Технология на историята

Източник: http://politikus.ru/articles/9945-tehnologiya-istorii.html

Андрей Фурсов:
Първата световна война способства укреплението на закрити групи за световно съгласуване и управление на англосаксонският елит и затвърдяването на англо-американски връзки по закрита линия при ръст на противоречията по открита линия — между Великобритания и САЩ като държави. През 1916 г. командата на Милнер, неговата порастнала "детска градина" окончателно става ядро на "Групата". Всепо-активна роля в нея играе Арнолд-Джозеф Тойнби-младши, историк и разузнавач. Именно из идеите на Тойнби Милнер взима установката, съгласно която расширението на империята и интеграция на англоезичните елити са необходими, за да продължи да съществува британският образ на живот, образът на живот на британската управляваща класа като разкриващ най-добрите и висши способности на човечеството.

След войната продължава институционалното оформление на англо-американският елит. Отначало в Лондон се създава Британски (от 1926г. — Кралски) институт по международни отношения. Истински основател на института е Керзон; решение за създаване е прието на съвместна конференция на британски и американски експерти в хотел "Мажестик" през 1919 г., а формално основаване се състоя през 1920г. Щатът на института съставя съвет с председател и двама почетни секретари и малка група сътрудници. Сред последните най-значителна фигура бе Арнолд Дж. Тойнби, племенник на приятеля на Милнер от колежа Белиол (Оксфордски университет), в бъдеще — автор на знаменития 12-томник "A Study of History"и множество други работи, а също координатор дейността на британските спецслужби по време на Втората световна война.

КИМО организирал дискусии и изследователски групи, спонсорирал изследвания и публикувал техните результати. Институтът публикува "История на световната конференция" и издава "Журнал" с отчети за дискусиите, а също ежегоден "Обзор на международните работи", съставян от сътрудниците (преди всичко Тойнби) или членовете на групата на Милнер. Още един ежегодник бе "Обзор отношенията в Британското Съдружество (Общност)", финансиран с помощ грант от ню-йоркската корпорация Карнеги. Институтът създава филиали в доминионите и даже распространява своето влияние над страни извън Съдружеството — с помощта на Организацията за интелектуално сътрудничество към Лигата на Нациите. От времето на чехословашката криза от септември 1938 г. КИМО става неофициален консультант на Министерството на външните работи, а с началото на Втората световна война официално се превръща в негово изследователско отделение.

През 1924 г. във Вашингтон бива създаден американският аналог на КИМО — Съвет по международни отношения (СМО). Освен КИМО и СМО както във Великобритания, така и в САЩ започват да се формират клубни структури така или иначе свързани с "Групата". Хубава характеристика на клубовете на англо-американският елит дава Г.Дж. Препаратa, който ги определя както "укоренили и самовъзпроизвеждащи се братства, управляващи англосаксонските държави: те са били (и са) образувани от конгломерат от династии, происхождащи от банкерски домове, дипломатическият корпус, офицерската каста и управляващата аристокрация. Този конгломерат и до ден днешен е плътно вплетен в тъкънта на съвременните "демокрации". Тези "клубове" действат, управляват, възпитават и мислят като компактна, тясно споена олигархия, привличаща към сътрудничество средната класа, която бива използвана като филътр между себе си и пушечното месо — простолюдието. Действително, в така наречения демократически избор, който в настояще време представлява най-хитроумният модел на олигархическо управление, електоратът както преди няма никакво влияние, а политическата способност е не нещо друго, а друго название на силата на убеждение, необходима за построение на "консенсус" около жизнено важни решения, които се приемат съвсем не от избирателите".

