит бе предприет отново.

Най-ярко тази особеност е видна в сравнение с другите народи. Хармонично развивайки се под покровителството на Русия и демонстрирайки на света разнообразните таланти на своите представители, практически всички народности рухнаха в диващина и нищета, едва излезли от състава на СССР, лишили се от руско управление.

Къде са сега грузинските или прибалтийските писатели, певци, режисьори? Тях вече ги няма, а на културните и богати още съвсем неотдавна земи се плоди бедност, разцъвтяват в най-разуздани форми расизъм, фашизъм, пропагандира се людоедска философия. В Прибалтика, Полша, Молдавия, а сега още и в Украйна на власт изплуваха злобни отцепници, на които в прилично общество никой и никога не ще подаде ръка.

На цялото пространство на СНГ само на Русия и Белорусия — наследница на също руската държава, Великото Литовско Княжество, — се удаде да съхранят културата, науката, пълноценното образование, армията, промишлеността. Събитията от последните години показват, че народите, особено преживели в своята история латинизация, не са способни да съществуват без външно управление. Само Русия е способна да обезпечи на всички народности и отделни люде възможност за пълноценно хармонично развитие.

Присъщото на руските люде на генетическо ниво стремление към справедливост винаги е позволявало на Русия да остава най-добрата страна и опора на човечеството, съвест на планетата. Даже днес тя остава единствена от развитите страни, у която съвершено няма цензура, днес, както и винаги тя признава людете свободни и воюва против робството. Днес, както и винаги, тя никого не дели ни по расови, ни по религиозни признаци, искайки равна справедливост към всички. Ние сме еднакво готови да поддържаме и мюсулмански Ирак, и православна Сърбия, и католическа Венецуела.

Ние не делим хората по цвета на кожата — за руския човек справедливостта е по-важна от произхода. Днес, както и винаги, в Русия няма расизъм, не се правят никакви опити да се построят фашистски порядки.

На нашите съвременници не би било зле да си спомнят империята, която е била най-щастливата в историята на човечеството. Това е Монголската империя. Съгласно легендите за нейната история, тя се е създавала, за съжаление, съвсем не с бели ръчички. Но — народите в състава на тази империя са имали пълно и свободно право на своя религия, свой уклад, свои управители, а данъкът в имперската казна е бил доволно малък. Руските князе, например, доброволно да жертвали за Църквата въс Византия три пъти повече, отколкото са плащали на монголите.

Под петата на империята за дълги два века цялата цивилизована ойкумена се потапя в мир, и това, че за цялото това време историците не отбелязват нито едно въстание, за пореден път доказва кога именно в миналото е съществувал Златен век.

Истина ли разказват за Монголската империя или не — но точно такава страна на русите се удава да създадат още веднаж. Това е Руската империя. Страна, където всеки народ имал право да живее по свои уклад, под своя вяра, даже със свои местни управители. Империята им гарантирала главното: защита. Защита от изтребление, защита от войни, защита от несправедливост.

Именно това е била Русия на протежение цялата своя история: съвест на човечеството и меч Господен. Именно тя неизменно е поразявала разбойниците от световен мащаб, защитавайки цивилизованият свят от гибел. Именно тя се е била с Османската империя, когато тя поглъщала чужди земи, именно тя е възпирала Карлове и Сигизмундове, Фридрихи и Сюлеймани, Наполеони и Хитлери, когато те са искали да насадят "европейски порядки" на главите на честните люде. Оттогава ненавист към Русия и храни в сърцето си Европа. Това е ненавист на бандита към надзирателя, които не позволява на убиеца да се занимава с разбой. Русия — това е съвестта на човечеството и меч Господен.

Тя е една от редките страни, която няма от какво да се срамува в своята история. Тя не е раждала Наполеон, като Франция, или Хитлер, като Германия. Тя не е клала арменците, като Турция, не е правила геноцид на славяни, евреи и цигани, като есесовците от всички националности. Тя не е измисляла концлагери, държавен тероризъм, тя не е възвеличивала бандити в национални герои, не е изгаряла градове с мирно население, като Англия, тя не е използвала във войни всички видове оръжие за масово поражение, като САЩ.

И макар да е трудно да се предявява вина на италянците за събития от такава древност — но на Русия не е имало Рим. Града-държава построил своята демокрация на робство, наслаждаващ се на публични убийства на невинни хора, на човешки жертвоприношения. Рим, гражданите на който убивали собствените си деца ради «планиране на семейството». Рим, по наследство предал своят кървав людоедски менталитет на съвременната «Западна цивилизация». На пътя на този менталитет на кръв и разбой, на пътя на този «европейски порядък» и е заставала Русия раз след раз, век след век, от времената на Гостомисъл и до Великата Отечествена война.

Русия се опитват да упракват в пиянство — но мълчат, че такава е участта на всички развити държави. Не по-малко пият в Германия, Япония, Англия. В САЩ даже президентът е алкохолик, а за запоите на гостите от отгледана Финландия в Питер и окрест ходят анекдоти и легенди.

Русия нерядко се опитват да упрекват в репресии против народите. Но защо ли мълчат за това, че са се изселвали именно тези народи, които активно са поддържали врага по време на война, и ставало е това изселване по време на война за обеспечение безопасността на тиловете на Червената армия.

Русия се опитват да упрекнат за Катин, в която хитлеровците разстрелват десетки хиляди поляци — но правят това тези, които изтребиха след съветско-полската война 80.000 пленени червеноармейци.

Русия предлагат да се срамува с окупацията на Прибалтика, забравяйки, че точно окупация не е имало, както и прибалтийски страни никога не е имало в историята. Имало е доброволно въращане на окраините територии в състава на древната страна.

Русия се опитват да засрамят с войната с Финландия, но мълчат, че нашата държава само връща свои земи — съгласно древният Ореховски мир.

На Русия предлагат да се срамоува с Афганистан. Но всеки воин-интернационалист знае, защо отиваше в тази страна. Русите строиха там болници, училища, заводи, електростанции — и убиваха тези, които пречеха на това. Интересно, какво могат да кажат за своите дела солдатите на Империята на Лъжата, която воюва непрекъснато? Че са убивали корейците с напалм и бактериологическо оръжие, а виетнамците — с напалм и химическо? Че иракците и афганците са убивали високоточно, панамците и гренадците — просто така, че камбоджийците са изтребвали с бомби, а сирийците разстрелвали от корабни оръдия? След русите винаги остават училища и болници, след «новите римляни» — масови гробове. Та защо убийците се опитват да засрамят нас, строителите?

На Русия предлагат да се срамува от Сталин, но никой не обяснява аргументирано — защо? Разбира се, фашистите ненавиждат Сталин — но нима това е повод за русите да се срамуват от него?

Сталин — това е човек, който спря геноцидът на руския народ след революцията от седемнайста година и преби болшинството палачи.

