Подивялата страна. За капитализма по чешки

Източник: http://aktiv.com.ua/archives/4946

Вече две десетилетия живеем в режим на реставриран капитализъм, вече 20 години сме в объятията и под влиянието на варварската капиталистическа пропаганда. Неин флагман в нашата република са преди всичко нашета обществена античешка телевизия. Тя, заедно с пресата, радиото, ораторите и разни хуманитаристи, документалисти и историци, яростно се хвърля срещу нас иззад всеки ъгъл, от утро до късна нощ, без надежда за бягство (напомням, че комунистите навремето престанаха да водят информационна война с империализма само след 10 години след идването на власт). Това е пропаганда на заплахи и устрашения в стил «който не е с нас, е против нас». Тя, в края на краищата, даже се превърна в своего рода социална дисциплина …
Жалко зрелище и закономерно възникващият въпрос е: а действена ли е тази пропаганда и до днес?
Целите на такава пропаганда са като минимум три. У нас комунизмът (под този термин се крие управлението на КПЧ) трябва да се осъди и оплюе, като престъпна и неефективна система, и, доколкото е възможно, да се неутрализират опитите за конкретно сравнение със съвременната действителност. Глобално – както виждаме — колкото по-далеч, толкова повече е необходимо да се опитва да се заставят хората (гражданите, избирателите, данъкоплатците) да се боят от всякакви помисли за какъвто и да е «комунизъм» или «социализъм». Очевидно комунизмът даже днес не е престанал да бъде главен идеологически противник, и реална угроза за капитализма. Видно е, че той предизвиква сериозна обезпокоеност (виж. тревожният пример на стремително крепнещия «комунистически» Китай). Трето, в нашите конкретни условия съществува допълнителна задача — не твърде далеч от най-главните – да направят от нас, като «обесчестен от комунизма» и «престъпен» чешки народ, мишена за реваншистските и реституционните интереси на Германия и католическата църква.
Невъзможно е да се повярва, но с течение на времето пропагандата не само не утихва, но напротив, още повече се активизира. Даже след четвърт век числото «борци с коммунизма» и разни «жертви» расте като количеството партизанили след Втората световна. Понякога даже изглежда, че болшинството грехове комунистите са извършили след 1989 година. У нас изникна пълен спектър жертви и герои на антикомунистическата съпротива. От различни пустогласи така наричани «забранени» интелигентски celebritiček, до убийци на Mašínovy. Техните ежедневно донасящи се еднозначни спомени (fabulace), имат точно такава достоверност, като тази ако запитате углавник в затвора, справедливо ли е неговото затваряне. Естествено вие ще узнаете, че всеки от тях е невинен аки агнец Божий. На практика това, усмихвайки се наричат «устна история», в рамките на която едностранните гласове на различните «жертви» имат често такава тежест, като въпрос на хората пред храма, вярват ли те в Бога.
Иде реч за поощрение и култивиране на истерическа ненавист даже към отдавна мъртвите. Всичко, оказва се, е било «изключително неправилно» и «престъпно». Демокрация, хуманизъм и въобще всичко, което може да се измисли, е стъпкано и измърсено. Достигаме до това, че даже в душата на дечицата в детските градини се влага тази отрова. Но ако възрастният човек не е пълен идиот, то разбира се той видда и усеща, че такава пропагандистска критика на комунизма трябва да премине поне минимална проверка на контраргументация и факти (свидетелства).
Макар на дневен ред вече отдавна стои абсолютно друг въпрос, отколкото «какво имаше тук преди ноември 1989-а?». А именно: «Какво се случи след 1989-а?». Тоест, иде реч за оценка на 20-годишното строителство на капитализма, която безусловно, не може да мине без сравнение с предходните години на комунизма. Това трябва да стане основен принцип. При това аз исхождам от това, че двата режима (комунистическият и капиталистическият) са били и са легитимни, родени единакво — тоест чрез преврат под давление на улицата (както единият, така и другият), в рамките на действащата Конституция, и разбира се се съпровождат с контрол над произходящото иззад граница. Несъмнено, и единакво опиращи се на фундамент фалшиви обещания на участниците в тези «революции». .
Впрочем, добре е известно, че тълкованието на историята може да бъде различно, в зависимост от това, кой е тълкуващият. Оценката може да бъде също само относителна. Например, за четвърт част от населението на света «терористът» Усама бен Ладен е безусловен герой и нему, несъмнено, ще строят паметници (ако позволява исламът). В нашата днешна ситуация по принцип от социална гледна точка може да иде реч за разни възгледи — антикомунистически и антикапиталистически. А може да погледнем и от национална гледна точка — и в този случай ще става думаза възглед повече «чешки» от една страна, или повече «немски», от друга. Впрочем засега нашата орис в Чехия е потребление на информация, обработана политически и медийно в изключително «антикомунистическо-пронемски» («античешки») ключ.
Ще завържем към знаменателна историческа дата и своят частен опит за комплексна оценка по пътя на взаимното сравнение на достигнатите резултати – този път обаче резултати от съвсем друга област. (Неизвестно е какво има предвид авторът под "знаменателна историческа дата" - бел.пр.) Тоест, ще разгледаме това, което днешният режим реално е дал и какво е взел, неговите плюсове и минуси, как той е повишил или понижил нашето жизнено равнище. При това целесъобразно би било да вземем под внимание както лошото и хубавото и полезното в двете сравнявани системи. Това е необходимо да се направи още и затова, че хората не желаеха през 1989 година никаква нова философия, ни люстрации, ни копаене в някакви списъци – те просто искаха да живеят по-добре. Не само материално, макар това място в техните представи безусловно играеше значителна роля. Именно подобрение на материалните условия бе главно изискване на преврата — затова именно по този параметър ние трябва да сравним тогавашният и днешният живот. Когато казвам «ние», аз имам предвид, съгласно общите принципи на демокрацията, народът, тоест болшинството граждани, натоварени с избирателно право. Длъжна е нали да съществува не само «власт на народа», но и власт за народа. Народа, под когото разбира се не се подразбира изключително «елитът» (опреден по произволен способ), но е необходимо да се включи и средната класа (служащи, селяни, работници), които значително преобладават в обществото. Във всеки случай, последните представляват минимум 4/5 от нашето общество. Затова епохата вече отдавна и настоятелно изисква някоя нова «Хартия NN», макар за съжаление, безуспешно.
По такъв начин всички оценки може да се сведат в един въпрос, а именно: «Как днес живеят хората – по-добре или по-зле?». В добавка, трябва да се  свалят капаците и при оценката да се придържаме изключително към реалии, сравнявайки това, което действително беше преди, с това, което действително е сега. Отхвърляйки празните и пафосни слова и приказки за «постноемврийски десетилетия граждански права и свободи, демокрация, правда и любов» и за «края на епохата политически престъпления». Отхвърляйки самовъзхваленията на отците-основатели на днешния режим, техните поклонници и фанатици. Дори повече, подходът трябва да бъде пределно твърд, защото в даденият случай излишната дипломатичност на критиката е ненужен разкош, възможно почти равна на колаборационизъм. Ние даже имаме правото на опит да представим най-новата история в едносторанен провокационен (?) черно-бял стил на хипотетическият «Институт по изучение на олигархическият капитализъм» – ако такъв съществуваше — с тази разлика относно днешните привички на неговите капиталистически аналози, че ние няма да лъжем. Че ще става дума не (само) за устни свидетелства на «личности и преки свидетели», но и за възможно рамково обобщение или илюстрации на основа оценка на общите явления, ръководейки се от достъпните факти. При това за «тоталитарният комунизъм» като цяло ние съзнателно ще говорим основно само хубавото, а за дивият капитализъм основно само лошото (което по принцип действително е вярно). Тоест също изключително в «черно-бял» вариант — но с противоположна мярка. Всъщност защо да не пробваме и да не използваме гарантираното право на свобода на словото и критика на страните, които имат другото мнение за този период? В края на краищата, и такъв метод може да се приложи за поощрение (провоциране) на умните хора да се замислят над съществуващите пропагандистско-исторически стереотипи и клише.
«Комунистическа» Чехословакия
Става дума за периода, продължил 41 години след февруари 1948 г. — периодът на неограничена власт на КПЧ. От първоначалният жестк сталинизъм, продължил примерно до 1953-1956 г. след който последва период на политическо и културно освобождение или така нареченото «затопляне». Период, който бе рязко прекъснат с нахлуването на съветските войски през август 1968 година и последващата след това «нормализация». След смъртта на Брежнев и неговите съратници, примерно от 1985 година настъпи последният период на якешевската политическа умора и маразъм, завършил с опитите за повторение на основните икономически и социални реформи и накрая с предаване на властта през ноември 1989 г.
За този период населението на Чехословакия нарастна с 3 милиона 300 хил. души (от които в Чешката Република (нататък – Чехия) с 1471 хиляди), бяха създадени 2330 хил. нови работни места (в Чехия — 1360). Създаваният национален доход се увеличи 7,2 пъти, личното потребление на товари и услуги, заплащани от населението (без отчет на безплатните здравоопазване, образование, култура и т.п.) се увеличи 4,9 пъти в абсолютно изражение или 3,8 пъти на глава от населението. Средната продължителност на живот у мъжете нарастна от 61,5 години до 68 години, у жените от 66,1 до 75,3 години (в Чехия). Количеството студенти се увеличи с 51 хил. човека до 169 хиляди човека (3,3 пъти).
Физическата величина на активите (националното богатство), в сравнение с 1948 година (при това расчетът не отчита допълнителната илинаднормена  национализация, осъществена след тази година) се увеличи 7-8 пъти – и това при използване изключително на свои собствени вътрешни ресурси, т.е. само вътрешно-държавен труд, в добавка без някаква собственост в чуждестранно владение. Всички външнополитически и външноикономически отношения, възникнали от национализация на «чуждестранни» активи след 1945 г, бяха междувпрочем, урегулирани по договори (в това число с Германия, Австрия и САЩ). Чехословашката крона (ЧСК) на вънешният валутен пазар се укрепи с 60% (доларът, първоначално струващ 36 крони, към 1989 г струваше 21 крони). Ежегодно само в Чехия се раждаха около 130 хиляди деца, имахме 372 хиляди свободни, продължително пустеещи квартири и домове. Нямаше безработни, хора без средства за съществуване, бездомни и нищи. Нямаше многочислена армия наркомани (а тези, които бяха стояха на отчет), престъпността бе примерно на ниво една трета от текущото състояние (около 200 убийства в година, от които около 130 в Чехия). Държавните бюджети бяха до 1987 година профицитни и сбалансирани, и само след това започна да се проявява малък дефицит.
В качество на илюстрация трябва да отбележим, че независимо от повече от хилядолетната чешка и словацка история, 60% от населението живееше през 1989 година в съвременни жилища, неотдавна построени през комунистическият период. Освен това, едва напоследък в последните две десетилетия (от края на 60-те) държавата можа да създаде съвершенно нова енергосистема — бяха построени и се експлуатираха две атомни електростанции, строителството на две други вървеше към края си, и вече бяха определени площадки за строителство на още две. Освен това, завършваше строителството на водната и енергетическа система «Габчиково – Надьямарош». Бяха построени хиляди километри нефто-, газо- и продуктопроводи и терминали (включая терминали за контейнерни превози), реконструирана и свързана със Запад система мрежи високоволтови линий на напряжение (същото се отнася и към полагането на газо- и нефтопровода Adria), а също се водеше политика на съкращение дела на топлинните електростанции в общото производство на електроенергия и повишение на тяхната екологичност. Това всичко обеспечи на страната енергетическа безопасност за следващите 25-35 години. В това време се развиваше и транспортът. Така бе построен новият Пражки международен аеропорт, повече от 550 км автостради, и в Прага бе построено метро — на високо техническо и качествено ниво (при това в много трудните условия в центъра на града) с 3/4 от днешните станции, включая системата на Нуселският мост. Бята построени хиляди обекти — не само от промишлено назначение, но и училища, детски градини, ясли, медицински учреждения, учреждения на културата (например капитална реконструкция на Националният театър (в това число Становският театър), Рудолфина, домове на културата и спортни учреждения. Какво струва след това днешният ремонт на студията Барандов и Lucerny, състоянието на които се е влошило за двадесет години – съща дреболия. Колективизираното селско стопанство в съчетание със съответното производство стана европейски образец за подражание (за съжаление, неизползван), обеспечавайки ни за дълго време продоволствена безопасност и суверенитет и позволи да се проведе пълна реконструкция на селската местност. Бившите (преобладаващите) нищи селяни през осемдесетте станаха една от най-високоплатените групи работници. И т.д. и т.п.
Чехия в този период «от своя джоб» ежегодно предаваше около 35 млрд. крони (в превод на днешния курс — около 175 милиарда крони) на Словацката Република, която в това време бе построена практически от нулата (особено южната и източната части на Словакия и Братислава) и стана най-бързо развиващият се регион в Европа. Ако стоиността на имуществото в Чехия се увеличи 5,8 пъти, в Словакия увеличението бе 11,4 пъти. При това Чехия покриваше целият вътрешен и вънешен търговски баланс (например дефицитът на Словакия) в конвертируема валута със своят експорт.