Особено внимание през 1920-е години англо-американската върхушка отделя на две страни — Русия и Германия. Това произтича, първо, от макиндеровската логика за окръжение на евразийският масив и недопускане на неговото обединение в едино или съюзно цяло. Второ, от това, че Русия (СССР) и Германия в този момент представляват два полигона, две експериментални полета за отработка на две различни брутални нови форми за създаване на "нов световен ред" и технологий (преди всичко масово-манипулативни) за неговото установяване. В Русия "Групата" и нейните американски "колеги" установяват контакт с болшевиките, интернационал-социалистите; в Германия тя (Групата) активно поддържа връзки с националистите, които с времето ще станат национал-социалисти. По време на Гражданската война в Русия болшевиките интернационал-социалисти устройват англосаксите повече, отколкото настроените на възстановяване на империята бели. Курсът към световна революция напълно устройва Фининтерна, тъй като тя разрушава, подрива, отслабва националните държави, устранявайки пречките по пътя на стоковите и финансови мрежи и обеспечава условия за създаване на Венеция с размер Европа или даже света. Понятно е, че революционерите и буржуазията, левите и десни глобалисти са врагове, но по своему световната революция, разрушаваща държавите и изтриваща държавно-политическите граници, привежда в съответствие политическата организация на капиталистическата система с икономическата (световен пазар без граници). Разбира се, у революционерите има свои цели, а у световната върхушка — свои: световните революционери се стремят да организират системна криза на капитализма и да създадат нова система на глава със световно коммунистическо правителство, а свръхкапиталистите използват революционерите (сякаш поглеждайки в бъдещето и следвайки "Матрица-2") за засилване на кризата на старата структура и създаване на нова структура на предната капиталистическа система, но вече без държави, а начело със световно правителство.

Характеризирайки днешното сътрудничество на радикалните глобалисти и радикалните исламисти, С.А. Горяинов пише: "В историята съществуват достатъчно кратки периоди, когато бъдещите противници са принудени да работят заедно, изключително ради създаване на прочни дълговременни основи на глобален конфликт, който ще определи световният баланс". Ситуацията от 1920-те години с противостояние на радикалните глобалисти "вляво" и "вдясно" бе аналогична. И ако у глобалистите и исламистите от 2000-те години враг е държавата въобще, то у левите и десните глобалисти от 1920–1930-те години враг бе конкретна държава — сталинският СССР, който разрушаваше плановете и на едните, и на другите. От тази гледна точка троцкистско-бухаринският, ляво-десен антисталински блок — не е измислица и не е логически нонсенс, а реалност, обусловлена от диалектиката на развитие на капитализма и системният антикапитализъм.

На роля ударна сила (и съчки за) световната революция се планираше Съветска Русия, където след Октомврийският преврат от 1917 г. във властта се оказват интернационал-социалистите на Ленин и Троцки. Но след завършване на Гражданската война, въвеждане на НЕП-а, формиране на парт-апарат като особен субект на руската история и с началото на борбата за власт в болшевишката върхушка ситуацията се изменя: командата на Сталин, особено след провала от 1923 г. на революцията в Германия започва постепенно да прекратява курса към световна революция, преминавайки на релси на строителство на "социализъм в една, отделно взета страна". Този курс побеждава през 1925–1927 г., импер-социалистите се оказват по-силни от интернационал-социалистите, тъй като изразяват интересите на Голямата система "Русия". А Голямата система "Капиталистически свят" в нейното послевоенно състояние, раздирана от противоречия, не съумява да наложи волята си над Съветска Русия — СССР. Така командата на Сталин и СССР за пръв път сриват плановете на глобалистите — леви и десни. Сега вече пътят към световният контрол за затворените структури на англосаксонската върхушка лежи не през реализация на проекта "световна революция", а на проекта "световна война", и решаваща роля тук се определя на Германия, по-точно, нейните националисти, които трябва да създадат нов райх, да съкрушат СССР и при това да се съкрушит сами, сработвайки, в крайна сметка, за англосаксонските клубове.

