И към това цялата същност е в това, че възръстни не съществуват…
Андре Малро
В края на краищата смъртта винаги се оказва победител. И. В. Сталин
От незапомнени времена политиката преследва едни и същи цели. Тези цели не
зависят нито от времето, нито от мястото. Новият век променя само фамилиите и
имената на държавните деятели, и още като слънчеви зайчета танцуват насам-натам границите на страни и империи. Стават изменения в социалния
строй, в декларирамите ценности, в отношенията към човешките слабости и
пороци. Нови герои водят народите към нови свершения. Сменят се
династии, исчезват и се появяват градове, растат мегаполиси. Сменят се
гербове и знамена, кокарди и символи, цвят и кройка на военната форма, пагони
изчезват от раменете, за да се появят отново там. Въвеждат се нови валути,
рушат се цели икономики, бушуват военни конфликти. Всички тези събытия
постепенно отиват в миналото, за да станат повод за ожесточени
сражения за трактовка на историята. Но целите на държавните мъже от всички
времена, всички страни и всички континенти остават неизменни. Знанието на тези
цели и способите за тяхното достигане и съставят това главно, което трябва да
владее умовете на новите поколения политици. Именно затова и е нужно да се изучава
историята – нали и преди сто, и преди петстотин години се е водила една и съща
борба. Главна и единствена същност на световната политика – това е борба за
ресурси и за контрол над тях. Всичко останало са – само методи и форми на тази
безкрайна и непримирима война.
На нашата планета се разиграва
шахматна партия, която няма начало и край. Тя е поделена на хиляди
периоди, етапи и ходове. А виж играчите винаги са далеч по-малко, отколкото
зрителите на трибуните. Във времената на Наполеон това са били шест държави:
Русия, Англия, Франция, Австрия, Прусия и Турция. След сто години, преди
Първата световна война, сътбите на света отново вършат същите шест държави: Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Турция. След разгрома на Хитлер противостоянието върви практически само между СССР и
САЩ плюс Великобритания. След няколко десетилетия като самостоятелен
играч излезе Китай. В съвременния свят играчите са четири: все така САЩ заедно с Великобритания, Европа во главе с Германия и Франция, Русия
и Китай. Времето върви, минават столетия, но количеството играчи рядко
превишава броя пръсти на едната ръка. Но нали страни, блокове и съюзи са далеч повече? Разбира се повече. Но не трябва да бъркаме фигурите, поставени на
шахматната дъска, и гросмайстора, който играе с тях. Зад световната
политическа шахматна дъска винаги има няколко играчи, а на нея –
огромна маса фигури и пешки. Статистите и масовката заемат немалка част от
сцената, но още повече е публиката в зрителната зала.
Аналогията с
шахмата дава прекрасна възможност да се разбере същността на политиката.
Представете си класически шахмат – бели и черни. Могат ли белите да се
помирят с черните и заедно да освояват шахматната дъска? Очевидно, че това е невъзможно. Не затова, защото някой това не иска по причина своят
особен безчовечен морал или отсътствие на съвест. Мирното
съсъществуване на бели и черни на шахматната дъске противоречи на правилата на
играта. А сега добавете към цветовата палитра на шахмата още два-три цвята.
Способни ли са четири-пет разни сили мирно да поделят дъската на сектори на
влияние, не сблъсквайки се и не враждувайки? Не. Те ще формират
коалиции, конфликтуват и сключват мир в зависимост от ситуацията. И тази партия няма да има край. Което и наблюдаваме много столетия на нашата
планета.
Но все пак може ли да се примирят белите и черните? Може. Има такъв вариант. Това е пълн предаване на позициите от една от страните под
одобрителните възгласи на другата. Черните започват и печелят, защото
белите отстъпват по цялата линия на съприкосновение. Ето такава партия нищо ли не
напомня? Това е триумфа на Перестройката, която ни устрои Горбачов. Тя засегна едва зоните на влияние на Русия, която любимият на Запад Горби просто
предаде под контрол на Вашингтон и Брюксел. Нашите фигури някак
незабелязано се оказаха «изядени». Цели отрасли от икономиката, флота, армията,
съюзници, идеи за патриотизъм и любов към Родината – ние се лишихме от всичко това. В
различна степен и в различни срокове, но процесът вървеше неумолимо и неотклонно. И
неизбежно. Когато партия шахмат става партия в поддаване,
друг резултат и не може да има. Нали отстъпва само един играч. Вторият
аплодира, тупа по рамото, дава премии за мир, нарича «велик
немец» този, който напълно унищожава една от страните във вечния световен
шахмат. Връх на противоестествената и самоубийствена партия в шахматно
поддаване стана разрушението на Съветският Съюз. Закономерно е и това, че
Горбачов се обиди на Елцин не за самите Беловежки съглашения, а за това,
че Борис Николаевич пръв доложи за тях, тоест за унищожението на СССР на
президента на САЩ Джордж Буш. Унищожилият само за шест години колосално
геополитическо наследство генсек и президент искаше да направи това лично. Мисля че и въпроси защо в чест на 80-летието на Горбачов организираха
грандиозен празник в Лондон повече няма у никого…
Но нали светът след развала на СССР стана по-безопасен! Така обикновено говорят тези, които не желаят да се съгласят с очевидното. Нали по-рано стояхме на прага на ядрена война, а
благодаря Горбачов тази опасност е отстранена! Ой ли? Точно? Кой със пълна
отговорност може да каже, че през 1983 год гражданин на Съветският
Съюз се е чувствал по-малко защитен от възможността от война, отколкото през 2013
год гражданин на Русия, Белорусия или Украйна? За други заплахи дори не става дума. Нито престъпност, нито наркотици, нито локални конфликти, нито икономически потресения сега не слагаме в сметката. Просто заплахата от
война за нашата страна – стана ли тя по-малка? И можем ли да твърдим,
че това предаване на позициите ни даде гаранция за мирно небе над главите в някаква по-продължителна перспектива? Историяте ни учи на две неща. 1. Политиката на всички страни се осъществлява винаги за техните собствени интереси и никога за интереси чужди. 2.
