За световната финансова система по пръстите на ръката

Разхождайки се по просторите на интернетите, се натъкнах на възхитителна копипаста откъм началото на 2009 г, която обаче актуалност още не е загубила. Внимание, много много букви!

Когато чета учебници по макроикономика си спомням курса лекций по психиатрия, който слушах в младостта като студент от мединститута. Най-често си споминям класическият вид нарушение на мислителната дейност под название «паралогическо мислене». Това е такъв способ на разсъждения като в известният анекдот: «Кутията е квадратна, значи в нея лежи нещо кръгло. Като е кръгло, значи е оранжево. Е а като е оранжево, значи е портокал!»

Не вярвате? Тогава ще ви приведа добре известна на всички жизнена ситуация: в една страна произвели например милион куба дъревесина, отлели милион тона чугун и затворили милиард консерви свинско варено и кондензирано мляко на случай глад. Да допуснем, че всичко това струва трилион долара и съставя брутният национален продукт. След няколко десетки години БНП на тази страна се увеличил пет пъти. А имено, за четири трилиона са били направени еротически масажи, маникюри, педикюри, прически и гримирания и още на трилион са обслужени посетители в стриптийз-барове и топлес-кафета. Чугунът пък, кондензираното мляко и свинското варено са внесли зад граница в дървени сандъци, които и използвали като замяна на дъревесината, която не са насекли и не разбичили сами. Заплатили както обикновено с долари. Долари напечатали много, че да стигне за всички.

Какво в този случай трябва да ми обясни автор на нормален учебник по макроикономика? Той трябва да ми покаже на пръсти, защо в страната е станало неизгодно да се произвежда дъревесина, чугун, свинско варено и кондензирано мляко; защо вместо това са започнали да правят еротически масажи, и защо търговските партньоро все още приемат като заплащане хартиените долари и дават за тях свинско варено и кондензирано мляко, макар тези долари с нищо освен еротически масаж вече не са обезпечени.

Вместо това учебникът по макроикономика ми обяснява, че националният доход съставя съвокупност от произведените в страната товари и услуги в доларово изражение, при това еротическите и гримьорските долари с нищо не се отличават от чугунените, дъревесните и месо-млечните. А някакви ребята в интернета ми разказват за Бретон-Вудската система, за която в учебника няма и гу-гу, и се кълнат в мама си, че ако не бе тя, то никой тези зелени гущери не би вземал за никакви пари.

Е добре, авторът на учебника е дипломиран икономист и голям учен, ще му повярваме и ще четем нататък. А нататък големият учен пише за предлагането на пари, механизма за създаване на наличност, кредитният мултипликатор и обезателните норми на резервиране за поддържане на ликвидност. Да допуснем, че когато цялата страна изправно лее чугун, пили дъревесина, дои мляко, гледа прасета и ги разфасова в месни консерви, обезателната норма за резервиране е около 10 процента от депозитите на търговска банка, положени на безпроцентен влог в центробанката на страната.

Сега да си представим, че в процеса на оказване и получаване на еротически масажи, маникюри и грим населението на страната здраво е изгладняло и желае сито да пообядва.  Но свинско варено и кондензирано мляко от Гърция на грях не са докарали, защото гърците ги изяли сами. А свои също не затворили, защото гръцките до едно до време стигало. И тогава по законите на пазара манджата рязко се повишава в цена. Гладните мениджъри, брокери, стриптизьорки и визажистки стремглаво се носят в банката и начисто изнасят цялата резервна наличност че да купят да поманджат. Естествено, по логиката на автора на учебника наличността стига само за десет процента вложители, прибягали първи. Останалата тълпа гонят надалеч, докато центробанка в спешен порядък не допечата недостигащата сума, че някак да нахрани населението — ако вече не със свинско варено, то поне с рязана хартия с изображение на гаранта и водни знаци.

Всичко гореописано се случва на практика, нарича се макроикономика и се счита в порядъка на нещата.