От националистите на Германия англосаксите започват да се интересуват от 1919 г. Британското и американското разузнаване контактуват с Хитлер, но, така да се каже, в спокоен режим, в режим на "активно очакване", за запас. От края на 1927 г. (подавянето на троцкистският путч от 8 ноември 1927 г. в Москва) контактите се усилват, а 1929 г. става переломна. Тази година въобще е една от най-важните през ХХ столетие. С изгнанието на Троцки от СССР Сталин "обяснява" на Коминтерна и Фининтерна, че връщане към проекта "световна революция" няма да има, само "Червена империя", а после ще видим. В отговор "десните глобалисти" започват подготовка на нова световна война, с тази цел именно от 1929 г. към власт в Германия повеждат Хитлер, с перспективата Германия и СССР, немци и руси, още веднаж се сцепят в смъртна схватка, за да може германско-руският въпрос, по такъв начин, да получи окончателно решение. През същата 1929 г. един човек, който на везната на историята е тежал, възможно толкова, колкото Рузвелт, Чърчил, Хитлер и Мусолини заедно — директорът на Централната Банка на Англия Монтегю Норман започва да затваря Британската империя от външният свят (процесът завършва лятото на 1931 г.), т.е. преди всичко от САЩ, от Рокфелерите, и те започват да решават своите проблеми, влагайки не само в Третия райх, но и в СССР.
Решението на Норман, продиктувано от определена част от англо-американските банкери, постила пътя към Великата депресия, а заедно с нея — към война, в хода на която САЩ са длъжни да разрушат не само Третия райх, но и Британската империя. Но преди всчико е нужно да избухне война в Европа, с тази цел и започват ускорено да създават това, което Г.Дж. Препарата нарича "Хитлер, Инкорпорейтед". Тоест — Трети райх. В създаване на тази структура кръвно са заинтересувани не само англо-американските затворени структури, но и неските и френските банкери и промишленици и, разбира се, исторически тясно свързаните с Лондон "швейцарски гноми".

Една от задачите (разбира се, не единствена) на световната икономическа кризиза от 1929-1933 г. е създаване на условия за приход във властта в Германия на Хитлер. "Никому и никога няма да се удаде да подбере ключ към разбирането на това, как се възвиси и дойде на влас Хитлер, — забелязва Г.Дж. Препарата, — ако не се ориентира във функционирането на традиционната банкова система и в природата на парите. Именно недостатък на такова разбиране и довежда до това, че самиет решаващи събития, довели до възвишение и идване на власт на нацизма, отнасят към неудачно стечение на случайни обстоятелства в обстановката на криза. Но в историята няма такива неща като случайност — лоша или добра, — та и кризата никога не принадлежи към числото на природни катаклизми, но винаги отразява най-ниската точка на икономическата ситуация в циклическите процеси, обусловени от относително проста динамика на паричното обръщение".

За връзката на изтънчените финансови игри от 1920-те години, интересни и важни сами по себе си, но не явяващи се предмет на този труд, говори простият факт, на който обръща внимание пак Г.Дж. Препарата. След три месеца от 30 января 1933 г. когато Хитлер полага клетва като рейхсканцлер, нацистите призовават наричаният "американец" (зад него стои крупен англо-американски бизнес) Ялмар Шахт да ръководит райхсбанката, а точно 6 месеца по-късно Монтегю Норман без обяснения и извинения публично обявява за продажбата на нацистските дългови задължения на лондонските пазари.

От 1933 до 1938 г. Германия провежда модернизация на икономиката и, естествено, превъоръжаване на армията. Корпорациите на Третия райх — ИГ Фарбен и други процъвтяват, но в болшинстото случаи зад тях стои американски капитал. За това как американските корпорации, преди всичко рокфеллеровски, влагат средства в икономиката на Третия райх, как са сътрудничали с него не само през 1930-те години, но и по време на войната, чак до 1944 г., е написано така много, че тук да пишем за това е излишно. Ще отбележа само, че влагайки средства в Германия, решавайки по този начин, своите икономически проблеми и в същото време готвейки я за схватка с СССР, американският капитал, преди всичко Рокфелерите продолжават своята борба с Ротшилдите, готвейки ослабване и подрив на тяхното дете — Британската империя. Една от главните цели на САЩ, на Рокфелерите във Втората световна война е демонтаж на Британската империя. За това откровено говорят хора на Рокфелерите, например Ален Дълес. И, нужно е да кажем, "Рокфелерите — САЩ" поставената задача решават: ако Първата световна война те печелят срещу Ротшилдите с малка преднина, то във Втората световна побеждават напълно. Това за пореден път свидетелства, че световната върхушка въобще не конституира някакво едино световно правителство (това е мечта, проект), а представлява съвкупност от няколко клъстера, влизащи в различни наднационални структури и намиращи се в сложни и противоречиви отношения на сътрудничество и съперничество — понякога до твърдо, ако не и жестоко.

