Monday, December 30, 2013
Глобален социален паразитизъм
Научно-обществена конференция за глобалният световен паразит, неравенството на страните и паричната измама.
Защо работим толкова много? Методика на глобалното робовладелство.
С индустриализацията и пост-индустриализацията на света производителността на труда нараства десетки и стотици пъти. Населението на планетата за същото време нараства само 7 пъти. Защо разликата в добиваните блага не се отразява в намаление интензивността и продължителността на труда? Един възможен отговор дава публикуваното видео.
Friday, December 27, 2013
«Честита Нова година, скъпи врагове на народа!»
Уляна Скойбеда. Алексей Оспин е стругар от Стари Оскол. През своя отпуск той е пристигнал в Москва, за да «поздрави»
журналистите от «Эхо Москвы». Три дни: 25, 26 и 27 декември белгорадчанина стои около редакцията на «Эхо Москвы" на Нов Арбат с плакат: «Скъпи врагове на
народа! Поздравявам ви с новата 1937-а година!».
Журналистите виждат, ругаят. Венедиктов пробягва покрая, обърнал се.
Алексеева облива с ледено презрение, а с Шендерович въобще позор. Виждайки поета, Алексей се заусмихва, като на най-добър приятел, и душевно пита: “Как е, добре съм ги изпечатал?”, - “Клас!”, - на
автомат отговаря Шендерович. Хвана се, да )
Да, конкретно този случай стана през май: на Деня на Победата Оспин стоя на Нов Арбат с плакат: “махнете гьобелсите от ефира!”. Алексей не за пръв път пристига да помотае нервите на идеологическите противници. Той е координатор на староосколския Профсъюз на гражданите на Русия (партията на Николай Стариков).
Да, конкретно този случай стана през май: на Деня на Победата Оспин стоя на Нов Арбат с плакат: “махнете гьобелсите от ефира!”. Алексей не за пръв път пристига да помотае нервите на идеологическите противници. Той е координатор на староосколския Профсъюз на гражданите на Русия (партията на Николай Стариков).
«Просто нямам охота да ходя на работа, пак там ТОЯ стои», - в май писаха един на друг журналистите. Въобще, кръвчица им пийна... ох, пийна им.
Претенциите на партията на Стариков към рупора на ултралибералите са известни:
1. водещите и експертите извращават историческите факти, за което нееднократно са получавали от Стариков така наречената «премия Гьобелс»,
2. журналистите и техните гости разпространяват мисли за целесъобразността от расчленение на страната (Навални, Албац).
- Аз не ги плаша с 1937-а година, - казва Оспин. - Аз просто им напомням за отвговорността която обезателно ще настъпи. По мое мнение, адекватно наказание за измяна на Родината е смъртно наказание...
Алексей, без съмнение, е «чудик». Има у журналистите такава класификация на герои: «чудики» - леко не от този свят, смешни, талантливи, и именно с тях се случват разнообразни истории. Може да кажем, именно тези хора със своите чудни постъпки въртят Земята и променят света: помислете, кой ще тръгне от Стари Оскол за своя сметка да се ругае с Венедиктов?
Само «чудик»...
Което е любопитно (съжалявам, тук ще поправя автора: което е естествено - бел.пр.): минувачите са във възторг от инициативата. Подвикват: «Браво, мужик!». Фотографират с думите: «Така дръж! Уважавам!».
Свръх-Европа. Бунт против ЕС
Практически едновременно с украинският Евромайдан пламна истинска аграрна революция във Франция. Започна тя в Бретан, местните фермери се оълчиха против новияят, вече «екологически» данък, крайно разорителен за аграрниците, които живеят в условия на жестоки икономии. При това, характерно е, че протестиращите не се ограничиха чисто със своите, «класови» искания, те поискаха да се приключи с ръстът на безработицата. Поддръжка дойде от центъра – департамент Рене потресе 30-хилядна демонстрация. Нея, напълно по демократичному, разогониха, използвайки спецсредства. Полицията не спря пред това, да употреби водомети в студа. А на един демонстрант по време на «умиротворението» даже откъсна ръката със светошумова граната. Ето за какво, всъщност да поразмислят всички фанати на «свободна» Европа, възмущаващи се от действията на украинския «Беркут». Въстаналите впрочем, не се успокоиха, Париж и Страсбург се оказаха блокирани от фермери, които приложиха вече свои «спецсредства» - трактори.
Комментиррайки тези и други социални потресения, А. Вит отбелязва: «Да се рабере дълбочината на кризата, поразила Франция, може, изучавайки икономическите показатели на страната. Така например, по резултатите от отминаващата година френската икономика демонстрира нулев ръст. Есента безработицата сред младежта достигна 25% и 10,9% сред цялото население. С такива антирекорди Петата република не се е сблъсквала вече 15 години: последен път подобен скок на безработица бе наблюдаван през 1998. Франция повече не съответства на маастрихтските критерии, съгласно които всички членове на Европейският съюз трябва да удържат дефицит на бюджета на ниво не повече от 3% от ВВП. По официални данни, през 2013 г. дефицитът на френския бюджет достига ниво 4% от годишния обем на ВВП. Едновременно международното рейтингово агентство Standard and Poor’s понижи рейтингът на кредитоспособност на Франция. Изглежда, Париж рискува да се окаже в една лодка с Атина, Рим, Мадрид и Лисабон. Клубът лузери PIGS очаква попълнение». («Второто лице на Европа»)
А нали Франция – това е една от основите на ЕС. И даже тази основа трещи, като сухо дърво, хвърлено в печката. Очевидно, че лузери ще станат всички, ЕС очаква грандиозни сътресения. Въпреки всичко, той все едно остава предмет на масови въжделения на Изток. Там даже и еврореволюции устройват, съвершенно забравили за каквито и да били социални изисквания. (Тук е необходимо да се спомним, че социалните въпроси почти никак не повдига и руската «блатка»).
Понякога, впрочем, се случва някаква рефлексия, осъзнание на това, че с европейскостта не всичко е така просто. В украинското «майдан» издание «Критика» бе публикувана малка, но достатъчно концептуална статия от В. Ермоленко «Про дві Європи». Тук се дава определение на две Европи: «Една Европа - това е Европа на правила и норми, повече или по-малко лишени от емоции. Тя завършва някъде на границата между Германия и Полша. Това е своеобразен европротестантизъм, който е загубил вяра в европейската цивилизация, но е съхранил нейния морал. За когото европейската идея се е превърнала в нравствен закон и набор процедури. Когато няма вяра, абсолют стават правилата. Другата Европа - стихийна, емоционална, Европа на вярата. Това е младата Европа, основно бившият соцлагер, за когото Европа остава визия, идеал и утопия. Хората в нея вярват в Европа, но често игнорират правилата. Европа за тях е мистически екстаз, в който може да се забрави за кодекс. Еврокатолицизмът или европравославието са пълни с вяра, готови за нея да умерат - но не винаги готови по нея да живеят. Правилата за тях - това е твърде дребно. Тази втора Европа - това сме ние».
Троичността, обаче, е по-мощна от дуалността. Може да оделим още и трета Европа, което напълно сменя цялата «оптика». Протестно, алтернативно движение, отхвърлящо с различна степен на радикализъм, еССовщината, това е най-новата Европа, Свръх-Европа. Тя направлява исконно европейският дух на отрицание против самото отрицание. В резултат, протича раждане на нещо ново, различно – по отношение към преобладаващата тенденция на смърт и загниване.
В тази, «троична», оптика старата Европа изглежда някак злобна, смъртно болна старушенция, стояща с единия крак в гроба, но все още притежаваща някаква магьосническа, смъртоносна сила. Между другото, американският изследователски център Pew употреби през май по отношение на ЕС изразът – «болен човек». (Да си спомним и "болният човек" от края на 19 век - Османската империя - бел. пр.) И това се случи след като допитване, проведено в ред страни, показа – нивото на положително отношение към ЕС достига 45 % - по сравнение с 60 % миналата година. Съгласете се - спадът е колосален.
По данни на френският институт Ifop, 37% испанци считат, че членството в ЕС носи на Испания едни неприятности (2012 година така смятаха 26%). Във Франция недоволните съставят 43 % - против 38 % миналата година. В Германия отрицателно отношение към членството в ЕС е характерно за 44 % (2012 г - 36%). Лидира по количество скептици Италия – там те са 45 %.
Европейците се отблъскват от ЕС. В съюза упорито не желае Исландия, където самото встъпване поддържа едва четвърт от жителите. Все повече се укрепва в своя традиционен евроскептицизъм Англия. Партията за независимост, радикално противостояща на ЕС, са готови да поддържат 10 % избиратели – такива са данните от социалните допитвания. (Премиер-министърът Д. Камерън, следвайки «евроскептическото» болшинство на партията консерватори, заплаши да постави въпроса за членство на ЕС на референдум.)
И ето редом с този «болен човек» скача нещо «маймуноподобно» - в смисъл склонност към пародии. То се опитва да спародира нещо, което му се струва височайш образец. Това е политическата периферия на ЕС, чието мирозрение представлява смес от западноевропейски гнил либерализъм и източноевропейски «антиимперски» национализъм. Под последното въобще не се има предвид антилибералните националисти от типа на унгарският «Йоббик» («За по-добра Унгария»), партия, която е твърде скептична по отношение на ЕС, но, напротив, напълно дружествена към Русия. Лидерът на партията Габор Вона заяви: «Русия е последен шанс за Европа. В никой случай никой не трябва да се нацелива на влизане в Евросъюза – никой не трябва да се качва на потъващ кораб. От това никой няма да има полза. Необходимо е Русия за сметка на своите традиции да бъде противовес на американизацията на Европа. За да увелича у вас, русите, понятието за отговорност – вие сте длъжни да спасите Европа. Вие сте способни на това както на духовно и културно нива, така и на икономическо и политическонива. Получава се, че Русия е длъжна да постъпи с Европа не така, както сега с нея постъпват САЩ, тоест не да колонизира Европа, а да намери в нея своите съюзници, които са против глобалното господство на САЩ. Със всички тези съюзници Русия може да построи нова Европа, в състава на която ще бъде и тя самата. За Средна и Източна Европа, в която се намира и моята страна Унгария, това е въпрос на живот и смърт. За нас Евросъюзът – това не е просто задънена улица. В рамките на това общество ние сме в най-лошото положение – нас просто ни колонизираха. САЩ мамеха цялото унгарско общество и останалите средни и източноевропейски страни, что Брюксел носи свобода и великолепен живот. Свободата означава, че може «свободно» да правиш това, което разрешават САЩ. Безработицата в Унгария отстъпва само на безработицата в Гърция – това не е много добър резултат».
(Нека добавя свой коментар на думите на Габор Вона - а защо Русия да е длъжна да спасява Европа? Би ли се почувствала някога Европа длъжна да спасява Русия? Русия, като уникална цивилизация, като "Възпиращият" злото на света от векове се оказва "длъжна", "спасителка", получавайки за това "благодарност" от безкрайни упреци, лъжи, заговори, пета колона, подигравки, преписване на историята, унищожение на руския народ. Нека "делото на спасение на давещите се" този път е само тяхно дело. Нека Европа използва чудния опит на барон Мюнхаузен и се извади сама за косата от блатото, в което е попаднала. А Русия ще погледа отстрани, макар накрая ще я обвинят пак, че "не е искала да помогне", но по-добре, отколкото да я обвинят в "окупация".)
Да, и въобще, европейските националисти, в болшинството си се изказват против ЕС, опитвайки се да отворят за това очите на своите украински «колеги». Така например, лидерът на Националният фронт Мари Льо Пен на въпрос за своето отношение към встъпването на Украйна в ЕС каза: «Украйна е приятел, а аз не каня приятелите си в кошмар. Дори повече, аз считам, че Франция също трябва да напусне Евросъюза. Евросъюзът – това е път на мъртвите». Ето, просто в точката – «път на мъртвите». Блестящо разбиране на западното отношение към света и човека (http://zavtra.ru/content/view/smert-tsivilizatsiya/). Западът създаваше своето могъщество на унищожението на цели култури и цивилизации. И не само чужди. Те унищожиха (а после пародираха) своя собствен, традиционен уклад. Така подривните сили на Европа, организирани, в това число и в тайни общества, унищожиха европейската монархия. Иде реч не за днешните конституционни ментета, но за истинската монархия – автокрация, възвишаваща се над разните социални групи и регулираща взаимоотношенията между тях. Ликвидиран бе и традиционният свят на селяни и занаятчии, жестоко превърнати в бесправни пролетарии. (В Русия по традиционният строй също бе нанесен най-мощен удар, но го нанасяха не само отвътре, а и отвън, от Запад, където отдавна вече е възникнал център за демонтаж на традиционните цивилизации по цял свят.)
Независимо от всичко, украинските националисти предпочитат да вървят против националистите европейци. И мнозина «борци за руско дело» подчертават своята «европейскост», работейки на нивата либерална в същността си на «национал-демокрация». Само те не разбират, че «европейско», по- точно западно, тук няма нищо. Тези господа (макар какви господа?) мечтаят да влязат в Европа, да станат част от нея, да се «възсъединят» с нея. А Запад никъде и никога не е влизал, той винаги се е стремил да присъедини и покори, да включи и подчинява, да обработва и переработва. Затова и източнославянските европейци са нужни на Запада, САЩ и ЕС като някаква материя, като суровина. От Русия Запад изсмуква нефт и газ, трянспортирайки ги през тръби на съпределните и страни. От източната своя Периферия (разбирана като социокултурно и геоикономическо пространство) той изсмуква душите на людете.
Затова проевропейците винаги ще бъдат (и за нас, и за Запада) само Недо-Европа, която добре върви за органи – в това число и в пряк, физически смисъл. И ето тази Недо-Европа е пълната противоположност на младата Свръх-Европа. Майдауните-фанатици на ЕС не случайно са наричани «европитеци» – те и на практика, представляват нещо такова, политически реликтово-хоминоидно. (Тази думичка, възможно си струва да се употребява и за руските им събратя по нещастие.) Тези «реликти» устройват до неприличие некрасиво, антиестетическо – с воня и купища боклуци – зимилище на номади, в същото време когато европейските националисти не просто отричат ЕС, но и търсят алтернатива на западният модел. И не само в това, що се касае миграцията. Споменатият френски Национален фронт се скланя към пряка демокрация, отстоявайки плебисцитарен модел и разработвайки механизми за контрол над политическата класа. Възникват нови партии, такива като «Алтернатива за Германия», или популистски, антиелитарни предизборни обединения от типа на «Съюза на петте звезди» на Бепе Грило (на последните избори тази група получи 25 % гласове). И даже ако не вземаме само «десния» фланг, то се разгръщат принципно нови, алтернативни движения – например, «Възмутените» («Индигнадос») в Испания и т.н. Най-добрите сили на Европа, в която често и напразно виждат само един «содом», напрегнато и творчески търсят Алтернатива на капитализма и неговата партийно-парламентарна, продажна и фалшификационна демокрация.
На този фон и украинските, и руските поборници за «европейство» от числото на националистите (с класическите либерали всичко е ясно, за тях е логично)изглеждат до неприличие провинциално - в най-лошия смисъл на думата. С една дума - «европитеци». Както винаги, всичко със закъснение, всичко догонвайки. Най-добрите умове на Европа търсят алтернатива на Системата на разни направления, а нашите НД, и не само те, все мислят - как някак да адаптираме национализма към западната плутокрация. А нали у Европа и действително може да се поучим. Първо - как не трябва да правим. Второ, може и е нужно да се поучим у западните алтернативни движения, както леви, така и десни.
Старата Европа ще влезе в гроба много скоро, оставила в горестно недоумение «европитеците». И тогава са възможни най-разни варианти. Не е изключена и ислямизация, която ще доведе до създаване на нещо съвсем ново, Пост-Европа. Но возможно е и утвърждаване на раждащата се днес действително нова, млада Европа, Свръх-Европа. Тя ще събере всичко най-добро, всичко най-антизападно, което вече е било в нейната история и култура.
Thursday, December 26, 2013
Технология на историята
Източник: http://politikus.ru/articles/9945-tehnologiya-istorii.html
Андрей Фурсов:
Първата световна война способства укреплението на закрити групи за световно съгласуване и управление на англосаксонският елит и затвърдяването на англо-американски връзки по закрита линия при ръст на противоречията по открита линия — между Великобритания и САЩ като държави. През 1916 г. командата на Милнер, неговата порастнала "детска градина" окончателно става ядро на "Групата". Всепо-активна роля в нея играе Арнолд-Джозеф Тойнби-младши, историк и разузнавач. Именно из идеите на Тойнби Милнер взима установката, съгласно която расширението на империята и интеграция на англоезичните елити са необходими, за да продължи да съществува британският образ на живот, образът на живот на британската управляваща класа като разкриващ най-добрите и висши способности на човечеството.
След войната продължава институционалното оформление на англо-американският елит. Отначало в Лондон се създава Британски (от 1926г. — Кралски) институт по международни отношения. Истински основател на института е Керзон; решение за създаване е прието на съвместна конференция на британски и американски експерти в хотел "Мажестик" през 1919 г., а формално основаване се състоя през 1920г. Щатът на института съставя съвет с председател и двама почетни секретари и малка група сътрудници. Сред последните най-значителна фигура бе Арнолд Дж. Тойнби, племенник на приятеля на Милнер от колежа Белиол (Оксфордски университет), в бъдеще — автор на знаменития 12-томник "A Study of History"и множество други работи, а също координатор дейността на британските спецслужби по време на Втората световна война.
КИМО организирал дискусии и изследователски групи, спонсорирал изследвания и публикувал техните результати. Институтът публикува "История на световната конференция" и издава "Журнал" с отчети за дискусиите, а също ежегоден "Обзор на международните работи", съставян от сътрудниците (преди всичко Тойнби) или членовете на групата на Милнер. Още един ежегодник бе "Обзор отношенията в Британското Съдружество (Общност)", финансиран с помощ грант от ню-йоркската корпорация Карнеги. Институтът създава филиали в доминионите и даже распространява своето влияние над страни извън Съдружеството — с помощта на Организацията за интелектуално сътрудничество към Лигата на Нациите. От времето на чехословашката криза от септември 1938 г. КИМО става неофициален консультант на Министерството на външните работи, а с началото на Втората световна война официално се превръща в негово изследователско отделение.
През 1924 г. във Вашингтон бива създаден американският аналог на КИМО — Съвет по международни отношения (СМО). Освен КИМО и СМО както във Великобритания, така и в САЩ започват да се формират клубни структури така или иначе свързани с "Групата". Хубава характеристика на клубовете на англо-американският елит дава Г.Дж. Препаратa, който ги определя както "укоренили и самовъзпроизвеждащи се братства, управляващи англосаксонските държави: те са били (и са) образувани от конгломерат от династии, происхождащи от банкерски домове, дипломатическият корпус, офицерската каста и управляващата аристокрация. Този конгломерат и до ден днешен е плътно вплетен в тъкънта на съвременните "демокрации". Тези "клубове" действат, управляват, възпитават и мислят като компактна, тясно споена олигархия, привличаща към сътрудничество средната класа, която бива използвана като филътр между себе си и пушечното месо — простолюдието. Действително, в така наречения демократически избор, който в настояще време представлява най-хитроумният модел на олигархическо управление, електоратът както преди няма никакво влияние, а политическата способност е не нещо друго, а друго название на силата на убеждение, необходима за построение на "консенсус" около жизнено важни решения, които се приемат съвсем не от избирателите".
Особено внимание през 1920-е години англо-американската върхушка отделя на две страни — Русия и Германия. Това произтича, първо, от макиндеровската логика за окръжение на евразийският масив и недопускане на неговото обединение в едино или съюзно цяло. Второ, от това, че Русия (СССР) и Германия в този момент представляват два полигона, две експериментални полета за отработка на две различни брутални нови форми за създаване на "нов световен ред" и технологий (преди всичко масово-манипулативни) за неговото установяване. В Русия "Групата" и нейните американски "колеги" установяват контакт с болшевиките, интернационал-социалистите; в Германия тя (Групата) активно поддържа връзки с националистите, които с времето ще станат национал-социалисти. По време на Гражданската война в Русия болшевиките интернационал-социалисти устройват англосаксите повече, отколкото настроените на възстановяване на империята бели. Курсът към световна революция напълно устройва Фининтерна, тъй като тя разрушава, подрива, отслабва националните държави, устранявайки пречките по пътя на стоковите и финансови мрежи и обеспечава условия за създаване на Венеция с размер Европа или даже света. Понятно е, че революционерите и буржуазията, левите и десни глобалисти са врагове, но по своему световната революция, разрушаваща държавите и изтриваща държавно-политическите граници, привежда в съответствие политическата организация на капиталистическата система с икономическата (световен пазар без граници). Разбира се, у революционерите има свои цели, а у световната върхушка — свои: световните революционери се стремят да организират системна криза на капитализма и да създадат нова система на глава със световно коммунистическо правителство, а свръхкапиталистите използват революционерите (сякаш поглеждайки в бъдещето и следвайки "Матрица-2") за засилване на кризата на старата структура и създаване на нова структура на предната капиталистическа система, но вече без държави, а начело със световно правителство.
Характеризирайки днешното сътрудничество на радикалните глобалисти и радикалните исламисти, С.А. Горяинов пише: "В историята съществуват достатъчно кратки периоди, когато бъдещите противници са принудени да работят заедно, изключително ради създаване на прочни дълговременни основи на глобален конфликт, който ще определи световният баланс". Ситуацията от 1920-те години с противостояние на радикалните глобалисти "вляво" и "вдясно" бе аналогична. И ако у глобалистите и исламистите от 2000-те години враг е държавата въобще, то у левите и десните глобалисти от 1920–1930-те години враг бе конкретна държава — сталинският СССР, който разрушаваше плановете и на едните, и на другите. От тази гледна точка троцкистско-бухаринският, ляво-десен антисталински блок — не е измислица и не е логически нонсенс, а реалност, обусловлена от диалектиката на развитие на капитализма и системният антикапитализъм.
На роля ударна сила (и съчки за) световната революция се планираше Съветска Русия, където след Октомврийският преврат от 1917 г. във властта се оказват интернационал-социалистите на Ленин и Троцки. Но след завършване на Гражданската война, въвеждане на НЕП-а, формиране на парт-апарат като особен субект на руската история и с началото на борбата за власт в болшевишката върхушка ситуацията се изменя: командата на Сталин, особено след провала от 1923 г. на революцията в Германия започва постепенно да прекратява курса към световна революция, преминавайки на релси на строителство на "социализъм в една, отделно взета страна". Този курс побеждава през 1925–1927 г., импер-социалистите се оказват по-силни от интернационал-социалистите, тъй като изразяват интересите на Голямата система "Русия". А Голямата система "Капиталистически свят" в нейното послевоенно състояние, раздирана от противоречия, не съумява да наложи волята си над Съветска Русия — СССР. Така командата на Сталин и СССР за пръв път сриват плановете на глобалистите — леви и десни. Сега вече пътят към световният контрол за затворените структури на англосаксонската върхушка лежи не през реализация на проекта "световна революция", а на проекта "световна война", и решаваща роля тук се определя на Германия, по-точно, нейните националисти, които трябва да създадат нов райх, да съкрушат СССР и при това да се съкрушит сами, сработвайки, в крайна сметка, за англосаксонските клубове.