Военната слабост никога не е била залог за безопасност, а напротив,
винаги е била притегателен фактор за потенциалния агресор.
Искаш да бъдеш свободен, искаш безопасност – бъди силен. Всичко е пределно
просто. Но защо ние все за политиката, че за историята? А се договорихме да
говорим за геополитика. В какво е разликата? И що за дисциплина е това –
геополитика? Самото название говори, че тук са съединени две понятия –
политика и география. Както някога бе казал Наполеон, географията – това е
присъда. И е бил абсолютно прав. Но за истинско разбиране на
геополитиката е необходимо да се добави още една съставна – историята. Ето
тогава всичко ще си застане на мястото. И така, нека не ми се обидят
професионалните геополитици. Геополитика = политика + история + география.
Порядъкът на
важност е именно такъв: не знаейки география още може повече или по-малко
успешно да се действа, а без разбиране принципите на световната политика и
история в тази сфера успехът е практически невъзможен. Като в хокея – не
умеейки да се пързаляш на кънки в този спорт нямаш място; без защитно
оборудване е голяма вероятността от травма; а без стик да се играе може, макар и резултатът от такава игра е съмнителен. Най-добре във форма и в шлем, добре пързаляйки се и имайки стик с извивка в нужната страна. В нашият случай –
нужно е да се разбира политиката, да се изучи историята и знае географията.
Така
че добре дошли в геополитиката! С какво за нас тя е интересна? С това, че
има приложно значение. И аз сега говоря не за необходимостта от изучаване на тази дисциплина от бъдещите монарси, президенти, премиери,
депутати, пълководци. Не, става дума за това че геополитиката днес е
способна да отвори очите на хората, които самостоятелно да сторят това по
различни причини не могат. Хората, които се намират в плен на илюзии или
неверия. Комуто недостатък знания или щори в съзнанието пречат
по новому да се погледне на обкръжаващият свят. Причината не е важна, главното е – да се
отворят очи и разбере, че всичко около нас случващо се е производна
от политическите решения на политиците. Които се ръководят в тяхното вземане от каноните на геополитиката. (Длъжен съм да вметна бележка за българският читател - що се отнася до българските политици те най-вече се ръководят от каноните на собствения джоб и собственото обогатяване, а после, ако това не противоречи на първото - то и от геополитиката. Така останалите страни, водени от собствените си интереси срещу малко подкупче могат да осигурят техните интереси с ръцете на българските политици - бел.пр.) Искате да разбирате решенията – нужно е да знаете
мотивите и правилата за тяхното вземане.
Какво обикновено днес говорят
руските западници (тоест либералите), за които вселената се върти около Вашингтон, Брюксел и Лондон? «Твърдението, че Запад се
интересува от Русия – това е пълна глупост». Няма той, Запада, никакво дело
до нашата страна. Освен много иска той, сърдечния, да вижда Русия
силна и демократическа.
Без корупция иска да я вижда Запада,
без престъпност и лоши пътища. И няма у Запада и никога не е имало
никаква стратегия за обкръжение и отслабване на Русия. А разполагането на ПРО около
нашите граници – това е само необходимост от борба. С иранските ракети. Нека тях още да ги няма и е непонятно кога у Техеран те ще могат да се появят. Но нали някога ще могат. И затова трябва отрано да се разположат ракети против
иранските засега не съществуващи ракети… в Полша и Румъния. Тоест редом с
Русия, но при това самата Русия американците въобще не интересува.
Слушали ли сте
такова? Това е тяхна стара любима «плоча». Та така знанието на основите на
геополитиката не оставя от тези тезиси камък върху камък. Работата е там, че
геополитиката – това е абсолютно, на сто процента западна наука.
Руски
геополитици е имало малко, и решаващо влияние на формиране на тази
дисциплина те не са оказали. Създават геополитиката англосаксите, после
французите и немците малко я отшлифоват, а руските мислители създава
евразийството. От чисто геополитическите теоретици от руската школа отделно искам да отбележа генерал Едрихин (Вандам), който в навечерието на Първата световна описал печалната участ на Русия, ако тя се сражава на
страна на своите геополитически врагове – англичаните. Сред практиците –
Петър Велики и Екатерина Велика, Сталин, частично Ленин и даже
Брежнев.
Тоест у нас или гениален политик – и тогава в
страната има полет и процъвтяване, или откровено слаб (Горбачов или Хрушчов)
– и тогава последствията са сродни на катастрофа. А «от другата страна на барикадите» основно здрави середняци, крайно рядко замесени с умници. Затова и
слабаци практически няма.
Политиката се е родила не вчера, и заедно с нея е възникнала геополитиката. Необходимостта някак да се
систематизират знанията и, което е далеч по-важно, получи разбиране на връзката на политическите действия към конкретни географически условия и
точки се е усещала отдавна. Но геополитиката се е появила на бял свят не много
бързо. Много векове политиците са действали «опипом», разбирайки няколко
основни постулати. 1. Ресурсите винаги са ограничени. 2. Ако ресурсите не контролират белите, значи тези ресурси ще са в
распореждане на черните (или други цветове в спектъра от четири-пет-шест
играчи, които ги има винаги). Ничии ресурси не съществуват. 3.
Задачата на всеки играч – съхранявайки контрол над имащите се у него
ресурси, да се опита да вземе под контрол чужди ресурси и ги застави да
работят за него. 4. Съществуват географски точки, които са ключови за достигане на горните резултати.
Да ме
простят професионалните геополитици – тази книга не е за вас,
уважаеми. Тя е за тези, които с геополитиката засега не са запознати. За тези, които правят в нея първите си стъпки. А затова ние ще постъпим не съвсем обичайно – не ще бъдем дълго и скучно говорим за теорията, а буквално веднага ще преминем
към практиката, където нейните закономерности ще бъдат по-понятни. Всеки ще може да
реши сам, иска ли да копне по-дълбоко и малко по-широко. Но все пак
няколко най-основни геополитически термини е нужно да се знаят.