Възниква въпрос към автора на учебника: какви механизми има в наличие за да може поня някак да се уравновеси структурата на БНП, тоест да се създаде приемлив баланс между реалният сектор на икономиката и еротическият? И тук се оказва — при това авторите на учебника излагат това като аксиома — че никакви специални механизми въобще не са нужни, защото има универсален механизъм под название «пазар». Пазарът — това е механизъм за глобално уравновесяване на търсенето и предлагането, в резултат на който населението произвежда това, което се ползва с най-голямо търсене, за да получи максимална печалба. Печалбата на предприятието се обявява единствена цел за неговото съществуване — това вече съвсем като две по две четири. Който с това не е съгласен — той е клинически идиот.

Е добре, хубаво е когато пазарът е уравновесил структурата на икономиката с акцент на чугунно леене, дъревесина и свинско варено и с ущърб за еротическият масаж, който всеки може да си направи в къщи самостоятелно, ако много му припече. А какво да се прави ако еротическата съставяща на икономиката е свела на нула целият реален сектор? И нали не може да забраниш! Ибо в свободното общество свободата на всеки производител да произвежда каквото му хрумне, когато му хрумне и във вскчки законодателно отведени за това места е негово наипървейшо и неотменимо право, и не просто така, а съгласно конституцията. Всичко което противоречи на конституцията е незаконно. Съответстно, ако в учебника по макроикономика напишат, че законът на пазара — това е фикция, и че производителят е длъжен да произвежда това от което се нуждае обществото не само днес, но и утре и след десет години, а не това за което може да се трупне бала направо сега, то такъв учебник еднозначно ще пуснят под нож целият тираж.

Но как да бъде в ситуация, когато дълбокото сексуално удовлетворение е стимулирало повишен апетит, а да се утоли той няма с какво, ибо цялото население се е увлякло от оказване на скъпи и доходни сексуални услуги, а евтината общодостъпна храна в китайският буфет изведнаж неочаквано е свършила? Оказва се, много просто. Такава ситуация обозначават с думата «криза». При възникване на тази ситуация всички започват дружно да паникуват, никой не знае какво да прави, и всички си правят вид, че даже и не са предполагали, че такова може да се случи.

Безполезно е също да се търси в учебника по макроикономика такова системообразуващо икономическо понятие като мятане на върбата. Кратко ще обясня същността. Да допуснем, аз живея в пететажка, и на първи етаж живее алкохолик Петрович с две дъщери. Петрович кваси всеки ден, на какво живее е непонятно. Веднаж Петрович идва при мен и моли да му дам назаем на венчална рокля с воал и три кашона водка със закуска — дъщерята да омъжи. С обещание да върне в течение на три години с ежемесечно изплащане, за 20% годишни. Разбира се, знаейки Петрович, аз вежливо му отказвам, ибо зная, че нито дълга, нито процентите по него посмъртно няма да видя предвид специфическата биография на клиента.

Тогава Петрович отива в търговска банка, и там му дават леко желаемият кредит, вчрно вече не за 20, а за 40 процента, и Петрович излиза в дълбок запой. През това времене търговската банка упакова дълговите задължения на пет хиляди такива Петровичи в високодоходна ценна книга и я изхвърля на пазара на ценни книжа, където я купува, е например, Банко Централе Италяно.

Председателят на тази банка Чезаре Балъкуччи знае нищо не знае за кредитната история на петте хиляди неизсъхващи Петровичи. Затова той, разбира се, малко подпиква, ибо неговият италянски дробец му подсказва, че корелацията между доходността на финансовият инструмент и рискът на неговото правообладание са диаметрално противоположни на тези, които жаждат всички останали части от организма. Но в края на краищата алчността побеждава, и въжделената книга вкарват в инвестиционният портфейл с надежда на това, че мениджърът на кредитният отдел на Мосинцестбанка е проверил кредитната история на Петрович и се е убедил, че дългът с процентите ще бъде върнат в срок.