От националистите на Германия англосаксите започват да се интересуват от 1919 г. Британското и американското разузнаване контактуват с Хитлер, но, така да се каже, в спокоен режим, в режим на "активно очакване", за запас. От края на 1927 г. (подавянето на троцкистският путч от 8 ноември 1927 г. в Москва) контактите се усилват, а 1929 г. става переломна. Тази година въобще е една от най-важните през ХХ столетие. С изгнанието на Троцки от СССР Сталин "обяснява" на Коминтерна и Фининтерна, че връщане към проекта "световна революция" няма да има, само "Червена империя", а после ще видим. В отговор "десните глобалисти" започват подготовка на нова световна война, с тази цел именно от 1929 г. към власт в Германия повеждат Хитлер, с перспективата Германия и СССР, немци и руси, още веднаж се сцепят в смъртна схватка, за да може германско-руският въпрос, по такъв начин, да получи окончателно решение. През същата 1929 г. един човек, който на везната на историята е тежал, възможно толкова, колкото Рузвелт, Чърчил, Хитлер и Мусолини заедно — директорът на Централната Банка на Англия Монтегю Норман започва да затваря Британската империя от външният свят (процесът завършва лятото на 1931 г.), т.е. преди всичко от САЩ, от Рокфелерите, и те започват да решават своите проблеми, влагайки не само в Третия райх, но и в СССР.
Решението на Норман, продиктувано от определена част от англо-американските банкери, постила пътя към Великата депресия, а заедно с нея — към война, в хода на която САЩ са длъжни да разрушат не само Третия райх, но и Британската империя. Но преди всчико е нужно да избухне война в Европа, с тази цел и започват ускорено да създават това, което Г.Дж. Препарата нарича "Хитлер, Инкорпорейтед". Тоест — Трети райх. В създаване на тази структура кръвно са заинтересувани не само англо-американските затворени структури, но и неските и френските банкери и промишленици и, разбира се, исторически тясно свързаните с Лондон "швейцарски гноми".
Една от задачите (разбира се, не единствена) на световната икономическа кризиза от 1929-1933 г. е създаване на условия за приход във властта в Германия на Хитлер. "Никому и никога няма да се удаде да подбере ключ към разбирането на това, как се възвиси и дойде на влас Хитлер, — забелязва Г.Дж. Препарата, — ако не се ориентира във функционирането на традиционната банкова система и в природата на парите. Именно недостатък на такова разбиране и довежда до това, че самиет решаващи събития, довели до възвишение и идване на власт на нацизма, отнасят към неудачно стечение на случайни обстоятелства в обстановката на криза. Но в историята няма такива неща като случайност — лоша или добра, — та и кризата никога не принадлежи към числото на природни катаклизми, но винаги отразява най-ниската точка на икономическата ситуация в циклическите процеси, обусловени от относително проста динамика на паричното обръщение".
За връзката на изтънчените финансови игри от 1920-те години, интересни и важни сами по себе си, но не явяващи се предмет на този труд, говори простият факт, на който обръща внимание пак Г.Дж. Препарата. След три месеца от 30 января 1933 г. когато Хитлер полага клетва като рейхсканцлер, нацистите призовават наричаният "американец" (зад него стои крупен англо-американски бизнес) Ялмар Шахт да ръководит райхсбанката, а точно 6 месеца по-късно Монтегю Норман без обяснения и извинения публично обявява за продажбата на нацистските дългови задължения на лондонските пазари.
От 1933 до 1938 г. Германия провежда модернизация на икономиката и, естествено, превъоръжаване на армията. Корпорациите на Третия райх — ИГ Фарбен и други процъвтяват, но в болшинстото случаи зад тях стои американски капитал. За това как американските корпорации, преди всичко рокфеллеровски, влагат средства в икономиката на Третия райх, как са сътрудничали с него не само през 1930-те години, но и по време на войната, чак до 1944 г., е написано така много, че тук да пишем за това е излишно. Ще отбележа само, че влагайки средства в Германия, решавайки по този начин, своите икономически проблеми и в същото време готвейки я за схватка с СССР, американският капитал, преди всичко Рокфелерите продолжават своята борба с Ротшилдите, готвейки ослабване и подрив на тяхното дете — Британската империя. Една от главните цели на САЩ, на Рокфелерите във Втората световна война е демонтаж на Британската империя. За това откровено говорят хора на Рокфелерите, например Ален Дълес. И, нужно е да кажем, "Рокфелерите — САЩ" поставената задача решават: ако Първата световна война те печелят срещу Ротшилдите с малка преднина, то във Втората световна побеждават напълно. Това за пореден път свидетелства, че световната върхушка въобще не конституира някакво едино световно правителство (това е мечта, проект), а представлява съвкупност от няколко клъстера, влизащи в различни наднационални структури и намиращи се в сложни и противоречиви отношения на сътрудничество и съперничество — понякога до твърдо, ако не и жестоко.
У британците има свой интерес във възхода на Хитлер, главно политически — да бъде насъскан срещу СССР, и в крайна сметка, през юни 1941 г. това им се удава, но над това се налага да се поработи в течение на почти целите 1930 години. Цел на тази работа е унищожение на СССР с помощта на Хитлер, а след това разгром на Германия, т.е. повторение на схемата, реализирана в хода на Първата световна война, но, както се оказва, преди всичко благодарение сталинската маневра, въобще не до край.
От времената на Версай, пише Г.Дж. Препарата, британският елит се разделя на три течения: 1) антибольшевишко; 2) група на "Кръглата маса" на Милнер (т.е. целият клъстер на "Групата". — А.Ф.); 3) умиротворители.
Групата на Милнер е истинното ядро на имперският монолит; с нея са тясно свързани Е. Саймън, Я. Сметс, издателят на "Таймс" Дж. Лоусън, два ключови играчи от МВнР — лорд Лотиан (Ф. Кер; в ббита секретар на Ллойд-Джордж като представител на "Групата" е играл по-важна роля, отколкото премиерът); лорд Халифакс (Э. Вуд). Наличието на три групи, главна сред които е "Групата", — три маски на британската управляваща класа ѝ позволява в зависимост от ситуацията леко да преминава от една стратегия към друга, имитирайки борба (победи и поражения) на групировките. Впрочем, нерядко имитацията се превръща в реална борба, и това още повече заплита ситуацията.
С подписването на 26 януари 1934 г. съюз с Полша Хитлер показва, че негов главен враг е СССР, и той сее готви за борба с него в съюз с антисъветска Полша. Той прекрасно разбира, че именно тази стъпка ще повлече след себе си помощ от Великобритания за подема на германската военна мощ. От 1935 г., независимо от протестите на Франция, Великобритания (тук на пръв план излизат умиротворителите) започва да поддържа превъоружението на Германия. Наистина, "антинацистската фракция начело с Чърчил, използвала фондовете на състоятелни еврейски кръгове, се превръща в по-компактна и напълно секретна групировка, известна под названието "Фокус" (Г.Дж. Препарата), но нейното влияние над британският естаблишмент и, още повече, на европейските дела е минимално. Още веднаж ще цитирам Г.Дж. Препарата: "Целта на британският управляващ елит оставава същата — постоянно да държи Хитлер в напрежено неведение, ту подмигвайки му, то гонейки го като досадна муха".
Аз съм съгласен с тези изследователи, които поворотен пункт във веригата събития, непосредствено довели до Втората световна война, наричат мисията на лорд Халифакс ("Групата") в Германия на 19 ноември 1937 г. Именно там и тогава закритите британски структури подтикват фюрера към война (наистина, те са го тласкали към война с СССР, а излязло иначе, но това вече е "брак в производството", още повече, че в крайна сметка Германия както било и замислено бива унищожена, а със СССР пак не се получава, налага се да се чака до 1991 г.).
Представители от "Групата" внимателно прочитат "Майн Кампф" и говорят с Хитлер на неговия език — и плебейят Хитлер се купува така, както четвърт век до това, през 1912 г. патрицият от кралска кръв Вилхелм. Халифакс обяснява на фюрера, че във Великобритания разглеждат Третият райх като бастион против комунизма и затова не възразяват против присъединението към райха на Австрия и Чехословакия, но това трябва да стане по мирен път. Хитлер правилноразбира : мирен — значи със помощта на западните плутократии и, преди всичко корена — Великобритания, на реакцията на прилепената Франция е можело да се плюе от високо.
Британците прекрасно разбират: за да воюва със СССР Хитлер трябва съществено да увеличи своя златен запас, да нарастне военно-промышленият потенциал (своят у Хитлер при всички икономически успехи е бил недостатъчен) и да излезе на граница със СССР. Присъединението към райха на Австрия решава първият проблем, на Чехословакия — вторият и третият. На 3 март войските на райха влизат в Австрия, а на 21 април Хитлер поръчва на Кайтел да разработи план за нахлуване в Чехословакия. Хитлер никога не би направил това, ако не е бил уверен в британската поддръжка — чехословашката армия (34 дивизии, 1 млн. души под оръжие) на този момент е била като минимум не по-слаба от немската, още повече, че вермахта би се наложило да настъпва в много трудни условия. Хитлер също е знаел, че в течение на две седмици, следващи след анексията на Австрия, британците са приложили максимум усилия, за да отслабят, наплашат и деморализират Чехословакия.
На 24 март Н. Чембърлейн заявява, че Великобритания няма да окаже помощ нито на чехословаците в случай на нападение срещу тях, нито на Франция, ако тя реши да встъпи на страна на Чехословакия. Британската преса започва да клейми Чехословакия не просто като изкуствена държава, но и като отвратително, расистско, чието безобразно отношение към немскоезичното население цивилизованият свят и преди всичко Великобритания повече не могат да търпят.
След като в края на май Хитлер, следвайки британската схема, установява датата на нападение над Чехословакия — 1 октомври, не посветените в плана на игра нески генерали, предполагащи, че нападението ще доведе до катастрофа, съставят заговор. Възглавява го началникът на генералния щаб Людвиг Бек, който довежда до сведение на британците информация за заговора и готовността в случай на нападение срещу Чехословакия да свали фюрера или даже да го убие — покушението е било назначено за 28 септември 1938 г.
Британците, забъркали "чехословашката каша", естествено, не само не поддържат наивните немски генерали, но и сриват плановете им — със Мюнхенското съглашение, сключено именно на 28 септември 1938 г. Но договор това съглашение може да се счита само формално. Всъщност, това е било нещо друго, много повече и по-сериозно от договор, международно-правовата природа на който е твърде съмнителна. На практика това е неприкрит международен грабеж.
Първо, всъщност това е формално узаконенен акт на агресия на четири европейски държави — Великобритания, Германия, Италия и Франция, насочен на разчленение на дори и изкуствена, но суверенна държава, член на Лигата на Нациите. Този акт е бил длъжен да стане начало на нова Източна война в Европа, като второ издание на Източната (Кримска) война, плавно претичащ във Втора световна. Сам Хитлер е подчертавал, че войната на изток, т.е. с прицел СССР трябва да започне с внезапна операция против Чехословакия, т.е. начало на източната кампания той считал захватът на Чехословакия.
Второ, самият акт на агресия фактически създава в Европя агресивен антисъветски блок, такова "протонато", хазяин в сянка на когото е Великобритания, "клубовете", "ложите", "групите" на нейната управляваща класа, а ударна сила — Третият райх.
Трето, Мюнхен-38 обективно е средство на решение от британците на някои вътреполитически проблеми в Германия, в частност срив на заговора на генералите, стремящи се да свалят Хитлер — той е бил твърде нужен на банкерите и промишлениците на Запад за съкрушение на СССР и унищожение на националните държави на Европа. Този режим на властта на Хитлер с неговата вътрешна и външна политика, който се оформя между 29 септември 1938 г. и 1 септември 1939 г. е резултат на координирани действия на западноевропейските върхушки или, както би казал Ленин, "международно преплитане на кликите на финансовият капитал", техните наемни дилъри във вид формални глави на правителства в Мюнхен.
Ненавиждащият Хитлер като еврей и либерал Раймон Арон забелязва, че ако Хитлер бе умрял през 1938 г. до Мюнхен, до агресията против Чехословакия, то той би влязъл в историята на Германия като нейн най-велик деятел; след Мюнхен всичко се изменя. Но нали Мюнхен като геоисторическа операция е бил проведен от западноевропейските върхушки, преди всичко британската. Значи и "негативният Хитлер", неговият режим "Хитлер инкорпорейтед" в този видм в който той започва войната, а следователно, като минимум косвено, е творение на ръцете на британските (а също френските и италянските) върхушки. В този вид, в какъвто Чехословакия съществува през септември 1938 г., Хитлер не може да я завладее, страната е трябвало предварително да се разчлени, което и бива обезпечено в Мюнхен, във връзка с това Мюнхен следва да се счита фактическо начало на Втората световна война, по-точно, нейната европейска фаза (през юни 1941 г. войната ще стане евразийска, а през декември 1941 г. — световна).
Привикналите да прехвърлят от болната глава на здоравата англосакси и тяхната "пета колона" в Русия постоянно пишат за това, че неизбежна Втората световна война прави "пакта Риббентроп — Молотов" (така те наричат съветско-германският договор), и затова СССР като че носи такава отговорност за разпалване на Втората световна, както и хитлерова Германия. Дадената интерпретация е призована да отвлече вниманието от главните подпалвачи на войната от мъгливия Албион и да настеле колкото може повече мъгла, е двойна лъжа. Първо, съветско-германският договор, подписан през август 1939 г., е последният от ред договори на крупните европейски държави с Третият райх. Второ, СССР бе принуден да сключи този договор, реагирайки на Мюнхенското съглашение. Мюнхенското съглашение, повтарям, бе всъщност оформление на агресивен антисъветски блок, който Сталин разрушава с договора с Германия през август 1939 г., развръщайки фюрера против неговите антисъветски съюзници — именно това не могат да простят на Сталин антисъветчиците на Запад и в Русия. Но ние избягахме напред, да се върнем в 1938 г.
Веднага след разчленениетона Чехословакия от Германия и "европейският чакал" Полша Хитлер започва да се готви към захват на останалата част от страната, което и бива направено през март 1939 г., след което Монтегю Норман предава на райхсбанката съхраняващият се във Великобритания златен запас на Чехословакия (6 млн. фунта стерлинги) — нищо не се жали за войната на фюрера против русите, още повече сега Третият райх трябва да граничи със СССР. А тук у британските кукловоди се случва гаф. През 1939 г. Хитлер не иска да воюва със СССР, не е бил готов за война. Той скача (по-точно, опитва се да скочи) от британската кукичка, превръщайки една част от страната — Чехия — в протекторат Бохемия и Моравия, а виж другата част, погранична със СССР, — Словакия,той обявява независима държава, при това независимостта на Словакия Хитлер гарантира лично. С това фюрера показва, че в близко време не възнамерява да воюва със СССР, което явно противоречи на британските планове за въвличане на Германия във война със СССР (и, между впрочем и на американските планове за въвличане Британската империя в започналата европейска война).
Възмутените британци решават да вкарат фюрера в обора с помощта на Полша, на която е заповядано да поиска от Хитлер Словакия в качество на протекторат. Но Хитлер това не изплашило, той представя на Полша контрапретенции за Данциг и не можем да кажем, че те са били необосновани. Полша, уверена в британската поддръжка, започва да се държи нагло, и фюрерът решава да отстрани тази досадна пречка в отношенията със Запада: чакалът пречел в неговите отношения с тигъра. Но отстраняването било невъзможно без договор със СССР, който и бил сключен през август 1939 г. След което Хитлер нанася удар по Полша. Правейки това, той е уверен, че нито Великобритания, нито Франция няма да се намесват в случай на нападение срещу Полша — той е свикнал да си има работа с "умиротворителите". Британската управляваща класа целите 1930-те години приучава фюрера към удар отляво. А в нужният за себе си момент неочаквано ударя отдясно. Впрочем, до средата на 1940 г. двете страни — и британската, и немската — воюват вяло, ако въобще тази странна война може да се нарече война.
Ситуацията започва да се променя от лятото на 1940 г., при това в значителна степен под давление от страна на САЩ. Хитлер не иска да воюва с британците, вярвайки, че може да се договори с тях, а и потенциал за световна война у Третия райх не съществува. Исторически Русия би била много по-голям враг за него, отколкото Албион, и той бил готов да демонстрира това, завъртайки се стратегически на изток. Тактически това устройвало британците, но представлявало недопустимо даже тактически за САЩ, които са били готови да встъпят на страната на Германия само в едни случай: ако СССР нападне Третия райх или се поддаде да бъде провокиран (заявление на Конгреса на САЩ от 17 април 1941 г.).
Този възел противоречия бива разсечен през юни 1941 г., при това огромна роля в това изиграват британците. Своят страшен удар по Германия и Русия Албионът нанася, когато в първата половина на юни по време на свръхтайни (документите са засекретени до средата на XXI в.) преговори на Хес с представители на британската върхушка Хитлер, видимо, е получил от британците определени гаранции (като минимум неутралитет), без това той никога не би се решил да започне във втората декада на юни 1941 г. прехвърляне на войски от западния фронт на съветската граница. Коварният Албион, разбира се, излъгал — затова е той и коварен, и архиврагът на Русия Чърчил веднага заговаря за съвместна борба с Хитлер. Фюрерът пада в капана — пак така, както някога Вилхелм, но с още по-тежки последствия за Германия, отколкото през 1918–1919 г. Британците успяват още веднаж да сдавят Германия и Русия, още веднаж да провоцират световна война — този път с плачевни за тяхната империя и техните закрити структури последствия. Прав е бил Хегел — историята е коварна, у Албион няма монопол на коварство.
Казаното по-горе нагледно демонстрира този факт, че реален субект на историята на Запад от втората половина на XVIII в. и световната история от втората половина на XIX в. са наднационалните структури за съгласуване и управление. Само наднационалното управление в своята история преминава няколко етапа: европейски, световен, глобален.
Главни форми на управление на световният етап (1880–1980-те години) са световните войни и тясно свързаните с тях крупномащабни революции. Фактически, решение на тези задачи и сформира тези закрити структури (преобладаващо британски, а после британско-американски), които идват на смяна на масонските в качество на ударен отряд, оргядро на върхушката на световната капиталистическа класа (не отменяйки при това масонството).
Анализът на подготовката и организацията на двете сетовни войни нагледно показва методите и формите на дейност на "стопаните на световната игра", позволявайки да се извлекат определени уроци за днешния ден. Някой може да се усъмни: в доклада иде реч за периода 1871–1939/45 г., не е обхванат периода на Студената война и последните 20 години. Това е вярно. Но е нужно да помним, че първо, Голямата война на ХХ в., започнала през 1914 г., всъщност завършва едва през 1991 г., при това ред задачи, поставени пред 1914 г., не е бил решен през 1991 г.; не е решен той и до ден днешен и няма съмнения, че историческият (екзистенциален) противник Русия ще се опита да ги реши. Във връзка с това опитът от "водоразделната епоха" (1871–1929/33 гг.) и 1930-те години е крайно важен. Аз вече не говоря за това, че ние също живеем във "водоразделна епоха", че днешният ден твърде много напомня началото на ХХ век, а днешната Руска Федерация значително повече прилича на предвоенната Руска империя, отколкото на предвоенен СССР. Второ, аз съм убеден, че анализът на подготовката именно на Първата световна война в по-голяма степен, от Втората (това е било някакъв вид повторение) нагледно демонстрира методите и формите на дейност на наднационалните структури за управление, създадени на мощна британска основа, на основа богата с дарования, трудоспособност и широта на стратегическо виждане британска управляваща политико-интелектуална класа.
В началото на ХХ в., в самият разгар на подготовка от базиращите се в Лондон наднационални структури на световната война забележителният руски геополитик А.Е. Едрихин-Вандам пише: "… всемирните завоеватели и наши жизнени съперници англосаксите имат едно неоспоримо качество — никога и в нищо нашият хвален инстинкт не играе у тях роля на добродетелна Антигона. Внимателно наблюдавайки живота на човечеството в неговото цяло, и оценявайки всяко събитие по степента на неговото влияние на техните собствени дела, те с непрестанна работа на мозъка развиват в себе си способност на огромно растояние във времето и пространството да виждеат и почти да усещат това, което людете с ленив умо и слабо въображение се струва празна фантазия. В изкуството на борба за живот, т.е. политиката, тазо способност им дава всички преимущества на гениален шахматист над посредствен играч. Изпъстрената с океани, материци и острови земна повърхност се являва за тях своего рода шахматна дъска, а щателно изучените в своите основни свойства и в духовни качества на своите правители народи — живи фигури и пешки, които те движат с такъв разчет, че техният противник, виждащ във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в края на краищата, се губи в недоумение, по какъв начин и кога е бил направен от него фаталният ход, довел до загуба на партията?
Такогва именно род изкуство ще видим ние сега в действията на американците и англичаните против нас самите". Така и излиза: ние виждаме тези действия на рубежа 1910–1920-те, 1930–1940-те, 1980–1990-те години. Виждаме го и сега.
В какво се заключават слабостите на Русия, руската управляваща класа в началото на ХХ в., слабости, които го обричат на поражение и на които нам именно днес, в силата на сходство, почти нишева еквивалентност на епохите и системите, е необходимо да обърнем внимание? Първо, корумпираност, прогнилост на върхушката и господство на клановите интереси над държавните, а частно-семейните — над клановите. Второ, неадекватност на съвременният им свят, проявяваща се в отсътствие у държавата и управляващата класа и реална картина на произходящото, и не просто самостоятелна стратегия за историческо развитие, а въобще каквато и да е стратегия. Трето, върхушката на управляващата класа прямо или посредовено, т.е. чрез свои или чуждестранни капиталисти е била тясно свързана със западният капитал, често зависела от него, оттук — една стъпка до превръщане в агент на влияние или просто в агент на Чуждите и Хищниците (виждаме това на примерите на Изволски, Хартвиг — тази публика е достатъчно и в РФ); фон, способстващ всичко това е суровинната специализация на страната, т.е. не най-доброто положение в международното разделение на труда, и финансовата зависимост от чуждестранният капитал, заради която на руският мужик се налага да умира за британски интерес и гибне, спасявайки Париж.