Същността на
геополитиката е в противопоставянето на две начала: Море и Суша.
Две цивилизации, два принципа на битието. Сушата и Морето постоянно се борят един с
друг. Положението определя целите, то също определя средствата.
Цивилизацията на Морето строи флот и се занимава с морска търговия, цивилизацията на
Сушата се разширява по сухопътен начин. Задачата на Сушата – да не даде на Морето да я блокира, вземе под контрол прибрежните зони и сама да излезе до Световния океан. Задачата на Морето – да затвори на Сушата достъп до морските простори,
да подчини на свое влияние прибрежните зони и разсичайки на части
постепенно да погълне Сушата. Сухопътната цивилизация е силна с армия, морската
– с флот. За да се побеждава противника, нужно е да не му се дава да развива
флот или силна армия, в зависимост от положението. А нали играчи на
планетата не са двама, те са повече. Да се бориш с чужди ръце, да се сдавят две Суши или
две Морета между себе си – това вече е приложна част от геополитиката.
Сега е точно време да си спомним защо геополитиката е така добра за извеждане на
чисто на либералите-западници. В книгите на западните геополитици става дума за необходимостта от борба, ослабване и унищожение на цивилизацията на Сушата, защото съвременната западна геополитика се олицетворява с
цивилизацията на Морето. Малко е че геополитиката са измислили англосаксите, малко е, че в нея става дума за пряко и неизбежно стълкновение на Суша и Море,
та още и един от класиците на геополитиката е говорил това, имайки предвид именно
Русия! Хелфорд Дж. Маккиндер въвел понятието Heartland – «Централна земя», сърцевина на континента. Иначе казано, Русия е най- «сухопътна Суша» от всички имащи се.
Маккиндер наричал безкрайните руски простори «Географска Ос на
Историята». Тоест цялата история се върти около нас. «От стратегическа гледна
точка Русия е самостоятелна териториална структура,
чиято безопасност и суверенност са тъждествени на безопасност и
суверенност на целият континент. Това не може да се каже за нито една друга голяма евразийска държава: нито за Китай, нито за Германия, нито за Франция, нито за Индия… Само Русия може да излиза от името на Heartland с пълно
геополитическо основание. Само нейните стратегически интереси не просто са
близки до интересите на континента, но са им строго тъждествени» .
Стоял
у изворите на създаването на геополитиката Маккиндер признавал водещата
стратегическа роля на Русия. Той писал: «Русия заема в цял свят толкова централна стратегически позиция, както Германия по отношение на
Европа. Тя може да осъществява нападения във всички страни и да се подлага на нападения от всички страни, освен север. Пълното развитие на нейните железопътни
възможности е дело на времето…» Изходя от това Маккиндер считал, че
главна задача на англосаксонската геополитика е недопускане
образуване на стратегически континентален съюз около
«географската ос на историята» (Русия). Следователно, стратегията на силите на
«външният полумесец» се състои в това, да откъсва максимално
количество брегови пространства от Heartland и ги поставя под влияние на
«островната цивилизация».
Изводът от всичко гореказано е прост, но
неутешителен: нас никога не ще оставят в покой. Просто затова, че ние,
изходя от географските реалии – това е центърът на Евразия, центърът на цивилизацията на
Сушата. Ние, говорейки на шахматен език, сме белият цар, и черните не ще се спрат, докато не поставят мат, докато не ни вкарат в ъгъл. Докато те не вземат под контрол полетата, на които по-рано са стояли нашите офицери,
пешки и коне, тяхното окончателно тържество е невъзможно. Затова те отново и отново ще опитват да ни бодат и дробят, да унищожават нашата държавност. Нищо лично, само геополитика.
А и
въобще, може ли някой да назве време, когато западните «приятели»
действително не са се довличили на нашите простори, оставили ни да «загиваме» в своето
«варварство»? Не, все се натискат да «просветят» русите. От псетата-рицари от
Ливонския орден, носещи на православните «светлината» на католицизма, до днешните «небесни» еврокомисари, настойчиво заставящи да се провеждат
гей-паради и признават еднополовите бракове. Уверен съм, че мнозина от нас са се
замисляли за причините за няккаква патологическа нелюбов на Запада към Русия.
Нелюбов – това е още меко казано. Та геополитиката дава на този
въпрос изчерпателен отговор. Ние – сме друга цивилизация.
Ние – сме
Руска Цивилизация на Сушата. Оттук нашият консерватизъм, нашето неприемане на
промени, които така силно са дразнели всички отечествени реформатори и
революционери. Морето е изменчиво, в същото време Морето е еднакво и
огромно. Каква разлика къде ще живееш? Ето ви и лекотата на преместване на западният жител. Сушата – тя навсякъде е различна, тя се променя крайно бавно. Сушата и
Морето – във всичко са антиподи.
Периодически в тази книга ще гледаме картата, за да разберем разстановката на силите, нали геополитиката е тясно
свързана с географията. Но ако държавните граници се менят, то за
последните хиляда години никакви тектонически премествания на световната карта не са се случили. Старите континенти никъде не са се провалили, нови не са се появили. А
тези, които са «намерили и открили» европейците, та те всъщност са били там винаги.
Словосъчетанието «откриване на Америка» звучи много по детски. Детето
искрено се удивява, че до неговото раждане въобще нещо е съществувало. На него му е
сложно да разбере, че мирозданието е започнало не с неговият първи вик. Така и
европейците – открили Америка, като че тя от някого се е скрила или загубила.
Поглед на картата ще помогне да разберем смисълът на борбата,
който обикновено ни убягва. Ето само един пример. Колко
републики имаше в СССР? Младежта точно не знае, по-старите ще кажат веднага: петнадесет. Днес това са все независими държави.