Петрович пък, за да започне да изплаща по кредита, трябва първо да си спомни, че той въобще някога го е вземал, а за това добре би било за начало поне малко да изтрезвее. Но началника на кредитният отдел на Мосинцестбанка Завлекачев и председателя на същата банка Прекарвилков този въпрос вълнува най-малко от всичко, защото те са успели да свалят своята бала в италянски лири, лирите са превели в долари, а доларите може вече и да не се търсят. След някое време ние ще узнаем от новините за финансова криза в Италия. Селият гореописан процес е добре известен в научните кръгове под название «финансова глобализация», която е част от общата глобализация на световната икономика.

И тук ние още веднаж се сблъскваме с парадокс, ибо същността на даденото макроикономическо явление напълно точно се обяяснява с термина  «мятане на върбата», но самият термин, както и да не е печално, по никой начин не принадлежи към речника на макроикономическата наука. А как той може към него да принадлежи, ако даже думата «глобализация» към този речник още не принадлежи? Нито в един учебник вие не ще прочетете за това, кой и как е способен да контролира глобализирана икономика, в която най-мощните субекти на пазара правят бизнес в хетерогенна законодателна среда, при това техният бизнес точно се е строил с расчет тази хетерогенност да им помага да избягат от правителствен контрол и от данъчни задължения за да получат свръхпечалби. Ако такава възможност нямаше, то цялата тази глобализация никому не би била нужна, би стигала и традиционната международна търговия.

Разбира се, в икономиката съществува такова понятие като «инвеститорски риск». Но ето пак някак — не е написано в учебника по макроикономика, че рисковете биват най-разни. Например, случва се, че всички честно бачкат, но бизнесът не тръгнал. Но в по-късни времена много по-често се оказва, че целият бизнес на контрагента изначално се е събирал в набор процедури, по които у теб може да се вземе назаем с обещание да се върне много повече, след което да се духне с парите. Такава бизнес-транзакция се нарича в просторечиито с думата «метнали». Това обстоятелство, че единият участник на транзакцията се намира в Сенегал, а другият в Торонто, силно облегчава процеса и намира маси подражатели. Затова в този случай трябва да се говори вече не просто «метнали», а «метнали глобално».

Ако само мятането бе досадно изключение от правилата, тогава още бива. Ако у Мосинцестбанка отзовават лиценза, на италянската банка възмездяват загубите, а Завлекачев и Прекарвилков изпращат на лесоповала заедно с Петрович, то аз не бих писал тази статия. Но когато изработването на «мятания на върбата» е поставено на промишлен поток в самият оплот на капитализма, в самите Съединени, страшно да кажеш, Щати на Америка, когато най-нагло «мятане на върбата» се нарича «финансов продукт», а неговата непрекъсната продажба в плътен поток е монтирана в световната икономическа система, то длъжен ли е накрая този механизъм да намери поне някакво отражение в икономическите учебници?

Например, търговска банка Вашинтон Мючуал издава ипотечен кредит за покупка на къща на работещ мексиканец с отлична кредитна история. Банката е уверена, че Хосе-Карлос няма да подведе и ще изплати цялата сума, затова кредит му се дава под 6 сложни процента на година (което означава примерно две стойности на къщата изплатени за двадесет години) и се нарича такъв кредит първосортен.

А после в същата банка идва напушената негърка Шаниква от гетото, не работила през живота си нито ден, ако не броим проституция и купуване на крадено. Тя е самотна майка на четири деца, и щат Луизиана и плаща пособие за всяко дете отделно, защото са с различни бащи, от които трима отдавна седят в тюрмата, а четвъртия са убили преди година. Шаниква също иска кредит. Доколкото у заемащата няма нито кредитна история, нито мозък, а във целият и организъм изправно работят само детородните органи, то рискът от неизплащане значително нараства. В банката това го разбират, но кредит все едно дават, но вече не под 6 мексикански процента, а под 17 негърски. И се нарича този кредит вече не първосортен, а второсортен. Разбира се, на Шаниква е напълно виолетово под какъв процент тя няма да изплаща парите по кредита — под 17 или под 117. Тя просто иска да поплаща два месеца, после бързо да префинансира къщата, да измъкне изпод него екуити няколко хиляди, да купи златни обеци и старичка кола и да замине при мама в Мисисипи, а после ако ще трева да не расте.