Още веднаж ще подчертая напоеността на върхушката на управляващия слой на Руската империя в началото на ХХ в. с чужда агентура — на влияние и просто агентура. При такава плътност е трудно да се провежда национално ориентирана политика, и леко да се попадне в чужди мрежи, да се стане фигура, а и просто пешка в чужда игра.
Съветският управляващ слой от края на 1930-те години е бил консолидиран, "петата колона"ефективно унищожена, у страната има подробна стратегия и програма за историческо развитие, а самата страна представлява мощен военно-промишлен комплекс, независим от Запада. Оттук и другият резултат от световната война — Победа.
За съжаление, късно-съветската управляваща класа въспроизвежда множество черти на късно-самодържавната, и затова мнозина негови представители се оказват на страна на главният исторически противник, а СССР рухва. Дешният управляващ слой в масата си представлява продукт на разложение на късно-съветският. На кого той повече прилича — на късно-самодържавен или на предвоенен стветски — вопросът е риторически.
За завършек ще приведа метафора на О. Маркеев, цитат от романа който исползвах в качеството на епиграф. За елцинският управляващ слой (само за него ли?) с устата на еднин от своите герой О. Маркеев се изразява така: "Новите обитатели на зданието от ловкачите на президентската администрация изглеждаха на Максимов нелепи пингвини, по глупост качили се на върха на айсберга. Те могат до насита да го осират, да си съставят свое представление за света, в който живеят, да установяват свои закони за прочие обитатели на птичия базар, даже да считат, че те командват курса на айсберга. Но той ги носи, воден от невидими дълбоки течения. Негов свят е Океан, който не може да бъде обхванат от птичи ум".
Метафората на пингвини на айсберг, предполагащи, че те ръководят неговото движение, не представяйки си нито подводната маса на айсберга (6/7), нито теченията, които го носят, е добра. Късно-самодържавната управляваща класа — това също са пингвини, потънали в свръхпотреблятство и развлечения, не знаещи, че закритите структури вече са ги хванали в прицел на своите "геоисторически хиперболоиди", че на стената вече са се появили знаците: mene, tekel, parsin.
Историята показва: "пингвините" лошо свършват, те и техните социуми са лека плячка за Хищниците и Чуждите, и не си струва да разчитат на прием в буржуазия: буржуазията за всички не стига, а и освен това Рим на предатели (и глупаци) не плаща. Кандидатите в Лошите винаги е нужно да помнят за това, какво става с Остап Бендер на румънската граница. И да се учат от британците на главната им военна тайна: right or wrong, this is my country — "права или не, това е моята страна".
Андрей Фурсов:
Първата световна война способства укреплението на закрити групи за световно съгласуване и управление на англосаксонският елит и затвърдяването на англо-американски връзки по закрита линия при ръст на противоречията по открита линия — между Великобритания и САЩ като държави. През 1916 г. командата на Милнер, неговата порастнала "детска градина" окончателно става ядро на "Групата". Всепо-активна роля в нея играе Арнолд-Джозеф Тойнби-младши, историк и разузнавач. Именно из идеите на Тойнби Милнер взима установката, съгласно която расширението на империята и интеграция на англоезичните елити са необходими, за да продължи да съществува британският образ на живот, образът на живот на британската управляваща класа като разкриващ най-добрите и висши способности на човечеството.
След войната продължава институционалното оформление на англо-американският елит. Отначало в Лондон се създава Британски (от 1926г. — Кралски) институт по международни отношения. Истински основател на института е Керзон; решение за създаване е прието на съвместна конференция на британски и американски експерти в хотел "Мажестик" през 1919 г., а формално основаване се състоя през 1920г. Щатът на института съставя съвет с председател и двама почетни секретари и малка група сътрудници. Сред последните най-значителна фигура бе Арнолд Дж. Тойнби, племенник на приятеля на Милнер от колежа Белиол (Оксфордски университет), в бъдеще — автор на знаменития 12-томник "A Study of History"и множество други работи, а също координатор дейността на британските спецслужби по време на Втората световна война.
КИМО организирал дискусии и изследователски групи, спонсорирал изследвания и публикувал техните результати. Институтът публикува "История на световната конференция" и издава "Журнал" с отчети за дискусиите, а също ежегоден "Обзор на международните работи", съставян от сътрудниците (преди всичко Тойнби) или членовете на групата на Милнер. Още един ежегодник бе "Обзор отношенията в Британското Съдружество (Общност)", финансиран с помощ грант от ню-йоркската корпорация Карнеги. Институтът създава филиали в доминионите и даже распространява своето влияние над страни извън Съдружеството — с помощта на Организацията за интелектуално сътрудничество към Лигата на Нациите. От времето на чехословашката криза от септември 1938 г. КИМО става неофициален консультант на Министерството на външните работи, а с началото на Втората световна война официално се превръща в негово изследователско отделение.
През 1924 г. във Вашингтон бива създаден американският аналог на КИМО — Съвет по международни отношения (СМО). Освен КИМО и СМО както във Великобритания, така и в САЩ започват да се формират клубни структури така или иначе свързани с "Групата". Хубава характеристика на клубовете на англо-американският елит дава Г.Дж. Препаратa, който ги определя както "укоренили и самовъзпроизвеждащи се братства, управляващи англосаксонските държави: те са били (и са) образувани от конгломерат от династии, происхождащи от банкерски домове, дипломатическият корпус, офицерската каста и управляващата аристокрация. Този конгломерат и до ден днешен е плътно вплетен в тъкънта на съвременните "демокрации". Тези "клубове" действат, управляват, възпитават и мислят като компактна, тясно споена олигархия, привличаща към сътрудничество средната класа, която бива използвана като филътр между себе си и пушечното месо — простолюдието. Действително, в така наречения демократически избор, който в настояще време представлява най-хитроумният модел на олигархическо управление, електоратът както преди няма никакво влияние, а политическата способност е не нещо друго, а друго название на силата на убеждение, необходима за построение на "консенсус" около жизнено важни решения, които се приемат съвсем не от избирателите".
Особено внимание през 1920-е години англо-американската върхушка отделя на две страни — Русия и Германия. Това произтича, първо, от макиндеровската логика за окръжение на евразийският масив и недопускане на неговото обединение в едино или съюзно цяло. Второ, от това, че Русия (СССР) и Германия в този момент представляват два полигона, две експериментални полета за отработка на две различни брутални нови форми за създаване на "нов световен ред" и технологий (преди всичко масово-манипулативни) за неговото установяване. В Русия "Групата" и нейните американски "колеги" установяват контакт с болшевиките, интернационал-социалистите; в Германия тя (Групата) активно поддържа връзки с националистите, които с времето ще станат национал-социалисти. По време на Гражданската война в Русия болшевиките интернационал-социалисти устройват англосаксите повече, отколкото настроените на възстановяване на империята бели. Курсът към световна революция напълно устройва Фининтерна, тъй като тя разрушава, подрива, отслабва националните държави, устранявайки пречките по пътя на стоковите и финансови мрежи и обеспечава условия за създаване на Венеция с размер Европа или даже света. Понятно е, че революционерите и буржуазията, левите и десни глобалисти са врагове, но по своему световната революция, разрушаваща държавите и изтриваща държавно-политическите граници, привежда в съответствие политическата организация на капиталистическата система с икономическата (световен пазар без граници). Разбира се, у революционерите има свои цели, а у световната върхушка — свои: световните революционери се стремят да организират системна криза на капитализма и да създадат нова система на глава със световно коммунистическо правителство, а свръхкапиталистите използват революционерите (сякаш поглеждайки в бъдещето и следвайки "Матрица-2") за засилване на кризата на старата структура и създаване на нова структура на предната капиталистическа система, но вече без държави, а начело със световно правителство.
Характеризирайки днешното сътрудничество на радикалните глобалисти и радикалните исламисти, С.А. Горяинов пише: "В историята съществуват достатъчно кратки периоди, когато бъдещите противници са принудени да работят заедно, изключително ради създаване на прочни дълговременни основи на глобален конфликт, който ще определи световният баланс". Ситуацията от 1920-те години с противостояние на радикалните глобалисти "вляво" и "вдясно" бе аналогична. И ако у глобалистите и исламистите от 2000-те години враг е държавата въобще, то у левите и десните глобалисти от 1920–1930-те години враг бе конкретна държава — сталинският СССР, който разрушаваше плановете и на едните, и на другите. От тази гледна точка троцкистско-бухаринският, ляво-десен антисталински блок — не е измислица и не е логически нонсенс, а реалност, обусловлена от диалектиката на развитие на капитализма и системният антикапитализъм.
На роля ударна сила (и съчки за) световната революция се планираше Съветска Русия, където след Октомврийският преврат от 1917 г. във властта се оказват интернационал-социалистите на Ленин и Троцки. Но след завършване на Гражданската война, въвеждане на НЕП-а, формиране на парт-апарат като особен субект на руската история и с началото на борбата за власт в болшевишката върхушка ситуацията се изменя: командата на Сталин, особено след провала от 1923 г. на революцията в Германия започва постепенно да прекратява курса към световна революция, преминавайки на релси на строителство на "социализъм в една, отделно взета страна". Този курс побеждава през 1925–1927 г., импер-социалистите се оказват по-силни от интернационал-социалистите, тъй като изразяват интересите на Голямата система "Русия". А Голямата система "Капиталистически свят" в нейното послевоенно състояние, раздирана от противоречия, не съумява да наложи волята си над Съветска Русия — СССР. Така командата на Сталин и СССР за пръв път сриват плановете на глобалистите — леви и десни. Сега вече пътят към световният контрол за затворените структури на англосаксонската върхушка лежи не през реализация на проекта "световна революция", а на проекта "световна война", и решаваща роля тук се определя на Германия, по-точно, нейните националисти, които трябва да създадат нов райх, да съкрушат СССР и при това да се съкрушит сами, сработвайки, в крайна сметка, за англосаксонските клубове.
От националистите на Германия англосаксите започват да се интересуват от 1919 г. Британското и американското разузнаване контактуват с Хитлер, но, така да се каже, в спокоен режим, в режим на "активно очакване", за запас. От края на 1927 г. (подавянето на троцкистският путч от 8 ноември 1927 г. в Москва) контактите се усилват, а 1929 г. става переломна. Тази година въобще е една от най-важните през ХХ столетие. С изгнанието на Троцки от СССР Сталин "обяснява" на Коминтерна и Фининтерна, че връщане към проекта "световна революция" няма да има, само "Червена империя", а после ще видим. В отговор "десните глобалисти" започват подготовка на нова световна война, с тази цел именно от 1929 г. към власт в Германия повеждат Хитлер, с перспективата Германия и СССР, немци и руси, още веднаж се сцепят в смъртна схватка, за да може германско-руският въпрос, по такъв начин, да получи окончателно решение. През същата 1929 г. един човек, който на везната на историята е тежал, възможно толкова, колкото Рузвелт, Чърчил, Хитлер и Мусолини заедно — директорът на Централната Банка на Англия Монтегю Норман започва да затваря Британската империя от външният свят (процесът завършва лятото на 1931 г.), т.е. преди всичко от САЩ, от Рокфелерите, и те започват да решават своите проблеми, влагайки не само в Третия райх, но и в СССР.
Решението на Норман, продиктувано от определена част от англо-американските банкери, постила пътя към Великата депресия, а заедно с нея — към война, в хода на която САЩ са длъжни да разрушат не само Третия райх, но и Британската империя. Но преди всчико е нужно да избухне война в Европа, с тази цел и започват ускорено да създават това, което Г.Дж. Препарата нарича "Хитлер, Инкорпорейтед". Тоест — Трети райх. В създаване на тази структура кръвно са заинтересувани не само англо-американските затворени структури, но и неските и френските банкери и промишленици и, разбира се, исторически тясно свързаните с Лондон "швейцарски гноми".
Една от задачите (разбира се, не единствена) на световната икономическа кризиза от 1929-1933 г. е създаване на условия за приход във властта в Германия на Хитлер. "Никому и никога няма да се удаде да подбере ключ към разбирането на това, как се възвиси и дойде на влас Хитлер, — забелязва Г.Дж. Препарата, — ако не се ориентира във функционирането на традиционната банкова система и в природата на парите. Именно недостатък на такова разбиране и довежда до това, че самиет решаващи събития, довели до възвишение и идване на власт на нацизма, отнасят към неудачно стечение на случайни обстоятелства в обстановката на криза. Но в историята няма такива неща като случайност — лоша или добра, — та и кризата никога не принадлежи към числото на природни катаклизми, но винаги отразява най-ниската точка на икономическата ситуация в циклическите процеси, обусловени от относително проста динамика на паричното обръщение".
За връзката на изтънчените финансови игри от 1920-те години, интересни и важни сами по себе си, но не явяващи се предмет на този труд, говори простият факт, на който обръща внимание пак Г.Дж. Препарата. След три месеца от 30 января 1933 г. когато Хитлер полага клетва като рейхсканцлер, нацистите призовават наричаният "американец" (зад него стои крупен англо-американски бизнес) Ялмар Шахт да ръководит райхсбанката, а точно 6 месеца по-късно Монтегю Норман без обяснения и извинения публично обявява за продажбата на нацистските дългови задължения на лондонските пазари.
От 1933 до 1938 г. Германия провежда модернизация на икономиката и, естествено, превъоръжаване на армията. Корпорациите на Третия райх — ИГ Фарбен и други процъвтяват, но в болшинстото случаи зад тях стои американски капитал. За това как американските корпорации, преди всичко рокфеллеровски, влагат средства в икономиката на Третия райх, как са сътрудничали с него не само през 1930-те години, но и по време на войната, чак до 1944 г., е написано така много, че тук да пишем за това е излишно. Ще отбележа само, че влагайки средства в Германия, решавайки по този начин, своите икономически проблеми и в същото време готвейки я за схватка с СССР, американският капитал, преди всичко Рокфелерите продолжават своята борба с Ротшилдите, готвейки ослабване и подрив на тяхното дете — Британската империя. Една от главните цели на САЩ, на Рокфелерите във Втората световна война е демонтаж на Британската империя. За това откровено говорят хора на Рокфелерите, например Ален Дълес. И, нужно е да кажем, "Рокфелерите — САЩ" поставената задача решават: ако Първата световна война те печелят срещу Ротшилдите с малка преднина, то във Втората световна побеждават напълно. Това за пореден път свидетелства, че световната върхушка въобще не конституира някакво едино световно правителство (това е мечта, проект), а представлява съвкупност от няколко клъстера, влизащи в различни наднационални структури и намиращи се в сложни и противоречиви отношения на сътрудничество и съперничество — понякога до твърдо, ако не и жестоко.
У британците има свой интерес във възхода на Хитлер, главно политически — да бъде насъскан срещу СССР, и в крайна сметка, през юни 1941 г. това им се удава, но над това се налага да се поработи в течение на почти целите 1930 години. Цел на тази работа е унищожение на СССР с помощта на Хитлер, а след това разгром на Германия, т.е. повторение на схемата, реализирана в хода на Първата световна война, но, както се оказва, преди всичко благодарение сталинската маневра, въобще не до край.
От времената на Версай, пише Г.Дж. Препарата, британският елит се разделя на три течения: 1) антибольшевишко; 2) група на "Кръглата маса" на Милнер (т.е. целият клъстер на "Групата". — А.Ф.); 3) умиротворители.
Групата на Милнер е истинното ядро на имперският монолит; с нея са тясно свързани Е. Саймън, Я. Сметс, издателят на "Таймс" Дж. Лоусън, два ключови играчи от МВнР — лорд Лотиан (Ф. Кер; в ббита секретар на Ллойд-Джордж като представител на "Групата" е играл по-важна роля, отколкото премиерът); лорд Халифакс (Э. Вуд). Наличието на три групи, главна сред които е "Групата", — три маски на британската управляваща класа ѝ позволява в зависимост от ситуацията леко да преминава от една стратегия към друга, имитирайки борба (победи и поражения) на групировките. Впрочем, нерядко имитацията се превръща в реална борба, и това още повече заплита ситуацията.
С подписването на 26 януари 1934 г. съюз с Полша Хитлер показва, че негов главен враг е СССР, и той сее готви за борба с него в съюз с антисъветска Полша. Той прекрасно разбира, че именно тази стъпка ще повлече след себе си помощ от Великобритания за подема на германската военна мощ. От 1935 г., независимо от протестите на Франция, Великобритания (тук на пръв план излизат умиротворителите) започва да поддържа превъоружението на Германия. Наистина, "антинацистската фракция начело с Чърчил, използвала фондовете на състоятелни еврейски кръгове, се превръща в по-компактна и напълно секретна групировка, известна под названието "Фокус" (Г.Дж. Препарата), но нейното влияние над британският естаблишмент и, още повече, на европейските дела е минимално. Още веднаж ще цитирам Г.Дж. Препарата: "Целта на британският управляващ елит оставава същата — постоянно да държи Хитлер в напрежено неведение, ту подмигвайки му, то гонейки го като досадна муха".
Аз съм съгласен с тези изследователи, които поворотен пункт във веригата събития, непосредствено довели до Втората световна война, наричат мисията на лорд Халифакс ("Групата") в Германия на 19 ноември 1937 г. Именно там и тогава закритите британски структури подтикват фюрера към война (наистина, те са го тласкали към война с СССР, а излязло иначе, но това вече е "брак в производството", още повече, че в крайна сметка Германия както било и замислено бива унищожена, а със СССР пак не се получава, налага се да се чака до 1991 г.).
Представители от "Групата" внимателно прочитат "Майн Кампф" и говорят с Хитлер на неговия език — и плебейят Хитлер се купува така, както четвърт век до това, през 1912 г. патрицият от кралска кръв Вилхелм. Халифакс обяснява на фюрера, че във Великобритания разглеждат Третият райх като бастион против комунизма и затова не възразяват против присъединението към райха на Австрия и Чехословакия, но това трябва да стане по мирен път. Хитлер правилноразбира : мирен — значи със помощта на западните плутократии и, преди всичко корена — Великобритания, на реакцията на прилепената Франция е можело да се плюе от високо.
Британците прекрасно разбират: за да воюва със СССР Хитлер трябва съществено да увеличи своя златен запас, да нарастне военно-промышленият потенциал (своят у Хитлер при всички икономически успехи е бил недостатъчен) и да излезе на граница със СССР. Присъединението към райха на Австрия решава първият проблем, на Чехословакия — вторият и третият. На 3 март войските на райха влизат в Австрия, а на 21 април Хитлер поръчва на Кайтел да разработи план за нахлуване в Чехословакия. Хитлер никога не би направил това, ако не е бил уверен в британската поддръжка — чехословашката армия (34 дивизии, 1 млн. души под оръжие) на този момент е била като минимум не по-слаба от немската, още повече, че вермахта би се наложило да настъпва в много трудни условия. Хитлер също е знаел, че в течение на две седмици, следващи след анексията на Австрия, британците са приложили максимум усилия, за да отслабят, наплашат и деморализират Чехословакия.
На 24 март Н. Чембърлейн заявява, че Великобритания няма да окаже помощ нито на чехословаците в случай на нападение срещу тях, нито на Франция, ако тя реши да встъпи на страна на Чехословакия. Британската преса започва да клейми Чехословакия не просто като изкуствена държава, но и като отвратително, расистско, чието безобразно отношение към немскоезичното население цивилизованият свят и преди всичко Великобритания повече не могат да търпят.
След като в края на май Хитлер, следвайки британската схема, установява датата на нападение над Чехословакия — 1 октомври, не посветените в плана на игра нески генерали, предполагащи, че нападението ще доведе до катастрофа, съставят заговор. Възглавява го началникът на генералния щаб Людвиг Бек, който довежда до сведение на британците информация за заговора и готовността в случай на нападение срещу Чехословакия да свали фюрера или даже да го убие — покушението е било назначено за 28 септември 1938 г.
Британците, забъркали "чехословашката каша", естествено, не само не поддържат наивните немски генерали, но и сриват плановете им — със Мюнхенското съглашение, сключено именно на 28 септември 1938 г. Но договор това съглашение може да се счита само формално. Всъщност, това е било нещо друго, много повече и по-сериозно от договор, международно-правовата природа на който е твърде съмнителна. На практика това е неприкрит международен грабеж.
Първо, всъщност това е формално узаконенен акт на агресия на четири европейски държави — Великобритания, Германия, Италия и Франция, насочен на разчленение на дори и изкуствена, но суверенна държава, член на Лигата на Нациите. Този акт е бил длъжен да стане начало на нова Източна война в Европа, като второ издание на Източната (Кримска) война, плавно претичащ във Втора световна. Сам Хитлер е подчертавал, че войната на изток, т.е. с прицел СССР трябва да започне с внезапна операция против Чехословакия, т.е. начало на източната кампания той считал захватът на Чехословакия.
Второ, самият акт на агресия фактически създава в Европя агресивен антисъветски блок, такова "протонато", хазяин в сянка на когото е Великобритания, "клубовете", "ложите", "групите" на нейната управляваща класа, а ударна сила — Третият райх.
Трето, Мюнхен-38 обективно е средство на решение от британците на някои вътреполитически проблеми в Германия, в частност срив на заговора на генералите, стремящи се да свалят Хитлер — той е бил твърде нужен на банкерите и промишлениците на Запад за съкрушение на СССР и унищожение на националните държави на Европа. Този режим на властта на Хитлер с неговата вътрешна и външна политика, който се оформя между 29 септември 1938 г. и 1 септември 1939 г. е резултат на координирани действия на западноевропейските върхушки или, както би казал Ленин, "международно преплитане на кликите на финансовият капитал", техните наемни дилъри във вид формални глави на правителства в Мюнхен.
Ненавиждащият Хитлер като еврей и либерал Раймон Арон забелязва, че ако Хитлер бе умрял през 1938 г. до Мюнхен, до агресията против Чехословакия, то той би влязъл в историята на Германия като нейн най-велик деятел; след Мюнхен всичко се изменя. Но нали Мюнхен като геоисторическа операция е бил проведен от западноевропейските върхушки, преди всичко британската. Значи и "негативният Хитлер", неговият режим "Хитлер инкорпорейтед" в този видм в който той започва войната, а следователно, като минимум косвено, е творение на ръцете на британските (а също френските и италянските) върхушки. В този вид, в какъвто Чехословакия съществува през септември 1938 г., Хитлер не може да я завладее, страната е трябвало предварително да се разчлени, което и бива обезпечено в Мюнхен, във връзка с това Мюнхен следва да се счита фактическо начало на Втората световна война, по-точно, нейната европейска фаза (през юни 1941 г. войната ще стане евразийска, а през декември 1941 г. — световна).
