Треперенето на капитализма или бягащата кокошка без глава

Тези дни представител на Банката за Международни Разчети излезе с любопитно изявление. Отчитайки мащаба на самата банка и спецификата на областта на нейната дейност, това не е просто частно мнение на някакво също толкова частно лице, това е позиция  на БМР като цяло, отражаваща спецификата на тяхното разбиране на случващото се. А тъй като подобни структури не съществуват във вакуум и не могат да си позволят някакви съществени разлики във възгледите от "колегите си по цех", то с пълно основание може да се заяви, че такива са възгледите на цялото банково и корпоративно съобщество, определящо политиката на развитие на целият капитализъм като обществен строй.
Проблема е там, че всички те принципно грешат в базовият императив. Повишението производителността на труда още повече ще снижи платежеспособността на търсенето, така още повече ограничавайки мащабите на възможното реализиране на произведената продукция. Да се максимизира производителността на труда може за сметка пълна замяна на хората с роботи, но кому после да се продават произведените стоки, ако 90%  от населението ще са безработни?

Екскурзия по идеалното производство на автомобили в Лайпциг

Съдете сами. Платежеспособността на търсенето се определя само от три източници: търсене от страна на държавата; търсене от страна на класата на богатите; търсене от страна на населението. Богатите (тук се отнасят владетелите на бизнеси и наследствени състояния) днес в света не са много. Примерно 10 - 11%. От тях около 2% са така наричаните "олигарси", останалите - "средна класа". Съвершено очевидно е, че даже тяхното лукс-търсене да изтегли цялата икономика не е в състояние. Държавното търсене формира от сила 15 - 20% почти на всеки пазар. При това навсякъде, където с негова помощ опитват да стимулират икономиката в рамките на предишният модел резултатът е плачевен. Колкото по-голям е делът на държавната поръчка в съвокупният БВП, толкова по-плачевно се оказва общото положение в икономиката. Например, във Франция делът на държавата превишава 57%, но състоянието на икономиката остава също толкова плачевно като у Италия (55%), Япония (40%), САЩ (38%) или Руанда (29%). Хонконг, с неговите 18%, има икономически показатели по-добри от френските. Впрочем това въобще не значи, че държавната поръчка на икономиката не влия въобще никак. Това значи, че степента на нейната способност да компенсира принципният недостатък  на капиталистическата стопанска система неуклонно се снижава и днес се е приближила почти до нулевата отметка. Изключения има (например космонавтиката), но те са локални, затова картината в цяло не определят. По такъв начин над 3/4 от платежеспособността на целият пазар обеспечават простите хора, доходът на които се формира от обикновената заплата. И ето от това място започва проблема.
Пазарната цена = себестойност на суровини и материали + производствени разходи (например, разход на вода, въздух, електричество) + прочие разходи (например логистика или реклама) + заплата + данъци + чиста печалба. Формулата е упростена за нагледност, така че на темата за формата на пироните да се спори считам неуместно. Сега става дума за друго. От формулата е видно, че сумата на пазарната стойност на всички стоки и услуги на пазара винаги ще бъдет повече от сумата на всички заплати, получени от работниците за тяхното производство. Затова да кажем работниците на Apple по принцип не могат да купят за своите заплати всички произведени стоки и услуги на корпорация Apple.

Мануфактурата в най-чист вид виждаме тогава, когато капиталистът обединява бившите занаятчии под един покрив в собствено предприятие

Докато пазарът е бил голям и многоукладен, а производителността на труда оставала относително ниска, стоките и услугите имали малка норма на печалба, а значи и разликата между съвокупната цена на всички стоки и съвокупната заплата на всички работници оставала в рамки относително успешно компенсируеми чрез държавната система за преразпределение на богатството посредством данъци. В средата на ХХ век за това напълно стигали примерно 10% дял на държавната поръчка в БВП. А и останалата печалба отсядала преди всичко в джобовете на средната класа, съставяща над 78% от населението на развитите страни. Последното означава, че сумата, падаща се на всеки отделен неин член оставала относително малка и в значителна част се харчила "за живот", макар и богат, тоест парите отново се връщали в икономиката във вид на платежеспособно търсене.