Цените бяха на протяжение дълго време стабилни (от паричната реформа през 1953 г. и до 1989 г. те нарастнаха примерно с 35%), и в същото време на спестяванията на населението (278 млрд. крони в края на 1989 г. В днешни цени около 1,4 трлн. крони) се начисляваха от 2% (по срочни депозити) до 4%, а годишните проценти по застраховане на живот не превишаваха 6%. Населението в болшинството си нямаше дългове. И макарднешната пропаганда се опитва да ни внуши нещо противоположно, банките нямаха никакви рискови кредити (непогасените навреме кредити съставляха, съответстно, само около 700 милиона крони, което е съвершенно незначителна цифра), държавата и обществото не само нямаха никакви дългове, но напротив, достъпните държавни финансови резерви бяха около 85 милиарда крони и 107 тона злато. Външният дълг бе само около $ 500 (тоест, около 7500 крони) на глава от населението (той възникна главно вследствие негативното салдо на словашката икономика). Имахме прекрасно обучена и технически осигурена армия – располагаща например с около 450 съвременни бойни самолети (основно свръхзвукови) и 200 вертолети (в това число 25 тежки Ми-24).
Комунизмът ни остави големият пазар на СИВ с повече от 400 милиона население — потребители, търгувайки с които ние с много голяма изгода за себе си реализирахме примерно 2/3 от нашият експорт.
Ето например какво освен другото бихме могли да имаме днес. Видимо би бил построен милион нови жилища. АЕЦ «Темелин» — четири генератора с обща мощност 4000 МВт — би била завършена през 1992/93 година. Бе разработена програма за закриване или ограничение на функционирането на топлинните електростанции в северна Бохемия, бе прието решение за вложение на около 200 млрд. крони (по курс 1989 г, което днес означава минимум един трилион крони) до 2000 година в транспортният сектор (реконструкция на железните пътища, строителство на нови пътища и линий на метрото) и инфраструктура (особено в областите на телекомуникациите). Вече започваше да работи дългосрочна и радикална програма за оздравяване на околната среда.
Икономическото ниво на Чехословакия през 1948 г бе на 17-18 място сред страните от света. Ако оставим настрана ред нефтодобиващи страни, бързо забогатели вследствие на особени причини, то това място нашата страна съхраняваше до края на осемдесетте, макар на петите ни вече отдавна настъпваха не само ред периферни економики от Западна Европа, но към края и Унгария (от страните в СИВ по-високо от нас икономическо ниво имаше само бившата ГДР). Действително, при пресмятане крупният вътрешен продукт по реален курс (примерно 10 крони за долар), в края на тази епоха, номинално получавахме на глава от населението, за съжаление, само 1/3 от нивото в Австрия. Такава оценка, обаче се базира на използване на «реалният» паритет на валутните курсове – ако например внесем корективи приблизително с обратните расчети, направени от Евростат (Статистическото бюро на Европейският съюз), съгласно които доларът през 1996-а и предходните седем години на чешката хиперинфлация, все още струваше по-малко от 12 крони — то ако се ограничим именно до Чехия, вече тогава практически достигахме австрийското ниво. И накрая, ако всички тези години постъпленията от Чехия не покриваха гореприведените расходи на Словакия (за целият послевоенен период, такава чешка «загуба» би съставила минимум 100 милиарда долара), то в този период Чехия безспорно би била в числото на най-богатите страни в света.
Капиталистическа Чешка Република
В началото на 1993-а година, уважаемата във цял свят Чехословакия се разпадна на две самостоятелни и малоуважаеми държави, които след това през 1999 година влязоха в НАТО, а през 2004-а в Европейският Съюз. По-надолу затова основно се говори (и то «телеграфично») само за развитието и ситуацията в Чехия. Следва да се отбележи, че от 1990 година изведнаж всичко тръгна «от лошо към по-зле».
В резултат на рязкото снижение на раждаемостта, поддържана в значителна степен само в семействата на етническите меншинства, предишният демографически ръст замря и се проявява обратна тенденция към (засега умерено) снижение на числеността на населението. Ако все още е нарастнала средната продължителност на живот, то е само за сметка на влиянието на остатъците на изчезващите условия на живот, заложени при комунизма.
Нашите граждани и избиратели не гледат с умиление на въстановяването на капитализма и днешните условия на живот. Това показва ред социологически изследвания, проведени до днешен ден, резултатите от които обаче грижливо се премълчават. Но едно е ясно, макар количеството хора, живели при предишната власт, постоянно бързо намалява, повече от половината хора в Чехия считат, че при предишната комунистическа власт живееха по-добре (в Словакия почти 2/3). Тези изводи като цяло политиците ни объясняват с това, че това е само своего рода носталгия, че хората бързо забравят, или че тези мнения са на глупци и неудачници. Такава аргументация следва да се игнорира, защото тя касае повтарящи се мнения, които са въпреки както интензивната пропаганда и двадесет години промиване на мозъци, така и обикновения човешки страх пред възможни санкции. Напротив, иде реч за трезв поглед на реалността, за проявление на все още неподавено гражданско мъжество и самостоятелно незомбирано или недостатъчно зомбирано мислене. Все още не се удава нашите съграждани да бъдат превърнати в послушно и тъпо стадо, такова, каквото видимо са били хората в хитлерова Германия.
Стопанисването при капитализма
На площадите през 1989 година, звънейки с връзките «ключове от вратите в бъдещето», ние «иззвъняхме» обикновен реален капитализъм. След неговата реставрация обаче веднага настъпи развал на народното стопанство и всеобщ упадък, евфемистически наричан «икономически реформи» и «преход към пазарна икономика». Още до края на 1992 година настъпи крах, който се прояви в падението на националният доход с 31%. Икономическият колапс продължи всичките 1990-1999 години, и съществено оживление в икономиката имаше само след 2000 година – само за да се превърне през 2008-2009 години в дълбока криза. Независимо от интензивните манипулации, провеждани от ЧСУ (Чешки статистическо управление), данните свидетелстват, че днешният ВВП (този показател сам по себе си е спорен – той включва в себе си и оценка стойността и ръста на амортизацията, непроизводствените расходи за държавно управление и банковите услуги) в реалност до днес съвсем малко надвишава нивото от 1989 година. Основният производствен сектор, състоящ се главно от селско стопанство, промишленност, строителство и транспортни превози, за днешният ден се колебае в пределите 50-55% от изходното ниво. До реформите националната икономика получи обща печлба в размер 126 милиарда крони, от които банките — 23 млрд крони (по текущ курс това съответства на сума приблизително 630 милиарда крони и 115 милиарда крони). След това започна период на загуби, продължил до края на деветдесетте – сега някой желаят тези статистически данни въобще някъде безследно да изчезнат. Бившите размери на приходи не достиганаха и банките, независимо даже на своите методи, които по-рано биха били обявени за противозаконни, и въобще лихварски методи на водене на делата. Нашето общо отстъпление от световните икономически позиции (такива, като ВВП на глава от населението (20 760 долара в Чехия през 2008 г), спуснало нашата страна на 38 място в света) е просто позорно.
След значителният упадък от 1990-1992 г. и при очевидна манипулация на нашата статистика, изразила се в занижена оценка на дългосрочната инфлация, естествено престана да расте и равнището на живот на населението. При това в добавка, се стигна до значителна социална диференциация в доходите и имуществото, дори до днес «популярната» у нас латиноамериканска крайна нищета. Това се случва затова, че днес в почет и уважение по никакъв начин не е труда, а богатството (парите правят пари). Ето по такъв начин у нас се появилиха, от една страна, няколко най-уважавани мултимилиардери и повече от 15 хиляди доларови милионери (това са минимум по 16 милиона крони у всеки), и от друга сторана, останалата маса «социозуси». Ако днес средният брутен доход е около 23 хиляди крони на месец, и в същото време, както се съобщава, около 180 хиляди човека имат повече от 2 млн. крони годишно — то съответно, доходът на 4 млн. човека – основната маса на работещото население – никога даже не се приближава до тези «23 хиляди крони». До «гладните» заплати днес се «доработиха» селяните и работниците от търговията. Напротив, паразитиращите банкери, дилъри, и т.п. се превърнаха в най-високоплатената категория.
«Успешните», приказно збогатявайки, вместо това да принесат полза за останалите, напротив - ограбиха всички до конец – става дума не само за материални ценности. Виждаме наоколо, че умните, достойните и трудолюбивите хора живеят още по-тежко от преди. И ако при това болшинството от тях заявлява, че по-рано са живели по-добре — това просто е незадушено проявление на техния здрав разум, който се проявлява даже при това, че около тях от утро до късна нощ от всички процепи и гънки бушува антикомунистическа истерия – пропагандистска демонизация на предишният «ад». Са ли тези люде най-моралните и умните люде, или, напротив най-глупавите?
Магията и всеобхватността на нашата блестяща следноемврийска капиталистическа «шокова терапия» не се криеше в някакви нови методи на управление, но в непосредственият преход към изяждането на средствата, натрупани от предните поколения, въплътени в комунистическото наследство. В частност в продажбата и разграбването на националното имущество чрез приватизация и реституция. В добавка към всичко, още и в ущърб на бъдрщите поколения, тъй като след 2000 година нашето съществование най-вече се поддържа за сметка на натрупването на все по-голяма сума дълг. Външен, въърешен дълг, дълг на частните компании, дълг на простите граждани.
Националните активи (без земята, паметниците и въоръжението на армията) получени от комунистите, само в Чехия се оценяваха в размер на 10-11 трилиона крони (по днешния курс), и от тази сума на държавният сектор (държава, региони, райони, кметства) се падаха около 7 трилиона крони. Остатъкът бе в лична и кооперативна собственност. За последните двадесет години, обаче не само не се стигна до увеличение на активите, напротив, производствените и финансовите предприятия бяха продадени основном «za babku» на новите собственици, предимно чуждестранни «колонизатори», а частично бяха ограбени или разрушени с други способи (това касае повече от 80 % от производствените фондове).Освен  това, в разглежданият период държавният сектор «загуби», благодарение на новите политици и стопанственици, минимум 2,5 трилиона крони от цялата стоиност на имуществото на предприятията и организациите с техните съоръжения, здания, технологии и оборудоване. Паметниците са разрушени (в настояще време е известно за разрушение на повече от 700 исторически здания), и цялото им съдержание е разграбено (в качество на пример може да приведем манастирът в Хебе – тоест неговите развалини, преди поддържали се в добро състояние на проклинаните днес части на Пограничната стража), днешната армия няма сериозно въоръжение. Наккрая, вече «продадоха» и стотици хиляди хектара земи. За това, наистина ние получихме стотици „brownfields“ – «черни поля», тоест пустеещи земи на мястото на бивши обекти на промишлеността и селското стопанство. Само до края на деветдесетте бяха загубени повече от 700 хиляди работни места (за толкова време комунистите в ЧССР напротив, създадоха нови 400 хиляди).
Вместо това, възникнаха и все по-бързо нарастват по-рано неизвестни нам дългове. Държавният дълг достигна ниво 1,16 трилиона крони, в допълнение към по-рано предоставените гаранции на сума около 200 милиарда крони, времето за плащане на които наближава. Чешката Национална банка има непокрта загуба в размер повече от 200 милиарда крони, при това разпиля златовалутните запаси, размерът на които днес би превишавал 35 милиарда крони. Ако всичко това сумираме заедно, то се получава, че общо чешката държава, нейните регионални власти и «мъдрата» и абсолютно независима Национална банка от 1989 година са «простопанствали» минимум 4-5 трилиона крони, загубвайки национални активи на тази сума (включая изчезналите запаси и злато, а също ново образуваните дългове) – и това е все още плаха и по мое мнение, доста занижена оценка.
Дълговете на населението само към банковите учреждения също се колебаят около трилион крони (освен още десетки и стотици милиарда дълг към данъчните учреждения, лизингови компании и различни лихвари). Рязко се увеличават така наречените «класифицирани банкови кредити», т.е. такива, при погасяване на които възникват проблеми и които, вероятно трябва в значителна степен да се отпишат (в обща сума от 300 до 400 милиарда крони?). Съществува повече от 100-милиарден дълг в оборота между компаниите. Дългът на чешките субекти (държавата, банки, предприятия, граждани) към чуждите кредитори вече през 2007 година превиши нивото от 1,3 трилиона крони (в първото полугодие на 2009 година вече се увеличи до 1,47 трилиона крони) – това е 16 пъти повече от нивото от 1989 година; и ако тук добавим така наречените преки и портфейлни чуждестранни инвестиции на сума още 2,4 трилиона крони, то превишението ще бъде 45 пъти. На глава от населението, включая новородените, външният дълг е около 355 хиляди крони (през тази година тази сума вече се приближи до 400 хиляди крони). Кой ще плати тези пари за нас, особено ако отчетем, че у нас не остана никакво сериозно имущество за продажба?
Франтишек Неваржил (František Nevařil)