Привикналите да прехвърлят от болната глава на здоравата англосакси и тяхната "пета колона" в Русия постоянно пишат за това, че неизбежна Втората световна война прави "пакта Риббентроп — Молотов" (така те наричат съветско-германският договор), и затова СССР като че носи такава отговорност за разпалване на Втората световна, както и хитлерова Германия. Дадената интерпретация е призована да отвлече вниманието от главните подпалвачи на войната от мъгливия Албион и да настеле колкото може повече мъгла, е двойна лъжа. Първо, съветско-германският договор, подписан през август 1939 г., е последният от ред договори на крупните европейски държави с Третият райх. Второ, СССР бе принуден да сключи този договор, реагирайки на Мюнхенското съглашение. Мюнхенското съглашение, повтарям, бе всъщност оформление на агресивен антисъветски блок, който Сталин разрушава с договора с Германия през август 1939 г., развръщайки фюрера против неговите антисъветски съюзници — именно това не могат да простят на Сталин антисъветчиците на Запад и в Русия. Но ние избягахме напред, да се върнем в 1938 г.
Веднага след разчленениетона Чехословакия от Германия и "европейският чакал" Полша Хитлер започва да се готви към захват на останалата част от страната, което и бива направено през март 1939 г., след което Монтегю Норман предава на райхсбанката съхраняващият се във Великобритания златен запас на Чехословакия (6 млн. фунта стерлинги) — нищо не се жали за войната на фюрера против русите, още повече сега Третият райх трябва да граничи със СССР. А тук у британските кукловоди се случва гаф. През 1939 г. Хитлер не иска да воюва със СССР, не е бил готов за война. Той скача (по-точно, опитва се да скочи) от британската кукичка, превръщайки една част от страната — Чехия — в протекторат Бохемия и Моравия, а виж другата част, погранична със СССР, — Словакия,той обявява независима държава, при това независимостта на Словакия Хитлер гарантира лично. С това фюрера показва, че в близко време не възнамерява да воюва със СССР, което явно противоречи на британските планове за въвличане на Германия във война със СССР (и, между впрочем и на американските планове за въвличане Британската империя в започналата европейска война).
Възмутените британци решават да вкарат фюрера в обора с помощта на Полша, на която е заповядано да поиска от Хитлер Словакия в качество на протекторат. Но Хитлер това не изплашило, той представя на Полша контрапретенции за Данциг и не можем да кажем, че те са били необосновани. Полша, уверена в британската поддръжка, започва да се държи нагло, и фюрерът решава да отстрани тази досадна пречка в отношенията със Запада: чакалът пречел в неговите отношения с тигъра. Но отстраняването било невъзможно без договор със СССР, който и бил сключен през август 1939 г. След което Хитлер нанася удар по Полша. Правейки това, той е уверен, че нито Великобритания, нито Франция няма да се намесват в случай на нападение срещу Полша — той е свикнал да си има работа с "умиротворителите". Британската управляваща класа целите 1930-те години приучава фюрера към удар отляво. А в нужният за себе си момент неочаквано ударя отдясно. Впрочем, до средата на 1940 г. двете страни — и британската, и немската — воюват вяло, ако въобще тази странна война може да се нарече война.
Ситуацията започва да се променя от лятото на 1940 г., при това в значителна степен под давление от страна на САЩ. Хитлер не иска да воюва с британците, вярвайки, че може да се договори с тях, а и потенциал за световна война у Третия райх не съществува. Исторически Русия би била много по-голям враг за него, отколкото Албион, и той бил готов да демонстрира това, завъртайки се стратегически на изток. Тактически това устройвало британците, но представлявало недопустимо даже тактически за САЩ, които са били готови да встъпят на страната на Германия само в едни случай: ако СССР нападне Третия райх или се поддаде да бъде провокиран (заявление на Конгреса на САЩ от 17 април 1941 г.).
Този възел противоречия бива разсечен през юни 1941 г., при това огромна роля в това изиграват британците. Своят страшен удар по Германия и Русия Албионът нанася, когато в първата половина на юни по време на свръхтайни (документите са засекретени до средата на XXI в.) преговори на Хес с представители на британската върхушка Хитлер, видимо, е получил от британците определени гаранции (като минимум неутралитет), без това той никога не би се решил да започне във втората декада на юни 1941 г. прехвърляне на войски от западния фронт на съветската граница. Коварният Албион, разбира се, излъгал — затова е той и коварен, и архиврагът на Русия Чърчил веднага заговаря за съвместна борба с Хитлер. Фюрерът пада в капана — пак така, както някога Вилхелм, но с още по-тежки последствия за Германия, отколкото през 1918–1919 г. Британците успяват още веднаж да сдавят Германия и Русия, още веднаж да провоцират световна война — този път с плачевни за тяхната империя и техните закрити структури последствия. Прав е бил Хегел — историята е коварна, у Албион няма монопол на коварство.
Казаното по-горе нагледно демонстрира този факт, че реален субект на историята на Запад от втората половина на XVIII в. и световната история от втората половина на XIX в. са наднационалните структури за съгласуване и управление. Само наднационалното управление в своята история преминава няколко етапа: европейски, световен, глобален.
Главни форми на управление на световният етап (1880–1980-те години) са световните войни и тясно свързаните с тях крупномащабни революции. Фактически, решение на тези задачи и сформира тези закрити структури (преобладаващо британски, а после британско-американски), които идват на смяна на масонските в качество на ударен отряд, оргядро на върхушката на световната капиталистическа класа (не отменяйки при това масонството).
Анализът на подготовката и организацията на двете сетовни войни нагледно показва методите и формите на дейност на "стопаните на световната игра", позволявайки да се извлекат определени уроци за днешния ден. Някой може да се усъмни: в доклада иде реч за периода 1871–1939/45 г., не е обхванат периода на Студената война и последните 20 години. Това е вярно. Но е нужно да помним, че първо, Голямата война на ХХ в., започнала през 1914 г., всъщност завършва едва през 1991 г., при това ред задачи, поставени пред 1914 г., не е бил решен през 1991 г.; не е решен той и до ден днешен и няма съмнения, че историческият (екзистенциален) противник Русия ще се опита да ги реши. Във връзка с това опитът от "водоразделната епоха" (1871–1929/33 гг.) и 1930-те години е крайно важен. Аз вече не говоря за това, че ние също живеем във "водоразделна епоха", че днешният ден твърде много напомня началото на ХХ век, а днешната Руска Федерация значително повече прилича на предвоенната Руска империя, отколкото на предвоенен СССР. Второ, аз съм убеден, че анализът на подготовката именно на Първата световна война в по-голяма степен, от Втората (това е било някакъв вид повторение) нагледно демонстрира методите и формите на дейност на наднационалните структури за управление, създадени на мощна британска основа, на основа богата с дарования, трудоспособност и широта на стратегическо виждане британска управляваща политико-интелектуална класа.
В началото на ХХ в., в самият разгар на подготовка от базиращите се в Лондон наднационални структури на световната война забележителният руски геополитик А.Е. Едрихин-Вандам пише: "… всемирните завоеватели и наши жизнени съперници англосаксите имат едно неоспоримо качество — никога и в нищо нашият хвален инстинкт не играе у тях роля на добродетелна Антигона. Внимателно наблюдавайки живота на човечеството в неговото цяло, и оценявайки всяко събитие по степента на неговото влияние на техните собствени дела, те с непрестанна работа на мозъка развиват в себе си способност на огромно растояние във времето и пространството да виждеат и почти да усещат това, което людете с ленив умо и слабо въображение се струва празна фантазия. В изкуството на борба за живот, т.е. политиката, тазо способност им дава всички преимущества на гениален шахматист над посредствен играч. Изпъстрената с океани, материци и острови земна повърхност се являва за тях своего рода шахматна дъска, а щателно изучените в своите основни свойства и в духовни качества на своите правители народи — живи фигури и пешки, които те движат с такъв разчет, че техният противник, виждащ във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в края на краищата, се губи в недоумение, по какъв начин и кога е бил направен от него фаталният ход, довел до загуба на партията?
Такогва именно род изкуство ще видим ние сега в действията на американците и англичаните против нас самите". Така и излиза: ние виждаме тези действия на рубежа 1910–1920-те, 1930–1940-те, 1980–1990-те години. Виждаме го и сега.
В какво се заключават слабостите на Русия, руската управляваща класа в началото на ХХ в., слабости, които го обричат на поражение и на които нам именно днес, в силата на сходство, почти нишева еквивалентност на епохите и системите, е необходимо да обърнем внимание? Първо, корумпираност, прогнилост на върхушката и господство на клановите интереси над държавните, а частно-семейните — над клановите. Второ, неадекватност на съвременният им свят, проявяваща се в отсътствие у държавата и управляващата класа и реална картина на произходящото, и не просто самостоятелна стратегия за историческо развитие, а въобще каквато и да е стратегия. Трето, върхушката на управляващата класа прямо или посредовено, т.е. чрез свои или чуждестранни капиталисти е била тясно свързана със западният капитал, често зависела от него, оттук — една стъпка до превръщане в агент на влияние или просто в агент на Чуждите и Хищниците (виждаме това на примерите на Изволски, Хартвиг — тази публика е достатъчно и в РФ); фон, способстващ всичко това е суровинната специализация на страната, т.е. не най-доброто положение в международното разделение на труда, и финансовата зависимост от чуждестранният капитал, заради която на руският мужик се налага да умира за британски интерес и гибне, спасявайки Париж.
Още веднаж ще подчертая напоеността на върхушката на управляващия слой на Руската империя в началото на ХХ в. с чужда агентура — на влияние и просто агентура. При такава плътност е трудно да се провежда национално ориентирана политика, и леко да се попадне в чужди мрежи, да се стане фигура, а и просто пешка в чужда игра.
Съветският управляващ слой от края на 1930-те години е бил консолидиран, "петата колона"ефективно унищожена, у страната има подробна стратегия и програма за историческо развитие, а самата страна представлява мощен военно-промишлен комплекс, независим от Запада. Оттук и другият резултат от световната война — Победа.
За съжаление, късно-съветската управляваща класа въспроизвежда множество черти на късно-самодържавната, и затова мнозина негови представители се оказват на страна на главният исторически противник, а СССР рухва. Дешният управляващ слой в масата си представлява продукт на разложение на късно-съветският. На кого той повече прилича — на късно-самодържавен или на предвоенен стветски — вопросът е риторически.
За завършек ще приведа метафора на О. Маркеев, цитат от романа който исползвах в качеството на епиграф. За елцинският управляващ слой (само за него ли?) с устата на еднин от своите герой О. Маркеев се изразява така: "Новите обитатели на зданието от ловкачите на президентската администрация изглеждаха на Максимов нелепи пингвини, по глупост качили се на върха на айсберга. Те могат до насита да го осират, да си съставят свое представление за света, в който живеят, да установяват свои закони за прочие обитатели на птичия базар, даже да считат, че те командват курса на айсберга. Но той ги носи, воден от невидими дълбоки течения. Негов свят е Океан, който не може да бъде обхванат от птичи ум".
Метафората на пингвини на айсберг, предполагащи, че те ръководят неговото движение, не представяйки си нито подводната маса на айсберга (6/7), нито теченията, които го носят, е добра. Късно-самодържавната управляваща класа — това също са пингвини, потънали в свръхпотреблятство и развлечения, не знаещи, че закритите структури вече са ги хванали в прицел на своите "геоисторически хиперболоиди", че на стената вече са се появили знаците: mene, tekel, parsin.
Историята показва: "пингвините" лошо свършват, те и техните социуми са лека плячка за Хищниците и Чуждите, и не си струва да разчитат на прием в буржуазия: буржуазията за всички не стига, а и освен това Рим на предатели (и глупаци) не плаща. Кандидатите в Лошите винаги е нужно да помнят за това, какво става с Остап Бендер на румънската граница. И да се учат от британците на главната им военна тайна: right or wrong, this is my country — "права или не, това е моята страна".
Tuesday, December 24, 2013
Сталин три пъти срива плановете на глобалистите, такива постъпки не се прощават
Източник: http://politikus.ru/articles/7918-stalin-trizhdy-sryval-plany-globalistov-takie-veschi-ne-proschayutsya.html
Сериозната роля на Сталин в историята на Русия е несъмнена. Кои са те – ненавистниците на Сталин? Какво означават опитите за дегероизация на Сталин?
Андрей Фурсов, историк, публицист:
"Вече над 20 години не съществува Съветският Съюз, преди 60 години умря Сталин. Въпреки това, споровете за Сталин не утихват. Дори повече, независимо от 20 години антисъветска пропаганда и антисталинска пропаганда, уважението и интересът към Сталин расте. И тази младеж, която израстна за последните години, тези хора на двадесет, хора, които са израстли вече след Съветският Съюз – те все по-често се обръщат към фигурата на Сталин, при това със знак плюс. И естествено, алтернатива – това са кампаниите за десталинизация, които са контрапродуктивни, които значително повече способстват за популяризацията на Сталин, отколкото каквото и да е друго. Затова има смисъл да поразмишляваме за, грубо казано, кои са другарите на Сталин и кои - неговите врагове. За какво ненавиждат Сталин на Запад и у нас, и какво искат тези хора, които поставят на Сталин оценка плюс. Преди няколко години имаше такава шоу-програма «Името на Русия», Сталин дълго време лидираше. В крайна сметка, той се оказа на трето място. Аз абсолютно не вярвам в това, там лидер се оказа Александър Невски, фигура абсолютно несъпоставима със Сталин. Защото тези задачи, които се наложи да решава Сталин, са несъпоставими с тези задачи, които е решавал Александър Невски, и по резултати също.
Какво извиква търсенето на Сталин днес? Преди всичко, това е търсене на социална справедливост, на това, крадеца да седи в затвора, министърът, разграбил със своя харем Министерство, е длъжен да седи в затвора. Той не седи, и у хората това извиква удивление. При Сталин вкарваха за по-малко. Освен социална справедливост, това е търсене на държавно величие, така че никой да не ни разказва, каква у нас трябва да е ювеналната юстиция, как трябва да възпитаваме децата си, и западното общество, което е залято от гноя на порока, да не ни учи как да се държим. Това е второто лсвен социалната справедливост. И накрая, за много хора това е реванш, реванш за 20 години наши загуби на международната арена, реванш не в смисъл със щик в гърлото, а реванш в смисъл социално-психологическо усещане. Хората си спомнят сталинската епоха, както и нейните недостатъци. А у коя епоха няма недостатъци, да вземем например на каква цена се е строил Съветският Съюз. А на каква цена са построени Съединените Щати? А на каква цена е построена Британската империя? Всъщност, когато Чърчил задава на Сталин въпроса: «кое за вас бе най-тежко в историята на Съветския Съюз?», той отговаря" «Нйа-тежки години бяха годините на колективизация, защото за кратък срок бе нужно да се решат изключително много проблеми». Какво е това колективизация? Това е разселячване. Ако разгледаме как се е решавал този въпрос в Англия от XVI век, там той просто е бил кървав и жесток. В процентно отношение там е бил покосен такъв процент, който просто не сме сънували. С други думи, търсенето на Сталин – това е търсене на достоен и справедлив живот.
Интересно е да се погледне, а кои са десталинизаторите, кой е ненавиждал и ненавижда Сталин в Съветското общество? Докато Сталин е бил жив, той е имал опоненти от две страни. Първите – тези хора, които считали, че Сталин е предал делото на световната революция. Това са били привържениците троцкистският проект «световна революция». По тяхно мнение, Сталин е предал този проект. В което те са били прави, защото Сталин действително ликвидира проекта «световна революция», вместо него започва да се строи «социализъм в една отделно взета страна». Т.е. това е приемственост по линия царска Русия – Съветска Русия. И този прелом се случва през 27-29 години, а вече 36 година се виждат първите резултати. Напомням, през 36 година се появяват термините «съветски патриотизъм», «Съветска Родина», през 36 година се възстановява празднуване на Нова година с елха, само вече не рождественска елха, а новогодишна. През 36 година престава да се отбелязва този празник, по-точно под старото название, който после отбелязват като Ден на Великата Социалистическа революция, от 17 до 36 година този празник се е наричал – първи ден на световната революция, после става съветски празник. с други думи Сталин съединява дореволюционна самодържавна Русия и следреволюционна Русия, той осъществява това сливане. И тези, които застъпват позициите на световната революция, са го считали предател и враг, т.е. левите глобалисти. В този аспект те напълно съвпадат със Запада, за когото световната революция е била нужна само с една цел - унищожение на националните държави и създаване на Европа и Света «Венеция с размер Европа и света». Всъщност, много интересно, през 1930 година Ялмар Шахт, аргументирайки защо финансистите са длъжни да поддържат идването на Хитлер на власт, казвал, че той ще разруши националните държави в Европа, и ще получим «Венеция с размер Европа», а през 29 година Сталин изпраща Троцки извън СССР, т.е. поставя окончателен кръст на проекта световна революция. Именно от тази година британците и американците започват да избутват активно Хитлер към власт, т.е. да реализират проект «световна война». Ако не световна революция – значи, «световна война».
И така, това е една линия на неприемане на Сталин у нас. Втората линия е пряко противоположна – това са хората, които са били ориентирани на свръхпотребление. Свръхпотребление не въобще, а свръх тази норма, която им се полагала. Ние прекрасно знаем, че номенклатурата – това е господстваща група без собственост, а разните слои на номенклатурата се отличават един от друг с обема на потребление, т.е. това е ранжирано иерархическо потребление. И естествено, всяка група иска да потребява повече, отколото е положено по статус – това птрво. А второ, такава група се стреми да се пашкулира и да стане закрита. Сталин цял живот е противостоял на това. Той изпада в ярост, когато 41 година узнава, че тези чиновници, които заминават в Куйбишев, са решили да устроят специално училище за своите деца, за да не дай Бог не се месят заедно в едно училище с децата на работниците. Сталин побеснява, нарича ги «проклета каста». И, въобще, той се бори против тази проклета каста, не давайки и да се превърне в класа. И когато Сталин казва своята знаменита фраза «в течение на строителството на социализма и приближаването към него класовата борба ще се изостря» - той е имал предвид не кулаците, не тези класи, които си отиват, той е имат предвид опасността за превръщане в класа на номенклатурата. И, както виждаме от перестройката, той е напълно прав. Ние получаваме този слой, който се превръща в класа от собственици, разменяйки власт за собственост.
С други думи, Сталин ненавиждат две групи, които си противостоят. Условно казано, троцкисти и бухаринци. И затова един от процесите от 37 година на пръв поглед изглежда странен. Троцки е ляв, Бухарин – десен, какъв е смисълът? Но това е диалектика, и Сталин, отговаряйки на този въпрос, много точно фиксира. Диалектика – тръгваш надясно - ще отидеш вляво, тръгваш наляво - ще отидеш надясно. И тези, и другите не приемали сталинизма, но по различни причини. За едните, бухаринците - това е курс на потребление, на превръщане на номенклатурата в клас, за другите – това е световна революция. Какво се случва у нас след 56 година? През 56 година децата и на едните, и на другите стават най-главните обвинители на Сталин, и тази линия на потребление възтържествува през 61 година, и нанася още по-страшен удар по социализма, отколкото доклада на Хрушчов за култа към личността. В новата програма на КПСС от 1961 годиина бива зададено, че главна задача на КПСС – това е да способствова удовлетворението на растящите материални потребности на съветските граждани. Социализмът започват да измерват в категории, почерпнати от съвсем друго общество, от капиталистическото. Антикапитализмът по такъв начин капитулира. И освен това, допълнителна бомба е тази – след като всичко измерваме в материални потребности, основната маса хора гледа към номенклатурата, как те живеят, значи «гада» своите материални потребности е решил, а моите - не. Т.е. това е била двойна бомба. Но това що се касае тези, които ненавижда Сталин във страната. Да, Сталин ненавиждали и ненавиждат номенклатурните крадци. Нали тези хора, които днес крадат в особено крупни размери, те разбират, че ако бъде наложена елементарна дисциплина, то това означава, че тях в най-добрия случай ще отстранят, в най-лошия – ще вкарат в затвора. Затова нашите чиновници крадливи, само да се започне минимално навеждане на ред, викат «37 година, няма да позволим да върнат 37 година». Добра поговорка – «знае котака, чие месо е изял».
Много е интересно, за какво ненавижда Сталин западната върхушка, на нея също иам за какво да го ненавижда. Работата е там, че Сталин три пъти е сривал плановете на глобалистите. Първи път – когато срива курса към световна революция, която би била длъжна да постеле път към глобална система, и в Русия започват да строят социализъм в една отделно взяета страна. Такова не се прощава. Второ – когато ние разгромяваме Вермахта, и вече през 44 година става ясно, че ние «ще оправим» Хитлер сами и нашите така наречени съюзници са принудени срочно да откриват втори фронт, да не би не дай Боже да не стигнем до Атлантическият океан. Предполагало се е, че Хитлер все пак ще съкруши Съветският Съюз – но не се получава. Накрая, трети път, вече когато 52-53 години, в последните години от живота на Сталин, Съветският Съюз практически се възстановява след Великата Отечествена война. По оценките на западни икономисти, това е трябвало да се случи в началото на 60-те години. В началото на 60-те ние изстрелваме Гагарин в космоса, и това също става на сталинският фундамент. С други думи, Сталин три пъти срива плановете на глобалистите, такива неща не се прощават.
Тези днешни опити да се отъждестви сталинизмът с хитлеризма също са много интересни. Работата е там, че целеполагането на определени кръгове от днешният западен елит е много близко към нацистското целеполагане - това е класа избрани, избран милиард, това е антихристианство, вместо него има екологизъм, сатанизъм. Това е двуконтурна система за управление, т.е. някакъв орден и някакви партии, това е ситуацията в Третия Райх – нацистска партия, зад нея стои черният орден на СС. В това отношение Третият Райх не е бил никаква алтернатива на западният проект –това е в брутална форма експеримент по установяване на новия световен ред. За новият световен ред говори Хитлер. През 40 година излиза четиритомник на Херберт Уелс, «Човекът зад кулисите», който така се и нарича «Нов световен ред» само че в мека форма. Там е трябвало да дойдат на власт технократи, интелектуалци и финансисти. тук всичко е значително по-твърдо, ясно, брутално. И много интересно, къде изчезват тези хора – психиатри, физици, инженери – които работят за Хитлер? Те се оказват всички в Съединените Щати, работят за западният проект. И много от тях, например, Гелен, един от най-големите разузнавачи на Третия Райх, се изнасят в Съединените Щати в нарушение на законите на Съединените Щати. С други думи, вече в края на войната е имало стиковка на нацистите и англо-саксонския естаблишмент. Защо сега се прави опит да се съотнесат заедно хитлеризмът и сталинизмът? Сталинизмът, сталинският проект, Съветският Съюз, системниат антикапитализъм е бил реална алтернатива на капитализма и глобализма. Нужно е да се изтрие паметта за тази алтернатива. Не трябва да има алтернативи на глобализма, затова сега ще подведем сталинизма под хитлеризъм, който не е бил алтернатива, и всичко това ще го премахнем. Едновременно с това на Запад върви мека, скрита реабилитация на Третия Райх и нацизма. Има такъв документ, той се гласува в ООН, против ксенофобия, расизъм, там има пункт против героизация на нацизма. Съединените Щати винаги са се въздържали по този повод, а страните от Евросъюза гласуват естествено за този документ, т.е. против героизация на нацизма. А през 2011 година 17 страни от Евросъюза гласуват против този документ, 17 от 27. Т.е. може да се героизира нацизма. И това, че бившите есесовци маршируват в Естония и Латвия, това, че Запад към това се отнася спокойно, е много показателно. А, да кажем, съветската символика, т.е. символиката от тази система, която счупва гръбнка на фашизма, тя е под запрет и всячески се подавя. В най-близко време в Германия ще преиздадат «Mein Kampf». Тя не е издавана не затова, че Хитлер е лош за тях, а затова, че по немски закони ако човек се счита мъртъв и не е оставил наследници, то в течение на 70 години неговите работи не се издават. Но вече в близко време, още преди «Mein Kampf» ще излезе цитатник от «Mein Kampf». Вече говорят за това, че нацизмът е бил по-мека форма на тоталитаризма, отколкото комунизма. Т.е., с други думи, протича мека реабилитация на Третия Райх. Демонизация, реална алтернатива на новият световен ред – и тази алтернатива е свързана със Сталин, той действително е реална ключова фигура.
