Работата не е в Асад, и не в Сирия като такава

В Сирия маските са свалени.
Година след действията на ВКС РФ измамно заплетената картина  се конкретизира – САЩ и терористите са готови да воюват против Русия и законното правителство.
Формулировките са пределно откровени, истинските цели са открити, излишните същности ако не са отсечени, то са изместени на втори план.

«Сътбата не избират, и Русия е обречена на ново сдържане на света от гибел»

Световните СМИ открито пишат за високата угроза за сблъсък на американците и русите, а авторитетни експерти, още неотдавна степенно разсъждавали за автономността на терористите от Вашингтон, сега обясняват как американците снабдяват терористите с оръжие против Асад и заплашват да ги насъскат срещу руски градове.
Стана очевидно, че няма никакви коалиции против ИДИЛ, а има руска армия със съюзници, която противостои на международният тероризъм като инструмент на САЩ и НАТО.
Към октомври 2016 год структурата на поредният световен конфликт в Сирия се кристализира. Но както преди не до крайе осмислена неговата същност и причини.
Общоприетата максима – отслабващият световен хегемон не е могъл за енти път да експортира «демокрация» и сега се вкарва заедно с всички в тупик – малко обяснява.
Защо препъни-камък стана Сирия – все пак не най-значимата страна в света?
Защо под удар например, не е Египет, където на брадатите «борци за демокрация» не се удаде да закрепят успеха, а се наложи даже да отстъпят властта на силно не проамериканско правителство – но нищо, преглътнаха.
Самата Сирия до 2010 год бе едва ли не най-прозападната страна от Близкият Изток, не считайки Израел, а със семейството на Асад в ресторанта похапваше най-скъпи ястия сам Байден. Но през 2011-а го обявиха за изчадие на ада и възнамеряваха бързо да премахнат с помощта на ислямистите. Не стана.
Защо на агресора противостои именно Русия – страна, сама едва броени години излязла от разпад и въобще не в ролята на главен конкурент за западната икономика? И защо Съединените щати толкова яростно отиват към крайности, довеждайки света до ръба на Трета световна?
Да, разбира се многочислени експерти по Близкият Изток ще назоват цял комплекс причини, даващи отговори на всички тези «защо?». Но при внимателен разбор ще стане ясно, че те са само приложение към нещо главно.
Първият и най-чест аргумент – това е нефтогазовият фактор. Като че обилието на запаси в Сирия са я направили желана цел за Запада, който след Ирак и Либия би могъл да присвои сирийските въглеводороди, унищожавайки местната държава.
На практика доказаните запаси нефт в Сирия са само 2,5 млрд барели, което е 0,1% от световният обем.
Да, за няколко години до войната норвежците като че намериха в Сирия четири големи месторождения в района на град Баниас, които биха могли да изведат добива на нивото на кувейтския, но реалният добив от това не се измени.
И това е явно недостатъчно за обяснение започналата терористическа интервенция в Сирия: ако цел на Запада бе изключително нефтът, то по-логично би било да се устрои експорт на демокрация във Венецуела с 17,5% от световните запаси.
А и в Близкият Изток имаше какво да се присвои – Катар, Кувейт и прочие емирати са далеч по-изобилни с нефт и по-малко устойчиви: сваляй шейховете и помпи «черното злато».
Предполагат още, че причина за агресията би могъл да стане отказът на Дамаск през 2009 год да пропусне през своя територия газопровод от Катар в Европа. Но това също е преувеличение. Такова несъгласие би могло да стане мотивация за катарците, но не за Запада.
Самият проект за газопровод е толкова рисков и малопонятен, че би могъл само да служи за блъф или предлог, но не и за реална причина да се започне многогодишна терористическа кампания против Асад.
Въобще, появилата се през последните години мода да се търсят във всички конфликти следи от нефт и да се обвиняват във всички беди нейните залежи е извънредно опростяване и прилича на монетаристският подход в икономиката, когато цялата сложност на стопанските отношения се оценява изключително чрез дебет/кредит.
Докато всъщност в световната политика нефтът има само значение на инструмент (макар и важен) за отстояване на интереси и достигане на геополитически цели: Хитлер се стремеше към бакинската нефт не заради самата нея, а за да отреже от нея Москва и да доубие СССР.
Да се нарича инструментът цел е непозволително подменяне, отклоняващо от същността.
Далеч по-малко значими за обяснение войната в Сирия, готова да прерастне в световна са аргументите за като че реалните вътрешни противоречия в Сирия и региона, разпространението на ислямизма и развалът на държавност в Ирак, станал почва за ръст на екстремизма, противостоянието на сунитите и шиитите, Саудитска Арабия и Иран, пренаселението в региона, недостига на вода и прочее.
Всичко това в тази или друга степен безусловно добавя на конфликта острота, но съвершенно не обяснява, защо сега в Сирия действат сили от десетки страни в света, включая двете най-мощни от тях – РФ и САЩ.