Днес светът принципно се е  изменил, примерно като на финалният етап в играта "Монополия". Всеки бизнес винаги се стреми към максимизация на печалбата. Да се ругае той за това е глупаво ибо лицемерно, всеки човек в живота си се стреми към същото. Принципът - за мене може, за тях не - тук не работи. Повишението производителността на труда е един от способите за снижение на разходите и увеличение печалбата на бизнеса.

Ако по просто "на пръсти" то схемата изглежда пределно просто. Имате 10 работници, всеки от които на ден получава 10 рубли и произвежда 10 единици стока. Всички прочие разходи (суровини, материали, износ на оборудването, логистика и тям подобни) са единакви, затова говорейки в бъдеще за себестойност на продукцията те може да не се споменават и да се оперира само със заплатата. И така, сега имаме 10 работника, произвеждащи на ден 100 единици стока и струващи на работодателя 100 рубли за заплата. Съответно себестойността на единица стока е 1 рубла за бройка. Да допустнем, производителността на труда се удава да се повдигне с 50% и за същите пари тези 10 работника произвеждат вече 150 единици продукция, а нейната себестойност се снижава до 100 руб / 150 бр = 0,66 руб/бр.

Ясна работа просто така персонала да работи повече за същите пари не ще. Стахановските идеи в народа някак с популярност не се ползват. Както и да въртиш, а да се дели с работниците трябва и разценките, тоест заплатите, също се повишават. Само темпа на ръст на заплатата винаги изостава от темпа на ръст на производителността на труда. Ако на работника се вдигне заплатата, да кажем на четвърт, то за всеки отделен човек всичко изглежда като същественно увеличение лично на неговите доходи. В нашият случай, от 10 до 12,5 рубли на ден. Супер. Може да си позволиш повече разходи! Но за работодателя картината изглежда по-различно. За 125 рубли на денонощие той сега получава 150 единици продукция. Следете за ръцете. Ако по-рано той на всеки работник е плащал по рубла за единица, то сега дава само 83 копейки, при това работника още и му благодари за щедростта!

Сблъсъци на фермери с полицията в Нидерландия

Ясна работа, сред всички непременно се намират и отделни "твърде умни", опитващи се да "мътят водата" и нещо там да разсъждават за несправедливостта на такова "щедро предложение", но те нали може и да се уволнят. Да, при това вместо 150 броя дневно производство ще останат само 135 или даже 120, но себестойността все едно ще стане само 83 копейки! Сега проста математика. Съкращението на 20% от работната сила на настроението на останалите работници действа напълно отрезвяващо. Своята риза се оказва далеч по-близо до тялото. Особено когато нейното съхранение дава още и съществена прибавка към заплатата. Обема на производството е нарастнал с 20%, а себестойността по ФЗП е паднала с 17%, което в сума обезпечава ръст на печалбата на собственика на бизнеса с 21,25%. Струва ли да се удивяваме на този ентусиазъм, с който на протежение цялата история на капитализма се налага, поддържа, разширява и обожествява идеята за обезателност, необходимост и всеобща полезност на ръста на производителност на труда?

Впрочем не трябва да се мисли, че повишението на производителността е безусловно зло. То стимулира поевтиняване на стоките и услугите, правейки ги достъпни за все по-широк кръг потребители. Някога например алуминият се е считал толкова скъп метал като платината, а днес от него леят и щамповат всичко най-евтино. Друга работа, че понятието производителност на труда не може да се оценява откъснато от всичко останало. Това е като сол, недостатъкът от която е също толкова лош както и излишъка.

Та ето, излишъка от производителност на труда вече е настъпил. Разбира се не сам по себе си, а като следствие от тоталното укрупнение на бизнеса като такъв. По най-скромни пресмятания днес над 90 - 95% от всички стоки и значителна част от услугите се произвеждат от крупни и свръхкрупни предприятия. Техните производствени възможности вече са станали съпоставими с общият капацитет на световният пазар във всеки отрасъл, така че да се повишава производителността на труда повече просто няма къде! Приръстът на обема на производство вече няма на кого да се продаде. И колкото по-крупни стават корпорациите, толкова по-големи размери достига нормата на печалба, тоест тази разлика между себестойност и цена на продажбата, която не може да се покрива от заплатите на наемният персонал. Това и предизвиква днешната криза на капиталистическият модел като система за икономически отношения.