Сталин — това е човек, създал промишлена Русия от нищото, от разруха и пустота. Сталин — това е човек, спечелил най-страшната война против европейският порядък в историята на човечеството. Сталин — това е човек, възсъздал Руската империя в нейните исторически предели, от Елба и до Тихият океан. Това е човек, обезпечил за континента мир за цял половин век. Това трябва да се помни, с това е нужно да се гордеем, а не да се срамуваме от един от най-великите свои правители. Сталин създаде империя и обезпечи на народите мир — и когато Империята на Лъжата можа тази империя да разруши, войни пламнаха във всички краища на земята, проля се кръв и съсед тръгна на съседа. Защото не може да има на Земята мир без Руската империя.

Русия — това е съвестта на човечеството и меч Господен, това е единствената сила, даваща на народите надежда на самобитност. Именно затова тя е длъжна с всички средства да се бори с правителствата, насаждащи русофобия в своите страни — защото тези правителства предават собственият си народ. Само Русия може да каже: елате под моята ръка, и вие ще получите мир и процъвтяване. Само Русия може да каже: помнете миналото и вярвайте ми, както и по-рано. Само Русия може да нарече свои девиз: «За ваша и наша свобода!».

Само русите могат да кажат на другите народи: елате при нас и застанете редом. Нам не са нужни ваши земи — имаме своя. Нам не е нужна вашата воля — ние винаги защитаваме свободата. Нам не са нужни вашите богатства — ние все едно сме по-богати от вас. Нам не е нужна власт над вас — ние сме свикнали да считаме всички равни. Елате при нас, ако искате да живеете.

Елате при нас, ако не искате да се боите за бъдещето на своите деца, не искате във всеки момент да се окажете в центъра на кървав кошмар, не искате да гладувате, не искате да се превърнете в необразовани роби, да загубите минало и бъдеще, да погинте от лицето на планетата.

Свещенната книга на христианите още преди две хиляди години предсказа, как може да погине човечеството. Това ще се случи, когато в света дойде Сатана, именуем Отец на Лъжа, построи своя империя и потопи Земята в Ад. Когато виждам, че на децата, които убиват с касетни бомби говорят, че това се прави в името на тяхното благо, когато виждам, че людете изтезават, твърдейки, че така им даруват свобода, когато виждам, че масови убийци прославят като герои, а защитниците на угнетените преследват със съд, когато виждам, че на хората забраняват да живеят по заветите на отците, а проституцията, хомосексуализмът, наркоманията наричат блага на цивилизацията — това значи, че Отецът на Лъжа е вече тук, той е пришъл.

Сатаната е тук, редом с нас, и вече иска всички да признаят неговата власт — и да умерат, ибо той умее само да убива. Русия — съвест на човечеството и меч Господен, и само тя е способна да спре Империята на Лъжата. За човечеството настана час на избор — да погине, или  да се възсъедини пред лицето на общия враг. Уверен съм — ради паметта на предците и во име бъдещето на децата хората ще станат заедно пред лицето на общият враг. А значи — Руската Империя е неизбежна!

Александр Прозоров

Европа стана храна за околните. А жалко, не лош бе континента.

Източник: http://stockinfocus.ru

Пиша този пост, седейки в аеропорта на Хелзинки и смилайки видяното и чутото, смесвайки в тази салата прочетеното и самостоятелно синтезираното.
Ето така, всъщност, изглежда залата заминаващи в 17:00. Отляво — предполетният контрол. Сравнете с «Шарик» (летище «Шереметиево» - бел.пр.) или «Пулково». А нали Хелзинки, това още е и хъб. Тук прекачващи рейсове — море. А такова впечатление, че въздушното пристанище е в карантина.

При това аз не ловях момента, така че в кадър да няма никого. Въпросът «А къде са хората?» възниква в столицата на Финландия веднага след пристигане. Дайте заедно с мен да се разходим извън аеропорта. Пристигнах в 9:00 и много се боях да не застана в задръстване по пътя към центъра. Но преценете сами:
Вид през задното стъкло:


В страничното:


А това — вид по хода на движение. Е как ви се струва трафика?

А тъй като с Финландия много плътно работя още от 2009, то уверявам ви още съвсем неотдавна тук бе много плътно… разбира се не като на «Ленинградка», но предвижваха се коли в това време на денонощието достатъчно плътно. Начало на работния ден, всички бързат по работа. А сега — пустиня. (Трябва да отбележа от моя гледна точка - неизвестно кога се случва описаното, но ако съвпада със сезона отпуски, то е възможно липсата на трафик да е по-просто обяснима - бел.пр.)
Следващото просто ме доби централният офис на банка «Нордеа», където в залата за обслужване на юредически лица, освен младежа зад информационната стойка и мен, от живите същества присъстваше само котак… Нито посетители, нито операционисти.
И до един часа следобед, докато там се мотах, наброих всичко 4 посетители, по форма на облеклото си не стигащи даже до малък бизнес. Простете, но ако това не са показатели за падане на деловата активност, то не зная как те още трябва да изглеждат?

С една дума, както и да не е противно, но Европа бавно но славно, макар и съпротивлявайки се, и кълнейки, но пълзи именно натам, където и е указал Големия Брат — в цеха за преработка и утилизация на неудачни проекти.
Макар неуспеха на едни в нашият глобален свят — това винаги е много даже успешен резултат за другите. Несъмненно хоп-стоп за половин милиард еврохомяци е доста нелоша захранка за «нашите задокеански партньори», които много даже удачно смляха своя геополитически противник — СССР и сега възнамеряват да започнат да смилат своите геополитически съюзници.
И на този етап Европа и европейците чака толкова много интересно…

• Ще има продължение храненето на Гърция, Украйна, Прибалтика и прочие изкуствено недеспособни с препомпване на парите на данъкоплатците по маршрута — помощ на банкрутиралите — плащане дълговете на частните банки, които, е кой би могъл да помисли, принадлежат на «нашите задокеански партньори».
• Ще има тук и договор за трансатлантическо партньорство, с гарантиран слив на и така кашлящата евроикономика в хранилищата на ФРС, ибо също му е тежко и трябва някъде да се дява долара, а Боливар няма да издържи двама и трябваше да четете класика, евронеучи…
• Ще има и отдавна обещаното преразпределение на африкански и арабски бежанци от Запад на Изток, след което братушките пак ще заобичат Русия, след като тях самите от душа пообичат в разни пози превеселите ребята от страни, разбомбирани кой знае защо от най-миролюбивият блок НАТО.
• Ще има тук и утилизация на даже външни  — декоративни атрибути на държавност на разни-всяки лимитрофи, типа Прибалтика — чисто по причина цена на съдържание ни грам не правещи, но плюскащи за трима местни органи на власт, които цялата своя власт все едно са делегирали в различни департаменти на Държавния департамент.
• Ще има (в случай на опити за неподчинение) команда «фас» на боевиците от ИГИЛ, на които европейците нищо не могат да противопоставят, освен редакции от «ебдошници»(Charlie Hebdo - бел.пр.), али гръмогласната ПАСЕ, ибо собствената евроармия добре изглежда при помощта на фотошоп, но отвратително  — при опити за самостоятелни бойни действия, което добре се прояви на примера от либийската кампания.
• Ще има и внезапен завой на укрофашистите на 180 градуса, които днес усилено напомпват с оръжие и снаряжение, помпайки незалежната европомощ в хранилищата на Пентагона. А какво да се прави? Ако опитът от Втората световна Европа на нищо не научи, то повторението, сцуко, е майка на знанието . И хрен знае, какво ще могат да противопоставят на 200-хилядна армия подивели 4-те полски бригади и ЦЕЛИЯТ спецназ на Словакия под Мукачево в количество 16 човека на две тачанки...