Доц. Иво Христов: Българите не осъзнават това, което им се случва

"Пред очите ни се подменят носещите структури на едно доскоро модерно общество, което се вкарва обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство“

Интервю: Светла Василева

- Доц. Христов, какво се случи според вас през 2013 г.?

- Отминалата година поднесе още една съчинена сценка на българския „преход“: наблюдавахме поредната „революция“, наречена борба с олигархията и смяна на системата, в която една част от господстващата върхушка, междувременно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, последните искрено убедени, че действително им е дадена думата и шансът за действие. Мнозина изглежда още не са проумели, че във вече установения обществен модел им е отредено да бъдат декори, а не актьори на собствения им живот.

- Каква е равносметката за България и българите след почти четвърт век преход?

- Първо, в страната трайно е установен властови модел, който въпреки фасадната си „демократичност“ по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление, като действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не да разкрива реалните субекти и механизми за генериране и упражняване на власт. Този модел обслужва установената през 90-те години социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните й характеристики на „европейско“, „модерно“ и прочие папагалстващи клишета общество. Нещо повече, действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще, нито в началото на „прехода“. И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта „елити“ не представляват реалните интереси на тези, които са ги изпратили там – те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като „народа“. От друга страна, ако „народът“, особено в сегашното му насипно социално агрегатно състояние, бъде дори хипотетично допуснат до властта, това ще бъде началото на края на каквото и да е цивилизовано общество, дори в сегашния му уродлив гротесков вид. За да има действен парламентаризъм, трябва да има социална инфраструктура, генерираща обществени групи, които да виждат в парламента и политическите партии реално средство за изява и реализация на свои интереси. Нищо такова няма у нас. Ето защо Народното събрание, „лявото“ и „дясното“ ще продължат да служат само като удобен гръмоотвод за гнева на не особено интелигентната електорална „публика“, която хабер си няма за реалните механизми, генериращи властови и прочие ресурси.
Второ, моделът има за задача да стабилизира, охранява и валидизира резултатите от присвояване на икономическите активи в хода на „Великата криминална революция“ (по думите на Ст. Говорухин). Тази „революция“ стана с цената на деиндустриализация на българската икономика, имплозия на късното социалистическо общество, социална декласация на населението и пресичане на химерата „средна класа“ в зародиш. За т.нар. „граждани“, лишени от икономически и обществени шансове, не се предвижда никаква друга роля, освен тази на масовка в този процес, участвайки в поредните индуцирани цикли на вътрешновидова олигархическа кланова борба. Социалната матрица, изкристализирала в годините на „прехода“, очертава едно сурово обществено построение с ясен властови връх, концентрирал монопола върху икономическите ресурси, властовите и информационни възможности и влязъл в убийствена осмоза с пауперизираното и вторично варваризирано социално образувание, наречено българско „общество“.

- Преходът не ни ли донесе и други „бонуси“?

- Да, само в първите 5 години са загубени 2 млн. работни места. Приблизително такъв е броят на емигриралите от страната. Ясно защо. Ясно е и защо т.нар. „средна“ класа е закономерно липсващ социологически факт и само досаден демагогски елемент в приказките на дежурните „десни“ плямпала. На практика имаме тесен връх на социална пирамида от латиноамерикански тип с непрекъснато разширяваща се основа. Пирамидата се снишава непрекъснато, защото средната й част непрекъснато ерозира към основата. Именно поради това твърдя, че към момента в България е невъзможен демократичен политически модел, защото липсват икономически свободни граждани. Те са силно зависими – икономически, властово, информационно, дори силово, от олигархичните босове на деня. Като добавим и непрекъснато въртящите се обороти на медийните машини за изглупяване на и без това не особено интелигентното „население“, ще имаме резултатите, които имаме.[/b]
Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. „услуги“ и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни за нашите мащаби агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана“ в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, т.е. тя се очертава като държава – суровинен придатък.

Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на „реалния“ социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан.
Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица.


- Резултатът от тези процеси се възприема като тотален разпад на всичко около нас?

- Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско „общество“, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена. Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постепенно и постоянно ще се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на Третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.

- Оттук нататък накъде?