Много от тях заемат стратегическо положение, но геополитическо
положение – не всички. А кои? Искате да разберете – спомнете си, кои части от
Съветският Съюз Запад веднага прие в НАТО, за да ги «прикрие» и
напълно подчини на своето влияние. Само трите Прибалтийски страни:
Литва, Латвия, Естония. Защо? Защото това е прибрежна зона, от
която Морето трябва да изтласква Сушата. Сушата – това сме ние, читателю. Още по-точно
– това сте вие.
И каквито и да не бяха възгледите на политиката, нашите
геополитически «приятели» неотклонно ще ни изтласкват, по-точно – ВАС,
читателю, от прибрежната зона.
Петър Велики «просичал прозорец» в Европу нали не само в Петербург, отначало този «прозорец просичат» в Прибалтика.
Рига и Талин стават руски градове през XVIII век, превръщайки се в бази на
нашият флот. В рамките на тази книга ние още подробно ще разгледаме историята на
действията на Петър I, затова няма точно сега твърде да се задълбаваме в нея.
Латвия и Естония и в по-малка степен Литва – това е изход на Сушата към крайбрежието на
Балтийско море. Което, съгласно каноните на геополитиката, Морето не може да допусне. И именно прибалтийските части от Руската империя незабавно
признават независими от Русия, при това и през 1991-а, и през 1918 години.
Бързо и веднага. Не признавайки нито Деникин, нито Колчак, нито Ленин. А като как Литва?
В Литва също има първокласно пристанище. Вярно… немско.
Клайпеда – така то се нарича днес. А по-рано, до поражението на Германия в
Първата световна този град се именува Мемел. И е бил най-северният
немски град. Между впрочем, историята на Мемел-Клайпеда за изучаващите
геополитика има твърде важно значение, затова ще я разгледаме
обстоятелно. Победителите в Първата световна, англичани, французи плюс
американци, и са били (а и сега са) цивилизация на Морето.
Някога Франция оспорвала у Британия палмата на първенството и играла в ролята на
Суша, но после влязла във фарватера на англосаксонската политика и сама станала
част от Морето. Та победителите, сблъскали помежду им Русия и
Германия, две велики сухопътни държави, след войната незабавно започнали да
кроят картата на Европя по геополитически шаблони. Всички изходи към море или, по-точно казано, тяхно максимално възможно количество за русите и немците са
били прекрити. Как? Много просто. Тези изходи дали на отново появили се
(Полша) или никога не съществували в историята на човечеството до това държави (Естония, Латвия) .
Възникналите от парчета от Русия и
Германия нови страни се ползвали в началото на ХХ век с такава
благосклонност на Запада, както и днешните осколки от СССР. На особена сметка
– прибрежните области, имащи портове и изход към Балтийско море. И
прибалтите за това се хващат. «На 11 януари 1923 год, възползвайки се от
отказа на Германия да продължава изплащането на репарации, правителството на Франция
въведе войски в Рурска област на Германия. Литовските правители решиха да не пропуснат шанса да захванат чуждо добро. На 13 януари литовските войски нахлуват на територията на Мемелски край и след два дни заемат града» .
Под
названием Клайпеда Мемел влиза в състава на Литва. Но радостта в Литва
не е дълга. Друг млад хищник, по-голям, точно така обласкан от Антантата,
решава да полови риба в мътна послевоенна вода. Работата е там, че столицата на
независима Литва – град Вилно, от гледна точка на поляците е съвсем полски град. Борбата между Полша и Литва за обладание на
Вилнюс продължава около четири години (1919–1923) в гореща форма и още няколко години в студена. Накрая, през 1927 год литовците неохотно се
съгласяват, че Вилно и Виленска област принадлежат на Полша . Така
продължава до 1939 година, когато СССР получава тези територии. Отначало
Виленска област влиза в състава на РСФСР, но след влизането на Литва в
състава на Съветският Съюз Сталин предава днешната литовска столица на Литва.
И градът започва да се нарича Вилнюс.
Прибалтийските държави – прибрежна зона, от която Морето трябва да изтласка Сушата –
бяха единствените територии от СССР, които Запад направи своя част и
прие в НАТО
С Мемел-Клайпеда историята е още по-интересна. На 22
март 1939 година Хитлер от борда на линкора «Дойчланд» изисква от Литва да
върне Мемел на Германия, което бива незабавно направено. Когато Литва се
съгласява, фюрерът приплува вече в немският порт Мемел, а не в литовската
Клайпеда, почти завършил с това «събиране на немските земи» . Оставал само Данциг и «полският коридор». С какво завърши това – вие знаете. На 1
септември 1939 год същият линкор «Дойчланд», пристигнал «с
дружеска визита» в Данциг, започна в упор да разстрелва полското военно
укрепление Вестерпляте.
А Мемел? Той, взет с щурм от
нашата армия, отново става Клайпеда и влиза в състава на Литовска ССР. Когато
Литва излиза от състава на Съюза, тя защо ли не връща на Русия
«подаръка от ненавистният сталински режим». Няма да питаме защо –
нали е ясно, че във великата геополитическа игра на двама (или повече)
изполини малките страни и народи не могат да бъдат независими
наблюдатели. Тяхната «независимост» – винаги е плод на договоренности на
свръхдържавите (като у Швейцария) или е обусловена от интереса на една от страните. Днешна «независима» Прибалтика има само един смисъл за съществуването си – да прегражда на Русия път към морето.
Вие чувате ли грохота на сриващите се камъни? Виждате ли облаците вдигнал се прах? Зад
които светът се старае да угадае фигурата на новият американски президент? Това бе рухналият Голям Светъл Американски мит. Мит за страна - огнище на
демокрация и образец за подражание, честност и безупречност на
политическата система на която сама дава основания да се бомбят всички тези, които
не са готови да се приближат до образеца по стандарти на демокрация. Митъ рухна - и вече не е важно кой ще победи в САЩ на 8-ми. Важно е друго: светът озадачено видя цялата задпределна корумпираност и вселенска подлост и
гнилост на американската политическа система, налагана на човечеството в
качеството си на еталон. Всичко тайно стана явно. Прави се оказаха съветските
комунисти, от своя политически гроб върнали на САЩ ответен удар. Цял свят сега разбра - Съветите не лъгаха, не преувеличаваха и не
се занимаваха с пропаганда, когато излагаха на показ цялата продажност и
лъжливост на системата на нагло господство на империализма на САЩ. Дотолкова нагъл,
че челюстта увисва от наглост.
