Тази статия аз, така да бъде, ще започна от края.
Русия е НЕВЪЗМОЖНО да бъде завоювана. Това никому не се е удавало нито веднаж за цялата наша история, и никога няма да се удаде.
Работата е там, че ние с вас живем в такова място, където човек не бива да живее. Човекът като биологическият вид Homo Sapiens не е в състояние да живее в нашите сурови условия без особена защита. Даже в древните времена Русь се е славила на първо място с кожите — това, което за нашите традиционни търговски «партньори» е било разкош за кралете, за нас през цялата история е жизнена необходимост! И много голям глупак е този, който окачи на знамето на информационната война думата Ватник. Този човек явно никога не е ходил на ски по зимната гора… повече от 70% от текущата територия на РФ (по докримски данни) се намира зад чертата на оцеляване на човека като биологически вид. И любимата фраза на съветските дисиденти — че ние всички не живем, а оцеляваме — това е самата чиста правда! В САЩ, например такива територии — Аляска и две-три пустини.
И така ще е винаги. Колкото и електростанций да не се строят, колкото и газ да се помпи по тръбите — безпощадната зима все едно ще дойде и ще убие всеки, който за нея не е готов. Ние се готвим да оцеляваме в своята любима страна от първите детски години. С детските снежни топки и шейни, с кънките в двора и смелчашките скокове от покрива в пряспата. Това е нашата страна, и ние сме готови тук да живеем. Както е казано в Матрицата — защото това е моят избор! Сега нали е дошъл свободният свят, никой никого не държи, границите де-факто са отворени. А за цената на едностаен в Москва може да се купи в Индия половин селце.
И именно заради това, засукано с майчиното мляко разбиране и се получава феномена на тази загадъчна руска душа — в която има място и за търсене смисъла на живота, и благородство, и ярост, и великодушие(а каква дума…), и всепрощение. Да и какво греха да крием — и злоба там понякога ще блесне, и ненавист с мълния ще удари. Случва се.
Работата е там, че ние от детство умеем да оцеляваме. И тази проблема на ниво базови ценности за себе си сме решили. Ето затова на Руси не е прието да се убива за грош. У нас даже хопниците последната цигара не стрелят. И на Руси открай вековв людете са се мерили не по жестокост, а по благородство. От древни времена са живели общинно, поддържайки друг друга. Първи в света са се осмелили да построят държава по ума — ако и така всички сме от маймуна, то давайте да управлява страната най-грамотната маймуна, а не просто удачно родилата се! Никога в нашата история не би могло да се случи нещо, подобно на испанското покорение на Америка. Просто не би могло. Ръката не би се вдигнала. Случвало ли ви се е да забележите, че физически здравите и големи по телосложение люде — почти винаги са редки добряци? Те няма от какво да се боят, те и сами могат да вломят. Ако считат за правилно. С националното самосъзнание — нещо подобно.
Нашата армия е силна не само с най-добра техника, не толкова с грамотни генерали, не с безкрайните простори. Нашата армия е силна с този народ, който тя защитава. Този народ, който винаги ще и се притече на помощ в тежка година. Защото знае: нашата армия — това е армия-защитница, армия-освободителка. А не армия-карател, не армия-конквистадор, не армия-завоевател. Нашата армия винаги е на страна на правдата, и ние всички това го знаем. Затова и се сражаваме за правото дело, не щадейки живота си. Затова, даже ако силите на армията се оказват недостатъчно — както с монголите, както с поляците, както с французите, както с немците — на помощ идва народът со своя вечен топор и такъв уютен ватник. Който на гладният и замръзващ солдат на поредния агресор ну никак да отнеме не се получава. Защото топор.