- Според мен съществуват три опции. Първата е да продължи гниенето. Смятах, че няма да доживея изчезването на България, но вече мисля, че това ще се случи, поради компресията на историческия процес. Ще стане факт, ако продължаваме така, както я караме, някъде вероятно до 20 – 25 години. Няма друго общество в Източна Европа, в което социалната катастрофа, сателитният и периферен модел да са съчетани с буквално физическото изчезване на държавнотворния народ. В случая българите. Много условни аналогии може да има само с някои страни от Прибалтика. Визирам основно Латвия.
Втората опция е този процес да бъде забавен. Това означава, че управляващите върхушки в страната трябва да имат сетива за случващото се. Боя се, че те нямат такива.
Третият вариант е част от тази олигархична върхушка в България да осъзнае, че дори с ресурсите, които притежава, тя е господин „никой“ оттатък Калотина. Миналата година в световен мащаб бе проведена наказателна операция, наречена „деофшоризация“. Смъртта на Березовски, кипърският случай, за който Путин не си мръдна пръста, показват ясно някои неща. Лесните пари, които бяха натрупани през 90-те години в хода на т.нар. „преход“, в момента се изземват от световния финансов капитал, защото са му необходими. И първи жертви ще бъдат нашите олигарси и псевдокапиталисти, защото те не са и капиталисти, а финансови рентиета. Така че на тях трябва да им е ясно, че ако искат да оцелеят, интересът им зависи от оцеляването на тази територия, при това не само като територия, а като някакъв вид социална субектност. Следователно може да възникне обективно съвпадение на интересите на част от олигархическата върхушка у нас с интересите на част от българското население, осъзнаващо драмата на процеса, който протича в България. Дали това ще се случи, е въпрос на бъдеще.

- Какво можем ние да направим?

- Вашият въпрос изхожда от презумпцията, че ние сме субект, пред който има опции. Ние не сме субект. Ние сме все още в полуобектно и полусубектно състояние, говоря за обществото като цяло. България е тласкана в момента да продължи да пребивава в това нищо незначещо обектно състояние на периферна буферна територия. Трябва да стане ясно на българите, че тук става въпрос за буквалното им физическо оцеляване.
Отварям една скоба, за да кажа, че слушам напоследък едни патриотарски възторжени приказки, че българите и българското общество са попадали в много по-тежки ситуации и отново са се възраждали като феникс. С малка подробност. Че българите тогава са се опирали на българското село. Такова нещо в момента няма.
Ако погледнете картата на България между София и Бургас – това е особен микс между цигански катуни и старчески домове. Следователно нямаме виталност. Гръбнакът на българите е счупен. Това атомизирано стадоподобно образувание, наречено „общество“, трябва да осъзнае собственото си битие и драмата, че сме изправени пред ръба на пропастта. И когато го направи, да тръгне бавно назад от ръба. Нищо такова не виждам в момента.
Римският клуб казва в един свой доклад преди 40 години нещо, което важи в пълна степен за България, българите и българския „експертен елит“: най-голямата драма на съвременността не е екологичната, демографската, икономическата или друга, а неосъзнаването на това, което се случва. Българите продължават да не осъзнават това, което им се случва. Те продължават да бъдат вкарвани в този тип оперети, в които пребиваваме всички ние, и ще имаме този резултат, който имаме. Ако не осъзнаем драмата на собственото си битие, заслужено ще отидем там, където ни е мястото – в небитието.


––––––––––––––––

Иво Христов е магистър по право и доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. В момента ръководи катедра „Приложна и институционална социология“ към Философско-историческия факултет на ПУ „П. Хилендарски“

Дружелюбният фашизъм

Източник: http://www.stoletie.ru/print.php?ID=257719

 За новата социално-политическа идеология на САЩ и Евросъюза

---

Вече не за първа година мнозина политически аналитици говорят за угрозата от фашизъм в САЩ и ЕС. Става дума разбира се не за концлагери, газови печки, масово насилствено преселване, конфискации на имущество и прочее, както това е било в нацистска Германия. Обществото в тези страни отдавна беспокои това ниво на могъщество, което достига съюз от различни корпораций и политическа бюрокрация, поддържан от силите за безопасност (от полицията и армията до частни военни компаний). Говорим за нова социално-политическа идеология, по същността си също толкова тоталитарна както и национал-социализмът от ХХ век, но имаща по-меки способи за въздействие над гражданите в своите, както и в чуждите страни.

Обществото на контрол, златния милиард, корпоратокрация, глобална олигархия, «Големият брат», електронен концлагер - тези термини, появяващи се един след друг, указваха на свличането на западната цивилизация в някакъв глобален граждански паноптикум, където от волята на простите избиратели вече малко зависи и те са станали винтчета в технократическата машина на подавление. Уточнявайки термина, паноптикум – това е затвор, направен по специален проект. За пръв път е бил предложен от английският философ-радикал Йеремия Бентам. Същността му е в това, че килиите със затворници в такъв затвор са разположени в кръг, а във кръга се намира пункт за наблюдение. При това стените на килиите са прозрачни, и всеки затворник може да бъде видян от централният наблюдателен пункт, но надзирателят е скрит от арестантите, и те не знаят, наблюдаванили са в даден момент или не, затова са принудени през цялото време да контролират своите действия...
Професорът по политически науки, президент на Обществото за исследвания по обща теория на системите и държавен служащ на САЩ Бертрам Майрон Грос още през 1980 г. въвежда в политическият лексикон терминът «дружелюбен фашизъм». Ученият го прилага непосредствено към САЩ (книгата така се и нарича - Gross B.M. Friendly fascism: the new face of power in America. — South End Press, 1980; «Дружелюбен фашизъм: Новият облик на властта в Америка»), предсказвайки появата на нова форма на тоталитарна политика.

В отличие от «обикновенният» фашизъм, който е известен по политическите системи на ред европейски страни от първата половина на ХХ век, дружелюбният фашизъм действа много по-тънко.

Той прилага технологии на подавление опосредствано, оправдавайки ги с необходимостта он защита на правата на човека и гражданските свободи, разрушавайки, заедно с това, традиционните ценности на обществото (ярък пример за това е легализацията на еднополовите бракове и политизацията на въпросите на содомия и други извращения). Грос присвоява на новата форма на фашизма седем основни категорий.
1) Тип на властна структура. Това е сливане на крупният капитал с държавният аппарат. Възниква нова технократическа идеология, която се изразява в по-развито изкуство на управление и оглупяване на народа. Френският философ Ги Дебор малко по-рано нарича новият тип управление на политическите процеси не другояче, а общество на спектакъла, където зад налаганите привлекателни образи е скрит реален смисъл.
2) Метод на подавление на опозицията. Тайна подривна дейност, изразена в манипулации на демократическите механизми и правата на човека, а също контрол над дейността на партиите. Уотергейтският скандал, който води до отставката на Никсън, нагледно доказва, че такъв род дейност е била практикувана в САЩ още по-рано - през 1970-те г.
3) Метод на унищожение на неугодните. Пряк терор с ниско ниво на насилие за сметка на професионални и низкоразходни военни действия се комбинира с таен терором — разпалване на етнически конфликти, поиск на множество «външни угрози», организация на масови безпорядъци.

Събитията както в страните на Европа, така и в други региони нагледно демонстрират, какво може да направи лоби на дружелюбният фашизъм, исползвайки в качеството на съюзници троцкисти, анархисти, етносепаратисти, мигранти и псевдокултурни дейци.

4) Способи за убеждение: информационна война, усилена с високотехнологични средства за контрол и следене, целта на която е да подчини съзнанието на елита и да парализира масите. Това са телевизия, интернет-технологии със социални мрежи, зад които стоит тандем военни и политици, всевъзможни системи за наблюдение - от видеокамери до спутници, дактилоскопически и други методи за сбор на биометрически данни, вече приети за норма в страните на ЕС и САЩ. А холливудските звезди, певци, спортисти и прочие знаменитости помагат да се направи налагания избор (както пример – като че спонтанното желание на Анжелина Джоли за премахване на млечните жлези, зад което прозират интересите на фармакологически компании).
5) Способи на поощрение: дозировани възнаграждения във вида на длъжности и крупни суми за елита; профессионален ръст, разширение правата на потребителите за някои групи население; система за социално обезпечение за широките маси, обусловена от «доброто поведение». Такива методи са известни под названията, например, «лобиране», «социален лифт», «реформи», «модернизация» (макар в последно време интересите на масите, даже при добро поведение като правило не се отчитат, тъй като апаратът на подавление и манипуляция е станал достатъчно «изискан»).
6) Отвлечане на вниманието се изразява в разнообразни способи за «утешение» –секс, психоактивни вещества, религиозни секти, а също алкохолизъм, хазартни игри, спортни състезания и сцени на крайно жестоко насилие. Всичко това вече е станало норма за западното общество и активно се внедрява в други региони на света. В Съветският Съюз подобни методи се оценяваха като елементи на буржуазната култура, а дисидентите ги възпяваха и искаха «хляб и зрелища». След 1991 г. всички жители на постсъветските страни имаха възможност на личен опит да пробват всички «прелести на утешението».
7) Тип за живучест на системата - вътрешна жизнестойкост, основана на внимателно премислена военна експанзия, на реформи, усилващи съществуващата политическа система, на многопластова кооптация на недоволните лица и на политическата апатия на масите. САЩ се явяват нагледен пример на дадената система с техните военни кампании, макар вече и ред държави ор ЕС в последно време се отличават с връщане към неоколониализма (като пример - операциите на френските военни в Мали, използване на войски на НАТО в Либия, присъствието им в Афганистан и Ирак).
Необходимо е да отбележим, че сам Грос не е дал съвети по борба с дадената форма на неофашизъм и не е вярвал в идеите на марксизма, по такъв начин е бил скептик по отношение на планетарното бъдеще.

Твърде показателен е този факт, че бъдейки в СССР по времето на перестройката, Бертрам Грос доста точно предсказва до какво ще доведе тя, отбелязвайки че «започнала с въсторг от перестройката, нашата (съветска) телевизия ще завърши с белезници за мозъка».

