А ние нали обичахме Америка. Аз точно помня, че ние обичахме Америка. Когато в началото на 1990-те встъпвахме в живота на възрастни, у болшинството мои познати връстници даже въпрос не възникваше, как да се отнасяме към западната цивилизация. Добре да се отнасяме. Как още?
Войната в Ирак и даже в Югославия премина някак встрани. Иработата даже не е в това, че ние бяхме още твърде млади и безгрижни. Аз например, вече стажувах в «Комсомолка» (в-к "Комсомольская правда" - бел.пр.), при това в международният отдел. Седях на англоезичната рейторовска лента, която преливаше от Изетбегович, Младич и Караджич, но някак не придавах на всички тези събития сериозно значение. Това бе някъде там, далеч и не в нашият район. И въобще, разбира се, войната на Балканите не влизаше за мен в някаква антизападна логика. Какво общо има Америка?
През 1990-те ние гласувахме за «Яблоко», ходехме до Белия дом на страната на демократическите сили, гледахме новороденото НТВ и слушахме «Эхо Москвы». В своите първи журналистически бележки ние по всеки повод споменавахме някакъв «цивилизован свят» и свято вярвахме, че той и наистина е цивилизован. Към средата на 1990-те в нашите редове вече започнаха да се появяват първите евроскептици, но те минаваха повече по разряд чудаци. Аз самият цяла година преживах в студентското общежитие с комуниста Петя и монархиста Арсений. Моите приятели от другите стаи всяка вечер ме изпращаха със съжаление: «е давай, върви вече в своята лудница».
Косово — това бе шок, розовите очила се разбихаПървият сериозен удар по нашата прозападна жизнена ориентация стана Косово. Това бе шок, розовите очила се разбиха на парчета. Бомбардировките на Белград станаха за моето поколение същото, което за американците — атаката на кулите-близнаци. Съзнанието се развърна на 180 градуса заедно със самолета на тогдавашният премиер Евгений Примаков, който узна за началото на американската агресия над Атлантическият океан — по пътя от Ирландия в САЩ — и даде команда за връщане в Русия.
В тези времена още нямаше никаква сурковска пропаганда. Родното НТВ ежедневно объясняваше, че да се хвърлят бомби върху голям европейски град — това, разбира се, е прекалено, но въобще Милошевич — гад, каквито света не е виждал, затова нищо му, ще потърпи. Сатирическата програма «Кукли» изобразяваше случващото се като добър спор в комуналката, където пияният съсед мъчи «гражданката Косово» и у никого няма за него управа, освен нейния гост-любовник с мощен торс и лицето на Бил Клинтън. Ние гледахме, но вече не вярвахме. На нас вече не ни беше смешно. Ние вече разбрахме, че Югославия — това е демоверсия на това, което в близка историческа перспектива може да се случи и с нас.
Вторият Ирак, Афганистан, окончателното отделяне на Косово, «арабската пролет», Либия, Сирия — всичко това удивяваше, но вече не убиваше. Илюзиите бяха изхарчени: с кого живеем на една планета, бе повече или по-малко понятно. Но независимо от всичко, през цялото това време ние продължавахме да оставаме в западна орбита. Още продължаваше да действа мита за злата Америка, но добрата Европа, косовският страх постепенно се притъпи, компромисът изглеждаше примерно така: да, в прегръдка с тези ребята да се дружи, разбира се, не става, но да се играят общи игри може. В края на краищата, с кого още ще играем?
Даже парадът цветни революции до последно изглеждаше нещо като малки пакости. Само евромайдана и последвалата след него жестока гражданска война със цялата възможна очевидност демонстрираха: лишеният от всякакви процедури и правила «демократически процес», запуснат на територията на противника — това въобще не са геополитически игрички, а най-истинско оръжие за масово поражение. Единствен вид въоружение, който е приложим против държава, притежаваща ядрен щит. Всичко е много просто: когато ти натискаш копчето и изпращаш през океана ракета, в отговор ти стопроцентово получаваш такава ракета. Когато запускаш на територията на противника верижна реакция хаос, да ти се предяви няма какво. Агресия? Каква е тази агресия?! Това е естествен демократически процес! Извечно стремление на народите към свобода.
Ние виждаме кръв и военни престъпления, ние виждаме труповете на жени и деца, ние виждаме, как цела страна се връща в четиристе — а нашият от детство любим западен свят уверява, че това всичко ни се струва. Не виждат това люде, от които е излязал Джим Морисон, Марк Нопфлер и разноцветният «Битълз». Не искат да видят това потомците на участниците на Уудсток и самите участници от Уудсток, престарели хипи, хиляди пъти пели «All you need is love». Не виждат това замислените немци от поколението на послевоенният беби-бум, разбили чела в покаяние за делата на своите отци.
Този шок е по-силен от косовският. За мен и много хиляди «почтичетиридесетгодишни», които излязоха в света с американската мечта в черепната кутия, мита за «цивилизованият свят» рухна окончателно. От ужас звъни в ушите. Няма повече никакъв «цивилизован свят». И това не е просто «печалка», това е много сериозна опасност. Човечеството, загубило своите ценности, се превръща в сброд от хищници, и огромната война е въпрос на време.
Преди двадесет години нас не ни победиха. Нас ни покориха. Ние загубихме не на война, а на култура. Ние просто много поискахме да бъдем такива, като тях. Рок-н-рол-а направи за това повече, отколкото всички ядрени бойни глави. Холивуд се оказа по-силен от угрозите и ультиматумите. Рокота на «Харли-Дейвидсън» в студената война бе по-ефективен от рева на изтребители и бомбардировчици.
Америка, каква все-пак глупачка си ти! Да беше почакала двадесет годинки — и ние бихе били безвъзвратно твоиАмерика, каква все-пак глупачка си ти! Да беше почакала двадесет годинки — и ние бихе били безвъзвратно твои. Двадесет години вегетарианство — и нашите политици сами биха ти подарили нашето ядрено оръжие, та още и ръка биха дълго стискали в благодарност за това, че го вземаш. Какво щастие, че ти се оказала такава глупачка, Америка!
Ти нас даже не си ни представяш! Това, между впрочем, са думите, които преди две години ние викахме срещу Кремъл. От тогава ти благодаря, Америка, желаещите да излизат на този площад значително намаляха. Ти говориш за нас глупости, мислиш за нас глупости и в резултат вършиш грешка след грешка. Някога ти бе готина страна, Америка. Ти морално се издигна над Европа след Първата световна и укрепна след Втората. Да ти имаше Хирошима, Виетнам, Куклусклан и въобще — пълен шкаф скелети, както у всяка империя. Но до едно време целият този боклук не правеше критична маса, която превръща виното в оцет. Ти показа на цял свят, как може да се живее заради съзидание и творческа свобода. Ти сътвори на планетата много чудеса на развитие: ФРГ, Япония, Южна Корея, Сингапур. Но оттогава ти силно се измени. Ти нещо отдавна не си писала песни, които да пее цял свят. Ти прояждаш своя главен капитал — моралният. А у него има едно много недобро свойство: той не подлежи на възстановяване.
Ти започваш тихичко да умираш, Америка. И ако си мислиш, че аз злорадствам — грешиш. Велика смяна на епохите се съпровожда с голяма кръв, а кръв аз не обичам. Ние, хората, които сами преминахме през залеза на своята империя, бихме могли даже да ти обяясним, какво правиш не така. Но няма. Досети се сама.
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.