От това всичкото следва един единствен извод — нашата победа е неминуема, неотвратима и неизбежна. Защото в нашето разбиране победа — това е прекращение на опитите на нас да се нападне и нещо да ни се отнеме. Този момент, когато руският човек изтрива топора от кръвта на врага и се завръща у дома, да сече с този топор греди да строи обратно порушената къща. Ние никога не сме поставяли пред себе си задачата да изтрием от лицето на земята неугодните нам. Нам е неугодна зимата, а нея не ще изтриеш. Какво, по сравнение със зимата, могат тези нелепи, не знаещи живота янки? Пробвайте поне на един известен вам лично американец да разкажете за това, как във войната против Наполеон ние сами изгаряме своята собствена столица, а след година оставяме столицата на противника съвершено небутната. Разкажите му за височайшият Императорски указ «За безупречност на поведението на Руската Армия в Париж». И наблюдавайте за реакцията. Стереотипите оглушително трещят по шевовете и почти винаги водят или до истерия, или до мноооого бързо завершване на разговора и превод на темата.
Но нали да знаеш, че ти си майстор на спорта по шахмат и играеш против петикласник, следователно — ще го победиш, това е едно. А да седнеш и да победиш — севсем друго. В моето училище се учеше, например, петикласник с КМС по шахмат. Прелестно бе зрелището, когато той на бас правеше на пух и прах възрастните чичковци. А в този конфликт, който вече е неизбежен — нам противостои не петикласник. А най-голямата, най-циничната, най-жестоката и най-влиятелната империя в историята на човечеството. Никого и нито веднаж сериозно не побеждавана. Нищо никому не прощаваща. Отхранена. Уверена в своите сили. Как да я победим?
Че така, както обикновено. С труд, добро, честност. С широта на душата. С безкрайност на просторите. Със зима. Със заводи и плугове. Въобще, с всичко това, което ни е позволявало хиляди години съхранла се история да побеждаваме по ред всички империи. При това да побеждаваме ще се наложи именно НА НАС, а не на големия чичо в кремълската кула.
Пояснявам. Глобализацията все-пак се състоя, границите са условни, икономиките са открити една за друга. В такива условия стратегията «да разбомбиш всички заводи на противника» тъпо престава да работи. Защото тогава ще се окажеш без ракетни двигатели, без титан, без газ и нефт, без множества разни по-малко значими, но ценни вещи. Ще нанесеш на себе си урон съвсем не по-малък, отколкото на противника. Да и още репутацията ще си развалиш, люде ще погубиш. По съдилища ще те влачат. Собствено, «санкциите» всичко това и демонстрират с всенарастваща очевидност.
В съвременият свят печелившата стратегия е съвсем друга — «Направи така, че твоят завод да произвежда повече и по-добро, от завода на твоя «партньор». Рецептата на всички «икономически чудеса» винаги е била именно такава. Упорство. Труд. Честност. Добропорядъчност. Ум. Смелост на замисъла. Решительност в неговото осъществяване. А не в канонерки, бомби и ракети. В това е секретът за благополучие по-английски. А на нас е нужно само едно благополучие — нашето, руско. Мирно небе над главата и ниви от хоризонт до хоризонт. И бавно разпадаща се на отделни облачета следа от старта на ракета-носител. Наше, руско икономическо чудо — то е било, е и ще бъде едно и също. Както в този легендарен анекдот за съветската кавалерия, която нахлувала в планинските аули и оставяла след себе си само заводи, училища и болници.
Аз искам да видя тозо ден, когато символ на Руският Човек зад граница ще стане не вика ТАААГИЛ, а скочилият в бурната река за спасението на дете младеж. Аз искам да видя този ден, когато хората в далечна страна ще ходят по пазарите и купуват основно вещи, на които стои знак «Руско Качество». Опасявайки се да попаднат на менте. Аз най-много от всичко на света мечтая да видя този ден, когато човечеството истински направи стъпка на Луната — не за да се покразкраси пред камерите, а да остане там завинаги. И първият чуждопланетен дом на човечеството да има красиво название. Например, «Разсвет». Или «Надежда».
Ето такава ще е нашата ПОБЕДА. И за това всичко ние всички трябва изключително много да работим. Нали зимата ще настъпи. И тази година, и следващата, и след хилядолетие.
А от тях, както от всяка империя, построена на жестокост, ще останат езикът, стандартите и кървавата история на деградацията. Ще остане това хубаво, което те са се опитали да направят. А това лошо, което те със столетия са правели на целия свят — вече е вдигнало своя топор над главите им.