У британците има свой интерес във възхода на Хитлер, главно политически — да бъде насъскан срещу СССР, и в крайна сметка, през юни 1941 г. това им се удава, но над това се налага да се поработи в течение на почти целите 1930 години. Цел на тази работа е унищожение на СССР с помощта на Хитлер, а след това разгром на Германия, т.е. повторение на схемата, реализирана в хода на Първата световна война, но, както се оказва, преди всичко благодарение сталинската маневра, въобще не до край.

От времената на Версай, пише Г.Дж. Препарата, британският елит се разделя на три течения: 1) антибольшевишко; 2) група на "Кръглата маса" на Милнер (т.е. целият клъстер на "Групата". — А.Ф.); 3) умиротворители.
Групата на Милнер е истинното ядро на имперският монолит; с нея са тясно свързани Е. Саймън, Я. Сметс, издателят на "Таймс" Дж. Лоусън, два ключови играчи от МВнР — лорд Лотиан (Ф. Кер; в ббита секретар на Ллойд-Джордж като представител на "Групата" е играл по-важна роля, отколкото премиерът); лорд Халифакс (Э. Вуд). Наличието на три групи, главна сред които е "Групата", — три маски на британската управляваща класа ѝ позволява в зависимост от ситуацията леко да преминава от една стратегия към друга, имитирайки борба (победи и поражения) на групировките. Впрочем, нерядко имитацията се превръща в реална борба, и това още повече заплита ситуацията.

С подписването на 26 януари 1934 г. съюз с Полша Хитлер показва, че негов главен враг е СССР, и той сее готви за борба с него в съюз с антисъветска Полша. Той прекрасно разбира, че именно тази стъпка ще повлече след себе си помощ от Великобритания за подема на германската военна мощ. От 1935 г., независимо от протестите на Франция, Великобритания (тук на пръв план излизат умиротворителите) започва да поддържа превъоружението на Германия. Наистина, "антинацистската фракция начело с Чърчил, използвала фондовете на състоятелни еврейски кръгове, се превръща в по-компактна и напълно секретна групировка, известна под названието "Фокус" (Г.Дж. Препарата), но нейното влияние над британският естаблишмент и, още повече, на европейските дела е минимално. Още веднаж ще цитирам Г.Дж. Препарата: "Целта на британският управляващ елит оставава същата — постоянно да държи Хитлер в напрежено неведение, ту подмигвайки му, то гонейки го като досадна муха".

Аз съм съгласен с тези изследователи, които поворотен пункт във веригата събития, непосредствено довели до Втората световна война, наричат мисията на лорд Халифакс ("Групата") в Германия на 19 ноември 1937 г. Именно там и тогава закритите британски структури подтикват фюрера към война (наистина, те са го тласкали към война с СССР, а излязло иначе, но това вече е "брак в производството", още повече, че в крайна сметка Германия както било и замислено бива унищожена, а със СССР пак не се получава, налага се да се чака до 1991 г.).

Представители от "Групата" внимателно прочитат "Майн Кампф" и говорят с Хитлер на неговия език — и плебейят Хитлер се купува така, както четвърт век до това, през 1912 г. патрицият от кралска кръв Вилхелм. Халифакс обяснява на фюрера, че във Великобритания разглеждат Третият райх като бастион против комунизма и затова не възразяват против присъединението към райха на Австрия и Чехословакия, но това трябва да стане по мирен път. Хитлер правилноразбира : мирен — значи със помощта на западните плутократии и, преди всичко корена — Великобритания, на реакцията на прилепената Франция е можело да се плюе от високо.