Във феномена, не в личността, във феномена Сталин са свързани руската дореволюционна история и съветската, и, от друга страна, световната линия, линия на световното революционно движение, защото болшевиките са били част от световното революционно движение и съветският строй. Т.е. това е ключова фигура, която е на кръстовището на всички линии на историята на ХХ век. Съвершенно ясно е, че тези, които искат да изтрият Съветският Съюз са длъжни да започнат от Сталин. Но днес е нужно да помним, че ударите по Сталин – това са удари вече не по Съветският Съюз, това са удари по Русия, по нашата история. Сталин е ключова фигура от руската история, и антисталинизма – това е форма на русофобия, и – косвено – форма на героизация на нацизма. Ние трябва много добре да помним това, защото през 91 година студената психо-историческа война против Русия не завършва. Нашият забележителен разузнавач Леонид Владимирович Шебаршин, починал миналата година, веднаж подхвърля – на Запад от Русия е нужно едно – нея да я няма. И десталинизацията, и антисталинизмът – това е едно от магистралните направления в психо-историческата война против нас. Трябва да помним това и съответно да реагираме".
Сериозната роля на Сталин в историята на Русия е несъмнена. Кои са те – ненавистниците на Сталин? Какво означават опитите за дегероизация на Сталин?
Андрей Фурсов, историк, публицист:
"Вече над 20 години не съществува Съветският Съюз, преди 60 години умря Сталин. Въпреки това, споровете за Сталин не утихват. Дори повече, независимо от 20 години антисъветска пропаганда и антисталинска пропаганда, уважението и интересът към Сталин расте. И тази младеж, която израстна за последните години, тези хора на двадесет, хора, които са израстли вече след Съветският Съюз – те все по-често се обръщат към фигурата на Сталин, при това със знак плюс. И естествено, алтернатива – това са кампаниите за десталинизация, които са контрапродуктивни, които значително повече способстват за популяризацията на Сталин, отколкото каквото и да е друго. Затова има смисъл да поразмишляваме за, грубо казано, кои са другарите на Сталин и кои - неговите врагове. За какво ненавиждат Сталин на Запад и у нас, и какво искат тези хора, които поставят на Сталин оценка плюс. Преди няколко години имаше такава шоу-програма «Името на Русия», Сталин дълго време лидираше. В крайна сметка, той се оказа на трето място. Аз абсолютно не вярвам в това, там лидер се оказа Александър Невски, фигура абсолютно несъпоставима със Сталин. Защото тези задачи, които се наложи да решава Сталин, са несъпоставими с тези задачи, които е решавал Александър Невски, и по резултати също.
Какво извиква търсенето на Сталин днес? Преди всичко, това е търсене на социална справедливост, на това, крадеца да седи в затвора, министърът, разграбил със своя харем Министерство, е длъжен да седи в затвора. Той не седи, и у хората това извиква удивление. При Сталин вкарваха за по-малко. Освен социална справедливост, това е търсене на държавно величие, така че никой да не ни разказва, каква у нас трябва да е ювеналната юстиция, как трябва да възпитаваме децата си, и западното общество, което е залято от гноя на порока, да не ни учи как да се държим. Това е второто лсвен социалната справедливост. И накрая, за много хора това е реванш, реванш за 20 години наши загуби на международната арена, реванш не в смисъл със щик в гърлото, а реванш в смисъл социално-психологическо усещане. Хората си спомнят сталинската епоха, както и нейните недостатъци. А у коя епоха няма недостатъци, да вземем например на каква цена се е строил Съветският Съюз. А на каква цена са построени Съединените Щати? А на каква цена е построена Британската империя? Всъщност, когато Чърчил задава на Сталин въпроса: «кое за вас бе най-тежко в историята на Съветския Съюз?», той отговаря" «Нйа-тежки години бяха годините на колективизация, защото за кратък срок бе нужно да се решат изключително много проблеми». Какво е това колективизация? Това е разселячване. Ако разгледаме как се е решавал този въпрос в Англия от XVI век, там той просто е бил кървав и жесток. В процентно отношение там е бил покосен такъв процент, който просто не сме сънували. С други думи, търсенето на Сталин – това е търсене на достоен и справедлив живот.
Интересно е да се погледне, а кои са десталинизаторите, кой е ненавиждал и ненавижда Сталин в Съветското общество? Докато Сталин е бил жив, той е имал опоненти от две страни. Първите – тези хора, които считали, че Сталин е предал делото на световната революция. Това са били привържениците троцкистският проект «световна революция». По тяхно мнение, Сталин е предал този проект. В което те са били прави, защото Сталин действително ликвидира проекта «световна революция», вместо него започва да се строи «социализъм в една отделно взета страна». Т.е. това е приемственост по линия царска Русия – Съветска Русия. И този прелом се случва през 27-29 години, а вече 36 година се виждат първите резултати. Напомням, през 36 година се появяват термините «съветски патриотизъм», «Съветска Родина», през 36 година се възстановява празднуване на Нова година с елха, само вече не рождественска елха, а новогодишна. През 36 година престава да се отбелязва този празник, по-точно под старото название, който после отбелязват като Ден на Великата Социалистическа революция, от 17 до 36 година този празник се е наричал – първи ден на световната революция, после става съветски празник. с други думи Сталин съединява дореволюционна самодържавна Русия и следреволюционна Русия, той осъществява това сливане. И тези, които застъпват позициите на световната революция, са го считали предател и враг, т.е. левите глобалисти. В този аспект те напълно съвпадат със Запада, за когото световната революция е била нужна само с една цел - унищожение на националните държави и създаване на Европа и Света «Венеция с размер Европа и света». Всъщност, много интересно, през 1930 година Ялмар Шахт, аргументирайки защо финансистите са длъжни да поддържат идването на Хитлер на власт, казвал, че той ще разруши националните държави в Европа, и ще получим «Венеция с размер Европа», а през 29 година Сталин изпраща Троцки извън СССР, т.е. поставя окончателен кръст на проекта световна революция. Именно от тази година британците и американците започват да избутват активно Хитлер към власт, т.е. да реализират проект «световна война». Ако не световна революция – значи, «световна война».
И така, това е една линия на неприемане на Сталин у нас. Втората линия е пряко противоположна – това са хората, които са били ориентирани на свръхпотребление. Свръхпотребление не въобще, а свръх тази норма, която им се полагала. Ние прекрасно знаем, че номенклатурата – това е господстваща група без собственост, а разните слои на номенклатурата се отличават един от друг с обема на потребление, т.е. това е ранжирано иерархическо потребление. И естествено, всяка група иска да потребява повече, отколото е положено по статус – това птрво. А второ, такава група се стреми да се пашкулира и да стане закрита. Сталин цял живот е противостоял на това. Той изпада в ярост, когато 41 година узнава, че тези чиновници, които заминават в Куйбишев, са решили да устроят специално училище за своите деца, за да не дай Бог не се месят заедно в едно училище с децата на работниците. Сталин побеснява, нарича ги «проклета каста». И, въобще, той се бори против тази проклета каста, не давайки и да се превърне в класа. И когато Сталин казва своята знаменита фраза «в течение на строителството на социализма и приближаването към него класовата борба ще се изостря» - той е имал предвид не кулаците, не тези класи, които си отиват, той е имат предвид опасността за превръщане в класа на номенклатурата. И, както виждаме от перестройката, той е напълно прав. Ние получаваме този слой, който се превръща в класа от собственици, разменяйки власт за собственост.
С други думи, Сталин ненавиждат две групи, които си противостоят. Условно казано, троцкисти и бухаринци. И затова един от процесите от 37 година на пръв поглед изглежда странен. Троцки е ляв, Бухарин – десен, какъв е смисълът? Но това е диалектика, и Сталин, отговаряйки на този въпрос, много точно фиксира. Диалектика – тръгваш надясно - ще отидеш вляво, тръгваш наляво - ще отидеш надясно. И тези, и другите не приемали сталинизма, но по различни причини. За едните, бухаринците - това е курс на потребление, на превръщане на номенклатурата в клас, за другите – това е световна революция. Какво се случва у нас след 56 година? През 56 година децата и на едните, и на другите стават най-главните обвинители на Сталин, и тази линия на потребление възтържествува през 61 година, и нанася още по-страшен удар по социализма, отколкото доклада на Хрушчов за култа към личността. В новата програма на КПСС от 1961 годиина бива зададено, че главна задача на КПСС – това е да способствова удовлетворението на растящите материални потребности на съветските граждани. Социализмът започват да измерват в категории, почерпнати от съвсем друго общество, от капиталистическото. Антикапитализмът по такъв начин капитулира. И освен това, допълнителна бомба е тази – след като всичко измерваме в материални потребности, основната маса хора гледа към номенклатурата, как те живеят, значи «гада» своите материални потребности е решил, а моите - не. Т.е. това е била двойна бомба. Но това що се касае тези, които ненавижда Сталин във страната. Да, Сталин ненавиждали и ненавиждат номенклатурните крадци. Нали тези хора, които днес крадат в особено крупни размери, те разбират, че ако бъде наложена елементарна дисциплина, то това означава, че тях в най-добрия случай ще отстранят, в най-лошия – ще вкарат в затвора. Затова нашите чиновници крадливи, само да се започне минимално навеждане на ред, викат «37 година, няма да позволим да върнат 37 година». Добра поговорка – «знае котака, чие месо е изял».
Много е интересно, за какво ненавижда Сталин западната върхушка, на нея също иам за какво да го ненавижда. Работата е там, че Сталин три пъти е сривал плановете на глобалистите. Първи път – когато срива курса към световна революция, която би била длъжна да постеле път към глобална система, и в Русия започват да строят социализъм в една отделно взяета страна. Такова не се прощава. Второ – когато ние разгромяваме Вермахта, и вече през 44 година става ясно, че ние «ще оправим» Хитлер сами и нашите така наречени съюзници са принудени срочно да откриват втори фронт, да не би не дай Боже да не стигнем до Атлантическият океан. Предполагало се е, че Хитлер все пак ще съкруши Съветският Съюз – но не се получава. Накрая, трети път, вече когато 52-53 години, в последните години от живота на Сталин, Съветският Съюз практически се възстановява след Великата Отечествена война. По оценките на западни икономисти, това е трябвало да се случи в началото на 60-те години. В началото на 60-те ние изстрелваме Гагарин в космоса, и това също става на сталинският фундамент. С други думи, Сталин три пъти срива плановете на глобалистите, такива неща не се прощават.
Тези днешни опити да се отъждестви сталинизмът с хитлеризма също са много интересни. Работата е там, че целеполагането на определени кръгове от днешният западен елит е много близко към нацистското целеполагане - това е класа избрани, избран милиард, това е антихристианство, вместо него има екологизъм, сатанизъм. Това е двуконтурна система за управление, т.е. някакъв орден и някакви партии, това е ситуацията в Третия Райх – нацистска партия, зад нея стои черният орден на СС. В това отношение Третият Райх не е бил никаква алтернатива на западният проект –това е в брутална форма експеримент по установяване на новия световен ред. За новият световен ред говори Хитлер. През 40 година излиза четиритомник на Херберт Уелс, «Човекът зад кулисите», който така се и нарича «Нов световен ред» само че в мека форма. Там е трябвало да дойдат на власт технократи, интелектуалци и финансисти. тук всичко е значително по-твърдо, ясно, брутално. И много интересно, къде изчезват тези хора – психиатри, физици, инженери – които работят за Хитлер? Те се оказват всички в Съединените Щати, работят за западният проект. И много от тях, например, Гелен, един от най-големите разузнавачи на Третия Райх, се изнасят в Съединените Щати в нарушение на законите на Съединените Щати. С други думи, вече в края на войната е имало стиковка на нацистите и англо-саксонския естаблишмент. Защо сега се прави опит да се съотнесат заедно хитлеризмът и сталинизмът? Сталинизмът, сталинският проект, Съветският Съюз, системниат антикапитализъм е бил реална алтернатива на капитализма и глобализма. Нужно е да се изтрие паметта за тази алтернатива. Не трябва да има алтернативи на глобализма, затова сега ще подведем сталинизма под хитлеризъм, който не е бил алтернатива, и всичко това ще го премахнем. Едновременно с това на Запад върви мека, скрита реабилитация на Третия Райх и нацизма. Има такъв документ, той се гласува в ООН, против ксенофобия, расизъм, там има пункт против героизация на нацизма. Съединените Щати винаги са се въздържали по този повод, а страните от Евросъюза гласуват естествено за този документ, т.е. против героизация на нацизма. А през 2011 година 17 страни от Евросъюза гласуват против този документ, 17 от 27. Т.е. може да се героизира нацизма. И това, че бившите есесовци маршируват в Естония и Латвия, това, че Запад към това се отнася спокойно, е много показателно. А, да кажем, съветската символика, т.е. символиката от тази система, която счупва гръбнка на фашизма, тя е под запрет и всячески се подавя. В най-близко време в Германия ще преиздадат «Mein Kampf». Тя не е издавана не затова, че Хитлер е лош за тях, а затова, че по немски закони ако човек се счита мъртъв и не е оставил наследници, то в течение на 70 години неговите работи не се издават. Но вече в близко време, още преди «Mein Kampf» ще излезе цитатник от «Mein Kampf». Вече говорят за това, че нацизмът е бил по-мека форма на тоталитаризма, отколкото комунизма. Т.е., с други думи, протича мека реабилитация на Третия Райх. Демонизация, реална алтернатива на новият световен ред – и тази алтернатива е свързана със Сталин, той действително е реална ключова фигура.
Във феномена, не в личността, във феномена Сталин са свързани руската дореволюционна история и съветската, и, от друга страна, световната линия, линия на световното революционно движение, защото болшевиките са били част от световното революционно движение и съветският строй. Т.е. това е ключова фигура, която е на кръстовището на всички линии на историята на ХХ век. Съвершенно ясно е, че тези, които искат да изтрият Съветският Съюз са длъжни да започнат от Сталин. Но днес е нужно да помним, че ударите по Сталин – това са удари вече не по Съветският Съюз, това са удари по Русия, по нашата история. Сталин е ключова фигура от руската история, и антисталинизма – това е форма на русофобия, и – косвено – форма на героизация на нацизма. Ние трябва много добре да помним това, защото през 91 година студената психо-историческа война против Русия не завършва. Нашият забележителен разузнавач Леонид Владимирович Шебаршин, починал миналата година, веднаж подхвърля – на Запад от Русия е нужно едно – нея да я няма. И десталинизацията, и антисталинизмът – това е едно от магистралните направления в психо-историческата война против нас. Трябва да помним това и съответно да реагираме".
Monday, December 23, 2013
Русия като Възпиращият
Източник: http://politikus.ru/articles/7008-rossiya-kak-uderzhivayuschiy.html
Она придёт – жестокая расплата
За праздность наших европейских лет.
Николай Туроверов.
«Защото оная тайна, сиреч, беззаконието, вече действува, но само догдето се отмахне отсред оня, който сега я възпира;» (2 Сол., 2:7).
Органическото течение на руският живот е било прекъсвано нееднократно. И всеки път нейното русло, смело разсичащо ширини, вървящо по вертикал, са се стремили да придадат хоризонтално направление, да отклонят на Запад. При това дълбоко грешно би било да се считат усилията да ни направят западноевропейци действие на изключително злонамерени сили, враждебни на руския народ.
Революцията на Петър I, при всички нейни огромни грешки, крайно болезнени, едва ли не сътбовни последствия за сътбите на нацията и Православната Църква, определяща тази сътба, се е извиквала от необходимостта на строителството на империя, способна да приеме предизвикателството от другите държави. Без мощна армия, военен и търговски флот да се отговори на това предизвикателство би било невъзможно. За да се въстанови ходът на руският живот в неговата цялостност, е било необходимо мощно явление на отечествената култура, преди всичко на руската классическа литература с Пушкин като неин връх. Значението на руската литература, изразила православното миропонимание в неговата връзка с многовековният духовен опит на нацията, блестящо раскрива Валентин Непомнящий (интересуващите се отпращам към неговата работа «Феноменът Пушкин и историческият жребий на Русия». – «Новый мир» 1996, №5). Реално като съвременна държава Русия окончателно се оформя при Пушкин – никой в самоуверена Европа повече не се решава да нарече варварска страната, дала не само Суворов и Кутузов, но и гения, комуто великият Гьоте предава своето перо.
Двуедината задача на съединение на мощта духовна с материалната сила, съчетанието на силата на вярата с крепостта на държавния организъм (с други думи задачата да се въздаде Божието Богу, а кесаревото – кесарю) - винаги е стояла пред нашата страна. Ходът на историческо развитие свидетелствова: без нейното решение руският дом няма да устои – ще се раздели сам в себе си.
Поредният опит да се подмени културно-историческият код на нацията, сформиран от православието, да се преправи христианският Изток на Запад била предприета от руските марксисти. «1917 година армията, фронтът и държавата разрушиха левите западници-радикали, живеещи в очакване на световната пролетарска революция на Запад» (А. С. Панарин. “Вторая Европа” или “Третий Рим”?». М.: Институт философии РАН, 1996). На руският народ те гледаха само като на съчки за огъня на всемирната гражданска война. Самоотверженост – определящото свойство на руският народ, възпитан с подвигът на Спасителя и христианските сподвижници, – трябваше да се трансформира в героическа жертвенност «в борба за работническото дело». Но много скоро действителността отрезви значителна част от партийната върхушка. Работническия клас в развитите страни не дойде на помощ на руските последователи на Маркс, перманентната революция по Троцки се спъна в Германия и Унгария. Трябваше да се постави кръст на мислите за това, че без поддръжка от световната работническа класа новата власт няма да устои. Съществуването в капиталистическо окръжение застави отказ от доктрините на военният комунизъм, и заемането с възстановление на икономиката.
Москва – Трети Рим, или Планиране по Сталински
Разглеждаха се две направления за развитие: страната отново става част от световното стопанство, сдава на западните капиталисти във вид на концесий значителна част от природните богатства и под контролът на държавата преминава в ускорен темп този отрязък от пътя, който не бе преминат от царска Русия на последния етап в нейното развитие. Или веднага строи икономика на социалистически принципи.
Известно време двете направления се развиваха паралелно. Но дълго така не можеше да продължава. Във враждебно окръжение да се вземат уроци «от капиталиста» («Умният комунист не се бои да се учи от капиталиста». – В.И. Ленин. О продовольственном налоге) означаваше да се губи време, което на Републиката на Съветите – и на Русия под нейна власт -бе отпуснато съвсем малко. Във въздуха миришеше на барут. Сталин приключи с ленинският НЭП – започна ера на индустриализация на СССР.
Светът още не знаеше практики за социалистическо строителство. Твърдите препоръки за това в съчиненията на Маркс – Енгелс нямаше. Техите съображения по повод организацията на обществения труд в новото общество коренно не съвпадаха с това, което се правеше в първата социалистическа държава, която, въпреки «Анти-Дюринг», въобще не се гласеше да отмира.
Съветска Русия тръгна по свой път – строго казано, не марксистски. Основа на нейната икономика стана централизираното планово стопанство. Планът придоби силата на юридически закон. Дейността на недържавния сектор на икономиката – колхози, артели, потребителски кооперативи – също се регламентираше с планови задания.
Да оставим настрана въпросът, можеше ли индустриализацията в Съветска Русия да тръгне иначе, избягвайки жесткото администриране. «Пазарно-социалистическата» икономика на титова Югославия и опитът на съвременен Китай свидетелстват, че такъв път е възможен. На мен вече се наложи да пиша за парадоксалността на стопанските отношения в бившият Съюз. Вместо производствена самодейност на пролетариата по Маркс съветската система на стопанство наследи традиционните представи за иерархия, лежаща в основата на христианския миропорядък. «Третият Рим», даже потресен от революция, продължаваше да носи върху себе си печатът на «Втория Рим». Червената империя не само не можа напълно да преодолее това наследство, но го и попи в плътта си.
Социалистическата икономика се строеше на две основни заповеди. Първата изискваше от стопанственика абсолютна привърженост към «върховното начало», организиращо стопанствения процес. Втората заповед имаше отношение към «ближния».
Кой е мой ближен в системата на стопански отношения? На езика на икономиката – това е приемникът (за когото аз, стопанският субект, се явявам доставчик на продукция), работникът на предприятието, стоящо в технологическата верига след моето. Ако добивам руда, моят приемник е работникът на домената пещ, ако чугун – стоманолеярът, после – прокатчикът, машиностроителят и така нататък докато веригата не доведе до крайният продукт -космическата ракета, хладилникът, чинията супа… Социалистическата икономика чрез системата на Госплана и Госснаба (държавен план и държавно снабдяване) създаде мрежа кооперационни връзки, тоест «назначаваше ближни». Тя се ръководеше не само от съображения за икономическа целесъобразност, но и от стратегическите интереси на държавата, от необходимостта от решения на социални задачи. Тази сложна мрежа, всъщност превръщаше всички предприятия в страната, цялото съветско народно стопанство в один огромен завод, или в «един голям селски двор» (С.Г. Кара-Мурза). По такъв начин традиционният за стара селска Русия общинен принцип на социална организация бе издигнат на общодържавно ниво, стана основа на социалистическият строй.
Всички репресии, съпровождащи борбата за установяване и поддържане на болшевишката диктатура, не отменят един поразителен парадокс: практиката на стопански и трудови отношения в Съветският Съюз бе по-близо до строя на христианските заповеди, отколкото в старата, дореволюционна Русия, където вече успя да разцъвти хищничеството на първоначалното капиталистическо натрупване.
