Главният ресурс на съвременният капитализъм — дебилите

Поканиха ме на конференция в икономическият факултет на МГУ, в рамките на ломоносовите тържества. Разговорът ще е за интелекта – интелектуална икономика, интелектът като фактор за развитие, икономика на знанията и т.п. Тази тема ми е много близка. Ето какво имам да кажа на това изключително интелектуално събрание.

НЕВЕЖЕСТВОТО И МРАКОБЕСИЕТО – ТОВА Е МОТОРЪТ НА СЪВРЕМЕННОТО РАЗВИТИЕ
Професор Катасонов обича да задава на студентите такъв въпрос: «Кое е главният ресурс на съвременната икономика?» Отговорите са разни: нефт, пари, знания. И всички неверни. «Главният ресурс на съвременната икономика — тържествено провъзгласява професорът — това е глупака. На него може да му се пробута всичко». Следва смях в залата.
Забавно, нали? А на практика това не е шега, а, както казвал Остап Бендер, «медицински факт». Мотор на съвременното развитие е невежеството и мракобесието.

«ДА Я СПРЕМ И ПОПИТАМЕ: «КАК СТИГНА ДО ТАКЪВ ЖИВОТ?»
Човечеството достигна максимума на научно-техническата си мощ през 60-те години на ХХ век. След това нищо радикално в науката и техниката несе случи . Движеща сила на това развитие бе ракетно-ядрената надпревара. Символ и апотеоз на научно-техническата мощ бе излизането на човека в Космоса.
В това време научната професия бе най-модна и престижна, брадатите физици бяха герои на книги и филми, тях обичаха момичетата, на тях подражаваха «юношите, обмислящи житието». Помня, колко бе моден Космосът в моето детство – през 60-те години. Ние знаехме на изуст всички космонавти, аз, спомням си, издавах стенвестник със заглавие, с което много се гордеех: «Нов желон на космическата ера – радиограма от далечна Венера».
Имаше огромно търсене на инженери-физици, математици. Именно физик бе в тези времена съвременната версия на «добър юнак». Всяка епоха поражда своя версия на героя на нашето време – та тогава това бе ученият–физик. Най-добрите, най-умните постъпваха в математически училища, а после в някакъв МИФИ или МФТИ. Очевидно е: за да стане един световен шампион, хиляди трябва да започнат да играят футбол в кварталният отбор. Точно така и за да направи един световно откритие, мириади трябва да застанат на старта: прилично да учат физика-математика, да мръщят лоб над задачката в «Квант», да се стремят към победа в районната олимпиада. И всички тези занятия трябва да са модни, уважаеми, престижни. Така тогава и бе. Да си умен се считаше модно. В моето детство имаше алманах «Хочу всё знать!» — там пишеха най-вече за наука и техника. И децата наистина искаха да знаят.