Всички производители се стремят към укрупнение, тъй като производствените разходи на единица продукция у крупно производство винаги са съществено по-ниски отколкото у малко производство. Тук и намаления за количество, на обем, възможност за отсрочка на платежа, особени персонални бонуси за логистика и много друго, за малката фирма недостъпно. Но колкото повече стока се произвежда, толкова по-сложно става тя да се продаде, а значи всеко разширение се обезпечава само за сметка изтласкване на конкурентите и заемане на техният пазарен дял. Това на свой ред още по-силно изостря конкурентната борба и подтиква бизнесмените да търсят нови способи за снижаване на разходите, защото други способи да се удържат над водата просто не съществуват. И ако някъде се намерят романтици, желаещи да плюят на пазарните тенденции, то те бързо се оказват намотани на веригите на конкурентите, способни да предложат аналогична стока по-евтино.

С една дума, сега вече трябва да се бяга с всеки ден все по-бързо, просто само за да се остава на място. Но проблема е в това, че разплата за продължение на бега става ръст на безработицата. Красиво е да се разсъждава за поевтиняване на единица стока по степен на ръста на производителността на труда, но зад кадър остава факта на изчерпване капацитета на търсене. От формулата - повече стока на по-малка цена - първата част автоматически се задрасква. Защото повече стока просто никому не е нужна. Например в продоволственият сектор директно от полето на боклука отива над 60% от селскостопанската продукция. Малко кой се замисля, но в търговските точки, продаващи да кажем наливна бира, просто в канала се излива до една трета от всеки кег. Обемът отиващо в просроченост продоволствие в супермаркетите достига 40%. Така че ако сега обемът на селскостопанската продукция, ето направо утре сутрин се удвои, то цялото допълнително количество ще се наложи директно на полето или на фермата да се изхвърли. Идеята - да се раздаде на бедните - не минава по тази проста причина, че да се произвежда даром не желае никой, а да се платят разходите при безплатно раздаване няма кой. Нищо не възниква от нищо.

И ето в тези условия БМР призовава да се започне да се бяга още по-бързо. Видимо по тяхно мнение на всички нас трябва рязко да стане по-добре от това, че предишният обем стоки и услуги ще се произвежда от по-малко количество работници. Предполагам, "международно развиващите" банкери сътбата на тези, които "не се вписват в пазара" интересува малко. Е да Бог с тях, съвест е понятие разтегливо и аз съвершенно не за нея говоря. Въобще става дума изключително за икономическата математика. Колкото по-висока е производителността на труда, толкова по-малко пари в цикъла на производство и продажба се връщат в икономиката за обезпечение платежеспособност на търсенето, с това още повече свивайки размерите на пазара за реализация в следващата итерация на финансовият оборот. Къде води тази тенденция занапред да се види вече съвсем не е сложно. Умират не просто отделни, загубили в конкуренцията "неудачници", разрушава се цялата система пазарни отношения в цяло. Погребвайки под обломките си всички, включая конкурентните победители.

Капитализмът е в опасност! Пролетарии от всички страни, спасявайте!

Возниква парадокс - колкото по-висока е производителността на труда, толкова по-малко работници са  нужни за организация на производството, но колкото по-малко работници, толкова още по-малко е нужно да се произвежда, а значи в бъдеще работници ще трябват още по-малко... и така нататък, до пълно спиране на всяко производство като такова.

Ето това банкерите днес не могат да разберат. Твърде далеч всичко това излиза зад рамките на тяхното мировъзприятие. Затова те всички и продължават дружно да предлагат старите привични рецепти. И това е най-тревожното, тъй като капиталистическият модел на икономиката продължава да повтаря същите итерации, с всеки цикъл влошавайки положението още повече. Навсякъде и винаги това завършва с крах и последващ откат към по-ниско стабилно ниво на обществена икономическа организация. И съвсем не е факт, че то ще е най-близкото, например вместо транснационален капитализъм системата ще се удаде да се стабилизира на ниво национални граници. Но също "навсякъде и винаги" деградацията се съпровожда с утилизация на огромно количество хора, внезапно оказали се излишни. Това "международните банкери" съдейки по всичко също така не разбират. Е или предполагат, че те лично ще оцелеят във всеки случай, но това е наивно. В Древен Рим такива умници също е имало, но неговото крушение не преживял никой.

Александр Запольскис

За таблицата за умножение е без разлика продавате или купувате.