Британците прекрасно разбират: за да воюва със СССР Хитлер трябва съществено да увеличи своя златен запас, да нарастне военно-промышленият потенциал (своят у Хитлер при всички икономически успехи е бил недостатъчен) и да излезе на граница със СССР. Присъединението към райха на Австрия решава първият проблем, на Чехословакия — вторият и третият. На 3 март войските на райха влизат в Австрия, а на 21 април Хитлер поръчва на Кайтел да разработи план за нахлуване в Чехословакия. Хитлер никога не би направил това, ако не е бил уверен в британската поддръжка — чехословашката армия (34 дивизии, 1 млн. души под оръжие) на този момент е била като минимум не по-слаба от немската, още повече, че вермахта би се наложило да настъпва в много трудни условия. Хитлер също е знаел, че в течение на две седмици, следващи след анексията на Австрия, британците са приложили максимум усилия, за да отслабят, наплашат и деморализират Чехословакия.

На 24 март Н. Чембърлейн заявява, че Великобритания няма да окаже помощ нито на чехословаците в случай на нападение срещу тях, нито на Франция, ако тя реши да встъпи на страна на Чехословакия. Британската преса започва да клейми Чехословакия не просто като изкуствена държава, но и като отвратително, расистско, чието безобразно отношение към немскоезичното население цивилизованият свят и преди всичко Великобритания повече не могат да търпят.

След като в края на май Хитлер, следвайки британската схема, установява датата на нападение над Чехословакия — 1 октомври, не посветените в плана на игра нески генерали, предполагащи, че нападението ще доведе до катастрофа, съставят заговор. Възглавява го началникът на генералния щаб Людвиг Бек, който довежда до сведение на британците информация за заговора и готовността в случай на нападение срещу Чехословакия да свали фюрера или даже да го убие — покушението е било назначено за 28 септември 1938 г.

Британците, забъркали "чехословашката каша", естествено, не само не поддържат наивните немски генерали, но и сриват плановете им — със Мюнхенското съглашение, сключено именно на 28 септември 1938 г. Но договор това съглашение може да се счита само формално. Всъщност, това е било нещо друго, много повече и по-сериозно от договор, международно-правовата природа на който е твърде съмнителна. На практика това е неприкрит международен грабеж.

Първо, всъщност това е формално узаконенен акт на агресия на четири европейски държави — Великобритания, Германия, Италия и Франция, насочен на разчленение на дори и изкуствена, но суверенна държава, член на Лигата на Нациите. Този акт е бил длъжен да стане начало на нова Източна война в Европа, като второ издание на Източната (Кримска) война, плавно претичащ във Втора световна. Сам Хитлер е подчертавал, че войната на изток, т.е. с прицел СССР трябва да започне с внезапна операция против Чехословакия, т.е. начало на източната кампания той считал захватът на Чехословакия.

Второ, самият акт на агресия фактически създава в Европя агресивен антисъветски блок, такова "протонато", хазяин в сянка на когото е Великобритания, "клубовете", "ложите", "групите" на нейната управляваща класа, а ударна сила — Третият райх.

Трето, Мюнхен-38 обективно е средство на решение от британците на някои вътреполитически проблеми в Германия, в частност срив на заговора на генералите, стремящи се да свалят Хитлер — той е бил твърде нужен на банкерите и промишлениците на Запад за съкрушение на СССР и унищожение на националните държави на Европа. Този режим на властта на Хитлер с неговата вътрешна и външна политика, който се оформя между 29 септември 1938 г. и 1 септември 1939 г. е резултат на координирани действия на западноевропейските върхушки или, както би казал Ленин, "международно преплитане на кликите на финансовият капитал", техните наемни дилъри във вид формални глави на правителства в Мюнхен.

Ненавиждащият Хитлер като еврей и либерал Раймон Арон забелязва, че ако Хитлер бе умрял през 1938 г. до Мюнхен, до агресията против Чехословакия, то той би влязъл в историята на Германия като нейн най-велик деятел; след Мюнхен всичко се изменя. Но нали Мюнхен като геоисторическа операция е бил проведен от западноевропейските върхушки, преди всичко британската. Значи и "негативният Хитлер", неговият режим "Хитлер инкорпорейтед" в този видм в който той започва войната, а следователно, като минимум косвено, е творение на ръцете на британските (а също френските и италянските) върхушки. В този вид, в какъвто Чехословакия съществува през септември 1938 г., Хитлер не може да я завладее, страната е трябвало предварително да се разчлени, което и бива обезпечено в Мюнхен, във връзка с това Мюнхен следва да се счита фактическо начало на Втората световна война, по-точно, нейната европейска фаза (през юни 1941 г. войната ще стане евразийска, а през декември 1941 г. — световна).