Вече през 70-те години сякаш завърши горивото в ракетата и тя излезе на баллистическа орбита. Всичко вървеше като че ли както преди, но вървеше по инерция, душата на света излезе от тази сфера на живот. Напрежението на ракетно-ядрената надпревара започна да спада на нула. Постепенно ядрените свръхдържави престанаха насериозно да се боят една от друга и да очакват ядрен удар. Страхът стана по-скоро ритуален: със съветска угроза плашеха избирателите и конгресмените в Америка, а с «козните на империализма» — в СССР. Тоест надпреварата във въоръженията продължаваше: голямото дело въобще притежава колосална инерция, просто така няма да го спреш: ето у нас съветският начин на живот до сега не до край се е разрушила. (Имам предвид и техническата инфраструктура, и броделевските «стркутури на ежедневието»).
Надпреварата във въоръженията продължаваше, но това министърът на отбраната на САЩ да скочи от прозореца с вик: «Русите идат!» — такова вече бе невъзможно. Надпреварата във въоръженията с времето загуби своата пасионарност, стана дело не боево, а все повече бюрократическо.
Научно-техническите изисквания на правителствата към своите научни общества се понижаваха. Политическото ръководство вече не говореше на учените, както др. Берия на др.Корольов, седейки в укритието на атомният полигон: «Ако тази работа не се взриви, главата ти ще откъсна!».
Съответстно и научната професия, оставайки като преди престижна, все повече и повече ставаше просто една от профессиите, не повече.
Из аналите на историята на нашето семейство. Бащата и чичото на моят съпруг в началото на 50-те постъпват в институти: свекърът в Баумански, а неговият брат – в МГИМО. Та така, който постъпил в Баумански, се считал в своят кръг по-удачлив и така да се каже, печен, отколкото този, които постъпва в МГИМО. Вече в мое време, през 70-те, скалата на престижа се изменя на обратната.
Проявление на този нов дух се оказва знаменитото Разведряване на напрежението, под знака на което преминаха 70-те години. Сериозно във военната заплаха никой не вярваше, не стреше бункери в градината, не се запасяваше с противогази. Тогава възторжените певци на Разведряването говореха, че това е истинското окончание на Втората световна война, истински преход към мир. Напълно възможно, в духовен, психологически смисъл именно така и беше.
Съответно и модата на наука, на естествено-техническо знание, на научен образ на мислене – постепенно слизаше на нула. Науката нали не е способна да се развива на собствена основа, от себе си. Задачи винаги и се поставят отвън. В подавляещо болшинство от случаите това са задачи за усъвършенстване на военната техника. От себе си научното съобщество е способно да породи само това, което се нарича «удовлетворение на собственото любопитство за държавна сметка».
През 60-70-те години научният способ на мислене (т.е. вяра в познаваемост на света, в експеримент и логическата му интерпретация) все повече отстъпваше място на разен род езотерически знания, мистика, източни учения. Рационализмът и свойственият за науката позитивизъм започнаха активно да се разклаюат. В Съветският Съюз това официално не се позволяваше, което само подгряваше интереса. Великият битописател на съветското общество Юрий Трифонов запечата този преход в своите «градски» повести. Инженери, научни работници – героите на неговите повести — изведнаж дружно пропадат в мистика, езотерика, организират спиритически сеанси. На Запад в това време се разпространи мода на будизъм, йога и т.п. учения, далечни от рационализма и научният подход към действителността.
Това бе една от предпоставките за това, което се случи после. Имаше и други мощни предпоставки.

«ДА СЕ ЖИВЕЕ СТАНА ПО-ДОБРЕ, ПО-ВЕСЕЛО»
Примерно през 60-те години прогресивното човечество бе настигнато от своеобразна напаст.
Примерно през 60-70-те години във водещите капиталистически страни се случи това, което то, човечеството, не знаеше от момента на изгнанието от рая. Това, че никой за това не е тръбил и не тръбит, за пореден път потвърждава неоспоримото: и в своят малък живот, и в общият живот на човечеството хората отцеждат празноти, а голямото и главното – даже не забелязват. Та какво се случи?
Случи се страшното.
Базовите битови потребности на подавляващо болшинство жители се оказаха удовлетворени.