Съществува далеч по-убедително, макар и считащо се недостатъчно научно, обяснение на днешният конфликт в Сирия.
Рухването на тази страна е необходимо на САЩ за разпалване на хаос в Близкият Изток, което ще позволи да се пренесе дестабилизацията върху цяла Евразия и ще помогне да се сринат алтернативните икономически центрове на сила - преди всичко Китай и Русия.
Демек, доларовата система не издържа претоварването с дългове, и войната в Сирия се използва като инструмент за дестабилизация на конкурентите в икономическото противостояние.
Действително, именно китайската икономика през 2014 год за пръв път надмина по БВП американската, и изглеждаше между тези два икономически гиганти – отиващ си и възходящ – трябваше да се завърже военно-политическа схватка.
За това през последните години много говориха и американските, и китайските политолози.
Но в сирийският конфликт – и това е безусловен факт – Китай е даже не на втори план. Всичките пет години и даже при днешното обостряне той държи привичен неутралитет, само повдигайки въпроси по повод страданията на сирийците и осъждайки тероризма.
Русия от своя страна в икономически план не представлява реална заплаха за САЩ, в същото време в Сирия главен противник на американците е именно руската армия, китайците там даже близо не стоят.
Даже географски конфликтът в Сирия е по-близо до руският Кавказ, отколкото през Турция прекият коридор за пренос на «идилската» зараза, отколкото да кажем, до уйгурският регион на Китай.
По такава логика би било по-правилно да се създаде ИДИЛ в Афганистан или Пакистан, откъдето е по-лесно да се прехвърли терористическият хаос в Китай.
Руско-китайските учения на море, на суша и в космоса, както и особените отношения Москва-Пекин – това е важен фактор от новата международна политика, но все пак пряко конфликта в Сирия той не касае.
Дори повече, може с голяма увереност да се предположи, че ако Русия сега не съществуваше като значим геополитически играч, Пекин не би тръгнал на конфликт със САЩ по повод Сирия, а би се договорил със Запада на основа даже не съвсем изгодно за него компромис, правейки ставка на неизбежното отслабване на западната цивилизация в историческа перспектива.
Не искам да обидя нашите китайски партньори, но трябва да разбираме, че и при днешните прекрасни отношениях с Москва Пекин може във всеки момент да достигне със Запада консенсус и да заеме «дружествен неутралитет» на негова страна в набелязалият се конфликт на старото и новото световно устройства.
По тази проста причина, че за Китай противостоянието със САЩ – това е чисто икономически спор на две гигантски бизнес-структури, не повече.