Русия е НЕВЪЗМОЖНО да бъде завоювана. Това никому не се е удавало нито веднаж за цялата наша история, и никога няма да се удаде.
Работата е там, че ние с вас живем в такова място, където човек не бива да живее. Човекът като биологическият вид Homo Sapiens не е в състояние да живее в нашите сурови условия без особена защита. Даже в древните времена Русь се е славила на първо място с кожите — това, което за нашите традиционни търговски «партньори» е било разкош за кралете, за нас през цялата история е жизнена необходимост! И много голям глупак е този, който окачи на знамето на информационната война думата Ватник. Този човек явно никога не е ходил на ски по зимната гора… повече от 70% от текущата територия на РФ (по докримски данни) се намира зад чертата на оцеляване на човека като биологически вид. И любимата фраза на съветските дисиденти — че ние всички не живем, а оцеляваме — това е самата чиста правда! В САЩ, например такива територии — Аляска и две-три пустини.
И така ще е винаги. Колкото и електростанций да не се строят, колкото и газ да се помпи по тръбите — безпощадната зима все едно ще дойде и ще убие всеки, който за нея не е готов. Ние се готвим да оцеляваме в своята любима страна от първите детски години. С детските снежни топки и шейни, с кънките в двора и смелчашките скокове от покрива в пряспата. Това е нашата страна, и ние сме готови тук да живеем. Както е казано в Матрицата — защото това е моят избор! Сега нали е дошъл свободният свят, никой никого не държи, границите де-факто са отворени. А за цената на едностаен в Москва може да се купи в Индия половин селце.
И именно заради това, засукано с майчиното мляко разбиране и се получава феномена на тази загадъчна руска душа — в която има място и за търсене смисъла на живота, и благородство, и ярост, и великодушие(а каква дума…), и всепрощение. Да и какво греха да крием — и злоба там понякога ще блесне, и ненавист с мълния ще удари. Случва се.
Работата е там, че ние от детство умеем да оцеляваме. И тази проблема на ниво базови ценности за себе си сме решили. Ето затова на Руси не е прието да се убива за грош. У нас даже хопниците последната цигара не стрелят. И на Руси открай вековв людете са се мерили не по жестокост, а по благородство. От древни времена са живели общинно, поддържайки друг друга. Първи в света са се осмелили да построят държава по ума — ако и така всички сме от маймуна, то давайте да управлява страната най-грамотната маймуна, а не просто удачно родилата се! Никога в нашата история не би могло да се случи нещо, подобно на испанското покорение на Америка. Просто не би могло. Ръката не би се вдигнала. Случвало ли ви се е да забележите, че физически здравите и големи по телосложение люде — почти винаги са редки добряци? Те няма от какво да се боят, те и сами могат да вломят. Ако считат за правилно. С националното самосъзнание — нещо подобно.
Нашата армия е силна не само с най-добра техника, не толкова с грамотни генерали, не с безкрайните простори. Нашата армия е силна с този народ, който тя защитава. Този народ, който винаги ще и се притече на помощ в тежка година. Защото знае: нашата армия — това е армия-защитница, армия-освободителка. А не армия-карател, не армия-конквистадор, не армия-завоевател. Нашата армия винаги е на страна на правдата, и ние всички това го знаем. Затова и се сражаваме за правото дело, не щадейки живота си. Затова, даже ако силите на армията се оказват недостатъчно — както с монголите, както с поляците, както с французите, както с немците — на помощ идва народът со своя вечен топор и такъв уютен ватник. Който на гладният и замръзващ солдат на поредния агресор ну никак да отнеме не се получава. Защото топор.