Какво значи: базови? Това значи: естествени и разумни. Потребности от достатъчна и здрава храна, от нормално и даже не лишено от определена красота облекло по сезона, в достатъчно просторно и хигиенично жилище. У семействата се появиха автомобили, битова техника.
Още през 50-те и през 60-те години това бе американска мечта – мечта в смисъл достъпно далеч не за всички. В Англия от 50-те години даже се роди такава дума subtopia – залепена от две думи «suburb» (предградие) и «utopia»: мечта за собствена къщичка в предградието, снабдена с всички съвремени удобства.
Преди няколко години блогерът Divov публикува в своя журнал интересен материал на тази тема. Това бе превод на фрагмент спомени за живота в Англия, в провинциално миньорско градче на рубежа 50-те и 60-те години. Та там за цялото градче имало една (!!!) баня, «удобствата» на всички жители били на двора, съдержанието на нощните гърнета сутрин се покривало с лед, мама прала в корито, плодове се купували само когато някой заболявал, а цветя – когато умирал.
Та достатъчен житейски комфорт и обезпеченност станали достъпни примерно на две трети от населението в края на 60-те – началото на 70-те години. С напрежение, със извъртания, но – достъпни. Става дума, разбира се, за «златният милиард».
Преди такова не е било никога в историята и никъде в света! До това норма на живот за простолюдието е била бедността. И всекидневна напрегната борба за късче хляб. Така е било във всички – подчертавам: всички! – страни в света. Прочетете отново под този ъгъл реалистическата литература от Хюго и Дикенс до Ремарк и Драйзер, прочетете «Римски разкази» от 50-те години на италянският писател Алберто Моравиа – и всичко ще ви стане ясно.
И ето всичко дивно се измени. Нормален, среден работещ жител получава сносно жилище, снабдено със съвременни удобства и битова техника, той започва прилично да се храни, започва да купува ново облекло.
Случвало ми се е да беседвам с възрастни европейци, които помнят този тектонически сдвиг, този епохален преход, този … даже и не зная, как да го назова, до такава степен той е епохален. Помня, един италианец разказваше, как след войната имал мечта: да изяде една голяма чиния щедро полети с краве масло макарони. А към края на 60-те години той изведнаж открива, че «non mi manca niente» — дословно «нищо не ми липсва». А това е ужасно! Какво се получава? Човек отмества чинията и казва: «Благодаря, сит съм»? Какво после?
С други думи, моделът на развитие, основан на удовлетворение нормалните потребности на изработаните от хората пари, се изчерпа. У хората нямаше и не се предвиждаше ни ръст на наличните пари, ни ръст на потребностите. Бизнесът можеше да расте само с ръста на населението, което също като че назло прекрати ръст в развитите страни.
Достоевски в «Юноша» пророкува. Ще се наяде човек и ще запита: а какво нататък? Смисъл на живота му подавай. Или други някакви цели.
Но в реалността попита не човека. Изпревариха го. Изпревари го глобалният бизнес. Той първи попита «Какво после?» и първи намери отговор.
Капитализмът не може да съществува без експанзия. На глобалният бизнес са нужни нови и нови пазари. И тези пазари бяха намерени. Те бяха намерени не зад морета и океани (там вече към това време нямаше какво да се лови), а В ДУШИТЕ НА ХОРАТА.
Капитализмът започна вече не да удовлетворява, а да създава все нови и нови потребности. И триумфално да ги удовлетворява. Така, от операторите на GSM връзка бе създадена потребност непрекъснато да се говори по телефона, от фармацевтическите корпорации – потребност постоянно да се гълтат таблетки, от фабрикантите на облекло – да се сменя тя едва ли не всеки ден и вече определено – всеки сезон.
Може също да се създават нови опасности – и да се защитава от тях с помощта на съответните стоки. Защитават от всичко: от пърхот, от микроби в тоалетната, от излъчване на GSM телефона. Като маркетолог мога да кажа, че на руският пазар най-добре върви модел «бягство от опасността».
На преден план излезе маркетингът. Какво е маркетинг? Всъщност, това е учение как да се пробута ненужното. Тоест как да се направи така, че ненужното да изглежда нужни и да го купят. Защо маркетинг нямаше по-рано, през ХIХ да кажем, век? Че затова, защото нужда от него нямаше. Тогава са се произвеждали нужните стоки и удовлетворявали реални потребности. А когато станало нужно да се измислят потребности лъжливи – ето тогава и потрябвал маркетинг. Такава е и ролята на тоталната реклама.
Маркетологите изпитват професионална гордост: ние не удовлетворяваме потребности – ние ги създаваме. Това наистина е така.
За това хората да купуват каквото им попадне, разумните доводи бяха отменени. Доколкото става дума за наложени и лъжливи потребности – рационално да се обсъждат те е опасно. Много леко може да се окаже, че те са лъжливи, а това, за което говорят, не съществува в природата и въобще не може да съществува по силата на законите на природата. Налагането на потребности се случва строго на емоционално ниво. Рекламата апеллира към емоциите – това е по-нисък пласт от психиката, отколкото разумът. По-ниско от емоциите са само инстинктите. Днес рекламата все повече апелира пряко към тях.
За това  процесът да върви по-бодро, е необходимо да се отстрани препятствието във вид на рационалното съзнание, привичките за критическо мислене и научни знания, разпространени в масите. Много по-добре, че тези привички и знания започнаха да се разклащат още на предишният етап. Всичко това пречи на глобалната експанзия на капитализма! Това пречи да се продават планини ненужни и празни вещи.
Въобще, да се включва критическото и рационалното мислене днес – не е нужно. Това не е модно, не е съвременно, не е trendy. С.Г. Кара-Мурза постоянно говори за манипулации на съзнанието (собствено, едноименната книжка и му донесе известност). Това не е съвсем така. Глобалният капитализъм замахва към задача по-амбициозна, отколкото манипулация на съзнанието. Манипулация на съзнанието – това все пак е точково мошенничество, единично подхлъзване. А сега става дума за глобално формиране на идеалният потребител, напълно лишен от рационално съзнание и научни знания за света. Известният философ Александър Зиновиев вярно е казал, че идеалният потребител – това е нещо като тръба, в която от единият край напомпват стоки, а от другият те със свист излитат на боклука.
Кой е той идеалният потребител? Това е абсолютно невеж, жизнерадостен глупак, живеещ с елементарни емоции и жажда за новото. Може да се каже, не глупак, а по-деликатни – шестгодишно дете. Но ако на тридесет имаш психика на шестгодишен – ти все едно си глупак, както и да не деликатничим. Той има гладка, не обезобразена от излишни мисли физиономия, обръсната с бръсначка «жилет», белозъба усмивка, обработана със съответната зъбна паста. Той е бодър, позитивен, динамичен и винаги готов. Да потребява. Какво именно? Каквото кажат – това и ще е. За това той е и идеален потребител. Той няма да хленчи: «А защо ми е нов айфон, когато аз старият не усвоих? И въобще това не ми трябва». На него трябва да му трябва – всичко. Хванал новата играчка, той е длъжен незабавно да хвърля предишната.