С една дума, по-леко е да се каже какво няма да стане. А няма да го има повече този същия златен милиард, в който старица Европа мислеше, че е записана навечно, а оказва се, нея са я взели със себе си в качеството на консерва, предприимчивите ребята от Потомак. Европа така дълго бе уверена, че всички обкръжаващи я територии — това е нейната законна храна, че не забеляза как сама стана храна за околните. А жалко, не лош бе континента. Уютен…
Е а Русия… От една страна тя седи в същата лодка, и Европа е нейн най-голям търговски партньор, с обедняването на когото не могат да не паднат и доходите на самите руснаци. Всъщност, те вече падат, и не защото евросанкции, а защото еврозадник. Но от друга страна, предстоящата евродиета е единственият способ да се застави собствената елита да се занимава с копането на своята градина, а не на чуждата.

А диетата ще преживеем. Не е първата. Главно, война да няма. И да не заставят да затискаме за пореден път чужите дупки с традиционно широка руска душа. Затова още сега трябва да се тренира да не се обръща внимание на викове «Спасете-Помогнете», ибо спасените не ще бъдат благодарни, а помощта не ще бъде оценена по достойнство…
И все-пак... а къде се дяна населението на Хелзинки? Нима след французите — в Крим?

Автор: Сергей Васильев

Как от личности да се направи биомаса

Нацистската система през 1938-1939 години – времето на пребиваването на Бетелхайм в Дахау и Бухенвалд – още не е била нацелена на тотално истребление, макар с живота тогава също не са се церемонили. Тя е била ориентирана на «възпитание» на робската сила: идеална и послушна, не помисляща за нищо друго, освен за милостта на хазяина, такава, която не е жалко да се пусне в разход. Съответно, необходимо е било от съпротивляваща се възрастна личност да се направи изплашено дете, със сила да се инфантилизира човека, да се достигне негов регрес – до дете или съвсем до животно, жива биомаса без личност, воля и чувства. Биомасата е леко да се управлява, тя не предизвиква съчувствие, нея е по-леко да се презира и тя послушно отива на убой. Тоест тя е удобна за хазяите.

Обобщавайки основните психологически стратегии за подавление и сломяване на личността, описани в труда на Бетелхайм, за себе си отделих и формулирах ред ключеви стратегии, които въобще са универсални. И в разни вариации са се повтаряли и повтарят практически на всички нива на живот на обществото: от семейството до държавата. Нацистите само събират всичко това в единен концентрат на насилие и ужас. Какви са тези способи за превръщане на личността в биомаса?

Правило 1. Задължи човека да се занимава с безсмислена работа.
Едно от любимите занятия на есесовците – да заставят хората да вършат съвершенно безсмислена работа, при това затворниците разбират, че тя няма смисъл. Да влачат камъни от едно място на друго, да рият ями с голи ръце, когато лопатите лежат редом. Защо? «Защото така казах, чифутска мутра!».
(С какво се отличава това от «защото трябва» или «твоята работа е да изпълняваш, а не да мислиш»?)

Правило 2. Въведи взаимоизключващи се правила, нарушенията на които саа неизбежни.
Това правило създавало атмосфера на постоянен страх да бъдеш хванат. Хората са били принудени да се договарят с надзирателите или «капо» (помощници на СС от затворниците), изпадайки в пълна зависимост от тях. Разгръща се огромно поле за шантаж: надзирателите и капо са могли да обръщат внимание на нарушенията, а също са могли и да не обръщат – в обмен на тези или други услуги.
(Абсурдността и противоречивостта на родителските изисквания или държавните закони е пълен аналог).

Правило 3. Въведи колективна отговорност.
Колективната отговорност размива личната – това е отдавна известно правило. Но в условия, когато цената на грешка е твърде висока, колективната отговорност превръща всички членове на групата в надзиратели един над друг. Самият колектив става неволен съюзник на СС и лагерната администрация.

Нерядко, по минутна прищавка, есесовец отдавал поредната безсмислена заповед. Стремежът към послушание се е вдълбавал в психиката така силно, че винаги се намирали затворници, които дълго съблюдавали тази заповед (даже когато есесовецът забравял за нея след пет минути) и принуждавали към това другите. Така веднаж надзирател заповядал на група затворници да мият обувките си отвън и отвътре с вода и сапун. Обувките ставали твърди като камък, разранявали краката. Заповедта никога повече не се повтаряла. Въпреки това, мнозина отдавна намиращи се в лагера затворници продължавали всеки ден да мият отвътре обувките си и ругаели всички, които не правели това за немарливост и мръсотия.

(Принцип на груповата отговорност… Когато «всички са виновни» или когато конкретен човек виждат само като представител на стереотипна група, а не като изразител на собствено мнение).
Това са три «предварителни правила». Ударно звено са следващите три, раздробяващи вече подготвената личност в биомаса.

Правило 4. Застави хората да повярват, че от тях нищо не зависи. За това: създай непредсказуема обстановка, в която е невъзможно каквото и да е да се планира и задължи хората да живеят по инструкции, пресичайки всяка инициатива.
Група чешки затворници унищожили така. За известно време ги отделят като «благородни», имащи право на определени привилегии, дали им да живеят в относителен комфорт без работа и лишения. После чехите внезапно хвърлят на работа в кариера, където са били най-лошите условия за труд и най-голяма смъртност, урязвайки при това хранителният рацион. После обратно – в хубаво жилище и лека работа, след няколко месеца – отново в кариерата и т.п. Жив не остава никой. Пълната неподконтролност на собственият живот, невъзможност да се предскаже за какво ще те поощрят или накажат избиват почвата под краката. Личността просто не успява да изработи стратегии за адаптация, тя се дезорганизира напълно.
«Оцеляването на човека зависи от неговата способност да съхрани някаква област за свободно поведение, да удържа контрол над някакви важни аспекти на живота, независимо от условията, които изглеждат непоносими… Даже незначителна, символическа възможност да действа или да не действа, но по своя воля, позволяваше да оцелея аз и такива като мен». (курсив в кавички - цитати на Б.Бетелхайм).