В това време Вашинтон Мючуал, който е оформил на Шаниква второсортен кредит, упакова всички второсортни кредити във високодоходни ценни книжа (че какво там, нали седемнадесет, мамка му, процента!) и ги продава на Чейз Манхатън Банка. А вече от него ги купува нашият стар познат Чезаре Балъкуччи, който е уверен че Чейз Манхатън празно не търгува. И той по своему е прав, защото в учебниците по икономика нито за Шаниква, нито за второсортни кредити нищо не е написано. В учебниците всички участници на пазарният обмен се ръководят от протестантска етика, всички са крайно честни и порядъчни, на това цялата система и стои. Докато не падне.

Наивният Чезаре се е сблъскал с доста жестокото правило «caveat emptor», което всеки познава на собствената си кожа. Това правило гласи, че самият купувач трябва да мисли как да не се натресе на минавка. Затова преди всяка покупка той трябва сам себе си да командва като в армията: «Стой! Бой се!». Затова производителят има право да произвежда каквото му е угодно, било то търговски кредит, ипотечна отстъпка, еротически масаж и прочие «финансови продукти», и да продава своите права за получаване на дивиденти по тях във вид на ценни книжа. А вече как купувача на тези книжа ще реализира своите права това са негови, на купувача, проблеми. Затова и caveat emptor. А ако той навреме не кавеат, то той вече не е никакъв и емтор, а натурален балък, и са го прекарали правилно.

Всичко би било не така зле, ако гореописаните тънкости бяха честно и подробно описани в учебниците по икономика. Правилата имат право да са най-твърди, но ако са желязно написани, то по тях все пак може да се играе и някак да се прогнозира ситуацията.

Но за съжаление, понятията «мятане», «балък» и «прекарване» не се срещат в икономическите речници, защото систематическата проверка за добросъвестност на намеренията на участниците в пазара не влиза в понятийният апарат на монетаристската икономика, а някои нейни апологети даже сега свято вярват, че дебелият слой спекуланти на пазара никога не може да предизвика икономическа криза, още повече от планетарен мащаб, че пазара всичко ще разреши и всички ще нахрани.

Разбира се, процедурите по проверка добросъвестност на намеренията на участниците в пазара се установява от федералните и щатските законодатели, голяма част от които нито веднаж в живота си не е отваряла учебници по макроикономика. Но доколкото те сами и техните близки родственици са люде доста състоятелни, то и процедурите, регулиращи пазара се строят по доста специфичен начин. Те се строят така че аз да не мога да метна банката, принадлежаща на брата на сенатора. Затова сенаторът прокарва закон, по който аз мога да получа кредит без залога не повече от 400 зелени. 400 зелени — това черните да не реват, че ги дискриминират по цвета на кожата. Искаш кредит без залог — ето твоите 400 гущера, искаш повече — давай в залог къщата. И ако не платиш, то банката ще ти вземе цялата къща, а не само сумата на неизплатеният дълг.

Затова пък банката, принадлежаща на брата на сенатора, може да пробута Шаниквините дългове във вид на високодоходна книга комуто му е угодно, ако ще даже на италянската банка. Нека после нещастният Чезаре ходи в Луизиана да продава Шаниквината къща за половин цена.

Е така някак и се получава, че бедните люде не могат да направят от богатите ни стотинка, затова богатите правят пари от бедните без проблем. Първо дават в дълг на нещастната, убита от бога Шаниква, а после Шаниквините дългове без проблем продават. В резултат възниква такава неприятна вещ като инфлация. Думата «инфлация» се превежда като «надуване». Е, правилно се превежда, ясна работа — надули са, при това многократно, тоест на цялата дължина на кредитният мултипликатор.