«Новият фашизъм ще бъде фашизъм с усмивка» — симпатичен на вид и на слух. Но от това няма да се измени неговият смисъл». Което се и случи при появяването на Елцин и началото на неолибералните реформи.
Всъщност, Грос въвежда още един, близък към дружелюбният фашизъм, термин - така нареченият зависим или подчинен фашизъм, към когото отнася поддържаните от правителството на САЩ режими в Салвадор, Хаити, Аржентина, Чили, Южна Корея, Филипините и други страни от втората половина на ХХ в. В този план заявленията на различни деятели за това, че в Украйна при управлението на Ющенко или в Грузия при господството на Саакашвили е бил установен фашизъм, напълно се вписват в логическата схема на Грос с една поправка: това бе подчинен и дружелюбен фашизъм едновременно. Киев и Тбилиси, от една страна, безпрекословно изпълняваха инструкциите на Вашингтон и Брюксел, а от друга, говореха за светлото бъдеще, демократически преобразования и ликвидация наследството на миналата система, едновременно трансформирайки обществото и държавата по западни шаблони.
Що се касае ЕС и САЩ, то за тях появата на дружелюбен фашизъм бе напълно закономерно. Либерализмът като идеология и държавата като Левиафан, удържащ гражданите от «война всички против всички», плюс империализмът в качество на оръжие за обогатяване, подхвърлящ в пещта на капитализма нови ресурси, заграбени в други страни (така наричаният Втори и Трети свят), – съчетанието на тези установки работеше практически до края на ХХ столетие. Но след като нови пазари практически не останаха и глобализацията започна да дава обратен ефект (развитието на технологиите в развиващите се страни, миграция в промшлено развити страни от богатият Север), на управляващите тези процеси се наложи да започнат затягане на гайките в своите страни.
Научена от опита на Втората световна война, новият политико-олигархически елит започна да осъществлява своя план чрез институционализъм. Това е относително ново учение в областта на международните отношения. То е основано на внедрение на различни институти на «гражданско общество», които са длъжни да доведат до изменение на определени държави, а впоследствие и на интернационалната система. Днешната форма, проявивила се при формирането на ЕС, е известна като неоинституционализъм, който отхвърля тясната трактовка на понятието институт и излиза като хибридно учение, където са синтезирани различни подходи.

В даденият модел на международни отношения политиката се разглежда като свободен пазарен обмен, следователно, всичкослучващо се се прави за изгода на определена социална група в ущърб на другите.

Фактически в ЕС това прерастна в някакъв модел на управление, когато механизмите за вземане на решения останаха у малка група лица. Например гласуването в Европарламента се осъществлява по списъци по отрано подготвена схема, а при нарушение на регламента евродепутатът е принуден да плати глоба от заплатата си. У страните–членове на ЕС няма избор по отношение на икономическите партньори зад граница, тъй като те са принудени да работят по квоти, спуснати от Брюксел.
ЕС остава втората след САЩ икономика в света, а също има втори по величина сумарен бюджет за отбрана (20% от световните военни разходи). Но военните интервенции на ЕС се осъществяват не по-малко интензивно. 66 хил. военнослужащи се намират на различни бази и бойно дежурство по цял свят, не говорейки за «войниците на късмета» - частните военни компании. Даже например в Южна Азия има британски военни бази, расположени в Бруней, Непал и на о. Диего Гарсия, а френска база се намира на Таити. Освен това, дружелюбният фашизъм на ЕС се транспортира и чрез дипломатически канали, които наброяват около 57 хил. чиновници от ведомства, занимаващи се с външна политика. (За сравнение: Индия с население повече от милиард души има само около 600 такива чиновници).
Американското издание «Foreign Policy» отбелязва, че ЕС - това е фундаментално технократически проект, построен на «метода Моне» (от името на френският дипломат Жан Моне, един от отците-основатели на интегрирана Европа). Именно той предлага създаването на общо пространство постъпателно, не веднага, а след конкретни достижения - отначало Съюз на въглищата и стоманата, после общ пазар, после обща валута и т.н. Именно така и действа днешният картел европейски олигарси и чиновници, разпространявайки хегемонията на дружелюбният фашизъм във ЕС: постепенно, стъпка след стъпка, се внедряват нови закони, върви подмяна на старите, традиционни, институти, над свободите на гражданите на Европа се устанавява контрол, обоснован с причини като вътрешна безопасност или заплаха от тероризъм, лобито извращенци чрез троцкистската политика на ентризъм се добива до изменения в законодателството (апелирайки към гендерно равенство) и т.н.
Зад границите на ЕС и САЩ също се реализират интеграционни проекти и инициативи на «поддръжка» за развиващите се страни (т.е. държави, попаднали в плановете на следващата икономическа и социална експанзия на евроатлантическата политика).

Проектът «Източно партньорство», който стана причина за днешната политическа криза в Украйна – също е един от тези инструменти, инициирани от Вашингтон, но придвижван от ЕС под вид на общи ценности и с помощта на «меката сила» на Брюксел.

А неотдавна излезе книгата на Джон Голдберг под заглавие «Либерален фашизъм. История на левите сили от Мусолини до Обама». Тя предизвика много шум на Запад основно заради гръмкото и парадоксално название. Заедно с това, изследването във много аспекти повтаря «генералната линия» на Бертран Грос за угрозата на появяване на тоталитарна власт от нов тип. Както виждаме, тази угроза е реална и по-глобална от преди, тъй като произлиза не от държавите, а от корпорациите и сенчестите финансово-олигархически елити, които не се спират нито пред националните граници, нито пред риска от хуманитарни катастрофи.

---

Леонид Савин

22.01.2014

Схема на глобалното управление

Най-интересното в Схемата е, че не я е измислял никой. Тоест конкретна Върховна Сволоч, която е измислила и реализирала Схемата, в реалност не съществува. Въпреки това, тази Схема е напълно реална, и нея ползват по света доволно голямо количество сволочи, които правят това напълно осъзнато. Това, че между тези малки сволочи-паразити не съществува общо съгласие, защото те са в състояние на конкуренция един с друг, никак не отменя този факт, че всички те са защитавали, защитават и ще защитават Схемата до тогава, докато света не въстане...

Как съществува Схемата?...

От 70-те години на ХХ век Схемата се използва напълно осъзнато, за което свидетелство е книгата на Джон Пъркинс «Изповед на икономически убиец». От момента на крушението на СССР и социалистическият лагер в Европа и света в Схемата бяха включени също и бившите социалистически страни. Тъй като никакъв опит за капиталистическо стопанство у тези страни нямаше, те се оказаха беззащитни против Схемата.

Независимо от това, че множество елементи и даже структурни фрагменти на Схемата са били нееднократно описани, изследване на Схемата до сега не се счита научно. За научно изследване на Схемата препятства това обстоятелство, че Схемата представлява свърхсложен световен механизъм, по отношение на който не просто не съществуват теории, които биха могли цялостно да я обяяснят, но даже създаването на такива теории всячески се препятстват от националните научни институти. И това се случва не в силата на ангажираност на националните научни институти в рамките на Схемата, а по-скоро по причина, че Схемата има конструктивен характер и може да бъде осмислена само в рамките на конструктивизма, докато науката се занимава с обективистски предмети, явления и процеси. Най-близо до осмисляне на Схемата се намира институционализмът в икономическата теория, но даже той не е способен да разбира цялата сложност на този Световен Конструкт.

Схемата в конструктивно разбиране може да бъде разгледана от няколко позиции, всяка от които за нас е важна в това или друго разбиране: национална, наднационално-структурна, световна; просточовешка, икономическа, политическа, философска. Всяка позиция различно обективира Схемата, което прави невъзможно нейното научно изследване като цялостен механизъм. Другояче казано, в своя цялостен вид Схемата не е нито обект, нито процес. Схемата е сложен световен структурен континуум, инкорпориращ в себе си вътре-световни (наднационални, национални и субнационални) обекти, явления и процеси от по-малко сложен порядък и принуждаващ ги да действат по принципите на Схемата.

За да разберем Схемата в първо приближение ще я разгледаме от национална позиция, по отношение към която ще покажем други по-малко и повече мащабни позиции.

Схемата от позиция на националният суверенитет...

Основа на Схемата на ниво национален суверенитет са мотивационните фундаменти (либерална демокрация, права на човека, политкоректност, толерантност), фабриките за мотивация (масово образование, държавна идеология), мотивационните компресори (рекламата в СМИ, маркетинг), мотивационните супресори (традиционна наука, традиционно изкуство).

Именно доминиращата потребителска мотивация поражда и гарантира функциониране на Схемата на ниво национален суверенитета. Това става по следния начин.

Централен играч е държавата, а централен инструмент - държавният бюджет. Доминиращата мотивация принуждава да се преразпределят пари в държавният бюджет така, че от графите расходи за солидаризация (наука, образование, култура, възобновяване и развитие на инфраструктурата) те преминават в графи на расходите на корпорациите (производство, обслужване, консултиране). По такъв начин, парите за солидарни нужди в държавния бюджет постоянно се преразпределят в направление на корпоративните нужди.

От перата разходи на бюджета за корпоративни нужди парите се изземат от корпорациите (във вид на стоки и услуги под държавна поръчка на избирателно-търгова или привилегирована основа). В резултат на това парите за солидарни нужди не достигат, тоест появява се социален дефицит на бюджета. Обърнете внимание, че това не е дефицит на бюджета въобще, а именно социален дефицит на бюджета (или солидарен дефицит на бюджета).

След това социално-дефицитният бюджет в лицето на държавата излиза на външният пазар на заеми. Страната получава заеми от по-големите и силни участници на Схемата — международните банкови структури (в нашият случай МВФ). Но получените във вид заеми пари не напълно отиват за солидарните нужди на страната. Част от тях отново се преразпределя в пера на разходите за корпорациите, откъдето корпорациите отново ги изземат.

В резултат на това се образува държавен дълг. В този момент трябва по идея да се включи гражданското общество, което е длъжно да обяви «Тревога». Тоест след като вече сме длъжни, то е нужно срочно да се смени икономическата политика, да се измени структурата на бюджета, да се върне дългът и върне статус-кво.