Жестокият дневен ред постоянно подгонвал хората. Ако с едну-две минути се забавиш на умиването – закъсняваш за тоалета. Задържиш се с оправянето на леглото (в Дахау тогава още е имало легла) – няма да имаш закуска, и без това оскъдна. Бързане, страх да се закъснее, нито секунда да се замислиш и спреш… Постоянно те гонят отличните надзиратели: време и страх. Не ти планираш деня. Не ти избираш, с какво да се занимаваш. И ти не знаеш, какво ще се случи с теб после. Наказания и поощрения вървят без всяка система. Ако в началото затворниците мислят, че добрият труд ще ги спаси от наказания, то после идва разбирането, че нищо не гарантира от изпращането на добив на камъни в кариерата (най-смъртоносното занятие). И награждават просто така. Просто по прищавка на есесовеца.
(За авторитарните родители и организации е много изгодно това правило, защото осигурява отсътствие на активност и инициатива от страна на адресатите на съобщения от рода на «от теб нищо не зависи», «е и какво постигнахте», «така е било и ще бъде винаги»).

Правило 5. Застави хората да правят вид, че нищо не виждат и не чуват.
Бетелхайм описва такава ситуация. Есесовец избива човек. Рядом преминава колона роби, която, забелязала побоя, дружно обръща глави настрана и рязко се ускорява, с целия си вид показвайки, че «не е забелязала» случващото се. Есесовецът, без да се откъсва от занятието си, виква «браво!». Защото затворниците демонстрират, че са усвоили правилото «не знаеш и не виждаш това, което не положено». А у затворниците се усилива срам, чувство за безсилие и едновременно те неволно стават съучастници на есесовеца, играейки неговата игра.
(В семейства, където процъвтява насилие, не е рядка ситуация, когато някой от родствениците всичко вижда и разбира, но прави вид, че нищо не вижда и не знае. Например, майка, детето на която се подлага на сексуално насилие от страна на баща/втори баща… В тоталитарните държави правилото «всичко знаем, но правим вид…» е най-важно условие за тяхното съществуване)

Правило 6. Застави хората да престъпят последната вътрешна черта.
«За да не станеш ходещ труп, а да останеш човек, макари и унизен и деградирал, бе необходимо през цялото време да осъзнаваш, къде минава тази черта, зад която няма връщане, черта, зад която не трябва да се отстъпва при никакви обстоятелства, даже при заплаха за живота. Да съзнаваш, че ако си оцелял с цената на прехода зад тази черта, то ще продолжаваш живот загубил всякакво значение».

Бетелхайм представя такава, много нагледна, история за «последната черта». Веднаж есесовец обръща внимание на двама евреи, които «безделничат». Той ги заставя да легнат в мръсна канавка, извиква затворник-поляк от съседна бригада и заповядва да закопае изпадналите в немилост живи. Полякът отказва. Есесовецът започва да го бие, но полякът продължава да отказва. Тогава надзирателят им заповядва да си сменят местата, и двамата евреи получават заповед да закопаят поляка. И та започват да закопават своя другар по нещастие без най-малки колебания. Когато почти закопават поляка, есесовецът им заповядва да спрат, да го откопаят обратно, а после пак да легнат в канавката. И отново заповядва на поляка да ги закопае. Този път той се подчинява – или от чувство за мъст, или мислейки, че есесовецът също ще ги пощади в последната минута. Но надзирателят не ги помилва: той затъпква с ботушите си земята над главите на жертвите. След пет минути тях – единият мъртъв, а другият умиращ – изпращат в крематорий.

Резултат от реализацията на всички правила:

«Затворниците, усвоили постоянно внушаемата от СС мисъл, че няма на какво да се надяват, повярвали, че те никак не могат да влияят на своето положение – такива затворници ставаха, в буквален смисъл, ходещи трупове…».

Процесът на превръщане в такива зомби бил прост и нагледен. Отначало човек прекратявал да действа по своя воля: у него не оставал вътрешен източник на движение, всичко, което правел, се определяло от давление от страна на надзирателите. Те автоматически изпълнявали заповеди, без никаква избирателност. После переставали да повдигат крака при ходене, започвали много характерно да суркат подметки. После започвали да гледат само пред себе си. И тогава настъпвала смърт.

В зомби хората се превръщали тогава, когато отхвърляли всеки опит да осмислят собственото си поведение и стигали до състояние, когато са можели да приемат всичко, каквото е угодно, всичко, идващо отвън. «Тези, които оцеляха, разбраха това, което по-рано не осъзнаваха: те притежават последната, но, може би, най-важна човеческа свобода – във всякакви обстоятелства да избират свое собствено отношение към случващото се». Там, където няма собствено отношение, започва зомби.

източник

Г-н съветският инженер - опит за биография

Г-н съветският инженер днес не е съветски. Това можем да кажем със сигурност. Е, той всъщност не е бил съветски, бил е винаги български, но няма как да не е бил социалистическо-комунистически, та за по-кратко нека се спрем на термина "съветски". Днес той може би дори не е инженер, но да оставим този аспект засега настрана. Със сигурност обаче той е г-н. В никакъв случай не е другар. Той е бил другар преди 25 години, когато е бил 30 годишен и е бил завършил институт преди 5 години. 5 години преди това той е учил в института срещу заплащане. Не, не така. Той е учил в института, а заплащането за неговото обучение е било извършвано от държавата. Защото институтът няма как да съществува без заплащане - заплати на преподавателите, на персонала, поддръжка на сградовия фонд, учебни материали и консумативи, електричество, вода (е, като минимум за тоалетните). Допълнително другарят студент е получавал стипендия. Живял е в общежитие. Е, може пък да не е живял, но минимум 80% от неговите състуденти са. Плащал е някаква мизерна сума, остатъкът се е покривал от държавата. Получавал е медицинска помощ, когато е настивал или дори когато по-сериозно е боледувал в студентска поликлиника. Не е заплащал медицинската помощ, там пак се е намесвала държавата. Защото и медицината си има цена. Заплати на лекарите, консумативи, апаратура... Но той си е бил въобще здрав, ходил е на институтския стадион или басейн, занимавал се е със спорт, ползвал е студентската планинско-спортна база, или може би морската такава. Заплащането за които ... познахте - пак държавата. Хранил се е в студентски стол, където вездесъщата държава изглежда е дотирала първото, второто и десерта, та той е можел да се храни срещу 50 стотинки. След като е завършил института другарят инженер е получил разпределение и е започнал работа. Там вече нещата са се променили и той се е хранил във ведомственият стол срещу лев и 50. Което навежда на мисълта, че без дотация, и може би не държавна, а ведомствена все пак не се е минало. Другарят инженер е живял на квартира, но е бил записан за получаване на жилище, което е щял да получи на около 35 години. Освен това за него е работела с пълна мощност ведомствената почивна база с една почивна станция на планина и една на море. Тази почивна база също е удоволетворявала нуждите си от заплащане, подобни на нуждите на института, но също изглежда не от държавата, а по ведомствен път. А по пътя на профсъюза другарят инженер е имал избор от около 5 на 5 почивни бази на море и планина. Те по ведомствен път някак са успявали да свържат двата края, да осигурят на другарят инженер почивка, подслон и храна, да направят обновление, заплатят на персонала и т.н. да не ви отегчавам... Това, което предприятието, в което другарят инженер е работил е било секретно. Е, може да не е било. Но продукцията е излизала през вратите на завода, а обратно са влизали суровини, материали и заплати - за другаря инженер и неговите другари в производството. Другарят инженер другояче казано е произвеждал продукт с висока придадена стойност, който продукт е намирал своят път до потребителя.