От това всичкото следва един единствен извод — нашата победа е неминуема, неотвратима и неизбежна. Защото в нашето разбиране победа — това е прекращение на опитите на нас да се нападне и нещо да ни се отнеме. Този момент, когато руският човек изтрива топора от кръвта на врага и се завръща у дома, да сече с този топор греди да строи обратно порушената къща. Ние никога не сме поставяли пред себе си задачата да изтрием от лицето на земята неугодните нам. Нам е неугодна зимата, а нея не ще изтриеш. Какво, по сравнение със зимата, могат тези нелепи, не знаещи живота янки? Пробвайте поне на един известен вам лично американец да разкажете за това, как във войната против Наполеон ние сами изгаряме своята собствена столица, а след година оставяме столицата на противника съвершено небутната. Разкажите му за височайшият Императорски указ «За безупречност на поведението на Руската Армия в Париж». И наблюдавайте за реакцията. Стереотипите оглушително трещят по шевовете и почти винаги водят или до истерия, или до мноооого бързо завершване на разговора и превод на темата.
Но нали да знаеш, че ти си майстор на спорта по шахмат и играеш против петикласник, следователно — ще го победиш, това е едно. А да седнеш и да победиш — севсем друго. В моето училище се учеше, например, петикласник с КМС по шахмат. Прелестно бе зрелището, когато той на бас правеше на пух и прах възрастните чичковци. А в този конфликт, който вече е неизбежен — нам противостои не петикласник. А най-голямата, най-циничната, най-жестоката и най-влиятелната империя в историята на човечеството. Никого и нито веднаж сериозно не побеждавана. Нищо никому не прощаваща. Отхранена. Уверена в своите сили. Как да я победим?
Че така, както обикновено. С труд, добро, честност. С широта на душата. С безкрайност на просторите. Със зима. Със заводи и плугове. Въобще, с всичко това, което ни е позволявало хиляди години съхранла се история да побеждаваме по ред всички империи. При това да побеждаваме ще се наложи именно НА НАС, а не на големия чичо в кремълската кула.
Пояснявам. Глобализацията все-пак се състоя, границите са условни, икономиките са открити една за друга. В такива условия стратегията «да разбомбиш всички заводи на противника» тъпо престава да работи. Защото тогава ще се окажеш без ракетни двигатели, без титан, без газ и нефт, без множества разни по-малко значими, но ценни вещи. Ще нанесеш на себе си урон съвсем не по-малък, отколкото на противника. Да и още репутацията ще си развалиш, люде ще погубиш. По съдилища ще те влачат. Собствено, «санкциите» всичко това и демонстрират с всенарастваща очевидност.
В съвременият свят печелившата стратегия е съвсем друга — «Направи така, че твоят завод да произвежда повече и по-добро, от завода на твоя «партньор». Рецептата на всички «икономически чудеса» винаги е била именно такава. Упорство. Труд. Честност. Добропорядъчност. Ум. Смелост на замисъла. Решительност в неговото осъществяване. А не в канонерки, бомби и ракети. В това е секретът за благополучие по-английски. А на нас е нужно само едно благополучие — нашето, руско. Мирно небе над главата и ниви от хоризонт до хоризонт. И бавно разпадаща се на отделни облачета следа от старта на ракета-носител. Наше, руско икономическо чудо — то е било, е и ще бъде едно и също. Както в този легендарен анекдот за съветската кавалерия, която нахлувала в планинските аули и оставяла след себе си само заводи, училища и болници.
Аз искам да видя тозо ден, когато символ на Руският Човек зад граница ще стане не вика ТАААГИЛ, а скочилият в бурната река за спасението на дете младеж. Аз искам да видя този ден, когато хората в далечна страна ще ходят по пазарите и купуват основно вещи, на които стои знак «Руско Качество». Опасявайки се да попаднат на менте. Аз най-много от всичко на света мечтая да видя този ден, когато човечеството истински направи стъпка на Луната — не за да се покразкраси пред камерите, а да остане там завинаги. И първият чуждопланетен дом на човечеството да има красиво название. Например, «Разсвет». Или «Надежда».
Ето такава ще е нашата ПОБЕДА. И за това всичко ние всички трябва изключително много да работим. Нали зимата ще настъпи. И тази година, и следващата, и след хилядолетие.
А от тях, както от всяка империя, построена на жестокост, ще останат езикът, стандартите и кървавата история на деградацията. Ще остане това хубаво, което те са се опитали да направят. А това лошо, което те със столетия са правели на целия свят — вече е вдигнало своя топор над главите им.
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.