Именно на Светлият
Американски мит стоят всички пети колони в другите страни на света. Вярата в
моралната императивност на Империята на Доброто подържаше дисидентите от СССР и
перестроечните активисти от ЦК на КПСС до миньорите от мината Засядько,
увлечено разрушаващи съветският социализъм с вяра, че цените ще са в рубли
като в СССР, а заплатата в долари, като в Америка. Вярата в Светлият
Американски мит лежи в основата на Символа на Вяра на руската либерална
интелигенция. Сега те осиротяха. Изпод тях избиха Катехизиса. Те са лишени от
Символа на Вяра. Не, те разбира се могат да продължават замаяно да дуднят
старите мантри, но либералният американоцентричен мит умря пред очите ни в течение на октомври 2016-а. Рухна, като кулите-близнаци.
След всичко, случило се с Клинтън, Америка няма ни най-малко право
да се занимава с изобличение на корупция в други страни. До мащабите на корупция
в САЩ всяка страна в света е много далеко. Всяка американоцентрична
антикорупционна риторика по други страни след "изборите" на Клинтън
неизбежно ще се натъкне на сарказъм и унищожителна ирония на масите. Клинтън
лиши своята агентура от оръжие. Тя уби авторитетът на САЩ като арбитър по
въпроса за корупцията. Сега САЩ са страна, в която корупционери управляват
институтите на държавата и нелегитимен президент с методи на
политически бандитизъм, задкулисен сговор и информационен терор
налага своята власт над обществото. САЩ стават образец на криминална държава. Криминалният елит на САЩ се държи като окупант в
собствената си държава.
Авторитетът на САЩ като арбитър е убит в корен. Това ще има колосални последствия в световните
политически процеси. Последствията ще се разгръщат постепенно
и ще запуснат лавината на обвал на ръководещият статус на САЩ. С една сила властта
не може да се удържи. Силата без авторитет - това е тирания. Сътбата на всички тирани е
недълговечна и печална. С една сила и страх дълго да се управлява не може.
Путин победи на изборите за американски президент.
Това, което устрои Путин на американският естаблишмент, иначе освен избиване да се нарече е невъзможно.
Външната
политика - без съмнение сфера на абсолютено путински триумф.
Вътрешната политика - отделна тема, а виж външната - безспорно негово
тържество. Путин унищожи моралната основа за притезания на Америка на
глобална власт изящно и плавно, постепенно усилвайки натиска. Бавно, с приспивна либерална риторика танцувайки около Америка, Путин стъпка след стъпка сриваше от американският партньор покровите на дрехите. При всяко
сриване на поредното сако или панталон, Путин с усмивка демонстрираше
ръце и ги разтваряше настрани - демек, не разбирам какво се случва... Докато
американският колос не обнажи пред цял свят немощното си старческо тяло,
увесено с кобури и ножници. Путин показа, че у Америка вече не и стига дъх за дълги схватки на тепиха. Путин дразнеше
демократите и издевателстваше над тях. Той просто ги избиваше със серии удари,
съчетавайки атаки срещу ИДИЛ в Алеппо и вхвърляния във Викиликс, игнор на Порошенко и
поддръжка на Донбас, нарастване на недоволството на елита на Европа и
строителство на моста в Крим, построяване на отношения с Китай и Турция и уреждане на сепаратен мир с Израел и Иран, и замота управляващите
демократи до пълно отъпяване и бяс. Яростта на Клинтън по отношение на
Русия няма граници защото Русия показа, че американският
орел е парцален и той не може да премине чертата, която му е нарисувал Путин.
Ибо зад чертата ще последва ядрен удар. Остана само демонстративно да се
движат войски и изригват проклятия в СМИ. Апотеоз на безсилието при пълно
обладание на силови превес - това е мъчение, което и на врага не ще пожелаеш. Това не е невроз, а истерика. Всички политически начинания на САЩ рухнаха заради
Русия. Страна с бюджет по-малък от бюджета на Пентагона. Има от какво да се стигне до бяс. Мордобоя на Обама в Украйна и Сирия завърши с овъргалване в калта на семейство Клинтън в предизборната кампания. Путин врътеше руля в избирателната
кампания в САЩ така нагло и смело, че Клинтън изпаднаха в ступор - те са
отвикнали даже от мисълта, че на тяхна територия такова въобще е възможно. Всички
планове на щаба и полетяха под откос и тя така и не можа да започне да води
своята игра. Нейната кампания бе срината. Вместо това да избира време и
място за удар по Тръмп, да бие с оттегляне и се усмихва тя през цялото време се зъбеше и оправдваше хвърляйки се на усмихващия се Путин като куче
на ограда. Путин я измъчи с компромати, както мечока мъчат с кучета.
Клинтън бе настигната неподготвена и така и не можа да дойде на себе си.
Когато
всички скрыти техники за противодействие престанаха да работят, в ход тръгна
открита силова сеч. Клинтън започна да убива опонентите на пачки и да
въвлича в нарушения на американските закони все по-широки кръгове, на
които се държи американската юстиция. Цял свят видя, че прехваленото
американско право е лъжя и мръсен договорняк, и всички управлява банален
подкуп и заплахи. Мнението на избирателите е игнорирано, законността е игнорирана, на страната е
наложен всъщност диктатор. От такава позиция САЩ много
трудно ще морализират и играят роля на съдия.
Мъст - блюдо, което поднасят студено.
