Новата колониална политика

Източник: Американската колонизация на Източна Европа
Запазен е оргиналния вид на текста от източника.

Краят на „студената война” изправи Вашингтон пред необходимостта да наложи на победените новия световен ред. Пред САЩ и банковата олигархия на тази страна за колонизация се разкриха безкрайните простори на бившето социалистическо съдружие. Страни, хора и ресурси трябваше да бъдат подчинени на „либералните” господари на света. Американските експерти вече бяха открили, че най-лесно това може да стане с използването на т.н. „soft power – мека сила”, която цели налагането на американското културното, интелектуалното, идеологическото и информационното превъзходство на света. В отсъствие на култура, САЩ се налагат на света чрез пропагандните клишета на „американския начин на живот”, „ценностите на демокрацията” и „правата на човека”, всичко това, което днес съставлява ядрото на „либерално-демократическата” митология. Предназначението на американската soft power е прякото манипулиране на общественото съзнание, с цел десуверенизацията на една държава. Тази цел се постига по два начина. Чрез масирано медийно налагане на проамерикански управник в рамките на демократично проведени избори или когато този план се провали, посредством нагнетяване на обществено недоволство, подстрекаване на междуетническо или междурелигиозно напрежение, предизвикване на безредици, палежи и погроми. Тяхното предназначение е да предизвикат оставка на законно избраното правителство и след предсрочни избори да наложат управници, съгласни да провеждат политика, изгодна за САЩ и американските банки и корпорации.
Ако идеологическата канава на глобалния неоколониализъм са „ценностите” на „либерално-демократическата” митология, то тяхната задължителност за страните от бившето социалистическо съдружие се издига в ранг на държавна политика на САЩ, подкрепена от ЕО и даже от НАТО, когато ръководството на някоя от тези страни реши да прояви политическо своенравие. Така управляващата върхушка на Вашингтон се нагърби с неблагодарната задача да отстоява интересите на демокрацията и свободата, (чети на еврейските банкови кланове на САЩ), в страните от бившето социалистическо съдружие.
Постепенно, по метода на пробите и грешките, политолози на Вашингтон разработиха перфектна схема за налагане на американско неоколониално управление на страните от бившето социалистическо съдружие. Операцията по налагане на такова управление се ръководи и координира от посланика на съответното посолство на САЩ, който в своята работа е подпомаган от специално подготвени експерти, работещи като дипломати. Възлова роля в операцията по налагане на проамериканско управление се възлага на медиите. С обещание за слава и пари, американците приобщават за своите цели местните журналисти, лидери на общественото мнение. Финансира се създаването на национален телевизионен канал и радиостанции, ефира на които щедро се предоставя на проамериканските журналисти. За да не се товари излишно американския бюджет, журналистите са убеждавани, че за тях е престижно и демократично да загърбят националните интереси, за да слугуват на чужди господари. Нахлуващите междувременно в страната западни фирми са инструктирани да бъдат основни рекламодатели на проамериканските медии, като по този начин за кратко време се възвръщат инвестираните в тях средства.
Междувременно в подкрепа на проамериканските журналисти се създават многобройни неправителствени организации, към които срещу високо заплащане се приобщава бъдещата интелектуална гвардия на американската soft power в страната – перспективни икономисти, социолози, политолози и историци. Отначало финансирани от американски фондации, постепенно в процеса на утвърждаване на американското политическо влияние, проамериканските неправителствени организации преминават на държавно финансиране от бюджета на колонизираната страна. Предназначението на проамериканската интелектуална гвардия е наукообразно, в интервюта пред проамериканските медии, в които те са несменяеми гости, да изопачават националната история на страната, да омаловажават и омаскаряват нейната вяра, култура и традиции. Основната цел е така да промият мозъците на населението, че то безропотно да си надене хомота на американския неоколониализъм.
Тогава идва времето да се заложи на някой перспективен политически лидер. Вашингтон избягва да финансира политически партии, разумно предпочитайки да залага на печелившите играчи в подклажданите от тях политически междуособици. Набелязаните политически лидери получават статута на „приятел на Америка” и специално подбрани служители на посолството започват да водят планомерна работа с него, така че да утвърждават неговия авторитет в обществото и да подпомагат политическата му кариера. В избраника като правило се инвестират не толкова пари, под формата на скъпо платени лекции на Запада, колкото медийни ресурси.  Проамериканските медии синхронно го превръщат в политическа звезда на сезона, а проамериканската интелектуална гвардия от неправителствени организации, дружно възхвалява неговите лидерски качества и водена проамериканска политика.
Трябва да се отчете, че американците без проблеми използваха своята soft power за налагане на неоколониални американски режими в цяла Източна Европа. С изключение на България и Румъния, не се наложи извършването на държавни преврати под формата на „демократични” революции. Настоящите управници на Източна Европа са пластилин в ръцете на местните посланици на САЩ, които действат като американски губернатори на определена територия.