Привикналите да прехвърлят от болната глава на здоравата англосакси и тяхната "пета колона" в Русия постоянно пишат за това, че неизбежна Втората световна война прави "пакта Риббентроп — Молотов" (така те наричат съветско-германският договор), и затова СССР като че носи такава отговорност за разпалване на Втората световна, както и хитлерова Германия. Дадената интерпретация е призована да отвлече вниманието от главните подпалвачи на войната от мъгливия Албион и да настеле колкото може повече мъгла, е двойна лъжа. Първо, съветско-германският договор, подписан през август 1939 г., е последният от ред договори на крупните европейски държави с Третият райх. Второ, СССР бе принуден да сключи този договор, реагирайки на Мюнхенското съглашение. Мюнхенското съглашение, повтарям, бе всъщност оформление на агресивен антисъветски блок, който Сталин разрушава с договора с Германия през август 1939 г., развръщайки фюрера против неговите антисъветски съюзници — именно това не могат да простят на Сталин антисъветчиците на Запад и в Русия. Но ние избягахме напред, да се върнем в 1938 г.

Веднага след разчленениетона Чехословакия от Германия и "европейският чакал" Полша Хитлер започва да се готви към захват на останалата част от страната, което и бива направено през март 1939 г., след което Монтегю Норман предава на райхсбанката съхраняващият се във Великобритания златен запас на Чехословакия (6 млн. фунта стерлинги) — нищо не се жали за войната на фюрера против русите, още повече сега Третият райх трябва да граничи със СССР. А тук у британските кукловоди се случва гаф. През 1939 г. Хитлер не иска да воюва със СССР, не е бил готов за война. Той скача (по-точно, опитва се да скочи) от британската кукичка, превръщайки една част от страната — Чехия — в протекторат Бохемия и Моравия, а виж другата част, погранична със СССР, — Словакия,той  обявява независима държава, при това независимостта на Словакия Хитлер гарантира лично. С това фюрера показва, че в близко време не възнамерява да воюва със СССР, което явно противоречи на британските планове за въвличане на Германия във война със СССР (и, между впрочем и на американските планове за въвличане Британската империя в започналата европейска война).

Възмутените британци решават да вкарат фюрера в обора с помощта на Полша, на която е заповядано да поиска от Хитлер Словакия в качество на протекторат. Но Хитлер това не изплашило, той представя на Полша контрапретенции за Данциг и не можем да кажем, че те са били необосновани. Полша, уверена в британската поддръжка, започва да се държи нагло, и фюрерът решава да отстрани тази досадна пречка в отношенията със Запада: чакалът пречел в неговите отношения с тигъра. Но отстраняването било невъзможно без договор със СССР, който и бил сключен през август 1939 г. След което Хитлер нанася удар по Полша. Правейки това, той е уверен, че нито Великобритания, нито Франция няма да се намесват в случай на нападение срещу Полша — той е свикнал да си има работа с "умиротворителите". Британската управляваща класа целите 1930-те години приучава фюрера към удар отляво. А в нужният за себе си момент неочаквано ударя отдясно. Впрочем, до средата на 1940 г. двете страни — и британската, и немската — воюват вяло, ако въобще тази странна война може да се нарече война.

Ситуацията започва да се променя от лятото на 1940 г., при това в значителна степен под давление от страна на САЩ. Хитлер не иска да воюва с британците, вярвайки, че може да се договори с тях, а и потенциал за световна война у Третия райх не съществува. Исторически Русия би била много по-голям враг за него, отколкото Албион, и той бил готов да демонстрира това, завъртайки се стратегически на изток. Тактически това устройвало британците, но представлявало недопустимо даже тактически за САЩ, които са били готови да встъпят на страната на Германия само в едни случай: ако СССР нападне  Третия райх или се поддаде да бъде провокиран (заявление на Конгреса на САЩ от 17 април 1941 г.).