Путин
мъстеше на Клинтън бавно и с наслаждение. Мъстеше за Сърбия и за Ирак, за
Украйна и Либия, за Болотна и Олимпиадата в Рио. Той разтягаше екзекуцията на
Клинтън, упивайки се от нейният бяс и демонстрирайки на цял свят нейното
нищожество. Авторитетът на Америка се топеше пред очите, като пролетен сняг. Това разбираха всички световни елити, започвайки от самата Клинтън и завършвайки с
премиер-министърът на Япония. Който за пръв път след атомната бомбардировка се
осмели да води с Русия преговори без съгласуване със САЩ.
Израелтяните въобще се зарегистрираха за жителство в приемната на Путин. И американците даже
не знаеха, за какво те там говорят.
Клинтън напирада
отмъсти. Тя преживява страшна ломка. Жаждата за реванш ще я застави да
направи грешки, които ще затегнат примката на шията и. Тя ще бърза да
докаже на света, че тя е силна - и ще попадне във всички клопки, грижливо поставени от усмихващият се Путин. Русия ще издържи и нов накат на
санкции, и ръст на дипломатическа истерика от САЩ и техните сателити, и опити за
оранжеви революции в Средна Азия и в Кавказ, и намеса в изборната кампания на Путин през 2018-а. Но след като настъплението на
Клинтън се изчерпа, а сама тя изпадне в депресия, ресурсите за давление
бъдат изчерпани, а недоволството на васалите достигне апогей, Русия ще
премине в настъпление. Както под Курск през 43-а. Както е известно, тогава след Курск бе Киев, после Варшава, после Берлин. Русия умее да чака с
началото на генералното настъпление. Наполеон е свидетел.
Угрозата за
Средна Азия ще доведе само до ръст на влиянието на Русия. Ради съхранение на
живота и властта местните бабаи ще забравят за "многовекторност" и ще се върнат в
лоното на влияние на Русия. В обмен на безопасност. После ще последва затяжен
крах на украинският проект. С една дума, Клинтън сама ще помогне на Путин да
събере СССР 2.0. И това ще и бъде особено обидно.
Но най-много ще и бъде обидно, когато Путин я награди с орден "За
заслуги пред Отечеството". И ще добави, че "нашите американски партньори някога изграха решаваща роля в развала на Съветският Съюз, и ето сега те измениха своето отношение към нас и станаха инициатори на процесите за неговото
възстановяване. Под друго име, но по същност еднакъв. За което ние сме готови да им
поставим паметник".
Излязлата в САЩ книга «Война с други средства» има подзаглавие «Геоикономика и държавност».
Авторите Р. Блеквил и Дж. Харис изхождат от това, че геополитическите войни в наше време се водят с икономически средства.
«Геоикономическата война» иска «нов подход към държавността», по-точно – към стратегии за нейното разрушение.
Ярък пример – Венецуела. Започвайки от 2014 година Саудитска Арабия изнесе на пазара евтин нефт.
Публицистът К. Мопен в статията «Възглавляемата от САЩ икономическа война, а не социализмът, разкъсва Венецуела на части»
отбелязва, че сривът на цените е дело не на КСА, а на САЩ. Последствията за Венецуела са
драматични. Опустошението на хазната доведе до съкращение на соцпрограмите, което
удари по населението. Агропредприятията, съществували на дотации на държавата се лишиха от поддръжка и спряха продукцията си.
Частните хранителни компании и фирмите-импортери на продоволствие надуха цените. Това накуп с американските санкции провокира криза. Подобна ситуация
възникна и в Бразилия след изкуственото сриване на нефтените цени. По
данни на СМИ, свалянето на президента Д. Русефф е организирано от ЦРУ в
кооперация с банкстерите от Уол-стрийт, представляващи финансовата
олигархия.
Заявената в Националната военна стратегия борба
«за международно лидерство» като цел на ВС на САЩ всъщност е
операция на глобокрацията под лъжливо знаме, а Пентагонът винаги стои на
стража интересите на най-големите корпорации.
Институт за благородни диктатори
Обзорникът от «Ню-Йорк таймс» Т. Фридман навремето забеляза: «Скритата ръка на пазара никога не действа без скрит юмрук. «Макдоналдс» не може да процъвтява без «МакДонъл Дъглас».
За армията на САЩ това означава унищожение на всяка държава, която заплашва
интересите на глобалните корпорации или представлява за тях интерес. Целта се
достига с различни способи – от открито военно вмешателство
(Югославия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия) до провеждане на тайни
операции (Украина, страните от Латинска Америка и АТР).
Поддръжката на
глобалната икономическа власт изисква повсеместно военно
присъствие, което се осигурява от обединената армия на Пентагона,
наречена от Буш-младши «нашата тотална сила».
В нея влизат
регулярни части, преди всичко спецназ, общо около 70 хиляди щика, действащи в над 80 страни. Още един компонент от тоталната
сила – армия от наемници, ЧВК.
По данни на американското списание
«Форин полиси», в Афганистан за Пентагона работят почти 29 хиляди
контрактници от частни военни компании, в Ирак такива са около осем хиляди.
Те извършват престъпления, за които Пентагонът не носи никаква отговорност.
Трета
съставна на тоталната сила станаха боеви ирегулярни формирования,
които Пентагонът създава, обучава и въоръжава – ислямисти (съкрушили
Либия и воюващи в Сирия), фашисти (движеща сила на преврата в Украйна),
контрабандисти, агенти на влияние, в това число от ангажираните НПО. Американската
стратегия за захват на планетарно лидерство се реализира чрез
провокиране на революции и преврати в глобален масщаб. Неудивително, че към путча в Турция се оказа причастен Пентагона.
Превратите
в страните от Латинска Америка се организират с помощта на агенти на влияние,
сред които има немалко випускници от Училища Америка – център, скриващ се
под завесата «Институт на Западното полушарие по сътрудничество в сферата на
безопасност». Той се издържа на пари от правителството на САЩ и е подготвил повече диктатори, отколкото всяко друго учебно заведение в света.