Освен безпрекословно политическо влияние, резултативното използване на американската soft power носи и огромни икономически дивиденти под формата на: участие в приватизацията на социалистическата собственост, монополен достъп до печеливши сфери на икономиката и банковото дело, безплатни военни бази и пушечно месо.
Подходите към политическите „приятели на Америка” са строго нюансирани, като се отчита доминиращата слабост в техния характер. Така например руският продажник Михаил Горбачев бе купен с Нобелова премия за мир и организирано тримесечно „световно възхищение”. Предателството на наследника му Борис Елцин бе купено с масирано възхваляване от световните медии на водената от него проамериканска политика. Украинецът Виктор Ющенко като награда получи за жена американка от украински произход, която го научи да притиска към сърцето дясната си ръка по време на изпълнение на американския и украински химн. Грузинецът Михаил Саакашвили бе години наред обучаван в американски и канадски висши учебни заведения. Поради липса на подходящи кандидати за проамерикански политически лидери на прибалтийските страни, такива бяха подбрани в средите на емиграцията от тези страни в САЩ и наложени като национално спасение. Интерес представлява случаят с дългогодишният премиер на Словакия Микулаш Дзуринда. Поел ангажимента да осигури използването на страната си за целите на авиацията на НАТО по време на бомбардировките на Югославия, той за кратко време от маргинал и неудачник бе превърнат в политическа звезда от проамериканските медии и журналисти в Словакия, които му осигуриха 8 години безпроблемно управление.
С реално противодействие американската soft power се сблъска в страните на бившия СССР. Първите цветни революции: „революцията на розите” в Грузия през 2003 г. и „оранжевата революция” в Украйна през 2004 г. завършиха успешно, като доказаха ефективността на използването на медиите за формиране на обществено мнение и манипулиране процеса на взимане на решения от органите на държавната власт. Анализът на неуспеха на опитите за „революция на лалетата” в Киргизия през 2005 г, на „цветните революции” в Белорусия през 2006 г. и в Армения през 2008 г. поради блокиране на интернет пространството от властта, принудиха Държавния департамент да инвестира 50 милиона долара в разработка за създаването на „Алтернативна мрежа”.
В края на 2011 г. дойде време за масираното използване на американската soft power във всичките й разновидности срещу основния геополитически противник на САЩ – Русия. Основна цел на т.н. „бяла революция” бе да отстрани от властта Владимир Путин и неговия екип, които да бъдат заместени с продажни проамерикански политици, готови да върнат страната си в орбитата на САЩ. В ролята на „приятел на Америка” безуспешно дебютира самият Дмитрий Медведев. „Бялата революция” безславно завърши на 6 май 2012 г., когато властта с твърди мерки в рамките на закона разгони митинга на опозиционерите, замислен като опит за силовото завземане на властта. Така новоизбраният президент Владимир Путин уверено демонстрира своята възможност успешно да се справи с всяка провокация на американската soft power.
България не бе изключение от правилото в Източна Европа. Първият „приятел на Америка” в България бе никому неизвестното адвокатче Филип Димитров, който под ръководството на своите интимни американски приятели от български произход старателно изпълни плана за стопанското разорение и културното и духовното съсипване на България, известен повече като проектът “Ран-Ът”. Обществено дискредитиран той бе прибран на топло в САЩ и трябваше да бъде заменен с втория „приятел на Америка” Иван Костов. Идването му на власт през 1997 г. бе първия успешен опит на Вашингтон за провеждане на държавни преврати под формата на „цветни революции”, в които разгневени тълпи, подклаждани от проамерикански медии, предвождани от платени щурмоваци, разгромяват парламента и налагат нови, проамерикански правителства. Костов услужливо забрани прелитането на руски военни самолети над България, но имаше куража да се противопостави на настояването на американския посланик да бъдат настанени на българска територия албански бежанци от Косово. Това му струва властта. Американците започнаха да избират по-старателно своите български кандидати за „приятел на Америка”, след като нямаха особени успехи със Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев. Тогава те заложиха на никому неизвестния до този момент Бойко Борисов. И успяха. В резултат на невиждана за нашата страна медийна пропаганда, Борисов придоби харизмата на спасител на нацията и триумфално спечели властта. И тук пролича една малка подробност. Американците не допуснаха Борисов да овладее медиите, така че когато се наложи да може безпроблемно да го свалят. Както и направиха. В привидния хаос на умишлено предизвиканото народно недоволство от синхронното повишение по американска команда на цените на електроенергията от три различни електроразпределителни дружества, съвсем скоро от страниците и екраните на проамериканските медии ще се появи новият „приятел на Америка”, който за пореден път ще се опита да излъже нашия народ.