На снимката: Никой от студентите не си
признава какво е търсил Джеймс Пардю в окупирания университет на 11
ноември. Бившият американски посланик сигурно сънува как на стари години
е извършил поредната нежна революция в България, сигурно се вижда и
като неин баща.
Медиите много обичат да показват известните лица, които се мяркат на
протестите - примерно някой знаменит режисьор, който толкова
съсредоточено наблюдава случващото се, че сякаш Микеланджело го е
допуснал край себе си, докато рисува „Страшният съд“ в Сикстинската
капела; погледът му се напъва да проникне в някакво Тайнство - а пък
тайнството е, че неколцина хлапаци стрелят срещу парламента с картонени
автомати.
В същото време една друга особа, която минава за най-краен националист,
казва в телевизионно студио, че е нужна „генерална чистка“ - нищо
по-малко - и допълва, че хората в кръчмите вече се държат за
патрондашите.
Ето така се случват българските ни работи: едните стрелят с картонени
шмайзери, а пък другите се държат за патрондашите - и без да си дават
сметка, образуват едно цяло. Майтап.
Стрелбата по парламента бе апотеозът на несмисленото
- как не се намери някой, който да каже на режисьорите на въпросния
„хепънинг“, че той е извън всяко приличие. За един миг само тези млади
хора се превърнаха в моряците болшевики, които веднага след като
нахлуват в Смолни, бързат да се облекчат в старинните скъпоценни
китайски вази.
Площадните прояви обичайно винаги са на ръба, вън от съмнение, но зад тях сега наднича и още едно извънредно неприличие - и то се казва Пардю. Онзи ден американската посланичка се усмихна мило пред камерите и каза, че той бил „частно лице“ и затова можел да прави каквото си ще; в България, разбира се - тя не го каза, но то се подразбира. Това бе опит да се прикрие една очевидна безцеремонност - вежлив, обаче неискрен. Пардю никога няма да бъде възприеман като частно лице, понеже той
Площадните прояви обичайно винаги са на ръба, вън от съмнение, но зад тях сега наднича и още едно извънредно неприличие - и то се казва Пардю. Онзи ден американската посланичка се усмихна мило пред камерите и каза, че той бил „частно лице“ и затова можел да прави каквото си ще; в България, разбира се - тя не го каза, но то се подразбира. Това бе опит да се прикрие една очевидна безцеремонност - вежлив, обаче неискрен. Пардю никога няма да бъде възприеман като частно лице, понеже той
не за първи път пристъпва със солдафонските си ботуши
там, където не му е работа. Навремето дойде специално за да поощри
проекта на Кунева, ако може изобщо да се говори за някакъв проект извън
личните амбиции на госпожата; сега пък се навря в университета - колкото
да подскаже, че връзката на студентите със среди от Реформаторския
блок, към който уж се числи и Кунева, е напълно възможна.
Такива като Пардю ви смятат за диваци и дори не се опитват да скрият
игричките си. Той сигурно сънува как на стари години е извършил
поредната нежна революция в България, сигурно се вижда като неин баща -
колкото да постигне точно обратния ефект и нашите хора отново да си
кажат, че американците обичат да залагат у нас на куци коне. Спомнете си
например колко далновиден беше посланик Майлс през юни 2001 година,
когато дори в деня на изборите беше убеден, че Костов остава. Тези
гафове на американците не са малко и това не е за учудване, след като от
години ги съветват някои от най-непрозорливите българи - непрозорливи,
но порядъчно користни. Идиотското в последното кънтри изпълнение на
Пардю е, че никой не си признава какво е търсил той в окупирания
университет; никой не се осмелява да каже: „Аз говорих с мистъра, дори
се снимахме двамата с онова жълто знаме със свития юмрук, държахме и по
един автомат“, и пр. Във всеки случай
селски номера като тия на Пардю отблъскват
допълнително системните американофили у нас, доколкото са останали.