Джо Блеър, ръководител на подготовката в училището през периода 1986–1989 г, така описва същността на обучението:
«Доктрината,
която се преподаваше там се заключаваше в следното – ако ти е нужна
информация, използвай физическо насилие, незаконно задържане, заплахи към
членовете на семейството и убийство. Ако не можеш да получиш информацията, която
ти е нужна, ако не можеш да заставиш човека да замлъкне или да забраниш да прави това с което се занимава, убий го с помощта на един от твоите ескадрони на смъртта».
Независимо че по настояване на
обществеността ликвидацията на Института на Западното полушарие е включена в
избирателната платформа на Демократическата партия, едва ли може да чакаме, че това ще се случи. Курсът на бившата ръководителка на Държдепа Хилари Клинтън на твърда милитаризация на външната политика не оставя никакви илюзии по този повод.
Тя поддържаше войната в Ирак, бе един от главните
организатори на «арабската пролет», кървавата смяна на режима в Либия, войната в
Сирия и преврата в Хондурас.
През 2013-а Клинтън излезе с твърда критика на решението да не се бомби Сирия след операцията под лъжлив флаг – организираната провокация с химическа атака в предградие на
Дамаск.
Сигурен път към бедност
Кубинският икономист и журналист М. Йеп пише: «Венецуела
и Бразилия са сцени на нова форма на държавен преврат,
който обръща назад политическият календар на континента. А това
време в Аржентина твърдата ликвидация на демокрацията се насажда от
континенталните олигархии и хегемонистски сили на американският
империализъм, които искат да налагат техният модел на региона».
В какво се състои тя? В
кланово-мафиозен капитализъм, основан на подчинение на ръководството на страните на волята на корпорациите. Неин идеологически фундамент – неолиберализмът.
Важни
съставни на този модел американските експерти наричат глобалната пазарна икономика, дерегулиране, приватизация и свободна търговия. Държавата планомерно се изключва от икономиката, стремят се неговият отход от изпълнение на социалните задължения.
Лишеното от
поддръжка национално стопанство става плячка на корпорациите, на
свободната търговия на които пречат границите, собствеността и законите. Затова се прави всичко, за да се разруши държавността в глобален
мащаб.
Попътно глобократите подчиняват ресурсите и поставят под твърд контрол финансите, здравеопазването, образованието, СМИ и други
значими сфери на живот.
Неприемането на неолибералният икономически
модел от ръководството на някоя страна и неговият курс към суверенитет и
социална защита означава противодействие на волята на глобократите. На волнодумците организират държавен преврат и довеждат във властта неолиберали-пазарници.
Ще напомним,
преврата в Аржентина започна да се готви след като ръководството на
страната се отказа от неолиберализма в икономиката и новият курс даде
резултати: страната в икономическото си развитие стана трета на континента.
Но такова усилване на държавата не устройваше корпорациите. Затова на
власт доведоха яростният поборник за либерализация Маурисио Макри, който
по данни на портала WikiLeaks, още през 2007 год е предложил своите услуги на
американското посолство в Буенос-Айрес. Той активно поддържал крупният
бизнес, и корпорациите направиха ставка на идеалният разрушител на държавата. След избирането му ("избиране" да се постави в кавички - бел.пр.) Макри заяви, че ще върне Аржентина «в света»,
тоест под гнета на САЩ, в оковите на неолибералната икономика.
През 1974 год международният банкер, член на Тристранната комисия и Съветът по международни отношения Ричард Гарднер във фундаменталната статия «Твърдият път към световен порядък», публикувана в списание Foreign Affairs, описа всеобемащата стратегия за установяване на новият световен порядък.
«Кратко казано, зданието… ще се строи отдолу нагоре повече, отколкото отгоре надолу.
Всичко това външно ще изглежда като голяма бъркотия, но лъжливата
маневра около държавният суверенитет, разрушаем част след
част, ще завърши делото много по-ефективно, отколкото остарялата челна
атака», – заяви той.
Неолибералният модел на икономическа
политика, наложена на цял свят от Вашингтонският консенсус, разработен от
Минфин на САЩ и МВФ, се състоеше в провеждане на пазарни реформи, приватизация, дерегулиране и отстраняване на държавата от икономиката с последващо унищожение.
Всичко това напълно отговаряше на интересите на корпорациите и работеше за плановете за създаване на тоталитарно световно устройство под тяхна власт.
Известният американски икономист Дж. Стиглиц така описва резултатите от внедряване на този модел на постсъветското пространство:
«Гръмогласно
провъзгласеният с обещания за безпрецедентно процъвтяване преход на
бившите комунистически страни към пазарна икономика се обърна на практика в
безпрецедентна бедност. В Русия БВП се снижи с 40 процента, и
бедността нарастна десет пъти».
Британският «Гардиан» публикува статия за развала на държавността чрез приватизация на държавната собственост чрез привличане на чуждестранни инвеститори.
Това също е форма на икономическа война, която водят ТНБ и ТНК против националните държави. В подзаглавието се казва: «Преди 50 години бе създадена международна правова система с цел защита правата на чуждестранните инвеститори. Сега,
когато чуждестранните компании спечелиха милиарди от държавите като
компенсация на загубите, специалистите твърдят, че тази система е излязла от контрол, което има опасни последствия».
Журналистите се позовават на мнението на един от водещите юристи в света,
специализиращи на защита на интересите на националните държави от искове на
транснационалните корпорации Л. Парейда.
От 2000-те години
ТНК предявиха искове на властите на множество страни, искайки компенсация от действията на правителствата, които по тяхно мнение заплашвали печалбите.
«Главният въпрос е в това, ще может ли чуждестранният инвеститор да застави със сила правителството на държавата да измени
законодателството в интересите на инвеститора» – подчерта юристът.
