Има над какво да се помисли, особенно в светлината на стремежа на нашите либерални политици "органично да се влеят" в световната икономика, без уточнение на чий условия ще става това "вливане".
Селскостопанската и външнотърговска политика на Запада провоцира растящ недостиг на продоволствие в развиващите се страни.
…Съгласно скорощен анализ на «Немската Вълна» (г. Кьолн), «в течение на десетилетия в Евросъюза не се наблюдава прогрес в производителността на селскостопанския сектор, затова Европа започва да използва плодородни земи зад границите си. Днес хранителни продукти за европейците се произвеждат на територии, равни по площ на Германия. Дори повече, на субсидии за аграрният сектор на икономиката Брюксел харчи около 40 % от евробюджета, не предоставяйки такава помощ на селскостопанския сектор на развиващите се страни. Такава политика стана една от основните причини, заради която жителите на другите региони на планетата са принудени да гладуват».
Освен това на "страните от третия свят" за въвеждане на защитни и други поддържащи мерки в техния АПК не достига обикновена политическа воля. Например, когато Гана се опита да повиши митата за внос на птиче месо, Световната банка и Международният валутен фонд я заплашиха с кредитна блокада. А без външна финансова поддръжка тази страна не ще може дълго да остава над водата. В резулата местните фермери-птицеводи търпят огромни загуби.
Между впрочем, както заявява продоволствената и селскостопанска организация на ООН, вече през 2030 година недостатъкът на хранителни продукти на планетата ще се увеличи пет пъти. И да се обезпекат такива потребности без участие на развиващите се страни едва ли е възможно.
Примерът с Гана съвсем не е единичен. Все по-голямо число страни от Азия, Африка и Централна Америка, опитвайки да се защитят от дъмпинговият импорт на готово продоволствие от Запада, изпитват на себе си нарастващо давление от страна на международните финансово-икономически структури. Макар по оценки на ЮНКТАД (2011-2012 гг.), именно страни от тези региони осигуряват и то далеч не за първа година над 30 % от обема суровина, използвана в развитите страни за производство на готово продоволствие, което в това число и се експортира.
И наистина, странен парадокс: в числото страни, където хората страдат от глад са отдавна доставчици на селскостопански суровини на Запад. Бъдейки лишени от собствена развита хранителна промишленост, те са принудени на безценица да отдават на Запада суровини – растениевъдни и животновъдни.
По точно в бройката основни експортери на продоволствени суровини остават бившите колонии и протекторати на западните държави, днес квалифицирани като «развиващи се» или «слаборазвити» страни». По оценки на FAO ООН и икономическите комиссии на ООН за Африка, Западна Азия, Латинска Америка, Карибският басейн и Съвета страни на Сахел (екорегион на полузасушливи полета и савани. Днес в зоната на Сахел е територията на такива държави, като Сенегал,Мавритания, Мали, Алжир, Буркина-Фасо, Нигер, Нигерия, Камерун, Чад, Судан и Еритрея) (2011-2012 гг.), потенциалните селскостопански възможности на тези страни са напълно достатъчни, че да нахранят минимум половината население на планетата. А при условие развитието в тези страни на съвременни агротехнологии и хранителни отрасли никаква продоволствена криза, като минимум в тези страни, не може да има.
Но се получава противоположното. Защо?
Първо, резервите на селскостопански земи в болшинството индустриално развити страни – бивши метрополии (т.е. притежаващи колонии и протекторати) са почти изчерпани. Но именно тези държави притежават съвременни хранителни отрасли, работещи основно на африкански, азиатски, латиноамерикански агро суровини. Притежателите на тези отрасли правят всичко, че на единица готова продукция да се израсходва по-малко суровина. Изглежда у развиващите се страни суровини в този случай трябва да има повече – за нуждите на тяхната собствена хранителна промишленост? Но, уви, обемите на експорт на селскостопански суровини от «третият свят» както преди растат.
Механизмът на продоволствено закабалване на страните от «третият свят» доста напомня класическо крепостно право. Как?
Отначало от страна на западните компании на някоя страна, например на юг от Сахара, се оказва помощ с кредити, квалифицирани кадри, селскостопанска техника, торове, семена и т. п. Но в обмен западните компании изкупуват всичките получени/произведени в страната селскостопански суровини. В резултат на такава политика възниква недостиг на продоволствие и, едновременно нерентабилност за развитие на национална хранителна промишленост на страните от «третия свят». Нали се получава че суровини за този отрасъл почти няма и, като следствие, се усилва и без това високата зависимост на страната от импорт на готово продоволствие.