И как учебникът по макроикономика предлага да се борим с това пагубно явление? А ето, моля:

1. изменение на отчетната ставка на лихвения процент на центробанката;
2. изменение нормите за резервиране;
3. емисия на държавни ценни книжа;
4. операции на ЦБ на откритият пазар;

Ако всичко предишно на болният не е помогнало, то се включва на пълна мощност печатната машина на гореназованата кантора (в този план извиква интерес някога прозвучалото предложение да се обезпечи недостигащата доларова наличност със силите на Пермската типография на Гознак (Държавната печатница на РФ - бел.пр)).

Има още, разбира се, данъчна политика на държавата, но това вече всъщност не е макроикономически, а политически регулатор, който често може само да влоши ситуацията, окончателно добивайки реалният сектор.

Е и на закуска, национализация на финансовите институти и части от корпорациите, след която учебникът по макроикономиа може смело да се изхвърли в кофата за боклук заедно с привържаниците на монетарната парадигма написали го.

Но преди всички тези малоприятни вещи да се случат, нима не можеше да се направи най-прост анализ: да се погледне с какви темпове търговските банки дават кредити? С каква скорост се надува капитализацията на финансовите институти? И ако тези темпове с пет пъти превишават ръста на реалният сектор на икономиката за предишната година, то нали е понятно, че 80% от кредитите не ще се върнат никога, и точно на тези проценти някъде ще се сдуе капитализацията. Къде именно ще се сдуе, занапред е неизвестно, както в играта «музикални столове» е неизвестно, в каква последователност дупетата на участниците ще пропадат между седалките.

Удивително, но до този момент когато във въздуха увисва зловеща тишина, всички трескаво дават и получават кредити и не вярват, че музиката някога ще свърши. А може би и вярват, но нали не може сенатора със своята собствена ръка да проведе закон, по който неговият брат-банкер да не може да прави дебели бали от Шаниква и Петрович!

Възниква в резултат такова чувство, че в света съществат две реалности.

Една — това са макроикономическите учебници, в които е написано как да се обезпечи непрекъснато обръщение на парите и обмен на товарите и услугите в относително спокойни времена. В тях гримът лежи на равен слой по цялото лице, и пазарът — е просто е чиста панацея и рай на Земята.

И втора — в която реално съществуват и играчи, и балъци, и прекарвания, и мятания, и спекуланти. Но гледай — каква все пак е силата на печатното слово! Докато прекарването не е влязло в учебниците като част от съвременната икономика, всички кой знае защо мислят, че то е изключение от правилото, и създаваните от него колизии носят частен характер.

И даже когато кръговете по водата, пуснати от спекулантите, достигат до размера на цунами, преминавайки от частен характер в глобален, никой така и не нарича нещата със техните имена, ибо това е равносилно на загуба на лице. Вместо да крещат «Метнаха! Ограбиха! Върнете ни парите! На съд крадците!», викат «Криза! Спасете! Помогнете!». И държавата изкупува у финансовите институти надутите книжа за наличните долари, за да продължи процеса на кредитиране, без който ще спре цялата икономика. А вече с какво е надута наличността, турена от държавата, един само дявол знае. Да се надяваме, че не с дълговете на Шаниква и Петрович.

Но същността на моята статия въобще не е в това да поговорим за макроикономиката, а в това да обсъдим основополагащите принципи, които я определят. Тези принципи са индивидуализъм и конкуренция. Индивидуализъм означава правото на предприемача да произвежда всичко което не е забранено по закон изключително ради собствената си печалба. Конкуренция означава борба с другите предприемачи за място под слънцето и парите на заказчика.