Този възел противоречия бива разсечен през юни 1941 г., при това огромна роля в това изиграват британците. Своят страшен удар по Германия и Русия Албионът нанася, когато в първата половина на юни по време на свръхтайни (документите са засекретени до средата на XXI в.) преговори на Хес с представители на британската върхушка Хитлер, видимо, е получил от британците определени гаранции (като минимум неутралитет), без това той никога не би се решил да започне във втората декада на юни 1941 г. прехвърляне на войски от западния фронт на съветската граница. Коварният Албион, разбира се, излъгал — затова е той и коварен, и архиврагът на Русия Чърчил веднага заговаря за съвместна борба с Хитлер. Фюрерът пада в капана — пак така, както някога Вилхелм, но с още по-тежки последствия за Германия, отколкото през 1918–1919 г. Британците успяват още веднаж да сдавят Германия и Русия, още веднаж да провоцират световна война — този път с плачевни за тяхната империя и техните закрити структури последствия. Прав е бил Хегел — историята е коварна, у Албион няма монопол на коварство.

Казаното по-горе нагледно демонстрира този факт, че реален субект на историята на Запад от втората половина на XVIII в. и световната история от втората половина на XIX в. са наднационалните структури за съгласуване и управление. Само наднационалното управление в своята история преминава няколко етапа: европейски, световен, глобален.

Главни форми на управление на световният етап (1880–1980-те години) са световните войни и тясно свързаните с тях крупномащабни революции. Фактически, решение на тези задачи и сформира тези закрити структури (преобладаващо британски, а после британско-американски), които идват на смяна на масонските в качество на ударен отряд, оргядро на върхушката на световната капиталистическа класа (не отменяйки при това масонството).

Анализът на подготовката и организацията на двете сетовни войни нагледно показва методите и формите на дейност на "стопаните на световната игра", позволявайки да се извлекат определени уроци за днешния ден. Някой може да се усъмни: в доклада иде реч за периода 1871–1939/45 г., не е обхванат периода на Студената война и последните 20 години. Това е вярно. Но е нужно да помним, че първо, Голямата война на ХХ в., започнала през 1914 г., всъщност завършва едва през 1991 г., при това ред задачи, поставени пред 1914 г., не е бил решен през 1991 г.; не е решен той и до ден днешен и няма съмнения, че историческият (екзистенциален) противник Русия ще се опита да ги реши. Във връзка с това опитът от "водоразделната епоха" (1871–1929/33 гг.) и 1930-те години е крайно важен. Аз вече не говоря за това, че ние също живеем във "водоразделна епоха", че днешният ден твърде много напомня началото на ХХ век, а днешната Руска Федерация значително повече прилича на предвоенната Руска империя, отколкото на предвоенен СССР. Второ, аз съм убеден, че анализът на подготовката именно на Първата световна война в по-голяма степен, от Втората (това е било някакъв вид повторение) нагледно демонстрира методите и формите на дейност на наднационалните структури за управление, създадени на мощна британска основа, на основа богата с дарования, трудоспособност и широта на стратегическо виждане британска управляваща политико-интелектуална класа.

В началото на ХХ в., в самият разгар на подготовка от базиращите се в Лондон наднационални структури на световната война забележителният руски геополитик А.Е. Едрихин-Вандам пише: "… всемирните завоеватели и наши жизнени съперници англосаксите имат едно неоспоримо качество — никога и в нищо нашият хвален инстинкт не играе у тях роля на добродетелна Антигона. Внимателно наблюдавайки живота на човечеството в неговото цяло, и оценявайки всяко събитие по степента на неговото влияние на техните собствени дела, те с непрестанна работа на мозъка развиват в себе си способност на огромно растояние във времето и пространството да виждеат и почти да усещат това, което людете с ленив умо и слабо въображение се струва празна фантазия. В изкуството на борба за живот, т.е. политиката, тазо способност им дава всички преимущества на гениален шахматист над посредствен играч. Изпъстрената с океани, материци и острови земна повърхност се являва за тях своего рода шахматна дъска, а щателно изучените в своите основни свойства и в духовни качества на своите правители народи — живи фигури и пешки, които те движат с такъв разчет, че техният противник, виждащ във всяка стояща пред него пешка самостоятелен враг, в края на краищата, се губи в недоумение, по какъв начин и кога е бил направен от него фаталният ход, довел до загуба на партията?