Преди 25 години обаче другарят инженер става г-н. Той се отърсва от старото и започва да гледа по новому. Пред него се разгръща с пълният си блясък нов свят на мир, дружба, дънки и дъвка. Нещо в него (най-вече на горния етаж) се измества. Г-н инженерът вече участва в приватизация чрез работническо-мениджърско дружество. Той гласува! За пръв път в краткият си производствен стаж той гласува за това кой да го ръководи. Ръководителите, за които гласува, като един същ Майлоу Майндърбайндър го убеждават, че всеки има дял, и той ще затъне до тук (сочи врата си) в мир, дружба, дънки и дъвка. Но предприятието е неефективно. То от дълго време си е било неефективно, но кой знае как междувременно е успявало от суровините, материалите и заплатите, които са влизали в него да произвежда продукт с висока придадена стойност, който да продава. Сега вече не, защото това е старо и след приватизацията предприятието трябва да се реформира. Да се модернизира. Да достигне европейските стандарти. От него трябва да отпаднат очевидно губещите ("Т.е. как така очевидно? И как така губещи?" - НЕ се запитва г-н инженерът) почивни станции на планина и на море. Също цехове 1, 4, 5 и 6. Само цехове 2 и 3 могат да продължат да работят. И те продължават, но г-н инженерът вече е попаднал под съкращение, тъй като не той не работи в цех 2 или 3. Но нека все пак той да работи в цех 3 и да не попада под съкращение. Уви, цех 3 е тясно свързан с работата на цехове 1, 4, 5 и 6 и започва да престоява. Машините от цехове 1, 4, 5 и 6 са продадени първи, постепенно започва продажбата на машините от цехове 2 и 3, както и поредното съкращение. Тук вече г-н инженерът става безработен и започва курсове по преквалификация и компютърна грамотност към бюрото по труда, като получава помощ за безработни. Или основава фирма за ремонт на компютри, тъкмо по времето на дот-комовете. Фирмата как да е съществува, кога по-добре или по-зле, но без ведомствен стол или почивна база, тъй като за г-н инженерът това е непосилен разход за неговата фирма. Междувременно нас не ни интересува какво се случва с почивната база на предприятието на бившия другар инженер, може би тя е превърната в хотел, в който г-н инженерът не може да си позволи да почива, като минимум поне докато е безработен. Или може би не е, а след приватизацията е изоставена и се разрушава? Е, и това е възможно. В края на краищата ако г-н инженерът не може да почива докато е безработен, то от толкова голяма почивна база няма нужда и нещичко ще се поизостави и поразруши. Може би не цялото, но източното крило със сигурност. Синът на г-н инженера расте, някой ден той също ще бъде студент като баща си, но не в професията на г-н инженера, а като юрист или икономист. Г-н инженера трябва да мисли как ще заплати обучението на младия студент, както и квартирата и въобще издръжката му по време на студентството. Заплащането той трябва да извърши в института, тъй като той като всеки институт не може да съществува без заплащане. Стипендията не е опция, както и общежитието. Почивката на младия студент няма да е в студентската планинско-спортна база, или може би морската такава, а и той няма да ходи в ходил е на институтския стадион или басейн. За сметка на това младият студент ще отиде на бригада в Англия, за да бере ягоди. Той като минимум с една глава е надскочил вече баща си, който е брал ябълки и домати на бригада в съседното село. Междувременно г-н инженерът в неговата фирма изглежда не произвежда продукт с висока придадена стойност. Но не, той все пак произвежда такъв, за разлика от 80% или дори 90% от неговите бивши другари в производството, станали също разбира се г-да. Във всеки случай може да се каже, че може би около 10-20% от другарите производственици, станали г-да са близо до времената на продуктите с висока придадена стойност. А може би процентите да са по-малко. Останалите обаче не са - не са се адаптирали спрямо новите условия на пазара. Г-н инженерът не е получил жилище, за което е бил записан, защото това е отживелица. Сега той може да вземе кредит, който да изплаща срещу процент и жилището е негово. Банката с удоволствие ще му отпусне кредит, защото процентът ще остане за нея, а г-н инженерът няма против да поработи процент повече, за да се разплати с банката.

И така да обобщим - г-н инженерът понякога носталгира по студентските години, стадиона, базата в планината, или по годините прекарани в някогашното предприятие, произвеждало продукт с висока придадена стойност, по почивката на море. Но днес той разбира се живее по-добре. Неговата фирма как да е крета, той си е доставчик, счетоводител, чистач и шеф, плаща все още разходите на младия студент или вече скоро ще започне, не ходи в някаква почивна база, била тя ведомствена или профсъюзна, но носи дънки и дъвка - всъщност дъвка не носи, нито дъвче, освен ако не е ментова за освежител на дъха. Не е доволен от нивото на здравеопазването и от повишаване цените на тока. Но той не бива да недоволства от повишаване цените на тока, защото това е изравняване по европейското равнище. Не му харесва как неговият град се поддържа, но което е странно това преди не му е правило впечатление - изглежда всичко е било наред? Вероятно не, но да отдадем длъжното на старческият маразъм, обхванал вече г-н инженера и то още в зрелите му години. Всъщност вече е време да спрем да го наричаме инженер, тъй като той вече отдавна не е. Почти толкова отдавна, колкото е г-н, може би малко по-малко. Но явно това звание се е залепило за него и така ще си и остане. И във всеки случай носталгията на г-н инженера не бива да ни заблуждава, той завалията още малко и ще заживее съвсем добре, е, или поне с вероятност около 10 до 20%... Или може би по-малко?

Нарышкин предупреждава САЩ - не разпалвайте война

Статията на Сергей Нарышкин в "Российская газета" - това даже не е бомба, а просто нещо невероятно в най-новата история на взаимоотношенията Русия - Запад. Всъщност това е откровенно предупреждение-изискване към Вашингтон да не разпалва голяма война. Руският говорител указва даже времето, когато САЩ готвят нова провокация, която може да доведе до това - с точност до месец.