Държавното планиране в СССР стана стратегически метод на отделение на съветската икономика, последователно стремяща се към самодостатъчност, от световното капиталистическо стопанство. Именно така разбираше ролята на икономическото планиране Сталин. Привеждам откъс от запис на неговите «Беседы по вопросам политической экономии», състояла се на 29 януари 1941 година: «Първата задача е в това, да се планира така, че да се обеспечи самостоятелност на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Това обезателно е най-важното. Това е форма на борба със световният капитализъм. Да се достигне това, че металът и машините да са в свои ръце, да не ставаме придатък към капиталистическото стопанство – в това е основата на планирането».
Завой към национално самосъзнание
Националният характер на икономическата база не можеше да не поведе след себе си своего рода «национализация» на надстройката в смисъл нейният откат от идеологията на интернационализма. Придобиването от Съветската държава на материална сила бе невъзможно без въстановяването на сила духовна, без раскрепостяване на творческите сили на държаво-образуващия народ, чийто национален дух след революцията бе осъден на висша мярка. Ето образци на репресирането на националното съзнание от тези години: «Русь! Сгнила? Умерла? Подохла?/Что же! Вечная память тебе» (В. Александровский, «Правда» 143.8.1925); «О, скоро ли рукою жестокой/Рассеюшку с пути столкнут? (А.Безыменский, журнал “30 дней”, М. 1925). Гениална политическа интуиция подсказа на Сталин, чe без възобновяване на органическия ръст на руското национално самосъзнание социалистическият строй в условията на приближаваща се световна война е обречен.
«Червените комисари унищожаваха национална Русия – писа Александър Панарин.- За словото «патриотизъм» изправяха до стената. Всяко споменаване на отечество се считаше белогвардейщина, защото у пролетариите няма отечество. Така продължаваше цялото това време, докато комисарите вярваха в световна революция, в революция в Европа. Но революция нямаше. А когато в Германия на власт дойде Хитлер, във въздуха замириса на пърлено. И тогава най-проницателните червени комисари разбраха една проста истина: Русия е много лоша страна, но друга у тях няма, и ако тази страна бъде победена от Хитлер, тяхното място ще бъде на бесилката и никъде повече. Тези, които разбраха, станаха патриоти, а тези, които не разбраха, Сталин просто изправяше до стената» (Александр Панарин «ХХI век еще станет русским веком» – «Литературная Россия» 01.10.2004).
Показателни са отношенията на вожда с Демян Бедни. Пролетарски поет, привикнал да се ползва от разположението на властите, живеещ в Кремъл в съседство със Сталин, през 1930 г публикува фейлетон «Слизай от печката», в който се говори за прословутата «руска ленивост», за това, че у руския човек има едно стремление – да седи на печката. Фейлетонът получи рязка оценка от ЦК. «Бедни Демян» (инверсия от Есенин) написа негодуващо писмо до главата на държавата, но получи от него сурова проповед за «клевета на СССР, неговото минало, неговото настояще». Вожда възмути обвинението на руския народ в обломовщина. Урокът не бе изучен от русофоба. През 1936 г Бедни написа либрето на комическата опера «Богатири». В нея се осмиваше кръщението на Русия, разбойници се противопоставяха на могъщи богатири, за които авторът не жалеше черни краски. Сталин, присъстващ на генералната репетиция, се възмутил от постановката. ЦК ВКП(б) излезе с постановление, което рязко осъждаше операта за клевета на миналото на Русия. През 1938 год. Демян Бедни бе изключен от партията и Съюза на писателите.
В книгата на Г.К.Марямов «Кремлёвский цензор» се привеждат думите на Сталин: «Демян Бедни си представяше историческите перспективи неправилно. Когато ние премествахме паметникът на Минин и Пожарски по-близо до храма на Василий Блаженни, Демян Бедни протестира и писа за това, че паметникът трябва въобще да се изхвърли и трябва да забравим за Минин и Пожарски. В отговор на това писмо аз го нарекох «Иван, не помнещ своето родство». Историята ние не можем да изхвърляме».
Всъщност, за храма Василий Блаженни. Когато на заседание на Политбюро се решавал въпросът за реконструкция на Москва, влязъл Сталин, и Каганович, ръководещ тогава Московският градски комитет на партията, демонстрирайки, как ще бъде удобно за танковете на парадите, ако се махне от Красният площад храмът на Василий Блаженни, го свалил от макета. Но се чул спокойният глас на вожда: «Лазар, върни го на място». Храмът не бутнали.
Всъщност, генералният секретар на ЦК ВКП(б) призовал болшевиците да си спомнят своето родство с Русия, предупреждавал, че на хуленето от космополитите-интернационалисти на всичко руско е необходимо да се сложи край, че е нужно да се учи да се уважават историята на страната, която привикнали след Ленин да наричат «тюрма за народите» (щампа, водеща до книгата на маркиз де Кюстина «Россия в 1837 году»).
През 1932 година започва разгром на вулгарно-марксистската школа на Покровски, заплашваща, по израза на академик Греков с «ликвидация на историческата наука в нашата страна», нейният антипатриотизъм и национален нихилизъм бяха признати вредни. На 15 май 1934 г Съветът на Народните Комисари на СССР и Централният Комитет на ВКП (б) приемат постановление «За преподаване на гражданска история в училищата на СССР». Совнарком и ЦК организират комисия за преправяне на училищните учебници. Да обърнем внимание, какви недостатъци са били отбелязани в тях: «идеализация на дохристианското езичество», «игнориране прогресивната роля на манастирите», “разглеждане прехода на Украйна и Грузия под властта на Русия като на абсолютно зло», преувеличение организираността и съзнателността на селските вълнения до XX столетие”, «идеализация на стрелецкият метеж”, “недооценка победата на Александър Невски на Чудското езеро» и т. н. На авторите на исторически учебници се предписвало да преподават гражданска история в жива, занимателна форма, с изложение най-важните събития и факти в тяхната хронологическа последователност, с характеристика на историческите деятели. Така в съветските училища историята се връща като предмет, възпитаващ у младото поколение любов към отечеството, към историческа Русия.
«Във всекидневния порядък на хуманитарните специалности, – пише кандидатът наисторическите науки Елена Дмитриевна Гордина, - И.В. Сталин разпореди връщане на «ред най-ценни по фактически материал немарксистски работи на руски и западноевропейски историци». «Незабавно да се пристъпи към издание на Ключевски», – пише Сталин април 1937 г. на записка до завеждащия Отдела по печат и издателство към ЦК ВКП(б) Б.М. Тал»
Същата 1937 година столетието от памятта на А.С.Пушкин бива превърнато във всенародно тържество. Сталин връща страната към художествено-естетическата максима, към която по-рано са били ориентирани не само руският, но и всички народи от Руската държава и която олицетворява великият поет. «Пушкин, – пише «Правда» в тези дни, – дойде и до узбеките, и до таджиките… до всички народности, приобщени от революцията към културата на великият руски народ».
Ръководителят на СССР по този начин прави първа стъпка към съединението на съветската култура с дореволюционната. Говорейки на съвременен език, тя се подлага на вертикална интеграция. На върха на вертикала се намира Александър Пушкин, във вид на вожд на културата на руският и всички народи на СССР, редом с него се разполагат Лермонтов, Гогол, Некрасов, Толстой, Чехов. Изучението в училище на руската класика позволява да се създаде на една шеста част от планетата единно културно-етическо пространство, да се дадат на младите граждани на страната общи нравствени уроци. Татяна Ларина, Маша Миронова, Максим Максимич, Тарас Булба и многи други герои на произведения, които изучават подрастващите, расли в атеистическа държава са образи дълбоко национални, изразители на православно светопонимание. Не може да не се признае: съветският патриотизъм на младото поколение благодарение на училището опосредовено подхранваха христиански источници.
Важно значение в духовното оздравление в живота на обществото имаше поддръжката на Руската Православна Църква, която се превръща в официална политика на Съветското правителство след знаменитата нощна среща в Кремъл на Сталин и трите йерарха на РПЦ септември 1943 г.
Едва ли вождът на СССР е бил вярващ (макар за това има други мнения и даже свидетелства), в никой случай не трябва да се идеализира отношението на съветската власт към Църквата в 40-те и началото на 50-те, когато тези отношения са относително благоприятни, но не може и да не се оцени този факт, че Сталин става, изглежда, единственият деятел от руската история, който съумява в течение на живота на едно поколение да реши двуедина задача: да създаде могъща промишлена държава с духовен потенциал адекватен на нейната мощ.
Великата Отечествена война показва, първо, че жертвите и лишенията, които нашият народ понава в периода на индустриализация, не са били напразни; второ, тя демонстрира нравственото превъзходство на советския воин над противника, в армията на когото освен немци имаше войници от цяла Европа от Мадрид до Варшава.
Масовият героизъм на защитниците на социалистическото отечество на фронта и в тила е исторически феномен, нуждаещ се от специално изследване. Израстналата в свещенническо семейство Зоя Космодемянска става първата жена – Герой наСъветския Съюз. Александър Матросов, чието име също става символ на жертвен подвиг в името на родината, е бил възпитаван в детски дом, където никакво православно възпитание не е имало въобще.. Да се разбере мъченическият подвиг на христианина е възможно: той вярва, че душата е безсмъртна, че да отдадеш живот за други своя – значи да се сподобиш с вечен живот в Царството Небесно. Но как да обясним, защо атеист отива на смърт ради живота на други?
Спомяня си Николай Степанович Мелников, професор, доктор на техническите науки, един от ръководителите на програмата за създаване на космическият самолет «Буран». Той като дете наблюдава героическото сражение, разгърнало се на полето около неговото родно село Буйничи. Бой с фашистите, стремящи се към Могильов, 388-и стрелкови полк начело с полковник С.Ф. Кутепов (прототип на комбрига Серпилин в романа на Константин Симонов «Живи и мъртви»): «В моето съзнание не се побира, как атеистически възпитани млади воины със запалителна бутилка лягат под танковете, правейки възможно и невъзможно танковете да не преминат, при това знаейки, че да живеят им остават не повече от 5 секунди… От атеизма следва, че за човека няма нищо по-скъпо от собственият живот. Тогава как да разберем тези воини-герои, техния масов героизъм? Този въпрос за мен бе един от главните, и аз търсех отговор на него голямата част от своят съзнателен живот». Николай Степанович стига до извода: в екстремални ситуации героят бива ръководен от безсмъртната душа. Тя управлява «мислите, чувствата и поведението на човека, избавя го от илюзията на отделното съществование». Като вярващ христианин ми е трудно да не се съглася с изводаите на професора. Само ще добавя, че илюзията на отделното съществование е помогало да преодолее също чувството на колективизъм, което е било най-важен елемент на възпитание на съветското младо поколение, четенето на произведения на класиците, заложили в сърцата на учениците основите на христианска нравственност, а също уроците по история, учещи да обичаш своята родина и своя народ.
Може различно да се отнасяме към сталинският период на съветското минало, но е несъмнено, че при Сталин нашето отечество падналата му се героическа мисия за спасение на човечеството от нацизма пренесе с чест. То се оказала на равнището на задачата, която е отвела за Русия историята – да удържа света от въцарение в него на злото.
Историческата мисия на Русия
Да спира агресора – това е сътбата на Русия. Отечествената война от 1812 година, преградила пътя на стремящата се към световно господство наполеоновска Франция. Петър I, разбивайки непобедимия Карл XII, угаси всеевропейските амбиции на Швеция. Екскурзия в отечествената история дава цял ред примери за това, как на полетата на Русия са губили сили завоевателите, стремящи се към световна хегемония. Геополитическата роля на Руската държава като «удержащия» красноречиво илюстрират знаменитите слова на Александър Безбородко, глава на колегията на външните работи при Екатерина II: «Не зная, как ще бъде при вас, а при нас нито една пушка в Европа без позволение наше да гръмне не смееше!» Следва да се отбележи, че участието на Руската империя в Първата световна война бе определено отстъпление от нейния геостратегически и нравствен принцип да препятства агресора и защитава справедливостта. Отстъплението от своята историческа мисия, играта по чужди правила разруши Руската империя, доведе страната до братоубийствена гражданска война.
Социалистическият строй върна на Русия ролята на «удържащия» не само на външнополитическо ниво. Нова историческа реалност стана това, че западните европейски държави в своята вътрешна политика бяха принудени да отчитат симпатиите на народните маси към Съветският Съюз, да ограничават апетитите на капитала, да вървят към създаване на модел на социална държава.
Образуването на социалистическо съдружество начело със СССР многократно усили възможностите на Съветска Русия в сдържане на агресивните сили, преди всичко на САЩ. Америка бе принудена да провежда политика на балансиране на ръба на война. Всички опити да се престъпи тази граница, например в Корея или на Близкия Изток при необходимост се пресичаха със сила. Угнетените народи на Азия, Африка и Латинска Америка видяха в Съветският Съюз съюзник в борбата за независимост. Рухнаха колониалните империи. Образува се мощно движение на неприсъединилите се държави, дружествено на нашата страна, авторитетът на която бе огромен.
В речта си на XIX конгрес, явила се по същество политическо завещание на вожда, Сталин призова представителите на социалистическите страни да противопоставят на империалистическият интернационал съдружество от национално мислещи комунисти и демократи: «Знамето на буржуазно-демократическите свободи е изхвърлено зад борда. Аз мисля, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и демократически партии… Няма кой друг да го повдигне. По рано буржуазията се считаше за глава на нацията, сега не остана и следа от националният принцип. Буржуазията продава правата и независимостта на нациите за долари. Знамето на националната независимост и национален суверенитета е изхвърлено зад борда. Няма съмнение, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и работнически партии и да го понесете напред, ако искате да сте патриоти на своята страна, ако искате да сте ръководеща сила на нацията».
Репетиция на горбачевската перестройка
Но в самия СССР след смъртта на вожда бе запуснат процес на отказ от наследството на Сталин, неговата политика на последователен дрейф от идеологията на пролетарският интернационализъм в посока на традиционните културно-исторически ценности.
ХХ конгрес на КПСС положи сталинското наследство на твърда ревизия. Осъждането на репресий, реабилитация на осъдените и масово освобождаване на затворници от лагерите се съпровождаше с отслабване на въоръжените сили, изкривявания в кадровата политика. От политическото поле си отиде ред изключителни военни, политически и стопанствени дейци. Монолитът на социалистическият лагер се разцепи: борбата с култът на личността в СССР не бе приета от ръководството на КНР – съветско-китайският съюз се разпадна. Възстановлението на «ленинските норми» на партиен живот галванизира космополитическата идеология от 20-те години. Троцкизмът, не до край изживан лично от Хрушчов, доведе до това, че ред отговорни постове получиха хора, чужди на националните корени. Със «затоплянето» повдигнаха глави либералите-западници. С тяхно мълчаливо одобрение започнаха нови гонения на Църквата.
С Хрушчов започна безсмислено реформиране, което напълно може да се счита репетиция на горбачевата перестройка. У селяните, току-що облекчено въздъхнали след военното разорение, урязаха личните участъци, заставиха да плащат данък за овощни насаждения. Партийното ръководство във всички региони, до Таймир, изискваше от колхозите, совхозите и други стопанства да внедряват царевица. Бяха ликвидирани държавните машино-тракторни станции – най-ефективната форма на дотации за селското стопанство. Колхозите бяха задължени да купуват селскостопанската техника, да я поддържат и обслужват. При това не бяха обеспечени елементарни условия за съхранение: трактори и комбайни често стояха под открито небе и ръждясваха. Промишленността заставляха рязко да увеличит производството на селскостопанска техника, нерядко за сметка снижение на качеството. В резултат себестоимостта на селскостопанската продукция започна да расте. Държавата вече не можеше да мечтае за снижение цените на продоволствие – те неотстъпно се устремиха нагоре.
Безумните експерименти водеха до разпиляване на средства и трудови ресурси. Ръстът на икономиката се забави. Падаше авторитетът на властта, което не можеше да не се отрази на духовното състояние на обществото. Но държавата бе още силна. Успехите в създаване на ракетно-ядрения щит, в освоението на космоса, ядрената енергетика, строителството на атомни ледоразбивачи, освоението на нефтогазовите месторождения, въвличането в стопанският оборот на най-големите в света железорудни запаси на Курската магнитна аномалия – всичко това бяха зрими, впечатляващи успехи. На външния поглед можеше да се покаже, че СССР е непобедим и не го заплашват никакви кризи.
Криза на съветският елит
Но и отвън, и отвътре вървеше подготовка към разрушение на обществено-политическият строй на Съветска Русия. Правителството по същество се отказа от сталинският принцип на самодостаточност на икономиката, обеспечение на независимост на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Вместо това да насищат вътрешния пазар със своя продукция, да развива в страната производство на качествени стоки за широко потребление, властта започна да поставя икономиката на страната на нефтегазовата игла. Повече от трикратна разлика между себестоимостта на съветската нефт и нейната цена на световния пазар даваше възможност да се купуват, на първо място, битова техника, облекло, удовлетворяващи търсенето на населението. Но когато страните от ОПЕК по договореност със САЩ рязко увеличиха добива на «черно злато» – неговата цена на световния пазар падна и практически се изравни със себестоимостта. Да се поддържа нивото на потребление, към което народът се приучи за годините на така наречения «застой» се оказа невъзможно.
В масите всячески се внедряваше потребителска психология. На гражданина Запад се рисуваше потребителски рай. Внушалаше се мисъл, че изворите на този рай се коренят в капиталистическият способ на производство. Преклонението пред чужденците, с което се бореха в периода на борба с космополитизма, отново започна да се внедрява в масовото съзнание.
Един от леките способи да се достигне лично ниво на потребление, приближено до западното, стана кариера, път към която обикновено лежеше през комсомола, а след това – през членство в партията. «Чиста» анкета («не бил, не състоял, не се е привличал, не участвал») служеше за кандидата за член на КПСС признак на благонадежност и бе замяна на принципност. Такава практика на попълване на редовете на «предният отряд на трудещите се» не можеше да не породи у кандидатите цинизъм, равнодушие към обществените идеали и служене на народните интереси, по-лошо – способстваше на формиране на хищническа психология. Болшинство от днешните олигарси заемаха на времето видни комсомолски и партийни длъжности.
В годините на «студената война» в нашата страна западната агентура неотклонно и последователно готвеше «пета колона», работеща за разрушение на социалистическият строй. В нея без особен труд набираха преродените от съветската партиен и комсомолски елит.
Николай Иванович Рижков веднаж справедливо забеляза, че в СССР нямаше никаква друга криза, освен кадрова. Действително, ако по времето на Сталин начело на министерства стояха професионалисти от висока класа, при това обичайна бе ротацията на кадри: работил 5-6 години като министър – върви директор на крупен завод; възстановил си навиците за управление на конкретно производство, при това технически по-прогресивно, от това, на което си работил по-рано – връщай се като министър. Но вече по времето на Брежнев, а още повече Горбачов сред ръководителите на министерства и ведомства професионалистите станаха рядкост, управляващия елит не бе готова достойно да отговаря на предизвикателствата на времето.
Пример с програмата на така наречените «звездни войни» демонстрира това достатъчно убедително. Зад граница бе фабрикувана информация за това, че САЩ като че създават система за водене на войни от околоземна орбита и с тази цел строят космически платформи с лазерни оръдия. Рейгън блъфираше: да осъществят програмата СОИ Съединените Щати не бяха в състояние. Но в Министерството на отбраната, което бе подложено на разгром след провокационният полет над страната от Матиас Руст в 1987 година, не се намериха професионалисти, които биха могли да разобличат американският блъф. А вбросът на дезинформация изглеждаше убедително: даваха се «утечки» от спецслужбите, в солидни научни издания се появяваха публикации по темата, специалисти анализираха технически разработки. «В нашата страна започнаха да търсят отговор на въпроса: какво СССР може да противопостави на САЩ? – разказва бившият първи секретар и член на Политбюро на ЦК КПСС Юрий Анатолиевич Прокофиев. - Започнаха да нарастват въоръжението от всички видове: увеличиха не само количеството ракети, но и обикновена военна техника произвеждаха във все по-големи мащаби – готовеха се за война с Америка. Това наложи огромни разходи. Почти три четвърти от нашите средства отиваха в тежкото машиностроене, ВПК и само една четвърт – в производство на стоки за широко потребление. В страните, обеспечаващи високо равнище на живот за своите граждани и поддържащи отбранителна мощ, това съотношение е 50 на 50, а у тези, които се намират под защитен чадър от други държави, съотношението е обратно на това, което имахме тогава: 75 процента средства – на стоки за ширпотреба и 25 процента – за отбрана и тежка промишленост».
Снижението на жизненото ниво на широките маси се наслагаше на кризата на доверие на народа към властта. При това властта сама създаваше и стимулираше тази криза. Достатъчно е да си спомним, как тя игнорира решението на всенародният референдум, когато подавляващо болшинство граждани на страната се изказа за съхранение на СССР.
Управляващата върхушка изкуствено създаде криза на доверие към КПСС, която бе главна скрепваща сила на съветската държава, и кризата на доверие към социалистическият строй, гарант на който бе партията. Това позволи да се убеди обществото в необходимост от реформи, но не тези, в каквито действително се нуждаеше страната, а означаващи коренно разрушаване на социално-икономическите отношения и възврат към капитализма в неговата най-примитивна, хищническа форма.
За това, преди всичко, бе необходимо отначало да се отслабят, а после да се разрушат кооперационните връзки между предприятията и отраслите, които превръщаха страната в единен стопански организъм. Законът за държавното предприятие, приет 1987 година и одобрен от Върховният Съвет на СССР, извеждаше заводите от подчинение на министерствата и разкъсваше управленческият вертикал в промишленността. Втората редакция на закона, приета 1990 година, разкъсваше хоризонталните връзки: ръководителите на предприятия получаваха право на излаз на външният пазар. Те бързичко забравиха съветският «ближен» и заобичаха задокеанският «далечен». Да се изнасят нефт, въглища, метал, торове на експорт се оказа много по-изгодно, отколкото да се доставят на вътрешния пазар. Упадъкът на машиностроението, наукоемките отрасли, селското стопанство, превръщане на страната в енергетически и суровинен придатък на Запада се отнася към същия закон. Русия, най-голямата и най-студена страна в света, все така, както и десетилетия назад, снабдява цял свят с въглеводороди, а енергията за опити за модернизация и диверсификация на руската промишленност отлита в думи…
СССР още съществуваше, но вече бе разпуснат СИВ, бе расторгнат Варшавският Договор. В особено унижено положение се оказала армията. Без всякаква компенсация тя оставяше в Германия и страните от Източна Европа военни градчета, аеродроми, заводи за ремонт на военна техника. В родината военните биваха изпращани в палаткови лагери, в зимно време поставени право на снега. Кадрови офицери попадаха под съкращение, ставаха совалкови търговци, рекетири.