У Русия със Запада конфликтът е съвершенно различен, не икономически.
Лекомислено е да се счита, че руската икономика, при всички реални успехи през последните 15 години заплашва американската глобална икономика, в която всъщност до сега е встроен като органична част Китай.
Да, геополитическите обединения като БРИКС потенциално могат да сринат ямайската система и вашингтонският консенсус, но това отново не е чиста вода икономика, а финансова проекция на военно-политическо противостояние.
Тогава в какво е същността на конфликта? Защо именно Русия отново е в епицентъра на световният конфликт, заплашващ да прерастне в горещ?
Защо руската държава, преживяла поредната болезнена трансформация и окончателно не възстановила се от нея, е прнудена да приема на себе си ударът на хегемона, контролиращ международният живот и обладаващ по-развити инструменти за борба?
Защо великият и многострадален руски народ, едва-едва преодолял измиране и застанал на път на развитие, отново, както преди 70, 100 и 200 години се оказва на пътя на световният агресор – в сегашният случай САЩ и отгледаният от него международен тероризъм?
За да разберем това както се убедихме е недостатъчно да назовем икономически и геополитически причини: нито огромните природни ресурси на Русия, нито нашите нарастнали възможности, нито възродилата се военна мощ като потенциална заплаха за Запада – никакви така наричани прагматически аргументи не дават пълноценен отговор на въпроса, защо САЩ в Сирия се целят по Русия.
В руска заплаха и ядрен удар във високите кабинети на западните страни разбира се сериозно не вярват, но използват тези митове в качество на страшилки, блъф и предлог за собственото настъпление.
За да осъзнаем същността на случващото се трябва накрая да признаем, че действията на върхушката на западната цивилизация – не чиновниците от Държдепа и Пентагона, а реалните управленци на глобалният проект Pax Americana – които ние сме привикнали да възприемаме като пределно прагматични, на практика се определят от някакви идеали и висши цели.
Месианството на външната политика на САЩ е зафиксирано в документи и регулярно се озвучава от публични дейци, не говоря вече за непублични.
Думите за изключителност на Америка като идеално свободно общество, светоч на демокрацията и последна надежда на Земята – са не просто красиви лозунги, рекламни слогани, но усещане за себе си като особена сила на планетата.
Още през XVIII век протестантският проповедник Джонатан Едуардс е казвал, че статусът на богоизбран народ е преминал от евреите към американците. А и отците-основатели на Щатите са възприемали своята дейност като венец на цялата световна история.
Вече през XX век Роналд Рейган, хвърлил предизвикателство към СССР като «империя на злото», недвусмислено отделя на САЩ ролята на «империя на доброто». Бушовете, Клинтъните и Обама в този смисъл не измислят нищо ново, но само в разни слова изразяват същото американско месианство.
Цялата външна политика на съвременна Америка като «експортер на демокрация» и световен съдия, жандарм е естествено изражение на такава идеология.
Захват на ресурси, нефт и газ, също както и финансови ползи са само дополнителни бонуси към това и инструмент за реализация на озвучените идеали.