Първоначално гражданското общество генерира политици, които отстояват алармистските подходи и започват да прилагат натиск върху държавата в плана избавление от външни дългове. Но алармистите в политиката дълго не живеят — те или се унищожават (изхвърлят от политиката), или подкупват от корпорациите. Така на този етап в Схемата се включват продажните политици. Сега вече политиците обслужват Схемата точно така, както това правят продажните чиновници и бизнесмени-печалбари, получаващи пари от бюджета. При това държавният дълг не се премахва, не се замраява, а започва да расте.

Следствие ръста на държавния дълг стават следните нови обстоятелства за страната. Сега под всеки нов заем външните по-големи и силни участници в Схемата започват да диктуват на държавата своите условия като условия за повторни заеми. Конкуренция за право да станат бенефициар на бюджета води до концентрация на корпоративни потребители — така се образуват олигарси, бизнесът на които пряко зависи от тяхното монополно състояние и близост до властта.

Тъй като произходът на пари в такава Схема у олигарсите е сенчест и не може да бъде представен публично, а тяхната паразитарна същност изисква намаление на данъците върху техния бизнес (вторично изземане на пари от бюджета е вече от перата по доходи), те извеждат парите в офшори. На офшорни сметки парите лежат до тогава, докато световният механизъм на Схемата не започва да изпитва трудности. В ситуации на трудности парите от офшорни сметки на националните олигарси се изземат в полза на по-силните и големи участници в Схемата (Кипърската експроприация от 2013 година).

Сега можем да оценим цялата Дявольска красота на Схемата на ниво национален суверенитет. С нищо не обезпечени световни пари (чисто производно на глобалността на Схемата, социална фикция на международната банкова система) в качеството на заеми влизат в националната държава. Там тази пари пораждат постоянно растящ суверенен дълг на тази национална държава, позволяващ да се въвежда в нея външно управление. Олигарсите на тази национална държава представляват концентратори на финансовите потоци, чрез които тези пари се извеждат от държавният бюджет на офшорни сметки, където те отново се изземат от техните производители. (Описанието е опростено, поради съществуването на център за производство на пари от нищо (Федералната Резервна Система на САЩ), но в основата си е правилно - бел.пр.)

Тоест парите, произведени от големите и силни участници в Схемата се връщат при тях. Но те не просто се връщат, те създават нови условия: суверенен дълг на отделната страна; външно управление на държавата, продължителността на което е гарантирана от невъзможността за връщане на дълга; олигарси като концентратори на финансовите потоци в Схемата, които си въобразяват, че са богати до момента в който парите им не бъдат иззети без всяка възможност от тяхна страна не само да протестират това изземане в съда, но даже и да се оплачат някому, не изглеждайки при това пълен лузер; продажни политици, които сега обслужват целия този процес, устройвайки за народа ток-шоу с взаимни обвинения и претенции.

Какво остава за суверенният народ? За суверенният народ остават дългове, които ще се наложи да връща той сам, неговите деца и внуци. Ни олигарсите, ни политиците, ни чиновниците тези дългове няма да връщат — те ще избягат от отговорност по различни способи. Единствен гарантиран способ да се избегне връщане на дълговете е световна война, която изтрива всички дългове. Но световната война неизбежно е свързана със загуба на значителна част от населението. В този смисъл възниква социално уравнение — живота на част от населението в обмен на отписване на дълговете.

Схемата от различни позиции...

От гледната точка на обикновения човек олигарсите са паразити, политиците - клоуни, а чиновниците - корупционери. От гледна точка на олигарсите, политиците са техните вънешни консултанти и изпълнители, чиновниците техните наемни работници, а обикновените хора - лузери. От гледна точка на политиците, олигарсите са техни спонсори, чиновниците - конкуренти, а хората - лъгания от тях електорат. Но от гледна точка на Схемата, олигарсите са концентратори на финансовите потоци на Схемата, политиците - мотивационни генератори на социални условия на Схемата, чиновниците - провайдери на суверенен дълг и външно управление в Схемата, а обикновените хора - потребителски ресурс на Схемата.

Схемата е по-силна от всеки от олигарсите и всички тях заедно. Схемата е по-силна от всеки политик и всички тях заедно. Схемата функционално подчинява чиновниците на всяка национална държава — те не че не могат да и противостоят, но даже не са способни да си представят нейният мащаб. Схемата предполага обикновените хора като безсловесен ресурс, който в крайна сметка може да се пренебрегне. Именно затова, когато в Схемата възникне напрежение, естествена за нея реакция е избавление от социалните програми в интереса на хората, което в крайна сметка, води до избавление от самите хора.

Против поглъщане от Схемата в държавата може да сработи само солидарна позиция (казусът Исландия). Само солидарна позиция на гражданското общество е способна да разкъса финансовият механизъм на Схемата на суверенно ниво. Суверенната позиция на народа е способна да сформира субект на ликвидация на солидарният дефицит. Първо, ограничение действията на мотивационните фундаменти (либерална демокрация, основана на интереса на индивида трябва да бъде противопоставена идеология, основана на интересите на суверенното общество). Второ, ограничение действието на мотивационните компресори (отслабване рекламата в СМИ и маркетинга), което трябва да има за цел снижение на потребителските ориентации в средата на народа и мотивацията за обогатяване в средата на бизнесмените, политиците и чиновниците. Трето, принципиално изменение на идеологическите ориентации на мотивационните фабрики (масовото образование и държавна идеология). Четвърто, преориентация на мотивационните супресори (наука и изкуство) на други типове мотивация.

Най-просто е да се отговори на въпроса, какво да се прави с чиновниците. Те трябва да се поставят в ситуация служене на обществото, забранявайки да разрешават каквото и да е. Чиновникът без възможност да разрешава бързо губи корумпираност. Тук има няколко принципа: 1) един вид дейност — ядно разрешение; 2) разрешението е напълно формализиран, принципно изключващ субективно разрешение процес; 3) целият процес подготовка на документация за лицензиране вида дейност и получаване на лиценз е прозрачен и контролируем публично; 4) издаването на формализирана лицензия е в строго определени времеви рамки.

По-сложно е да се отговори на въпроса, какво да се прави с олигарсите. Ясно е, че за националната икономика финансови концентратори са противопоказни — те имат твърде голямо влияние на политиката, те са в състояние фактически да изземат функциите на правителството, техните състояния са съпоставими по размер с части от бюджета. Но как да се провете деолигархизаця — не е така прост въпрос. Възможно тя е нужно да се провежда на два етапа: 1) олигархически консенсус — малка солидаризация, тоест солидарна позиция на олигарсите против позицията на чиновниците на държавата във вънешното управление; 2) олигархическа солидаризация с обществото — голяма солидаризация, когато олигарсите доброволно се съгласяват на постепенно разукрупняване на бизнеса под контрол на обществото.

Най-трудно е да се отговори на въпроса, какво да се прави с продажните политици. Политиката е определена култура на обществото. Политиката не се мени с преизбране на политиците. За това е нужна революция в политическото съзнание. Простата формула «солидарни идеи — солидарно въплъщение — солидарна отговорност» в политиката ще сработи не много ефективно.

За разните идеологи солидаризмът може да обозначава съвершено различни понятия. За националистите солидаризъм е възможен само в рамките на нацията. За комунистите солидаризъм има само в пролетарската солидарност. А за либералите солидаризъм е само солидарността на средната класа. Но нито тази, нито другата, нито третата теза не е истински солидаризъм. Истински солидаризъм има при солидарност на цялото общество — както национално, така и световно — пред лицето на опасността от Схемата.

Възможно ли е световно крушение на Схемата? Такива въпроси си задават много малко страни-държави, които е прието да се наричат «метежни» (Китай, Индия, Бразилия, Русия и някой други). Но крушение на Схемата е възможно само при много необичайни за днешните представи за света условия: 1) откриване на банковата тайна за крупни състояния, запрет за анонимни и подставени сметки, правещи невъзможно скриването на крупни доходи (икономиката трябва да знае своите герои); 2) въвеждане на световна валута извън корпоративно-национална опека от САЩ под контрол на отделна структура на световната общност; 3) унищожение на офшорите; 4) унификация на основните показатели на данъчна система в разни страни на света; 5) демонополизация на всички крупни финансови състояния в света, действащи на наднационално ниво (мониторинг и ликвидация на банковите и корпоративни сговори в световен мащаб.

Това ще стане така или иначе, въпросът е само колко бързо и с какви загуби във времето, а главно — колко са необходимите човешки жертви в света, необходими за проумяване на последното...

Сергей Дацюк

Вашингтон води света към нова Световна война

Източник: http://www.paulcraigroberts.org/2013/12/14/washington-drives-world-toward-war-paul-craig-roberts/

 

По волята на Вашингтон, Съединените щати се намират в състояние на война вече цели 12 години. Афганистан, Ирак, Сомалия, Либия, Пакистан, Йемен и почти Сирия (войната с която все още е възможна!), и, разбира се, на ред е война с Иран. Всички тези войни струваха на САЩ пари, международен престиж, много убити и ранени войници, а също жертви сред гражданското население на атакуваните страни. Нито една от тези войни няма разумно обяснение или видими причини. Освен това разбира се, че те са дяволски изгодни за военнопромишления комплекс и спецслужбите.

Войните станаха прикрытие за създаване в Америка на полицейска държава, по типа на немецкото Щази, а също послужиха на интересите на Израел, тъй като премахнаха всички препятствия по пътя на пълната оккупация и анексия на целия западен бряг на река Йордан и южен Ливан.

Но, независимо от всички беди, страдания и разходи, всички тези войни не подлежат на никакво сравнение със СВЕТОВНА война. И още повече, ако опоненти в такава война са други ядрени държави. Фатална за цялото човечество обещава да стане война с Русия и Китай, война, към която Вашингтон уверено води САЩ, а също така страните от НАТО, и прочие свои марионетки. Съществуват множество фактори, които подтикват Вашингтон към разпалването на “последната” война. Но най-фрапиращ от тях е “доктрината за изключителността на Америка”.

В съответствие с тази самопровъзглашена доктрина, Америка е особена страна. Това означава, че самата история е избрала САЩ за ролята Световен Хегемон, призван да носи демокрация и капитализъм на останалото човечество. Примата на тази цел поставя правителството на САЩ над морала, над закона, в това число разбира се, и над международното право.