"Август - традиционен месец на политическите ваканции. Гражданите на страните от Европа също обичат да вземат отпуск в този период. Но далеч не всички западни политици в такива дни почиват - те активно готвят нови провокации, при това не само за есента... Историята помни, с какво завършваха подобни "заготовки" за Европа и света. Преди столетие, през август 1914 година, се разгаряше Първата световна война, която също бе от някого провокирана... [...] Сега, когато е неспокойно в цял свят, е нужно внимателно да се наблюдават всички възможни политически провокации, замисляни на разни брегове на Атлантика."

Изброил старите и нови опити за провокации през август, Нарышкин преминава към главният въпрос - защо е нужно това на САЩ? И отговаря изключително откровено за чиновник от една от страните, които все пак не са засега в открито официално противостояние една с друга.

"Вие ще запитате - каква е крайната цел за Щатите? Отговорът е предишният: техният външен дълг е огромен, а разорението на други държави - най-привичният за тях метод. Престава да помога даже наличието в ръцете на САЩ на глобалната "печатна машина". Не спасява и пълният контрол над НАТО, подслушването и шантажът на "висшата лига" на Евросъюза. За колонизаторите "образец XXI век" - всичко това вече е малко. Нужно е не само да се съхрани доларът като единствена световна валута, но и по-близко да се пристъпи към икономическите богатства на другите големи държави и региони в света".

САЩ - колонизатори на XXI век. До сега никой от топ-ръководителите на Русия така откровено и открито не бе озвучавал главните цели на САЩ и логиката на техните действия. А също и болевата им точка във вида на слабеещата "печатна машина". Това вече даже не са словесните дуели на "студената война", а сриване на покрова, обявление за това, че световният лидер е световен престъпник, водещ човечеството към гибел или пълно закабалване. И това казва не Николай Стариков и не някой там публицист, а четвъртото лице на държавната власт в Русия. Всъщност с неговите думи говори Кремъл, Москва, Русия и целият незападен свят.

Логиката на това послание е пределно ясна: ние знаем, че вие със своята доларова колониална система пропадате в пропаст и се опитвате да разпалите голяма война, за да избегнете падение и още повече да закабалите човечеството. Ние ще се съпротивляваме на това с всички сили, но при това няма да се поддадем на провокации. Както и да не се изхитрявате в измислянето им.

"Какво пък, август едва започва. Но неговите първи събития - не напразно ухаят на дълбока политическа есен. Съдейки по всичко, изострянето се готви, но то - въобще не е първото от цяла поредица такива, случили се пред очите ни. Казват, предупреден - значи въоръжен. Уверен съм,, что не ще се поддадем и на тези провокации".

Човек с говор на питерски интелигент и профил на ястреб, Сергей Нарышкин фактически назова нещата с имената им и заяви, че времето на колонизаторите на XXI век неумолимо изтича, и светът е обречен на освобождение. Светът се готви да даде отпор на всеки опит на световният престъпник да пролее голяма кръв. И нека после той не смее да каже, че не са го предупреждавали.

Източник:  http://cont.ws/post/109157

Икономиките на западните страни очаква пълен крах„ който да се избегне е невъзможно

Източник: http://stockinfocus.ru/2015/08/03/ekonomiki-zapadnyx-stran-zhdyot-polnyj-krax-i-izbezhat-etogo-ne-udastsya/

В качество на предисловие. Всъщност Йон Хелевиг нищо особено не казва. Всички споменати факти са широко известни и лежат в открити источници. Друг въпрос, че лист, както е известно, е най-добре да бъде скрит в гората. Всяка икономика обикновено винаги е спрегната с кредити. На битово ниво това е «да заемеш няколко стотин до заплата». На корпоративно — кредити «овернайт» и разни други форми на оперативни заеми. Пари се заемат, пари се връщат, икономиката живее. Зад това премятане пред погледа не рядко се губи общата картина. Нея и показва Йон Хелвиг.
Друга работа, че неговата аналитика също привлича не особено много внимание. В това число и затова, че в запазване на случващото се неизменно са заинтересувани не само правителства и корпорации, но и большинството «обикновени граждани».
Никого от тях особено не интересува, откъде се вземат пари за добавки и дотации, за кредити, че и въобще парите, като сами по себе си. Вече отдавна заплатата се възприема не като еквивалент на количеството и качеството на труда, а се счита просто сума пари, която работодателят е длъжен да дава на работника ежемесечно. При това, от година на година тя трябва да расте, независимо от това, че обемът и характерът на работата, а и квалификацията на работника остават същите.

Това не значи, че във всичко са виновни само гражданите. На постоянност на ръста на потребление днес е заточена цялата икономическа система. По-високо търсене — по-широк пазар. По-широк пазар — по-голям приход. Следователно по-голяма печалба, данъчни постъпления, количество работни места и всичко останало. С една дума ръст на потреблението - това е хубаво.
Но зад кадър остават множество тревожни звънченца. Например, средната цена на мобилен телефон в нулевите години бе около сто долара. Средният потребител тогава купуваше нов телефон на 1,5 — 2 години. Условно казано, за това се харчеха 100 долара за 24 месеца или 4,16 долара на месец.
Днес среден мобилник струва 250 долара, а телефонът средно се сменя веднаж на 8 месеца. Т.е. разходите са 31,25 долара на месец. Те са се увеличили 7,5 пъти, а колко пъти за същия срок са нарастнали доходите? Два, максимум три?
Не само икономиката, цялото общество като цяло е привикнало да живее не по средствата си. Не обръщайки внимание на това, че разликата между фактически ниските доходи и високите разходи се излива в държавни дългове. Дори само за това, че дълговете на държавата е прието да се считат нещо такова, което до нас не се отнася.
Например украинците до сега не разбират, че натрупаните от Киев дългове в края на краищата все едно ще бъдат заплатени от техният джоб. Просто махалото ще се залюлее на другата страна. Нивото на потребление ще се спусне по-ниско от нивото на фактическите доходи, а разликата, вместо в спестявания, ще отиде в погасяване на натрупалите се кредити. В това отношение европейците с нищо не се отличават от украинците. Както впрочем и американците. От това изследването на Хелевиг и остава глас в пустиня. А напразно. Той говори по същество. Със статистически цифри може да се играе дълго. Като в този мултфилм, където за една и съща не даваща мляко крава едновременно се говори и като — че ние мляко не сме видели засега — и като — не можеш я издои за ден, ще ти капне ръката. И това и другото са истина, но усещанията са различни.
Същото и с европейската икономика. Тя е прегрята. По-точно, във нея вече започна разрушение на елементите на самият котел. Процесът засега се удаваше да бъде маскиран с различни хитрини. Но сега резервите за маскировка вървят на изчерпване.
Всъщност, днешната криза на еврозоната, това не просто е история за гърците, това вече е системна криза на цялата европейска икономика, а по-точно — целият западен икономически модел. У болестта съществува само един вариант за решение. Трябва да се снижи потреблението.
Не, не просто за седмица — две да се седне на млечно-кисела диета, а да се мине на кисело мляко като единствен продукт съвсем. При това киселото мляко в този случай не е кой знае колко силно утриран образ. Мащабите за минимално необходимото съкращение са нагледно видни на примера с мобилният телефон.
Харесва ли се някому или не, но съкращението все едно ще се случи. Разликата е само в това — как именно: чрез, макар и твърдо, но общо управляемо кацане, или във вид на катастрофа. Ибо да се нарастват дългове вечно не може. Впрочем, давам думата на автора.