Чувам тия дни някои да плачат, че сме се върнали в „площадната
демокрация“. За тия хора това, ако е вярно, е наистина опасно: за тях е
много по-изгодно да си останем в джунглата на задкулисната демокрация, в
която те се изживяват като върховните Гадачи (по Симеон
Сакскобургготски - б.р.), за каквито ги приема и немалка част от
политическата ни секта - макар че те са си просто изпечени търгаши,
хитреци, които търгуват без никакво притеснение дори със самите себе си,
те и пасианс да редят, пак ще лъжат. Един казваше тия дни, че Бойко и с
революция няма да се върне - и, бре, тъкмо да се зарадваме, обаче пет
дни по-късно гадачът се кълнеше по телевизията, че Бойко (същият) бил
„незаобиколим фактор“. Ако обикновените хора слушат тия пумпали, със
сигурност ще предпочетат да се качат на първия рейс, който събира
масовка за митингите, и ще са прави.
За тия гадачи площадният карнавал е нещо стряскащо
понеже застрашава игрите на задкулисието, които са си чисто и просто
едно банално сплетничене, нищо повече. Обаче гласовете на гадачите някак
си придобиха тежест и важност сред това сплетничене.
Наскоро Главният Гадач, който е получил първите си уроци по гадачество
по коридорите на ЦК на БКП, където се е тътрузило татенцето му, се
оплакваше, че у нас никой не иска да се занимава с политика, понеже
всички вече са отвратени от нея. Каза го в едно вестниче, чийто
собственик усърдно се занимава именно с политическо сплетничене - прави
го от почти двайсетина години, а пък накрая набута дори трима министри в
предишния кабинет. Ако си мислите за Прокопиев, няма да ви кажа дали
сте прави, но е възможно и да не бъркате. Кажете ми обаче каква държава
сме, в която най-крупният длъжник си
формира
и собствен парцел
в кабинета
и собствен парцел
в кабинета
- взема под аренда една четвърт от него. Дали ония с картонените
автомати са наясно с това - или играта по площадите им е напълно
достатъчна?
Когато зад тях надничат одиозни фигури като Пардю, те могат да си
позволят всякаква несмисленост, а дори и ненужни манипулации. Например
едно момче, което направи впечатление на умно, си позволи ловко да
натъкмява фактите - и то под благия поглед на опитни телевизионни
водещи, ето как: Волен не бил прав за юмрука, който се гъне върху
знамето на окупаторите - той бил откраднат не от революциите на Сорос, а
от корицата на памфлета на Чомски „Окупирай“. Ехей - когато използваш
автомати в протеста си, изобщо не е проблем да се самозалъгваш. Чомски,
който стигна предела на левичарството с този си призив, насочва
онеправданите - „Лишените“ - към окупация на банките, на Уолстрийт,
изобщо към радикален натиск върху заможните. Нашите автоматчици, които
уж вземат назаем от книгата му символа си, обаче нямат нищо против
местните богаташи, дори не ги смущава и това, че ги свързват с тях,
особено с някои пределно задлъжнели мародери на Прехода - нито един
автоматчик не си направи труда да опровергае това. Накрая Чомски трябва
да послужи за алиби, понеже трябва да се прикрият някои неудобни връзки с
истинските настоятели на окупацията.
Онзи гадач, който се оплакваше, че хората са отвратени от политиката,
предвидливо забравя едно: каква е всъщност ролята на хора като него за
пораждането и отхранването на това отвращение. И какво правят нашите
гадачи от близо четвърт век насам - дали техните нашепвания не са също
толкова опасни и отровни, колкото и несъстоятелните експерименти на
политическата секта.
Но, както казваше старият Хорас, не задавай въпроси, чийто отговор е пределно ясен.
Но, както казваше старият Хорас, не задавай въпроси, чийто отговор е пределно ясен.
(в. Преса, печатно издание, брой 322 (673 от 25 ноември 2013)
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.