По тази причина, никого в правителството на Съединените Щати не може да се привлече към отговорност нито за разпалване на войни без всякаква угроза от страна на атакуваните страни, нито за удари по мирното население, което всъщност безуговоръчно се отнася към военните престъпления в съответствие както с международното право, така и по стандартите, установени от Нюрнбергският трибунал.

Така също никой в правителството на САЩ не понесе отговорност за изтезанията, забранени както от законодателството на САЩ, така и от Женевската Конвенция. Никого не привлекоха към отговорност и за многочислените нарушения на конституционните права на американците – несанкционирано следене и нахлуване в личният живот, обиски без санкции на прокурора, задържане под стража без съд, убийство на граждани без решение на съд, отказ в предоставяне на защитник, осъждане на основата на неразкриваема, “секретна” информация. Списъкът може да се продължи.

Време е вече да се замислим, а какво такова необичайно и изключително има в правителство, което всъщност се являвва във всеки смисъл на думата реинкарнация на нацистска Германия?

Пропагандата внушава на народа на САЩ понятие за своята “изключителност”, което неизбежно соди до загуба на човечност. Например, както показва видео заснето от армията на САЩ, което представи на широката публика Бредли Манинг, американските военнослужащи вървят по улиците на града и разстрелват невинни заради забава?!

С изключение на организации като “Американски съюз за защита на гражданските свободи”, немногочислени групи по защита на конституционните права и отделни блогери, гражданите на САЩ, включая христианските църкви, са “легнали” под правителството, независимо от цялото беззаконие и аморалност, които излизат от него. При това го правят без особени протести.

Отсътствие на критика в аморалността на политиката, укрепва Вашингтон, той засилва своето давление над Русия и Китай, правителствата на които стоят на пътя на САЩ към световно господство.

Вашингтон провежда подривна работа против Русия вече в течение на 22 години, от времето на падението на Съветския Съюз през 1991 година. Независимо от съглашението, достигнато между Рейгън и Горбачов, Вашингтон проведе разширение на НАТО и включи в тази организация страните от Източна Европа, а също бившите Прибалтийски републики на СССР. Така бе създадена мрежа военни бази право на границите на Русия. Сега Вашингтон провежда работа по включване в НАТО на други бивши републики на СССР – Грузия и Украйна.

Единствена причина, заради която Вашингтон разставя военни бази и ракетни установки на границите с Русия това е, че Русия е способна, и се опитва да противостои на хегемонията на САЩ.

При това Русия, ще отбележа, не заплашва своите съседи, и освен изключението на ответ на грузинското нахлуване в Южна Осетия, се държи пасивно и не отговаря на провокации от страна на САЩ.

Но сега нещо се измени. Работата е там, че след като Джорж Буш внесе изменения във военната доктрина на САЩ, а именно измени статуса на ядреното оръжие от “отбранително” на “оръжие за превантивен пръв удар”, а също след като покрай руските граници се съоръжават елементи от системата ПРО, предназначението на която е унищожение на балистически ракети и разработки на нови, високотехнологични оръжейни системи, за ръководството на Русия става очевидно, че Вашингтон се готви за нанасяне по нея на “обезоръжаващ, мълниеносен удар”.

В своето послание към федералното събрание от 12 декември, Владимир Путин спомена за наступателната природа на военните действия на САЩ по отношение към Русия. Той каза, че макар Вашингтон и да нарича системата ПРО – отбранителна, всъщност това е важен елемент от стратегическият настъпателен потенциал, призван да наклони равновесието на силите в страна на Вашингтон. По такъв начин Путин призна угрозата, и заяви, че: «У никого не трябва да изникват илюзии за възможността да достигне военно превъзходство над Русия. Ние никога няма да го допуснем».

Също, пред лицето на отказа на режима на Обама да продължи действието на договора за неразпространение и съкращение на стратегическите ядрени въоръжения, Путин заяви: «Ние прекрасно разбираме, и знаем в тази връзка, какво трябва да направим». Ако някой оцелее, и след това “пише историята”, то режимът на Обама ще влезе в нея като този, който разпали Втора студена война и я превърна в истинска война, независимо от това, че президентът Рейгън хвърли неимоверни усилия, за да завърши студената война.
На режимът на Обама е малко това, че той прави враг Русия, той също така прави враг и Китай. Обама заяви, че Южно-Китайско море става територия на стратегическите интереси на САЩ. Това е все едно Китай да обяви Мексиканският залив зона на своите национални интереси.

За да не може никой да се съмнява в това, че неговото заявление за Южно-Китайско море – не са пусти фрази, Обама объяви за стратегията “Поворотен пункт – Азия”, съгласно която например 60% от ВМС на САЩ ще бъдат разположени в Тихоокеанският театър – в китайската зона на влияние. Едновременно Вашингтон интензивно строи нови военни и авиобази на Филипините, в Южна Корея, Виетнам, Австралия и Тайланд. Също, с цел провокация Вашингтон поддържа тези от окръжаващите Китай страни, които противостоят на опитите на Китай да повдигне въпрос за принадлежността на някои острови или за разширение зоната за оповещение за полети.

Но това не изплаши Китай. В отговор Пекин призова света към “деамериканизация”. През миналия месец, китайското правителство объяви, че сега Китай притежава достатъчно количество ядрено оръжие и средства за доставка, за да изтрие САЩ от лицето на земята. Например, преди няколко дни се случи инцидент с участие на авианосеца на ВМФ на Китай и американски ракетен крайцер в Южно-Китайско море.

Войнственната позиция и милитаризъм, които Вашингтон зае по отношение Русия и Китай говорят за голяма степен самонадеяност, която обикновено завършва с война. Изглежда така, сякаш Вашингтон е убеден, неговите технологии ще позволят да се предотвратит пуск или да се прехванат руските и китайските ракети, което на свой ред ще му позволи да нанесе обезоръживащ, мигновен удар без всякакви последствия за себе си.

Интересно, че при това Вашингтон счита, че потенциалната угроза на Иран, в случай че последният се снабди със собствено ядрено оръжие е толкова висока, че е необходимо веднага да се нанесе този същият обезоръживащ и мигновен удар. Такава огромна организация, като «Департаментът на националната безопасност» е убедена, че в света съществуват някакви мюсулмани без род и племе, които потенциално могат да овладеят ядрено оръжие и да го използват против САЩ. Не ви ли се струва подобна позиция нелогична? Вашингтон счита, че ще може да избегне ответен удар от Русия и Китай, и едновременно се бои от използването на ядрено оръжие от Иран и някакви Групи Мюсулмани?

За Вашингтон е малко и това, той танцува боен танц пред очите на Русия и Китай, той изглежда е решил да торпедира скорощното съглашение с Иран, обявявайки за прилагане на санкции против компании водещи бизнес с иранските партньори. Аз мисля, че иранците си обясняват подобен жест, като недостатъчно сериозни намерения за установяване на отношения. Те напуснаха преговорите в Женева и излетяха за Иран. Видимо това и целеше Вашингтон. За нас остава само да наблюдаваме за развитието на ситуацията, от която ще стане ясно, ще може ли Вашингтон да възстанови доверието в мирните преговори или все пак Израелското лоби е могло да се добие до своето и е спряло процеса, водещ към мирно урегулиране и снемане вероятността от военен конфликт с Иран.

Гражданите на САЩ, изглежда нямат възможност да влияят на действията на своето правителство, и даже не са осведомени за неговите планове. Дори повече, не съществува никаква политическа сила, около която гражданите биха могли да се сплотят и застанат против желанията на Вашингтон да разпали световна война. Затова ако има още някаква надежда, то тя зависи от поведението на подчинените на САЩ държави в Азия или Европа. А какъв интерес преследват тези страни, играещи под свирката на САЩ и подлагайки се на колосален риск? Да се борят за световна хегемония на САЩ? Нима не е ясно, че играта на страната на Вашингтон може да доведе до тяхното физическо унищожение?

Например, Германия би могла да спаси света от война, ако просто започне да следва своите собствени интереси. Всичко което и е нужно да направи е да излезе от НАТО и ЕС. Което в свой ред ще доведе до колапс тези образования и ди крах на Наполеоновските планове за завоюване на световно господство на Вашингтон.

Исландия - инструкция по използване

Напоследък забелязах постоянен интерес на читателите конкретно към тази статия. Нека първо ги предупредя - не се поддавайте на илюзии, сравнявайки хала на България с Исландия, както и видът на кризата и начините за излизането от нея в двата случая. В България има малко по-различна ситуация от Исландската, главно разлика в елитът, управляващ едната или другата страна.  Препоръчвам първо читателят да се запознае със статията Пчели против корупцията, която ще позволи да се погледне на управляващият български елит от необходимият ъгъл, а именно - неговата пряка зависимост от външен кукловод, което разбира се не е случаят с Исландия. Необходимо е да се разбере, че усилията, вложени от исландците за решаване на техният проблем са били значително по-малки от необходимите за решаване на подобният български проблем, поради разликата в мащаба - българинът трябва да преодолее не само съпротивата на българският "елит", което постига ирландският народ, но и много по-могъщите сили, стоящи зад него.

Забележка втора - след прочитането на статията нека читателят също си отговори на въпросите - какви продукти произвежда Исландия? Са ли това нефт, газ, стомана, автомобили, машини, електроенергия, селскостопанска продукция, полезни изкопаеми, дървесен материал? Какви продукти произвеждаше България до 1989 и какви продължава да произвежда до днес или разви да произвежда след 1989? След отговора на тези въпроси съм сигурен на читателят ще му е лесно да отговори и на въпроса "Колко важна и нужна е Исландия в световен мащаб и защо и се размина "бунта" срещу световната финансова олигархия?". В помощ: https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/

Чували ли сте какво се е случило на 23 октомври в Исландия? Вероятно не. Знаете ли защо нищо не сте чували? Защото на 23 октомври в Исландия става революция – абсолютно мирна, но от това не по-малко «революционна», отколкото другите. Която едновременно показа, колко е «опасно», когато «демократическите процедури», за които така обичат да говорят либералите, се контролират от болшинството, а не от меншенеството, както обикновено. Именно затова показателният пример на Исландия се премълчава от световните СМИ, буквално се скрива – защото последното, което власт имащите от цял свят биха искали – това е примерът на Исландия да стане действително пример за другите страни. Но да започнем всичко по реда си.