Инвеститорите
използват системата на международното право, не само за да получат в
съда компенсация за възможна експроприация на земи и предприятия, но още
и за мерки, насочени на изпълнение на социални и екологически задължения. При това, ТНК искат компенсации не само в размера сумата на
инвестиции, но и за недополучено в бъдеще.
На езика на правото това
звучи като «очаквани печалби», и размерът им определят самите корпорации. Исканите суми са толкова огромни, че инвестфондовете разглеждат исковете на
корпорациите към държавите като активи.
По мнение на Парейда, системата съдебни разбирателства по повод претенции на инвеститора към държавата на практика е станала абсолютно мошенничество.
С разглеждане делата се занимава намиращият се във Вашингтон Център на Световната банка,
марионетъчна структура на ТНК и ТНБ. Така че решенията се предопределени.
И ако държавата не е в състояние да заплати, то неговите активи подлежат на
конфискация. Това е разорение. Изтръгването от матрицата отношения корпорация – държава е практически невъзможно, тъй като тя предвижда срок на
действие на задълженията още в течение на 10–20 години след прекратяване на
договорите.
През 2010 година президентът на Боливия Ево Моралес
национализира най-голямата енергетическа компания в страната – Empresa
Electrica Guaracachi. Британският инвеститор – компанията Rurelec, която е
завладяла дял равен на 50,001 процента, поиска в съда 100 милиона
долара компенсация.
Победената икономика
Страните от
Запада и сами попаднаха в капана на пазара. Нали глобална империя под
властта на свръхкорпорации може да се построи само унищожавайки всички граници и
всички държави чрез съкрушение на устоите и икономиката.
На дебатите в Лас-Вегас бившият кандидат за президент на САЩ от демократите Б. Сандерс обвини финансовите корпорации в развала на американската икономика в резултат на нейното дерегулиране:
«Алчност,
безотговорност и противозаконно поведение от Уол-стрийт, където
мошенничеството е бизнес-модел, помогна да се разруши нашата икономика и
живота на милиони американци. През 90-те години, когато републиканското ръководство и Уол-стрийт похарчиха милиарди за лобиране, когато ръководителят на ФРС Алан Гринспен каза, каква чудесна идея е да се разреши на тези гигантски банки да се
обединят, аз застанах против тях и помогнах да се възглави опозиция на
дерегулирането». Транснационалните банки започнаха да
представляват заплаха, искайки от правителствата мощна финансова помощ на
това основание, че разоряването им ще завлече света в криза.
Във връзка с това Сандерс през май 2015 год предложи:
«Нито един финансов институт не трябва да има активи толкова значителни, че
неговият крах да е способен да извика световна криза. Ако такъв институт е твърде голям, за да му се позволи да се разори, тогава той е твърде голям, за да му се позволи да съществува. Сега само шест финансови института имат активи около 10 трилиона долара, което се равнява примерно на 60 процента БВП… Необходимо ни е да съставим списък финансови институти и други гигантски
компании, чийто крах ще бъде катастрофически риск за американската икономика без изплащане на помощи за сметка на данъкоплатците. Този списък трябва да включи в това число «Дж.П. Морган Чейз», «Банк оф
Америка», «Ситигруп», «Голдман Сакс», «Уелс Фарго» и «Морган Стенли». В
течение на година от министъра на финансите следва да се изиска да наложи запрет
на тези институти, за да не могат те повече да бъдат причина за финансова
криза».
(Е как могат човек с такива възгледи да пропуснат като кандидат от "демократите"? - Никак.)
Забележително е, че бившият глава на Разузнавателното управление към Министерство на отбраната на САЩ генерал М.Флин в юнско интервю за MSNBC заяви: «Икономиката на САЩ е сега най-голямата заплаха за нашата страна и ако говоря честно, то и за цял свят». Глобалните
корпорации победиха Запада в икономическата война. На тях им се удаде да
приватизират държавите и да поставят под контрол правителствата.
Френското списание Le Monde diplomatique в статията «Гърция е продадена и разпродадена» пише: «Последните
изследвания за последствията от приватизацията на промишлеността в Европа
свидетелстват, че няма никакви доказателства за това, че
приватизираните компании са по-ефективни. Напротив, приватизацията подрива основите на заплащането на труда, влошава условията за работа и увеличава разликата в доходите». Гърция тук е христоматиен пример.
В
криза кредиторите заставиха страната да продаде или даде под наем максимално
количество държавни и полудържасни компании с единствена
цел – да заплати държавният дълг. Тази разпродажба на държавни активи, както се казва в
статията – е най-абсурдната част от наложената от ЕС «програма за спасение»,
която за седем години стисна Атина в менгемето на рецесия.
На свое време академик Евгений Примаков казваше , че го безпокои не толкова създаването на държавни корпорации, колкото тяхната последваща приватизация от определени хора. Ако вземем например хипотетическа приватизация на Росатом, тя може да служи като алтернатива на
разоръжаващ глобален удар по Русия.
Икономистът Валентин Катасонов веднаж каза: «Ако компаниите се купят от чуждестранни инвеститори, то ще видим изчезването на Русия като суверенна държава».
Говорят,
че право на приватизация ще имат само руски предприемачи, а
контролните пакети ще останат в ръцете на държавата. Но има много
способи да се заобиколят тези пречки. Както твърдят експерти, примери, когато родни предприятия са номинално наши, а фактически принадлежат на чуждестранни собственици има много.
По заявление на Стиглиц, «Европа се движи към катаклизъм, който может да доведе до колапс еврото и край на европейският проект».
Но нали е известно, че финансовите кризи са ръкотворни и се организират от световните банкери. Провокираният от тях катаклизъм и като следствие –
желанието на европейските страни да се спасят могат да ги подбудят да прибегнат към
крайно средство: в съюз със САЩ да започнат война против Русия.
В тези условия е много важно да не се допусне в преддверието на въоръжен
конфликт глобалният агресор чрез своите агенти – икономическата «пета
колона» да подрине отвътре нашата държавност и да дестабилизира икономиката.