Такогва именно род изкуство ще видим ние сега в действията на американците и англичаните против нас самите". Така и излиза: ние виждаме тези действия на рубежа 1910–1920-те, 1930–1940-те, 1980–1990-те години. Виждаме го и сега.

В какво се заключават слабостите на Русия, руската управляваща класа в началото на ХХ в., слабости, които го обричат на поражение и на които нам именно днес, в силата на сходство, почти нишева еквивалентност на епохите и системите, е необходимо да обърнем внимание? Първо, корумпираност, прогнилост на върхушката и господство на клановите интереси над държавните, а частно-семейните — над клановите. Второ, неадекватност на съвременният им свят, проявяваща се в отсътствие у държавата и управляващата класа и реална картина на произходящото, и не просто самостоятелна стратегия за историческо развитие, а въобще каквато и да е стратегия. Трето, върхушката на управляващата класа прямо или посредовено, т.е. чрез свои или чуждестранни капиталисти е била тясно свързана със западният капитал, често зависела от него, оттук — една стъпка до превръщане в агент на влияние или просто в агент на Чуждите и Хищниците (виждаме това на примерите на Изволски, Хартвиг — тази публика е достатъчно и в РФ); фон, способстващ всичко това е суровинната специализация на страната, т.е. не най-доброто положение в международното разделение на труда, и финансовата зависимост от чуждестранният капитал, заради която на руският мужик се налага да умира за британски интерес и гибне, спасявайки Париж.

Още веднаж ще подчертая напоеността на върхушката на управляващия слой на Руската империя в началото на ХХ в. с чужда агентура — на влияние и просто агентура. При такава плътност е трудно да се провежда национално ориентирана политика, и леко да се попадне в чужди мрежи, да се стане фигура, а и просто пешка в чужда игра.

Съветският управляващ слой от края на 1930-те години е бил консолидиран, "петата колона"ефективно унищожена, у страната има подробна стратегия и програма за историческо развитие, а самата страна представлява мощен военно-промишлен комплекс, независим от Запада. Оттук и другият резултат от световната война — Победа.

За съжаление, късно-съветската управляваща класа въспроизвежда множество черти на късно-самодържавната, и затова мнозина негови представители се оказват на страна на главният исторически противник, а СССР рухва. Дешният управляващ слой в масата си представлява продукт на разложение на късно-съветският. На кого той повече прилича — на късно-самодържавен или на предвоенен стветски — вопросът е риторически.

За завършек ще приведа метафора на О. Маркеев, цитат от романа който исползвах в качеството на епиграф. За елцинският управляващ слой (само за него ли?) с устата на еднин от своите герой О. Маркеев се изразява така: "Новите обитатели на зданието от ловкачите на президентската администрация изглеждаха на Максимов нелепи пингвини, по глупост качили се на върха на айсберга. Те могат до насита да го осират, да си съставят свое представление за света, в който живеят, да установяват свои закони за прочие обитатели на птичия базар, даже да считат, че те командват курса на айсберга. Но той ги носи, воден от невидими дълбоки течения. Негов свят е Океан, който не може да бъде обхванат от птичи ум".

Метафората на пингвини на айсберг, предполагащи, че те ръководят неговото движение, не представяйки си нито подводната маса на айсберга (6/7), нито теченията, които го носят, е добра. Късно-самодържавната управляваща класа — това също са пингвини, потънали в свръхпотреблятство и развлечения, не знаещи, че закритите структури вече са ги хванали в прицел на своите "геоисторически хиперболоиди", че на стената вече са се появили знаците: mene, tekel, parsin.

Историята показва: "пингвините" лошо свършват, те и техните социуми са лека плячка за Хищниците и Чуждите, и не си струва да разчитат на прием в буржуазия: буржуазията за всички не стига, а и освен това Рим на предатели (и глупаци) не плаща. Кандидатите в Лошите винаги е нужно да помнят за това, какво става с Остап Бендер на румънската граница. И да се учат от британците на главната им военна тайна: right or wrong, this is my country — "права или не, това е моята страна".