Реален ВВП в Eвросъюза и САЩ

Йон Хелевиг е известен бизнесмен, обществен деятел и политически аналитик от Финландия, който вече повече от 20 години работи в Русия, написа много любопитна статия. В нея авторът доказва, че западните икономики не са расли въобще за последните десетилетия, а просто масово са натрупвали дългове.
С такова ниво натрупал се дълг това положение не може да продължава дълго и ще доведе до катастрофически последствия. При подобно развитие на събитията икономиките на западните страни чака пълен и, което е главното и опасното за Запада, скорощен крах.
Либералните икономисти обикновено по време на разговор за държавният дълг на САЩ и целият Запад се усмихват и говорят, че размерът на дълга няма значение. И колкото и той да не би бил голям, в това няма нищо страшно.
Така ли е това? През 2001 година държавният дълг на САЩ бе около $2 трлн, днес през 2014 приближава $18 трлн. (В момента - 18 трлн, 331 млрд - http://www.usdebtclock.org/ - бел.пр.)
Е, няма ли разлика между цифрите? Представете си предприятие, производството на продукция на което не расте, а дългът се е увеличил 9 пъти и практически се е изравнил със стойността на произвежданата от предприятито продукция? Това нормално ли е? А у САЩ е именно така.
А нали освен държавният дълг на САЩ ги има и дълговете на ВСИЧКИ «развити» страни. Пред всички е Япония, чийто дълг е равен на 200% БВП.
«Огромни нови дългове скриват години отрицателен ръст на БВП в EC и САЩ».

Ключовата задача на това изследване — да се изяви реалният ръст на БВП след учет на ефекта на ръст на националната икономика заради ръста на държавният дълг. В днешно време съществува крепко наложила се практика да се коригират показателите за БВП в съответствие с показателите за инфлация, в резултат на което се определя така нареченият «реален ръст на БВП».
Отчитайки това обстоятелство, ще е напълно естествено също да се прилага този метод в коригиране показателите на ръст на БВП очистени от влияние ръста на нови заеми, което и е длъжно да даде като резултат показатели за «ръста на реалният БВП с изваждане на дълга». Ние предполагаме, че това е новаторско изследване, тъй като не ни е известно, повдигали ли са икономистите някога този въпрос. Също не ни е известно този проблем някога да се е обсъждал сред учените и аналитиците. Очевидно, че проблемът на държавните заеми широко се обсъжда, но тук говорим за корекция на БВП за сметка изваждането на държавният дълг.
Изследането изяви, че западните страни са загубили способност да обеспечават ръст на своите икономики. Всичко, което им е останало — това е способност да нарастват дълговете си. За сметка масирано натрупване на нови дългове те са способни да създават видимост за вял ръст, или зависнал около нулевата отметка.
Ако всички тези огромни заеми се насочваха в инвестиции, то нищо лошо в това не би имало. Но това не е така — получените средства се насочват на покриване на загубите в националните икономики, и по същество, се изхарчват за поддържане нивото на потребление, което тези страни в действителност не могат да си позволят.
Западните страни се държат като наследници на аристократическо състояние през XIX век, година след година заемайки средства в дълг, за да си обезпечат предишният начин на живот, докато тяхното състояние безжалостно се изтощава.
Рано или късно аристократът-разточител ще бъде принуден да се сблъска с реалността: да разпродаде останалото му имущество, за да покрие взисканията на кредиторите, а също да си потърси жилище по джоба и по-здраво да затегне колана. Така неизбежно европейските страни и САЩ ще са принудени да снизят излишното ниво на потребление.
Но засега те отлагат момента на окончателен разчет по новите дългове като алкоголик, който станал сутрин, първо посяга към бутилката, за да отсрочи момента на изтрезвяване. В случая с ЕС и САЩ става дума за дългов запой с продължителност десетилетие.
За последното десетилетие ситуацията се усложни, но драматическият завой към по-зле ­- или по-правилно да се каже — към катастрофа, се случи в началото на световната финансова криза през 2008 г.
На графика 1 са отразени шокиращи показатели, характеризиращи фактически провал на икономиките на западните страни през 2009 — 2013 г. В него е отразена динамиката на приръста на реалният БВП в различни страни за 2005 — 2013 г. Както се вижда от графиката, за този период Русия е могла да обезпечи приръст на реалният БВП, докато западните страни все по-дълбоко и по-дълбоко са затъвали в дългове. За периода 2005 — 2013 г. акумулираният ръст на икономиката на Русия състави 147%, докато акумулираните загуби на западните страни нарастнаха от 16,5% (Германия) до 58% (САЩ). В случая с Русия показателят на темповете на приръст на реалният БВП с изваждане на заемите също се коригира, за да се внесе поправка на грешка в изчислението, свързана с прилагането от Росстат на неправилен дефлатор на БВП.
Вече обсъждахме систематическата недооценка на темповете на приръст на БВП на Русия заради използването на неправилен дефлятор на БВП в Изследването на Awara Group «Влияние данъчните реформи на Путин за периода 2000 — 2012 г. върху изменение постъпленията в консолидираният бюджет и БВП».

На графика 2 е показан приръста на реалният БВП с изваждане приръста на дълга (след изваждане показателя за ръста на държавния дълг от показателя за БВП).
Ако извадим дълговете, то ще видим реалният мащаб на провал на икономиката на Испания — минус 56,3%, това е ужасяващ показател. Ако използваме общоприетата официална методика на разчет на темповете на приръст на БВП (без изваждане приръста на дълга), то се получава само минус 6,7%.