По оценки на FАО и Съвета на страните от Сахел, минимум 55 % от обема на световната търговия с готови хранителни продукти съставя това, което е произведено от постколониални суровини. При това цялата световна търговия с агро-суровини става на борсите отново в бившите столици на колониалните империи. Просто казано, не в «доставящите» Африка, Азия, Латинска Америка. В «потребяващите» Западна Европа и Северна Америка се установяват крайни и като правило занижени цени на селскостопански суровини. От ковто страните-доставчици ежегодно недосъбират много десетки милиарди долари.
В по-широк контекст, западните държави, формално излезли от бывшите колонии-протекторати, остават там икономически, в буквалният смисъл изтисквайки от «третият свят» последните ресурси с помощта на корпорации, изкупуващи за безценица разнообразни суровинни товари. И отново предимно със селскостопански суровини страните от «третият свят» се разплащат по кредитите от западните държави или транснационалните финансови структури. При това за кредити в това число за закупуване на готово продоволствие…
В допълнение към това, «препоръките» на МВФ забраняват на болшинството развиващи се страни да въвеждат високи мита за експорт на своите агро суровини, за импорт на готовите хранителни продукти, а също да сключват самостоятелни селскостопански експортни контракти. Такъв порочен кръг.
Ще отбележим също, че болшинството африкански и латиноамерикански аграрни страни са икономически тясно свързани с Евросоюза (чрез така наричаните «Ломейски конвенции» от 1970-те години), по които тези страни са задължени да насочват своите селскостопански суровини по ниски цени в региона на ЕС. А в замен – да купуват там готово продоволствие, селскостопанска техника, торове и т. п. По такъв начин както счита известният американски икономист Линдон ла Руш, «развиващите се страни са обречени в пряк смисъл, постоянно да се «хранят от ръка» при развитите страни».
За да се усили зависимостта на развиващите се страни от готовото продоволствие, се прилага изкупуване на селскостопански земи за... производство на биотопливо от местни суровини. Този процес тече и в Мексико, която официално се квалифицира в САЩ в качество на «равноправен партньор». Още през 2007 год рязкото повишение на цените на царевица приведе до масови протести и даже до партизанско движение на юг в Мексико. От царевица мексиканците готвят един от основните хранителни продукти, а американските концерни произвеждащи агродизел (биотопливо от царевица), получиха от 2006-а възможност свободно да купуват мексиканска царевица за производство на гориво.
Характерни са примери от сахелските Буркина-Фасо, Мали, Нигера и Чада. През 2000–2011 г. съвокупният обем на доставки от тези страни на агросуровини в западните държави се оказва (като цяло) примерно с 20 % повече, отколкото през 1990-те години. Но експортните расценки за суровини от тези страни при това са нарастнали само с 10-12 %, а над 65 % от обема на продоволственият експорт от споменатата «четворка» е осъществено за сметка дългове пред Запада. От друга страна, обемът на импорта на същите страни от Сахел на готово продоволствие от страните от ЕС се оказва с 25 % повече в сравнение с 1990-те години, а цените на това продоволствие са били средно с 26 % по-високи.
Гореспоменатия Съвет на страните от Сахел, в която до 2011 г. влизаше и Либия, излезе през 2009-а с инициатива за съвместно развитие на хранителните отрасли, мелиорация, полезащитни лесополоси, оздравление на почвите, отглеждане на високопродуктивни породи добитък и домашни птици. При това тази инициатива вклюваше също котировка на националните селскостопански суровини в национални валути, отказ от неговото «разполагане» на западните борси, колективни контракти на сахелските страни по експорт на тяхната селскостопанска продукция, аренда на морски съдове-превозвачи не в страните от Запада, импорт на агротехноголии и селскостопанска техника не от Запада и т. п. И какво?
Тази инициатива бе, може да кажем, «погребана» през 2010-2012 г. с превратите в Мавритания, Чад, Нигер, разкола (по-точно – разпада) на Сомали, Судан, Мали, а също известните събития в Либия…
По споменатият фактически колониален модел, САЩ и Канада строят взаимоотношения с най-бедните страни от Централна Америка. От Хаити и Доминиканската република в Северна Америка за последните четири години са били извезени селскостопански суровини по обем почти с 20 % повече, отколкото през 2000–2005 години. И над 75 % от тези доставки отиват, както и преди, на погасяване на вънешните дългове на тези страни. На този фон естествено в Хаити почти всяка година избухват стихийни гладни бунтове. При това Северна Америка плаща на Хаити за нейните селскостопански суровини (царевица, батат, говеждо, домашни птици), включая тропическо и субтропическо, с 15 % по-малко, отколкото на Доминиканската република. Това, ще отбележим, при това, че експортните цени за селскостопански суровини на тези две страни североамериканските компании и без това снижават с 15-25 % в сравнение със средните световни експортни разценки.
С една дума, недостига на продоволствие във все по-голямо число на страни-доставчици на продоволствени суровини – това е комплексно следствие на неоколониалната икономическа политика на бившите метрополии и Запада като цяло.
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.