В какво конкретно се крие американското месианство е отделен разговор, на стика на философия, богословие и геополитика.
Ще отбележим само, че ключево понятие, около което е построена останалата конструкция, е «свобода». Преподнасяна на света като свобода на човека (тоест като благо), на практика САЩ я разбират като свобода на капитала, тоест всепозволеност на човека икономически.
Цял свят е длъжен да стане в идеала пазар на стоки и услуги, където самият човек е и едното и другото. Парите като еквивалент на всички проявления на мирозданието и негова главна същност.
Собствено, целият така наричан прагматизъм и се получава изходя от такова «парично» разбиране на живота.
Но експанзията на парите – в пространственно и духовно измерения – не се изчерпва с днешната печалба и не спира пред всякакви разходи за достигане на главната цел – всеобщо поглъщане на света и преформатиране на човека във финансов механизъм (самият процес се нарича прогрес, по аналогия с развитието на техниката).
Струва ли си да обясняваме, че така разбираната «свобода» и такъв «прогрес» са абсолютно противоречащи на целият 2000-годишен христиански път и убийствени за човечеството?
Случайно ли става така, че в последните десетилетия западната цивилизация премина към тотален отказ от христианството под вида на толерантност и предвижване на разврата под вида на права на хомосексуалистите, докато Русия стана главна защитница на традиционните ценности и религии?
Просто съвпадение ли е, че началото на схватката между «свободата на капитала» и «свободата на духа» назрява на сирийска земя, където правеше първи стъпки христианският свят?
На тези камъни на близкоизточното средиземноморие се зачена христианството и там след стотици години искат да го погребат.
Впрочем обучените в американските затвори идеолози на ИДИЛ культивират сред терористите идеята за последен бой между добро и зло в сирийският град Дабик: в битката с потомците на Христа те ще победят, приближавайки Съдният ден.
Може да не бъдеш църкован, но късогледо да се отричат хилядолетни смислове и религиозни откровения, без които е невъзможно да се разбере, че историята движат не нефт и минутни интереси, а борба на противоположните начала, две сили, които теглят човечеството в разни посоки – на дъното и към върховете.
И вече съвсем трябва да си безразличен към родната земя, за да не виждаш как тя всеки път застава на пътя на тези, които, провъзглашая себе си велико благо, чиста раса или светоч на свободата, се стреми да подчини човечеството, уничтожавайки Русия като препятствие към пълно «освобождение».
«Удържаща света от тотално разпространение на злото» – такъв е кръста, сътбата и рокът на руският народ, руската държава като исторически субект.
Това не означава непогрешимост и изключителност на русите, доколкото борбата върви и вътре в нас, но възлага особена отговорност и главно - обяснява много в руската история, което с труд се поддава на разяснение от гледна точка на простата борба на национални интереси.
Никак иначе не може да се разтълкова защо разорена и обескървена след революция, гражданска война и интервенция съветска Русия бе принудена в екстремални условия и в най-кратък срок да се готви към поредното нашествие на Запада, което бе очевидно за ръководството вече в началото на 30-те.
Историците могат колкото е угодно да ни убеждават в обективността на появата на Хитлер и неговият поход на Изток, в това, че САЩ и Великобритания не са забелязвали неговите нацистски изхвърляния, а после по недомислие са помагали с кредити на немската икономика, но е очевидно, че Хитлер, както и сега ИДИЛ, старателно са отглеждали за удар по Русия.
А след като съветската армия унищожи хитлеровата армия, веднага след превземането на Берлин бяха готови да направят «немислимото» – да нападнат СССР. Не се решиха. Но в първите слевоенни години шантажираха Москва с възможността за използване на атомна бомба.
Да се обяснява такава подлост само с противостоянието на комунистическата и капиталистическата системи е лекомислено, в което се убедихме след развала на СССР – изчезна комунизма, а Русия както преди остана враг.
Нас не добиха само защото считаха гибелта на «сдържащата сила» работа за няколко години, а днес хапят лакти от досада, виждайки руската армия в Сирия.
Сътбата не избират, и Русия е обречена на ново сдържане на света от гибел – иначе тя ще престане да бъде Русия.
Международният тероризъм е създаден против цялото човечество, но особено против тези, които ще се опитат да защититят човечеството. Държавният департамент наскоро пряко ни го каза, заплашвайки с нанасяне на удари по руските градове. Рано или късно но Москва ще трябва пряко да заяви, че САЩ са главните помощници на терористите.
И това ще означава само едно – тотално и глобално противостояние с «империята на свободата на капитала».
Опасно ли е това? Да, извънредно.
Заплашва ли с ядрена война? Едва ли, защото това ще бъде по-скоро (анти)терористическа война и ценностна битка.
Важно е само да разбираме, че работата не е в Асад, и не в Сирия като такава, даже не в тясно разбираните руски интереси. Става дума за метафизическо противостояние.
И в него са еднакво вредни песимизъм и излишна екзалтация. Както казват героите на новият народен филм за 28-те панфиловци, «Спокойно жгем танки».
Эдуард Биров

Предлагам читателят да се запознае също със статиите "Русия като Възпиращият" и "За какво и е на Америка майдан" - в частта описваща процесите при смяна на технологическите уклади и циклите на Кондратиев.