На 23 октомври 2012 в Исландия протича референдум, на който бива приета нова Конституция. Този референдум е завършващ акорд в борбата, която води народът на Исландия от 2008 г., когато исландците неочаквано научават, че в резултат на финансовата криза тяхната страна – член на Евросъюза, междувпрочем – в буквалният смисъл на думата е банкрутирала.

 

Неочаквано това става, защото се случва след 5 години процъвтяване, обезпечено от «най-ефективната» неолиберална икономика. Построена на това, че през 2003 година всички банки на страната са приватизирани, и в целите на привличане на чуждестранни инвеститори те практикуват онлайн-банкинг, който при минимални разходи дава относително висока доходност.
И действително, исландските банки привличат множество дребни британски и холандски инвеститори, и всичко върви по мед и масло, и икономиката (от неолиберална гледна точка) расте, цъфти и ухае. Но има, както това става, един нюанс: колкото повече инвестиции се  привличат – толкова по-бързо расте и външният дълг на банките. През 2003 г дългът на Исландия се равнява на 200% ВНП, а 2007 г вече е 900%. Световната финансова криза от 2008 г става за «процъвтяващата» икономика на Исландия смъртоносен удар. Трите главни исландски банки: Landbanki, Kapthing и Glitnir – се пукат и биват национализирани, а кроната губи 85% от стоиността си по отношение към еврото. И в края на годината Исландия обявява банкрут.

И тук идва време да си спомним това, че Исландия е демократическа страна. Но отначало исландците решават да се опрат на «обикновената» представителна демокрация. Няколко месеца след краха на банките исландците излизат на улиците, протестирайки против банкерите, станали причина за кризата, и невежествените политици, допуснали нейното развитие. Протестите и безпорядъците, в крайна сметка, заставят правителството да даде отставка.

Изборите протичат през април 2009 г, по техните резултати на власт идва лява коалиция, която, от една страна, веднага осъжда неолибералната икономическа система, но, от друга страна, също веднага се съгласява с исканията на Световната банка и страните на Евросъюза да погаси дълговете на исландските банки на обща сума три и половина милиарда евро. Това би означавало, че всеки жител на Исландия в течение на петнадесет години е длъжен ежемесечно да плаща 100 евро – за да погаси дълговете на едни частни лица (притежателите на банки) пред други частни лица.

Това идва твърде много даже за спокойните исландци. И довежда към съвершенно екстраординарен ход на събитията. Идеята, че гражданите са длъжни да плащат за грешките на частните финансисти, че цяла страна трябва да бъде обложена с данък, за да погаси частни дългове, се оказва толкова неприемлива, че поражда нова вълна масови протести. Които буквално принуждават ръководителите на Исландия да преминат на страната на болшинството от населението. В резултат Президентът Олафур Рагнар Гримсон отказва да ратифицира вече приетият от парламента закон, който би направил гражданите на Исландия отговорни за дълговете на исландските банкери, и се съгласява проведе референдум.

Последва много характерна за «свободния свят» реакция от «международното съобщество» – на Исландия бива оказано беспрецедентно давление. Великобритания и Холандия заплашват – в случай на отказ от изплащането на дълговете на исландските банки със сурови икономически санкции, до пълна изолация на Исландия. МВФ заплашва да лиши страната от всякаква помощ. Британското правителство грози да замрази спестяванията и текущите сметки на исландците. Но исландците не се поддават на давлението, а Президентът Гримсон се изказва така: «На нас ни казваха, че ако не приемем условията на международното съобщество, то ще станем нова северна Куба. Но ако бихме се съгласили, то бихме станали новото северно Хаити».

Референдумът бива проведен през март 2010 г. На него исландците решават да не връщат средствата на чуждестранните кредитори – Великобритания и Нидерландите – 93% от  участвалите гласуват против изплащането на банковите дългове. МВФ незабавно замразява кредитирането. Но исландците вече не могат да бъдат спрени. При поддръжката на гражданите правителството инициира граждански и углавни разследвания по отношение на лицата, отговорни за финансовата криза. Интерпол издава международен ордер за арест на бившият президент на банка Kaupthing Сигурдур Ейнарсон, а други банкери, също причастни към краха, бягат от страната.

Но и това не е все още всичко. Исландците не спират на достигнатото – бива прието решение да се състави нова Конституция, която би освободила страната от властта на международните финанси и виртуални пари. При това исландците пожелават да напишат новата Конституция сами, всички заедно. И това се удава! Проектът на Основния закон пишат 950 прости граждани, избрани произволно (по лотарийна система) за членове на Националната Асамблея през 2010 г.

За да се доработи новата Конституция, народът на Исландия избира (вече на избори) Конституционен съвет, в който влизат 25 граждани. Прости хора – рибари, фермери, лекари, домакини – биват избрани в числото от 522 възрастни, не принадлежащи към никаква политическа партия, всеки от които препоръчват като минимум 30 граждани.
И както пише руският «демократически» журналист Павел Пряников в статия с характерното название «Всяка готвачка може да напише Конституция»: «Особено ще подчертаем, че никой в Исландия не се възмущава, че е невъзможно да се прочетат 522 биографии на хора и техните политически програми, а също да се оправи в избирателен бюлетин, в който са вписани фамилии на такова огромно число хора».

После започва доработка на текста на Конституцията и конституционните закони. Ще цитираме отново П.Пряников: «А после Съветът исползва системата на краудсорсинг – достъп на всички хора до неговата работа. Предложенията на гражданите се събират чрез «Фейсбук», «Твитер» и даже «Ютуб». Всичко от простите исландци постъпват 3600 коментарии към работата на Съвета и 370 поправки към Конституцията. Всяка седмица Съветът публикува в интернет нови статии от Конституцията за обществено обсъждане. След две или три седмици, след разглеждане на предложенията от обществеността и експертите, Съветът публикува финална версия на статиите, които след това се обсъждат още веднаж. Освен това, членовете на Съвета веднаж седмично записват расказ за своята работа и го публикуват на «Ютуб», а техните заседания може да се гледат в пряка транслация в интернет. В края на работата всички 25 члена на Съвета гласуват за завършване работата над Основният закон. «Ние, хората на Исландия, желаем да създадем справедливо общество, където всеки от нас ще има равно място на общата маса» – с тези слова започва Конституцията».

В коментари членовете на Конституционният съвет признават, че в превод на други езици първата фраза от Конституцията звучи малко дървено, но по тяхно мнение, тя е понятна на всеки исландец и най-добре отразява стремежът да се създадат равни възможности за всички. Съгласно проекта за Конституция, природните ресурси на острова се намират по изключително обществена собственност. Особен интерес извиква статията под название «Открита информация и правдивост», която задължава правителството да държи в открит достъп всички работни документи, ако те не са държавна тайна. Също така Конституцията задължава властите да работят на благото не само на човека, но и Земята и биосферата. Отделна статия узаконява правата на животните. В новаторският документ се намира място и за твърде архаична норма, изключена от болшинството европейски Конституции. А именно, Евангелическо-лютеранската църква на Исландия запазва държавен статус.

Тук си струва да отбележим един съществен за по-нататъшното развитие на събитията нюанс. Конституционният съвет по своя състав се оказа, както е прието да се казва сега, «евросоциалистически». И не толкова затова, защото болшинството исландци се придържат към леви възгледи, колкото вследствие на доволно недалновидно и просто глупаво поведение на исландските десни: билите по-рано във властта «Прогресивна партия» и «Партия на Независимостта» призовават своите привържъници да бойкотират изборите на Конституционен съвет и работата над Конституцията, и техните избиратели ги послушват. В резултат и в самият Съвет, и в текста на новата Конституция влиянието на десните и консерваторите се оказва минимално.

По такъв начин, в резултат на съвкупното действие както на обективни, така и на субективни фактори болшинството неочаквано се оказва хазяин на положението – и в Конституционният съвет, и сред участниците на разработка на Конституцията, и сред гласуващите на референдума. И резултатът дотолкова «надминава очакванията», че всички водещи световни СМИ красноречиво мълчат за резултатите от исландският всенароден референдум от 23 октомври, на който проектът за Конституция одобряват повече от 80% от исландците при явка 66%.

Разбрахте ли главната мисъл? Достатъчно бе да се допусне болшинството до разработка и приемане на Конституция и конституционни закони, и вместо приватизация като панацея от всички беди на икономиката се «получава» национализация на ресурсите, вместо държавни тайни – откритост, вместо строго представителна демокрация – елементи на пряка демокрация.

И не дай Боже (от гледна точка на неолибералните правителства) примерът на Исландия да последват други страни. Та нали днес тези решения, както и в Исландия преди 2 години, се предлагат на други народи. На народа на Гърция казват, че приватизация на техния държавен сектор е единствено решение. Същото говорят и на италянците, испанците и португалците...
А ако те последват примера на исландците? Страшно е даже да се помисли...

А всичко върви към това! Мнозина наши туристи, на които пречат културно да починат непрекъснато стачкуващите «европейски свине» (PIGS – распространено обозначение на четирите страни от Евросъюза, намиращи се на ръба на банкрут: Португалия (P), Италия (I), Гърция (G), Испания (S)), обръщат внимание, че на множество транспаранти някак често се споменава Исландия. Но за такива дреболии новостните програми също не споменават – тях ги интересува главното – на какви условия тези «свини» ще се съгласят да вземат милостиво предлаганият заем за погашение на дълговете от предишните заеми на спукалите се частни банки.

Именно затова вие нищо не знаехте за исландският референдум – световните СМИ си правят вид, че нищо не се е случило. Та нали СМИ, както и правителствата, както и парламентите, също представляват интересите на управляващата класа, на която – в която и да е страна – ох колко е неизгодно болшинството да бъде допуснато до управлението.

Но за всички тези, комуто са близки интересите на болшинството и комуто е небезразлична истинската демокрация, исландската история – това е урок. Урок за организираното болшинство. Пряка демокрация. Реално осъществяване правата на болшинството. Народно законотворчество и народно самоуправление. Всичко това, без което истинска демокрация е невъзможна по принцип.