Последното означава, че на печалба ще е този субект на пазара, който ще вземе на него максимална цена при минимални вложения, което в резултат ще даде максимална печалба. Разбира се, продажбата на прекарване, тоест мятане — това именно е този бизнес, който дава максимум печалба за най-кратко време. Следващ по печалба бизнес е вече споменатият еротически масаж. Дойде време да напишем единствено вярната икономическа формула, отразяваща съвременното състояние на икономиката:

Индивидуализм + Конкуренция = Прекарване с еротически масаж

Когато на завършващият етапе на перестройката потомъкът на автора на «Сътбата на барабанчика» предлагаше на Русия пазарна система в този вид, в който тя съществува в либералните страни, тази формула незнайно защо той забрави да нарисува на дъската, и на руснаците се наложи да я извеждат емпирически.

Пазар и индивидуализъм — това са частните проявления на известната марксова диада «битие и съзнание». Индивидуализъм — това е съзнание, идеология на човека живеещ в либерална страна. Пазар — това е социалният и физически механизъм посредством който се реализира индивидуалната психология и всеобщата идеология на индивидуализма. Накратко, то това е договореност на хората да продават един на друг продукти на своя труд, при това успешността на продажбите и покупките е единствена цел на съществуването на индивида и единствена мярка на неговият жизнен успех и обществен статус.

Пазарът, утвърдил се в съзнанието на човека — това е състояние на душата, когато човек скрива от другите и даже от себе си, че той е безжалостен хищник, когото интересува само сухото. Вместо това той убеждава себе си и другите, че той работи на благо потребителя и обществото като цяло.

В този мит дълго време вярвана самите американци, този мит ничтоже усъмнила се пре Русия в края на перестройката в качество на нов идеал, и едва когато «прекарвацията на икономиката» доведе до глобална криза, американците разбраха, че нещо трябва срочно да се мени. Засега за начало, те смениха белият президент на черен, и мнозина сериозно се надяват, че това ще им помогне да решат всички проблеми.


Защо е нужна търговска тайна.

Търговската тайна — това не е просто обичай на водене на бизнес. Това е символ на вярата на всеки бизнесмен, неотменима част на култа на частното предприемачество. Осветеният от времето обичай да се крие своя бизнес от чужди очи дава още едно потвърждение на факта, че удовлетворение потребностите на купувача, дошъл на пазара на товари и услуги, е едва странична цел на пазарният механизъм. Главна негова цел, както е доказал Карл Макрс, е удовлетворение потребностите на самият предприемач в получаване на най-голяма печалба, неважно по какъв способ и на каква цена за обществото в цяло.

Неотдавна аналите на Интернета се попълниха с тази душераздираща история:

В една компютърна фирма среден размер имало практика да се слага в кутията с компютъра кратко описание на характеристиките на прост език — за продавачите (насъбрали чайници). И ето веднаж връхлита злобен клиент, с купен наскоро компютър и иска незабавно да се върнат парите, демонстрирайки хартийка, намерена на дъното на кутията. Хартийката гласи: «Дъното е говно, видеокатрата дърво. Да се пробута на балък».

В даденият случай търговската тайна на предприятието — реалните характеристики на стоката — по исконно руска случайност станала известна на купувача и извикала неговият праведен гняв. Случай, разбира се, куриозен и извънреден, но ако разгледаме същността, то може да направим извод, че търговската тайна — това е уважаем в обществото закон, по който тези, когото наебават, по закон нямат право да узнаят, кой и как ги е наебал. Правомерността на този закон още нито веднаж не е поставяна под въпрос, доколкото всеки винаги се надява по-бързо, по-ловко и по-дълбоко от всички да го мушне на ближния си, и при това да запази от посегателства собствената си уязвима част, щателно съхранявайки в тайна нейният диаметър, стъпка на резбата и ориентация в пространството.

Може разбира се да се възрази, че съблюдение на търговската тайна има и позитивна страна. Че тя е необходима в конкурентната борба. Да допуснем, някаква фирма е напипала добра ценова стратегия и се е научила евтино да купува суровини, скъпо да продава своя товар и не бърза да се подели с тези знания с конкурентите, а затова и желае да съхранява в тайна сумите по сделките.