Както показва проведеният анализ, за разлика от кономиките на западните страни, даже по тези показатели ръстът на икономиката на Русия е достатъчн здрав и не е обусловен от ръст на дълга.
В действителност Русия демонстрира забележимо положително съотношение на тези показатели: темпото на приръст на БВП превишават темповете на ръст на дълга 14 пъти (1400%). Поразително. Този показател поразява още повече, ако го сравним с аналогичният показател за западните страни, потънали в ямата на нови дългове.
На графика 3 е показано, доколко акумулираните дългове в западните страни превишават официалният показател на темпа ръст на БВП. За периода 2004 — 2013 г. безусловен лидер в ръста на дългово бреме стават САЩ — добавили към него $9,8 трлн долара (7 трлн евро, както е показано на графика). За този период ръстът на държавният дълг в САЩ е превишил ръста на БВП 5 пъти (500%). На графика 4 това е показано чрез сравнение съотношението между темповете на ръст на дълга и темповете на приръст  на БВП. Сравнението на темповете на ръст на дълга по отношение към темповете на приръста на БВП показва, че у Великобритания, страна натрупала най-големият нов дълг по отношение към приръста на БВП, съотношението на размера на нов дълг към показателя приръст на БВП е 9 към 1.
С други думи, размерът на новият дълг на Великобритания е 900% от приръста на БВП. Но и другите западни страни, в по-малка степен Германия, станали предмет на нашето изследване, са в тежко положение, докато ръстът на дълга в Русия е едва малка част от приръста на БВП.


Указаните показатели се коректират с отчет влиянието величината на държавният дълг (съвокупният държавен дълг), но ситуацията изглежда още по-застрашаваща, ако приемем под внимание ефекта на влияние на частните заеми на показателите на БВП. Новите дългове на корпорациите и домакинствата като минимум удвоиха частните заеми в болшинството западни страни, започвайки от 1996 година (графика 5).

Разглеждайки тези показатели, достигнахме до очевидни изводи, че в реалност Западните икономики не са расли въобще за последните десетилетия, а по-скоро те просто масово са натрупвали дългове.
С такова ниво натрупан дълг това положение не може да продължава дълго. Съществува реален риск, че този дългови блъф ще бъде разкрит по-скоро рано, отколкото късно и ще срине нивото на БВП на Западните икономики до това ниво, което те могат да поддържат без нови заеми. Но в този случай те не ще могат да обезпечават покритие на старите заеми, което ще доведе до катастрофически последствия.
В своя анализ не включихме Япония и Китай заради сложности свързани с намиране на надеждни статистически данни. Сблъскахме се с проблем от частична информация, която не обхваща всички съответни периоди, проблем на несъпоставимост на данните по извадки, които изучавахме, а също проблем на неточност при пресмятане на входните данни в евро.
Уверени сме, че крупните изследователски фирми могат да преодолеят тези проблеми, за които нашите ресурси се оказаха недостатъчни. Съжаляваме, че ни се наложи да изключим Китай и Япония от този отчет, защото Япония е страна, с още по-проблемен приръст на БВП за сметка увеличение на дълга. Съотношението на нейният държавен дълг към БВП превишава 200%, и затова примерът би бил показателен за нашите цели.
По същество, Япония живее не по средствата си от началото на 1990-те г. Но при това някои от най-ирационалните западни аналитици се стремят да представят Япония като пример за подражание, твърейки, че щом  Япония е могла да нараства дълговете си в течение на 25 години, то и всички западни страни могат да постъпва точно така в обозримо бъдеще.
Те не са в състояние да разберат, че в миналото Япония бе единствената страна в света, която можеше да си позволи да съществува при такова непомерно ниво на дълга. Япония винаги се е ползвала от съществена поддръжка от западните страни и затова можеше да си позволи да продължава подобна практика. И не в по-малка степен това се правеше по политически съображения. Още едно съществено съображение против представата, че западните страни биха могли да продължават да нарастват дълговете си, е че от началото на 1990-те г. западните страни започнаха бързо да губят своята икономическа хегемония: започна да се снижава тяхната дял в обема световна търговия и глобалният БВП. За това писах в своята скорощна статия под название «Залезът на Запада».
Значимостта на Запада по отношение към останалият свят бързо се съкращава. Това може да се демонстрира чрез сравнение показателите за БВП на западните страни-членове на «голямата седморка» (G7) (САЩ, Япония, Германия, Франция, Великобритания, Италия и Канада) с показателите на БВП на днешните развиващи се страни.
През 1990 година съвокупният БВП на страните-членове на «голямата седморка» значително превишаваше съвокупният БВП на днешните седем развиващи се страни: Китай, Индия, Русия, Бразилия, Индонезия, Мексико и Южна Корея (които необезателно са единен политически блок).
През 1990 г. съвокупният БВП на страните-членове на «голямата седморка» (G7) бе $14,4 трлн, а съвокупният БВП на седемте развиващи се страни — $2,3 трлн. Но към 2013 г. ситуацията кардинално се измени: съвокупният БВП на страните-членове от «голямата седморка» (G7) бе 32 трлн долара, а съвокупният БВП на седемте развиващи се страни — $35 трлн. (графика 6).

Предвид постоянният ръст на делът на развиващите се страни в световната икономикя става очевидно, че западните страни не могат да получават достатъчно печалба от световната търговия, за да обслужват натрупаните дългове.
В днешно време западните страни извличат полза от това, че останалият свят все още се доверява на техните валути и ги използва в качество на резервни. По същество, доларът на САЩ и еврото използват приемущества на монополният си статус.
Именно това позволява на западните страни да получат достъп до евтини дългови облигации и да стимулират своите национални икономики за сметка на монетарна политика, провеждана от централните банки (програмата за така наричано «количествено смекчение» или, с други думи, «пускане на печатната машина»).
Но рискът е в това, че при задълбочаващата се дългова ситуация и съкращаващият се дял в световната икономика те не ще могат да се възползват от тези приемущества, вероятно вече в обозримо бъдеще. А след това ще последва рязко поскъпване на заемите и ръст на инфлацията, преминаващ в края на краищата в хиперинфлация.
При този сценарии на развитие на събитията, който аз считам за неизбежен в близките 5-10 години, икономиките на западните страни чака пълен крах.
Проблемът е в това, че да се избегне такова развитие на събитията не е възможно, защото западните страни завинаги загубиха конкурентните си приемущества като икономически държави. (Процесът е естествен в течение циклите на Кондратиев, свързани със смяна на технологическият уклад, виж статията на акад. Глазьев За какво и е на Америка майдан
- бел.пр.) В крайна сметка те ще са принудени да се свият до ниво, съответно нивото на техните ресурси и население. (За това писах в гореуказаната статия - бел. авт.).
Но управляващият западен елит, както изглежда, не се стреми да погледне реалността в очите. Той се опитва да поддържа видимост на процъвтяване, постоянно нараствайки все нови и нови дългове, докато още е в състояние да го прави.
Политическите партии на Запад, по същество, са се превърнали в машини за броене на гласове и са загрижени само от това как да победят на следващите избори. За това те продължават да подкупват електората с нови и нови дългове, стимулирайки така своите национални икономики.
Но да се обърне тази историческа вълна вече не е възможно. В крайна сметка, западните страни ще разпилеят своето наследство, както това направиха аристократите-разточители в миналото».

Автори: Александър Заполскис, Йон Хелевиг