СССР още соществуваше, но Америка вече проведе в Ирак операция «Пустинна буря», която ознаменува началото на еднополярния свят и показа, че Русия се е отказала от своята мисия на «удържащият». На Съединените Щати бяха развързани ръцете – те започнаха да налагат нов световен ред, в основата на който не е международното право, а правото на силния. Расправата с Югославия, захватът на Ирак и убийството на Саддам Хюсейн, унищожението на Либия, не прекратяващите се трета година опити за сваляне на законното правителство в Сирия…
След разпада на СССР 25 милиона наши съотечественници се оказаха зад граница, често беззащитни пред лицето на русофобски национални елити в новите независими държави, образували се на обломките на Съюза. Ако при социалистическата система властта сдържаше не само външните, но и вътрешните хищници, то реставрацията на капиталистическите отношения породи нови форми на социална несправедливост.
В резултат се оказалаха подоронени както материалната сила на страната, така и духовното състояние на обществото. Ето някой цифри.
По данни на Държавния научен център за социална съдебна психиатрия "В.П. Сербски", от 1990 до 2010 г. 800 хиляди граждани на РФ са извършили самоубийство (за сравнение: от 1921 до 1954 гг. за различни престъпления на смърт са били осъдени 643 980 човека. – «Правда», 21.11.2008). Цифрата на жертвите от репресии нямаше значително влияние на на приръста на населението на СССР. В постсъветска Русия количеството аборти в страната от година на година превишава числото новородени (от 1936 до 1954 гг. абортите в Съветският Съюз бяха забранени). Русия излезе на първо място в света по самоубийства сред подрастващите. Демографите предупреждават, че при условие съхранение днешната тенденция към 2050 година населението на страната може да намалее до 100 милиона човека. (Данните са стари, в днешен ден Русия има положителен прираст на населението - бел.пр.) Числото алкохолици в страната, назовано от Генадии Онищенко, превишава пет милиона души. Особено обезкуражават данните по селска местност. Например, в тверските села днес около 40% жители са хора болни от хронически алкохолизъм. Катастрофически расте наркоманията, практически не съществувала в съветско време. По данни на ФСКН, в Русия днес има 8,5 милиона наркомани. (Отново стара информация. В днешната руска младеж стремително набират популярност девизите "Руснак значи спорт" и "Руснак значи трезвен" - бел.пр.)
Днес руското общество в преобладаващата си част е структурирано по постмодернистски, тоест антихристиански модел. Идеалът на човека жертващ, живущ по евангелският принцип «да даваш е по-блажено, отколкото да вземаш», във много се смени с идеалът на човек-егоист, човек-потребител. За такова общество идеал е не Христос, а Юда. «Характерно е, че през XX век самият образ на Юда не само старателно се «отмива», но даже се поднася в искуството като положителен във всички отношения, – отбелязва православният аналитик Виктор Фомин. – Общоизвестни са изтънчените интелигентски размишления на тази тема: достатъчно е да се спомним «Трите версии за предателството на Юда» на Борхес. «Роб и подлец», както именуват Юда църковните песнопения, е очаровал цял свят със своите сладки слова и звънтящи сребърници. С такъв идеал ние посрещаме третото хилядолетие».
На някакъв етап Русия - отначало като православно царство, след това като социалистическа свръхдържава – не можа да съхрани вярност на своето историческо призвание да удържа световното зло – и тук вече това зло се опитва отмъстително да предяви на Русия своите права на властта.
Загадочното свойство на Русия
Има ли изход от преживяваната от Русия криза, една от най-дълбоките в нейната история? Тя е далеч по-дълбока от световната финансова, икономическа, политическа, защото има онтологически, битийен характер. Ако следваме гръцкият превод, криза – това е съд, и да излезеш от криза – значи, да сумееш да се оправдаеш. В случая на кризата, преживявана от Русия – да се оправдае на съда на историята. На Божият съд.
Светът с надежда чака от Русия изполнение на нейното историческо предначертание – да удържа световното зло. «У Русия, – говореше Александър Сергеевич Панарин, - има едно загадочно свойство: да сплотява слабите против силните. Руското призвание в света е да унизи силния за неговата наглост. Русия винаги е била силна, когато е встъпвала в съюз със слабите против силните. Във страната велик е бил този господар, който е стоял за простия люд против болярството. На международната арена Русия е била световна държава, когато е встъпвала в съюз с угнетените народи против завоеватели и колонизатори (А.С.Панарин. «Слабые против сильных». – «Трибуна» 3.03.2005).
Либералната революция зовеше на път към социален прогреса, но, следвайки по този път, ние в края на краищата се оказахме пред бариера. Напред път няма – пътят се оказа лъжлив. Той се откъсна от реалността, загуби връзка с правдата и справедливостта. «Скъса се дните свързващата нишка». Ако ние не свържем краищата, не свържем настоящето и миналото, у нас – не само у Русия, но и у всички люде – няма бъдеще. Времето на оздравителна реакция срещу болезнените и вече смъртно опасни либерални блуждания дойде. Заедно с Русия тук са народи, отстояващи своята вяра в Бога и своето право да се борят за социална справедливост, не желаещи да разрушават традиционото семейство и отхвърлящи содомският грях, виждащи себе си отговорни синове на своето отечество, а не изолирани частици от космополитическия хаос.
Русия в икономически план винаги е вървяла малко назад, догонвайки най-развитите в техническо отношение страни. Това е давало повод да я упрекват в изостаналост и консервативност. Европа никога не ни е обичала и е виждала в Руската империя в ролята на световен жандарм. Даже ако признаем справедливостта на този упрек («жандармът» е сдържал революционните буйства в Европа), не трябва да забравяме, че по време на съществуването на Свещенният Съюз, главна роля в когото играеше Русия, Европа, истерзана от наполеоновските войни, получи толкова нужната ѝ почивка. Някога подавянето на Унгарското въстание от 1848-1849 г. и притичането на Русия на помощ на австрийските Габсбурги извикаха в «прогресивна Европа» буря от негодувание и пристъп на русофобия, който подготови европейската общественост към Източната война, явила се репетиция на Първата световна. Но днес е друго време.
«Европа се нуждае от Русия. Рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, на нас ще ни е необходим стратегически съюз с Москва». Тези думи произнесе не друг, а премиер министърът на Унгария Виктор Орбан. Харизматическият унгарски лидер застана на път към съпротивление на западните архитектори на «новият световен ред». «В последните месеци – пише историкът Петър Искендеров, – общият вектор на политиката на кабинета на Виктор Орбан се обозначи съвершенно ясно: в защита на националните държавно-политически и финансови интереси, против диктата на Запада».
Свободолюбието - това е черта на унгарската нация, с векове борила се за независимост (характерно е, че в тази страна практически няма старинни замъци: всички те са били взривени от австрийците за наказание за честите въстания на маджарите). Не е удивително, че в борбата против новите завоеватели унгарците се обръщат към Москва. Променя се и отношението към Русия във Франция, където властите, игнорирайки волята на народа, разгонват масови демонстрации на протест против легализация на съжительството на еднополови особи под вид на «брак». Марин Ле Пен, лидер на френският Национален фронта, заявява: «Русия е част от нашата цивилизация. Ние имаме общи корени, дълга история на великолепна дружба. Ние сме длъжни да се обърнем с лице към Русия».
Ще достигне ли на Москва държавническа мъдрост и решимост да обедини объективно съюзните ѝ здрави обществени сили на разни страни – и да направи това сега, когато не е завършила борбата около Сирия и угрозата за ислямистски реванш предвещават нови схватки вече не на далечни, а на близки подстъпи до руските граници? Ако нашата страна сумее да го направи и товане е просто демонстрация на това, че тя е «излязла от извращеният социализъм, за да влезе в развратеният капитализъм» (израз на лауреата на Нобелева премия по литература португалският писател Жозе Сарамаго), ако си спомни за своята всемирно-историческа роля на Удържащия, – тогава на Русия е обеспечена мощната поддръжка на сотици и стотици милиони люде на нашата планета, противящи се на настъплението на световното зло.
Она придёт – жестокая расплата
За праздность наших европейских лет.
Николай Туроверов.
«Защото оная тайна, сиреч, беззаконието, вече действува, но само догдето се отмахне отсред оня, който сега я възпира;» (2 Сол., 2:7).
Органическото течение на руският живот е било прекъсвано нееднократно. И всеки път нейното русло, смело разсичащо ширини, вървящо по вертикал, са се стремили да придадат хоризонтално направление, да отклонят на Запад. При това дълбоко грешно би било да се считат усилията да ни направят западноевропейци действие на изключително злонамерени сили, враждебни на руския народ.
Революцията на Петър I, при всички нейни огромни грешки, крайно болезнени, едва ли не сътбовни последствия за сътбите на нацията и Православната Църква, определяща тази сътба, се е извиквала от необходимостта на строителството на империя, способна да приеме предизвикателството от другите държави. Без мощна армия, военен и търговски флот да се отговори на това предизвикателство би било невъзможно. За да се въстанови ходът на руският живот в неговата цялостност, е било необходимо мощно явление на отечествената култура, преди всичко на руската классическа литература с Пушкин като неин връх. Значението на руската литература, изразила православното миропонимание в неговата връзка с многовековният духовен опит на нацията, блестящо раскрива Валентин Непомнящий (интересуващите се отпращам към неговата работа «Феноменът Пушкин и историческият жребий на Русия». – «Новый мир» 1996, №5). Реално като съвременна държава Русия окончателно се оформя при Пушкин – никой в самоуверена Европа повече не се решава да нарече варварска страната, дала не само Суворов и Кутузов, но и гения, комуто великият Гьоте предава своето перо.
Двуедината задача на съединение на мощта духовна с материалната сила, съчетанието на силата на вярата с крепостта на държавния организъм (с други думи задачата да се въздаде Божието Богу, а кесаревото – кесарю) - винаги е стояла пред нашата страна. Ходът на историческо развитие свидетелствова: без нейното решение руският дом няма да устои – ще се раздели сам в себе си.
Поредният опит да се подмени културно-историческият код на нацията, сформиран от православието, да се преправи христианският Изток на Запад била предприета от руските марксисти. «1917 година армията, фронтът и държавата разрушиха левите западници-радикали, живеещи в очакване на световната пролетарска революция на Запад» (А. С. Панарин. “Вторая Европа” или “Третий Рим”?». М.: Институт философии РАН, 1996). На руският народ те гледаха само като на съчки за огъня на всемирната гражданска война. Самоотверженост – определящото свойство на руският народ, възпитан с подвигът на Спасителя и христианските сподвижници, – трябваше да се трансформира в героическа жертвенност «в борба за работническото дело». Но много скоро действителността отрезви значителна част от партийната върхушка. Работническия клас в развитите страни не дойде на помощ на руските последователи на Маркс, перманентната революция по Троцки се спъна в Германия и Унгария. Трябваше да се постави кръст на мислите за това, че без поддръжка от световната работническа класа новата власт няма да устои. Съществуването в капиталистическо окръжение застави отказ от доктрините на военният комунизъм, и заемането с възстановление на икономиката.
Москва – Трети Рим, или Планиране по Сталински
Разглеждаха се две направления за развитие: страната отново става част от световното стопанство, сдава на западните капиталисти във вид на концесий значителна част от природните богатства и под контролът на държавата преминава в ускорен темп този отрязък от пътя, който не бе преминат от царска Русия на последния етап в нейното развитие. Или веднага строи икономика на социалистически принципи.
Известно време двете направления се развиваха паралелно. Но дълго така не можеше да продължава. Във враждебно окръжение да се вземат уроци «от капиталиста» («Умният комунист не се бои да се учи от капиталиста». – В.И. Ленин. О продовольственном налоге) означаваше да се губи време, което на Републиката на Съветите – и на Русия под нейна власт -бе отпуснато съвсем малко. Във въздуха миришеше на барут. Сталин приключи с ленинският НЭП – започна ера на индустриализация на СССР.
Светът още не знаеше практики за социалистическо строителство. Твърдите препоръки за това в съчиненията на Маркс – Енгелс нямаше. Техите съображения по повод организацията на обществения труд в новото общество коренно не съвпадаха с това, което се правеше в първата социалистическа държава, която, въпреки «Анти-Дюринг», въобще не се гласеше да отмира.
Съветска Русия тръгна по свой път – строго казано, не марксистски. Основа на нейната икономика стана централизираното планово стопанство. Планът придоби силата на юридически закон. Дейността на недържавния сектор на икономиката – колхози, артели, потребителски кооперативи – също се регламентираше с планови задания.
Да оставим настрана въпросът, можеше ли индустриализацията в Съветска Русия да тръгне иначе, избягвайки жесткото администриране. «Пазарно-социалистическата» икономика на титова Югославия и опитът на съвременен Китай свидетелстват, че такъв път е възможен. На мен вече се наложи да пиша за парадоксалността на стопанските отношения в бившият Съюз. Вместо производствена самодейност на пролетариата по Маркс съветската система на стопанство наследи традиционните представи за иерархия, лежаща в основата на христианския миропорядък. «Третият Рим», даже потресен от революция, продължаваше да носи върху себе си печатът на «Втория Рим». Червената империя не само не можа напълно да преодолее това наследство, но го и попи в плътта си.
Социалистическата икономика се строеше на две основни заповеди. Първата изискваше от стопанственика абсолютна привърженост към «върховното начало», организиращо стопанствения процес. Втората заповед имаше отношение към «ближния».
Кой е мой ближен в системата на стопански отношения? На езика на икономиката – това е приемникът (за когото аз, стопанският субект, се явявам доставчик на продукция), работникът на предприятието, стоящо в технологическата верига след моето. Ако добивам руда, моят приемник е работникът на домената пещ, ако чугун – стоманолеярът, после – прокатчикът, машиностроителят и така нататък докато веригата не доведе до крайният продукт -космическата ракета, хладилникът, чинията супа… Социалистическата икономика чрез системата на Госплана и Госснаба (държавен план и държавно снабдяване) създаде мрежа кооперационни връзки, тоест «назначаваше ближни». Тя се ръководеше не само от съображения за икономическа целесъобразност, но и от стратегическите интереси на държавата, от необходимостта от решения на социални задачи. Тази сложна мрежа, всъщност превръщаше всички предприятия в страната, цялото съветско народно стопанство в один огромен завод, или в «един голям селски двор» (С.Г. Кара-Мурза). По такъв начин традиционният за стара селска Русия общинен принцип на социална организация бе издигнат на общодържавно ниво, стана основа на социалистическият строй.
Всички репресии, съпровождащи борбата за установяване и поддържане на болшевишката диктатура, не отменят един поразителен парадокс: практиката на стопански и трудови отношения в Съветският Съюз бе по-близо до строя на христианските заповеди, отколкото в старата, дореволюционна Русия, където вече успя да разцъвти хищничеството на първоначалното капиталистическо натрупване.
Държавното планиране в СССР стана стратегически метод на отделение на съветската икономика, последователно стремяща се към самодостатъчност, от световното капиталистическо стопанство. Именно така разбираше ролята на икономическото планиране Сталин. Привеждам откъс от запис на неговите «Беседы по вопросам политической экономии», състояла се на 29 януари 1941 година: «Първата задача е в това, да се планира така, че да се обеспечи самостоятелност на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Това обезателно е най-важното. Това е форма на борба със световният капитализъм. Да се достигне това, че металът и машините да са в свои ръце, да не ставаме придатък към капиталистическото стопанство – в това е основата на планирането».
Завой към национално самосъзнание
Националният характер на икономическата база не можеше да не поведе след себе си своего рода «национализация» на надстройката в смисъл нейният откат от идеологията на интернационализма. Придобиването от Съветската държава на материална сила бе невъзможно без въстановяването на сила духовна, без раскрепостяване на творческите сили на държаво-образуващия народ, чийто национален дух след революцията бе осъден на висша мярка. Ето образци на репресирането на националното съзнание от тези години: «Русь! Сгнила? Умерла? Подохла?/Что же! Вечная память тебе» (В. Александровский, «Правда» 143.8.1925); «О, скоро ли рукою жестокой/Рассеюшку с пути столкнут? (А.Безыменский, журнал “30 дней”, М. 1925). Гениална политическа интуиция подсказа на Сталин, чe без възобновяване на органическия ръст на руското национално самосъзнание социалистическият строй в условията на приближаваща се световна война е обречен.
«Червените комисари унищожаваха национална Русия – писа Александър Панарин.- За словото «патриотизъм» изправяха до стената. Всяко споменаване на отечество се считаше белогвардейщина, защото у пролетариите няма отечество. Така продължаваше цялото това време, докато комисарите вярваха в световна революция, в революция в Европа. Но революция нямаше. А когато в Германия на власт дойде Хитлер, във въздуха замириса на пърлено. И тогава най-проницателните червени комисари разбраха една проста истина: Русия е много лоша страна, но друга у тях няма, и ако тази страна бъде победена от Хитлер, тяхното място ще бъде на бесилката и никъде повече. Тези, които разбраха, станаха патриоти, а тези, които не разбраха, Сталин просто изправяше до стената» (Александр Панарин «ХХI век еще станет русским веком» – «Литературная Россия» 01.10.2004).
Показателни са отношенията на вожда с Демян Бедни. Пролетарски поет, привикнал да се ползва от разположението на властите, живеещ в Кремъл в съседство със Сталин, през 1930 г публикува фейлетон «Слизай от печката», в който се говори за прословутата «руска ленивост», за това, че у руския човек има едно стремление – да седи на печката. Фейлетонът получи рязка оценка от ЦК. «Бедни Демян» (инверсия от Есенин) написа негодуващо писмо до главата на държавата, но получи от него сурова проповед за «клевета на СССР, неговото минало, неговото настояще». Вожда възмути обвинението на руския народ в обломовщина. Урокът не бе изучен от русофоба. През 1936 г Бедни написа либрето на комическата опера «Богатири». В нея се осмиваше кръщението на Русия, разбойници се противопоставяха на могъщи богатири, за които авторът не жалеше черни краски. Сталин, присъстващ на генералната репетиция, се възмутил от постановката. ЦК ВКП(б) излезе с постановление, което рязко осъждаше операта за клевета на миналото на Русия. През 1938 год. Демян Бедни бе изключен от партията и Съюза на писателите.
В книгата на Г.К.Марямов «Кремлёвский цензор» се привеждат думите на Сталин: «Демян Бедни си представяше историческите перспективи неправилно. Когато ние премествахме паметникът на Минин и Пожарски по-близо до храма на Василий Блаженни, Демян Бедни протестира и писа за това, че паметникът трябва въобще да се изхвърли и трябва да забравим за Минин и Пожарски. В отговор на това писмо аз го нарекох «Иван, не помнещ своето родство». Историята ние не можем да изхвърляме».
Всъщност, за храма Василий Блаженни. Когато на заседание на Политбюро се решавал въпросът за реконструкция на Москва, влязъл Сталин, и Каганович, ръководещ тогава Московският градски комитет на партията, демонстрирайки, как ще бъде удобно за танковете на парадите, ако се махне от Красният площад храмът на Василий Блаженни, го свалил от макета. Но се чул спокойният глас на вожда: «Лазар, върни го на място». Храмът не бутнали.
Всъщност, генералният секретар на ЦК ВКП(б) призовал болшевиците да си спомнят своето родство с Русия, предупреждавал, че на хуленето от космополитите-интернационалисти на всичко руско е необходимо да се сложи край, че е нужно да се учи да се уважават историята на страната, която привикнали след Ленин да наричат «тюрма за народите» (щампа, водеща до книгата на маркиз де Кюстина «Россия в 1837 году»).
През 1932 година започва разгром на вулгарно-марксистската школа на Покровски, заплашваща, по израза на академик Греков с «ликвидация на историческата наука в нашата страна», нейният антипатриотизъм и национален нихилизъм бяха признати вредни. На 15 май 1934 г Съветът на Народните Комисари на СССР и Централният Комитет на ВКП (б) приемат постановление «За преподаване на гражданска история в училищата на СССР». Совнарком и ЦК организират комисия за преправяне на училищните учебници. Да обърнем внимание, какви недостатъци са били отбелязани в тях: «идеализация на дохристианското езичество», «игнориране прогресивната роля на манастирите», “разглеждане прехода на Украйна и Грузия под властта на Русия като на абсолютно зло», преувеличение организираността и съзнателността на селските вълнения до XX столетие”, «идеализация на стрелецкият метеж”, “недооценка победата на Александър Невски на Чудското езеро» и т. н. На авторите на исторически учебници се предписвало да преподават гражданска история в жива, занимателна форма, с изложение най-важните събития и факти в тяхната хронологическа последователност, с характеристика на историческите деятели. Така в съветските училища историята се връща като предмет, възпитаващ у младото поколение любов към отечеството, към историческа Русия.
«Във всекидневния порядък на хуманитарните специалности, – пише кандидатът наисторическите науки Елена Дмитриевна Гордина, - И.В. Сталин разпореди връщане на «ред най-ценни по фактически материал немарксистски работи на руски и западноевропейски историци». «Незабавно да се пристъпи към издание на Ключевски», – пише Сталин април 1937 г. на записка до завеждащия Отдела по печат и издателство към ЦК ВКП(б) Б.М. Тал»
Същата 1937 година столетието от памятта на А.С.Пушкин бива превърнато във всенародно тържество. Сталин връща страната към художествено-естетическата максима, към която по-рано са били ориентирани не само руският, но и всички народи от Руската държава и която олицетворява великият поет. «Пушкин, – пише «Правда» в тези дни, – дойде и до узбеките, и до таджиките… до всички народности, приобщени от революцията към културата на великият руски народ».
Ръководителят на СССР по този начин прави първа стъпка към съединението на съветската култура с дореволюционната. Говорейки на съвременен език, тя се подлага на вертикална интеграция. На върха на вертикала се намира Александър Пушкин, във вид на вожд на културата на руският и всички народи на СССР, редом с него се разполагат Лермонтов, Гогол, Некрасов, Толстой, Чехов. Изучението в училище на руската класика позволява да се създаде на една шеста част от планетата единно културно-етическо пространство, да се дадат на младите граждани на страната общи нравствени уроци. Татяна Ларина, Маша Миронова, Максим Максимич, Тарас Булба и многи други герои на произведения, които изучават подрастващите, расли в атеистическа държава са образи дълбоко национални, изразители на православно светопонимание. Не може да не се признае: съветският патриотизъм на младото поколение благодарение на училището опосредовено подхранваха христиански источници.
Важно значение в духовното оздравление в живота на обществото имаше поддръжката на Руската Православна Църква, която се превръща в официална политика на Съветското правителство след знаменитата нощна среща в Кремъл на Сталин и трите йерарха на РПЦ септември 1943 г.