Но произвежда ли тази компания най-добрата продукция по съотношение цена и качество? Нали ако цел на пазарната икономика действително е на-добро и най-пълно удовлетворение потребностите на купувача, то конкуренцията трябва да протича в руслото на открита борба за най-евтиният и качествен товар, а не чрез нарапване на търгашите, резултатите от който не може да се афишират пред публиката, за да не те утрепят с камъни, нито още повече да се показват на конкурентите, че те от ярост да не побеснеят и не започнат да постъпават точно така.

Узаконеността и сакралността на търговската тайна лишава честните бизнесмени от възможност да хванат нечистият конкурент, който е пребъркал доставчика или купувача или е дал подкуп на властите за да избяга от данъците или е направил още някакви мръсни трикове, които са му позволили да получи повече печалба от средната по отрасъл. Така конкурентите също са принудени да правят мръсни трикове под покрова на търговската тайна, ако искат да се удържат в бизнеса.

Да се скриват честни сделки въобще няма никаква нужда. Нали ако нито една строна не злоупотреби с доверието на другата или с недостатък от информираност, цената и условията на всяка сделка ще бъдат близки до средното по отрасъл. И самата конкуренция на пазара ще е не война на унищожение, а само постоянен сигнал, че трябва да си в тонус, да не се лениш и да работиш, ако искаш да се удържиш в бизнеса. А по-твърда конкуренция, всъщност и не е нужна: тя предизвиква само проблеми, такива като безработица и социално напрежение.

А сега да допуснем, че някаква фирма е съумяла да снижи разходите по производство и за сметка на това може да свали цената и при това да получава свръхпечалба. Ако пазарът действително работеше на благото на потребителя, то иновацията би била подхваната от целият отрасъл и би се обърнала на голяма икономия като цяло в страната. Но у субектите на пазара има съвсем различни цели. Всеки от тях се опитва да използва техническите иновации за да смаже под себе си целият пазар и да разгони от него конкурентите. Затова иноваците са обречени завинаги да остават търговска тайна, ако само тях не ги откраднат конкурентите. В държава с планова икономика такива проблеми естествено не съществуват.

Търговската тайна пряко указва на индивидуалистическият, хищнически дух на предприемачеството и едновременно с това — на лицемерния характер на морала, хранещ капиталистическият бизнес. Непоклатимост на търговската тайна — това е непоклатимата увереност на предприемачите в това, че те ще съумеят да мошенничат под нейно прикритие по-ловко и по-нагло от конкурентите. Ако те се съмняваха в това или не искаха да мошеничат, те отдавна биха възвели прозрачността на сделките в ранг на закон.

Под покрова на търговската тайна банка Вашингтон Мючуал може леко да пробута неотдаваемите Шаниквини дългове на Чейз Манхатън, а той — да ги продаде нататък по веригата музикални столове. Идеята за търговия с чужди дългове мирише лошо даже при пълна ясност, кой кому е длъжен, и с какво ще връща. А вече да се купуват и продават дългове, които неизвестно как са наплескани — това е занятие по степен на почтеност примерно такова като да се насере в писмо, да се залепи в плик и изпрати по пощата.

Необходима бе глобална криза на икономиката, създадена от законспирираните спекуланти, че до световното съобществи по малко да започне да пробива факта, че конспиративният характер за водене на бизнеса в планетарни мащаби — означава пиздец. Никой не се досещаше за това, докато «писмото на щастие», престорило се на ценни книжа, не облетя земната орбита милион пъти и не осра от височината на своя полет всички световни финансови институти.

И едва сега, когато пиздеца вече повече или по-малко настъпи и се показа в цялата си неописуема краса, командата ликвидатори на пиздеца (неизвестно още наистина кой кого ликвидира), спешно дотичала във Вашингтон на самит на «двадесетте», прие декларация с план, който предполага, цитирам:

«повишение нивото на транспарентност и подотчетност, усилване качественото регулиране, поощрение съгласуванността на финансовите пазари, укрепване международното сътрудничество, реформиране на международните финансови организаций».

Е хули тук още ще кажеш?