Едва ли вождът на СССР е бил вярващ (макар за това има други мнения и даже свидетелства), в никой случай не трябва да се идеализира отношението на съветската власт към Църквата в 40-те и началото на 50-те, когато тези отношения са относително благоприятни, но не може и да не се оцени този факт, че Сталин става, изглежда, единственият деятел от руската история, който съумява в течение на живота на едно поколение да реши двуедина задача: да създаде могъща промишлена държава с духовен потенциал адекватен на нейната мощ.
Великата Отечествена война показва, първо, че жертвите и лишенията, които нашият народ понава в периода на индустриализация, не са били напразни; второ, тя демонстрира нравственото превъзходство на советския воин над противника, в армията на когото освен немци имаше войници от цяла Европа от Мадрид до Варшава.
Масовият героизъм на защитниците на социалистическото отечество на фронта и в тила е исторически феномен, нуждаещ се от специално изследване. Израстналата в свещенническо семейство Зоя Космодемянска става първата жена – Герой наСъветския Съюз. Александър Матросов, чието име също става символ на жертвен подвиг в името на родината, е бил възпитаван в детски дом, където никакво православно възпитание не е имало въобще.. Да се разбере мъченическият подвиг на христианина е възможно: той вярва, че душата е безсмъртна, че да отдадеш живот за други своя – значи да се сподобиш с вечен живот в Царството Небесно. Но как да обясним, защо атеист отива на смърт ради живота на други?
Спомяня си Николай Степанович Мелников, професор, доктор на техническите науки, един от ръководителите на програмата за създаване на космическият самолет «Буран». Той като дете наблюдава героическото сражение, разгърнало се на полето около неговото родно село Буйничи. Бой с фашистите, стремящи се към Могильов, 388-и стрелкови полк начело с полковник С.Ф. Кутепов (прототип на комбрига Серпилин в романа на Константин Симонов «Живи и мъртви»): «В моето съзнание не се побира, как атеистически възпитани млади воины със запалителна бутилка лягат под танковете, правейки възможно и невъзможно танковете да не преминат, при това знаейки, че да живеят им остават не повече от 5 секунди… От атеизма следва, че за човека няма нищо по-скъпо от собственият живот. Тогава как да разберем тези воини-герои, техния масов героизъм? Този въпрос за мен бе един от главните, и аз търсех отговор на него голямата част от своят съзнателен живот». Николай Степанович стига до извода: в екстремални ситуации героят бива ръководен от безсмъртната душа. Тя управлява «мислите, чувствата и поведението на човека, избавя го от илюзията на отделното съществование». Като вярващ христианин ми е трудно да не се съглася с изводаите на професора. Само ще добавя, че илюзията на отделното съществование е помогало да преодолее също чувството на колективизъм, което е било най-важен елемент на възпитание на съветското младо поколение, четенето на произведения на класиците, заложили в сърцата на учениците основите на христианска нравственност, а също уроците по история, учещи да обичаш своята родина и своя народ.
Може различно да се отнасяме към сталинският период на съветското минало, но е несъмнено, че при Сталин нашето отечество падналата му се героическа мисия за спасение на човечеството от нацизма пренесе с чест. То се оказала на равнището на задачата, която е отвела за Русия историята – да удържа света от въцарение в него на злото.
Историческата мисия на Русия
Да спира агресора – това е сътбата на Русия. Отечествената война от 1812 година, преградила пътя на стремящата се към световно господство наполеоновска Франция. Петър I, разбивайки непобедимия Карл XII, угаси всеевропейските амбиции на Швеция. Екскурзия в отечествената история дава цял ред примери за това, как на полетата на Русия са губили сили завоевателите, стремящи се към световна хегемония. Геополитическата роля на Руската държава като «удержащия» красноречиво илюстрират знаменитите слова на Александър Безбородко, глава на колегията на външните работи при Екатерина II: «Не зная, как ще бъде при вас, а при нас нито една пушка в Европа без позволение наше да гръмне не смееше!» Следва да се отбележи, че участието на Руската империя в Първата световна война бе определено отстъпление от нейния геостратегически и нравствен принцип да препятства агресора и защитава справедливостта. Отстъплението от своята историческа мисия, играта по чужди правила разруши Руската империя, доведе страната до братоубийствена гражданска война.
Социалистическият строй върна на Русия ролята на «удържащия» не само на външнополитическо ниво. Нова историческа реалност стана това, че западните европейски държави в своята вътрешна политика бяха принудени да отчитат симпатиите на народните маси към Съветският Съюз, да ограничават апетитите на капитала, да вървят към създаване на модел на социална държава.
Образуването на социалистическо съдружество начело със СССР многократно усили възможностите на Съветска Русия в сдържане на агресивните сили, преди всичко на САЩ. Америка бе принудена да провежда политика на балансиране на ръба на война. Всички опити да се престъпи тази граница, например в Корея или на Близкия Изток при необходимост се пресичаха със сила. Угнетените народи на Азия, Африка и Латинска Америка видяха в Съветският Съюз съюзник в борбата за независимост. Рухнаха колониалните империи. Образува се мощно движение на неприсъединилите се държави, дружествено на нашата страна, авторитетът на която бе огромен.
В речта си на XIX конгрес, явила се по същество политическо завещание на вожда, Сталин призова представителите на социалистическите страни да противопоставят на империалистическият интернационал съдружество от национално мислещи комунисти и демократи: «Знамето на буржуазно-демократическите свободи е изхвърлено зад борда. Аз мисля, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и демократически партии… Няма кой друг да го повдигне. По рано буржуазията се считаше за глава на нацията, сега не остана и следа от националният принцип. Буржуазията продава правата и независимостта на нациите за долари. Знамето на националната независимост и национален суверенитета е изхвърлено зад борда. Няма съмнение, че това знаме ще се наложи да повдигнете вие, представителите на комунистически и работнически партии и да го понесете напред, ако искате да сте патриоти на своята страна, ако искате да сте ръководеща сила на нацията».
Репетиция на горбачевската перестройка
Но в самия СССР след смъртта на вожда бе запуснат процес на отказ от наследството на Сталин, неговата политика на последователен дрейф от идеологията на пролетарският интернационализъм в посока на традиционните културно-исторически ценности.
ХХ конгрес на КПСС положи сталинското наследство на твърда ревизия. Осъждането на репресий, реабилитация на осъдените и масово освобождаване на затворници от лагерите се съпровождаше с отслабване на въоръжените сили, изкривявания в кадровата политика. От политическото поле си отиде ред изключителни военни, политически и стопанствени дейци. Монолитът на социалистическият лагер се разцепи: борбата с култът на личността в СССР не бе приета от ръководството на КНР – съветско-китайският съюз се разпадна. Възстановлението на «ленинските норми» на партиен живот галванизира космополитическата идеология от 20-те години. Троцкизмът, не до край изживан лично от Хрушчов, доведе до това, че ред отговорни постове получиха хора, чужди на националните корени. Със «затоплянето» повдигнаха глави либералите-западници. С тяхно мълчаливо одобрение започнаха нови гонения на Църквата.
С Хрушчов започна безсмислено реформиране, което напълно може да се счита репетиция на горбачевата перестройка. У селяните, току-що облекчено въздъхнали след военното разорение, урязаха личните участъци, заставиха да плащат данък за овощни насаждения. Партийното ръководство във всички региони, до Таймир, изискваше от колхозите, совхозите и други стопанства да внедряват царевица. Бяха ликвидирани държавните машино-тракторни станции – най-ефективната форма на дотации за селското стопанство. Колхозите бяха задължени да купуват селскостопанската техника, да я поддържат и обслужват. При това не бяха обеспечени елементарни условия за съхранение: трактори и комбайни често стояха под открито небе и ръждясваха. Промишленността заставляха рязко да увеличит производството на селскостопанска техника, нерядко за сметка снижение на качеството. В резултат себестоимостта на селскостопанската продукция започна да расте. Държавата вече не можеше да мечтае за снижение цените на продоволствие – те неотстъпно се устремиха нагоре.
Безумните експерименти водеха до разпиляване на средства и трудови ресурси. Ръстът на икономиката се забави. Падаше авторитетът на властта, което не можеше да не се отрази на духовното състояние на обществото. Но държавата бе още силна. Успехите в създаване на ракетно-ядрения щит, в освоението на космоса, ядрената енергетика, строителството на атомни ледоразбивачи, освоението на нефтогазовите месторождения, въвличането в стопанският оборот на най-големите в света железорудни запаси на Курската магнитна аномалия – всичко това бяха зрими, впечатляващи успехи. На външния поглед можеше да се покаже, че СССР е непобедим и не го заплашват никакви кризи.
Криза на съветският елит
Но и отвън, и отвътре вървеше подготовка към разрушение на обществено-политическият строй на Съветска Русия. Правителството по същество се отказа от сталинският принцип на самодостаточност на икономиката, обеспечение на независимост на социалистическото стопанство от капиталистическото обкръжение. Вместо това да насищат вътрешния пазар със своя продукция, да развива в страната производство на качествени стоки за широко потребление, властта започна да поставя икономиката на страната на нефтегазовата игла. Повече от трикратна разлика между себестоимостта на съветската нефт и нейната цена на световния пазар даваше възможност да се купуват, на първо място, битова техника, облекло, удовлетворяващи търсенето на населението. Но когато страните от ОПЕК по договореност със САЩ рязко увеличиха добива на «черно злато» – неговата цена на световния пазар падна и практически се изравни със себестоимостта. Да се поддържа нивото на потребление, към което народът се приучи за годините на така наречения «застой» се оказа невъзможно.
В масите всячески се внедряваше потребителска психология. На гражданина Запад се рисуваше потребителски рай. Внушалаше се мисъл, че изворите на този рай се коренят в капиталистическият способ на производство. Преклонението пред чужденците, с което се бореха в периода на борба с космополитизма, отново започна да се внедрява в масовото съзнание.
Един от леките способи да се достигне лично ниво на потребление, приближено до западното, стана кариера, път към която обикновено лежеше през комсомола, а след това – през членство в партията. «Чиста» анкета («не бил, не състоял, не се е привличал, не участвал») служеше за кандидата за член на КПСС признак на благонадежност и бе замяна на принципност. Такава практика на попълване на редовете на «предният отряд на трудещите се» не можеше да не породи у кандидатите цинизъм, равнодушие към обществените идеали и служене на народните интереси, по-лошо – способстваше на формиране на хищническа психология. Болшинство от днешните олигарси заемаха на времето видни комсомолски и партийни длъжности.
В годините на «студената война» в нашата страна западната агентура неотклонно и последователно готвеше «пета колона», работеща за разрушение на социалистическият строй. В нея без особен труд набираха преродените от съветската партиен и комсомолски елит.
Николай Иванович Рижков веднаж справедливо забеляза, че в СССР нямаше никаква друга криза, освен кадрова. Действително, ако по времето на Сталин начело на министерства стояха професионалисти от висока класа, при това обичайна бе ротацията на кадри: работил 5-6 години като министър – върви директор на крупен завод; възстановил си навиците за управление на конкретно производство, при това технически по-прогресивно, от това, на което си работил по-рано – връщай се като министър. Но вече по времето на Брежнев, а още повече Горбачов сред ръководителите на министерства и ведомства професионалистите станаха рядкост, управляващия елит не бе готова достойно да отговаря на предизвикателствата на времето.
Пример с програмата на така наречените «звездни войни» демонстрира това достатъчно убедително. Зад граница бе фабрикувана информация за това, че САЩ като че създават система за водене на войни от околоземна орбита и с тази цел строят космически платформи с лазерни оръдия. Рейгън блъфираше: да осъществят програмата СОИ Съединените Щати не бяха в състояние. Но в Министерството на отбраната, което бе подложено на разгром след провокационният полет над страната от Матиас Руст в 1987 година, не се намериха професионалисти, които биха могли да разобличат американският блъф. А вбросът на дезинформация изглеждаше убедително: даваха се «утечки» от спецслужбите, в солидни научни издания се появяваха публикации по темата, специалисти анализираха технически разработки. «В нашата страна започнаха да търсят отговор на въпроса: какво СССР може да противопостави на САЩ? – разказва бившият първи секретар и член на Политбюро на ЦК КПСС Юрий Анатолиевич Прокофиев. - Започнаха да нарастват въоръжението от всички видове: увеличиха не само количеството ракети, но и обикновена военна техника произвеждаха във все по-големи мащаби – готовеха се за война с Америка. Това наложи огромни разходи. Почти три четвърти от нашите средства отиваха в тежкото машиностроене, ВПК и само една четвърт – в производство на стоки за широко потребление. В страните, обеспечаващи високо равнище на живот за своите граждани и поддържащи отбранителна мощ, това съотношение е 50 на 50, а у тези, които се намират под защитен чадър от други държави, съотношението е обратно на това, което имахме тогава: 75 процента средства – на стоки за ширпотреба и 25 процента – за отбрана и тежка промишленост».
Снижението на жизненото ниво на широките маси се наслагаше на кризата на доверие на народа към властта. При това властта сама създаваше и стимулираше тази криза. Достатъчно е да си спомним, как тя игнорира решението на всенародният референдум, когато подавляващо болшинство граждани на страната се изказа за съхранение на СССР.
Управляващата върхушка изкуствено създаде криза на доверие към КПСС, която бе главна скрепваща сила на съветската държава, и кризата на доверие към социалистическият строй, гарант на който бе партията. Това позволи да се убеди обществото в необходимост от реформи, но не тези, в каквито действително се нуждаеше страната, а означаващи коренно разрушаване на социално-икономическите отношения и възврат към капитализма в неговата най-примитивна, хищническа форма.
За това, преди всичко, бе необходимо отначало да се отслабят, а после да се разрушат кооперационните връзки между предприятията и отраслите, които превръщаха страната в единен стопански организъм. Законът за държавното предприятие, приет 1987 година и одобрен от Върховният Съвет на СССР, извеждаше заводите от подчинение на министерствата и разкъсваше управленческият вертикал в промишленността. Втората редакция на закона, приета 1990 година, разкъсваше хоризонталните връзки: ръководителите на предприятия получаваха право на излаз на външният пазар. Те бързичко забравиха съветският «ближен» и заобичаха задокеанският «далечен». Да се изнасят нефт, въглища, метал, торове на експорт се оказа много по-изгодно, отколкото да се доставят на вътрешния пазар. Упадъкът на машиностроението, наукоемките отрасли, селското стопанство, превръщане на страната в енергетически и суровинен придатък на Запада се отнася към същия закон. Русия, най-голямата и най-студена страна в света, все така, както и десетилетия назад, снабдява цял свят с въглеводороди, а енергията за опити за модернизация и диверсификация на руската промишленност отлита в думи…
СССР още съществуваше, но вече бе разпуснат СИВ, бе расторгнат Варшавският Договор. В особено унижено положение се оказала армията. Без всякаква компенсация тя оставяше в Германия и страните от Източна Европа военни градчета, аеродроми, заводи за ремонт на военна техника. В родината военните биваха изпращани в палаткови лагери, в зимно време поставени право на снега. Кадрови офицери попадаха под съкращение, ставаха совалкови търговци, рекетири.
СССР още соществуваше, но Америка вече проведе в Ирак операция «Пустинна буря», която ознаменува началото на еднополярния свят и показа, че Русия се е отказала от своята мисия на «удържащият». На Съединените Щати бяха развързани ръцете – те започнаха да налагат нов световен ред, в основата на който не е международното право, а правото на силния. Расправата с Югославия, захватът на Ирак и убийството на Саддам Хюсейн, унищожението на Либия, не прекратяващите се трета година опити за сваляне на законното правителство в Сирия…
След разпада на СССР 25 милиона наши съотечественници се оказаха зад граница, често беззащитни пред лицето на русофобски национални елити в новите независими държави, образували се на обломките на Съюза. Ако при социалистическата система властта сдържаше не само външните, но и вътрешните хищници, то реставрацията на капиталистическите отношения породи нови форми на социална несправедливост.
В резултат се оказалаха подоронени както материалната сила на страната, така и духовното състояние на обществото. Ето някой цифри.
По данни на Държавния научен център за социална съдебна психиатрия "В.П. Сербски", от 1990 до 2010 г. 800 хиляди граждани на РФ са извършили самоубийство (за сравнение: от 1921 до 1954 гг. за различни престъпления на смърт са били осъдени 643 980 човека. – «Правда», 21.11.2008). Цифрата на жертвите от репресии нямаше значително влияние на на приръста на населението на СССР. В постсъветска Русия количеството аборти в страната от година на година превишава числото новородени (от 1936 до 1954 гг. абортите в Съветският Съюз бяха забранени). Русия излезе на първо място в света по самоубийства сред подрастващите. Демографите предупреждават, че при условие съхранение днешната тенденция към 2050 година населението на страната може да намалее до 100 милиона човека. (Данните са стари, в днешен ден Русия има положителен прираст на населението - бел.пр.) Числото алкохолици в страната, назовано от Генадии Онищенко, превишава пет милиона души. Особено обезкуражават данните по селска местност. Например, в тверските села днес около 40% жители са хора болни от хронически алкохолизъм. Катастрофически расте наркоманията, практически не съществувала в съветско време. По данни на ФСКН, в Русия днес има 8,5 милиона наркомани. (Отново стара информация. В днешната руска младеж стремително набират популярност девизите "Руснак значи спорт" и "Руснак значи трезвен" - бел.пр.)
Днес руското общество в преобладаващата си част е структурирано по постмодернистски, тоест антихристиански модел. Идеалът на човека жертващ, живущ по евангелският принцип «да даваш е по-блажено, отколкото да вземаш», във много се смени с идеалът на човек-егоист, човек-потребител. За такова общество идеал е не Христос, а Юда. «Характерно е, че през XX век самият образ на Юда не само старателно се «отмива», но даже се поднася в искуството като положителен във всички отношения, – отбелязва православният аналитик Виктор Фомин. – Общоизвестни са изтънчените интелигентски размишления на тази тема: достатъчно е да се спомним «Трите версии за предателството на Юда» на Борхес. «Роб и подлец», както именуват Юда църковните песнопения, е очаровал цял свят със своите сладки слова и звънтящи сребърници. С такъв идеал ние посрещаме третото хилядолетие».
На някакъв етап Русия - отначало като православно царство, след това като социалистическа свръхдържава – не можа да съхрани вярност на своето историческо призвание да удържа световното зло – и тук вече това зло се опитва отмъстително да предяви на Русия своите права на властта.
Загадочното свойство на Русия
Има ли изход от преживяваната от Русия криза, една от най-дълбоките в нейната история? Тя е далеч по-дълбока от световната финансова, икономическа, политическа, защото има онтологически, битийен характер. Ако следваме гръцкият превод, криза – това е съд, и да излезеш от криза – значи, да сумееш да се оправдаеш. В случая на кризата, преживявана от Русия – да се оправдае на съда на историята. На Божият съд.
Светът с надежда чака от Русия изполнение на нейното историческо предначертание – да удържа световното зло. «У Русия, – говореше Александър Сергеевич Панарин, - има едно загадочно свойство: да сплотява слабите против силните. Руското призвание в света е да унизи силния за неговата наглост. Русия винаги е била силна, когато е встъпвала в съюз със слабите против силните. Във страната велик е бил този господар, който е стоял за простия люд против болярството. На международната арена Русия е била световна държава, когато е встъпвала в съюз с угнетените народи против завоеватели и колонизатори (А.С.Панарин. «Слабые против сильных». – «Трибуна» 3.03.2005).
Либералната революция зовеше на път към социален прогреса, но, следвайки по този път, ние в края на краищата се оказахме пред бариера. Напред път няма – пътят се оказа лъжлив. Той се откъсна от реалността, загуби връзка с правдата и справедливостта. «Скъса се дните свързващата нишка». Ако ние не свържем краищата, не свържем настоящето и миналото, у нас – не само у Русия, но и у всички люде – няма бъдеще. Времето на оздравителна реакция срещу болезнените и вече смъртно опасни либерални блуждания дойде. Заедно с Русия тук са народи, отстояващи своята вяра в Бога и своето право да се борят за социална справедливост, не желаещи да разрушават традиционото семейство и отхвърлящи содомският грях, виждащи себе си отговорни синове на своето отечество, а не изолирани частици от космополитическия хаос.
Русия в икономически план винаги е вървяла малко назад, догонвайки най-развитите в техническо отношение страни. Това е давало повод да я упрекват в изостаналост и консервативност. Европа никога не ни е обичала и е виждала в Руската империя в ролята на световен жандарм. Даже ако признаем справедливостта на този упрек («жандармът» е сдържал революционните буйства в Европа), не трябва да забравяме, че по време на съществуването на Свещенният Съюз, главна роля в когото играеше Русия, Европа, истерзана от наполеоновските войни, получи толкова нужната ѝ почивка. Някога подавянето на Унгарското въстание от 1848-1849 г. и притичането на Русия на помощ на австрийските Габсбурги извикаха в «прогресивна Европа» буря от негодувание и пристъп на русофобия, който подготови европейската общественост към Източната война, явила се репетиция на Първата световна. Но днес е друго време.
«Европа се нуждае от Русия. Рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, на нас ще ни е необходим стратегически съюз с Москва». Тези думи произнесе не друг, а премиер министърът на Унгария Виктор Орбан. Харизматическият унгарски лидер застана на път към съпротивление на западните архитектори на «новият световен ред». «В последните месеци – пише историкът Петър Искендеров, – общият вектор на политиката на кабинета на Виктор Орбан се обозначи съвершенно ясно: в защита на националните държавно-политически и финансови интереси, против диктата на Запада».
Свободолюбието - това е черта на унгарската нация, с векове борила се за независимост (характерно е, че в тази страна практически няма старинни замъци: всички те са били взривени от австрийците за наказание за честите въстания на маджарите). Не е удивително, че в борбата против новите завоеватели унгарците се обръщат към Москва. Променя се и отношението към Русия във Франция, където властите, игнорирайки волята на народа, разгонват масови демонстрации на протест против легализация на съжительството на еднополови особи под вид на «брак». Марин Ле Пен, лидер на френският Национален фронта, заявява: «Русия е част от нашата цивилизация. Ние имаме общи корени, дълга история на великолепна дружба. Ние сме длъжни да се обърнем с лице към Русия».
Ще достигне ли на Москва държавническа мъдрост и решимост да обедини объективно съюзните ѝ здрави обществени сили на разни страни – и да направи това сега, когато не е завършила борбата около Сирия и угрозата за ислямистски реванш предвещават нови схватки вече не на далечни, а на близки подстъпи до руските граници? Ако нашата страна сумее да го направи и товане е просто демонстрация на това, че тя е «излязла от извращеният социализъм, за да влезе в развратеният капитализъм» (израз на лауреата на Нобелева премия по литература португалският писател Жозе Сарамаго), ако си спомни за своята всемирно-историческа роля на Удържащия, – тогава на Русия е обеспечена мощната поддръжка на сотици и стотици милиони люде на нашата планета, противящи се на настъплението на световното зло.
Subscribe to:
Posts (Atom)