Той е длъжен постоянно да похапва, изпитвайки «райско наслаждение» и при това героически да се бори с излишното тегло. И при това да не забелязва идиотизма на своето поведение. Той е длъжен постоянно да дрънка по телефона, и при това с изстъпление да икономисва от услугите на GSM връзката. Той с длъжен (тук по-скоро – тя) непрекъснато да защитава своите близки от микроби, което въобще съвершенно не е нужно и даже е вредно. И главно, той трябва да вярва – да вярва на всичко, което му кажат, не търсейки и не искайки доказателства.
Въобще, самият феномен на рационално доказателство, който някога бе голямо достижение на античната цивилизация и от тогава е неразривен с мислещото човечество, пред очите гасне и заплашва да изчезне. Хората вече не изпитват потребност от него.

СМИ – ВИРТУАЛНИЯТ «ОСТРОВ НА ГЛУПАЦИТЕ»

За възпитание на позитивният хедонист – идеалният потребител, който непрекъснато се радва с покупки, надебелява и при това активно отслабва, не забелязвайки нелепостта на своето поведение, е необходима всекидневна целенасочена работа по оглупяване на масите.
Най-главна роля в това играе телевизията като най-потребяемо СМИ, но с това работата не се ограничава.
Потреблението да не кажем на «духовен», но да кажем: «виртуален» продукт трябва също непрекъснато да радва или, във всеки случай, да не огорчава със затруднителност, непонятност, сложност. Всичко трябва да е радостно и позитивно. Всяка информация за каквото и да е трябва да  низводи всичко до ниво елементарна дъвка. Например, всички велики хора трябва да изглеждат като обект на кухненски сплетни, като същите прости и глуповати, като самите зрители, и даже не самите зрители, а като тези идеални потребители, които от зрителите се планира да се отгледат.
За нищо потребителят не трябва да казва: «Това не го разбирам» или «В това не съм компетентен». Това би било огорчително и не позитивно.
Някога М.Горький писа, че има два типа подход към създаването на литература и преса за народа. Буржуазен подход – стараейки се да се свали текста до нивото на читателя, а вторият подход, съветският – да се повдигне читателя до нивото на литературата. Съветските писатели и журналисти — считал Горки — са длъжни да повдигат читателя до нивото на разбиране на истинската литература и въобще сериозните текстове. Съвременните СМИ не слизат до наличното ниво на читателя – те активно дърпат читателя надолу.
Все по-широко се разпространяват книжки-картинки, но не за тригодишни, както бе винаги, а за възрастни. Например, удачно издание от този тип – последният период на най-новата история на СССР и Русия в картинки от телевизионният водещ Парфенов.
Всъщност, съвременните СМИ – това е виртуален Остров на Глупаците, блестящо описан от Н.Носов в «Незнайка на Луне». Струва ми се, че в тази сатира авторът се издига до свифтовска висота. В този изключителен текст става дума, за който е забравил, ето за какво. На някакъв остров събират бездомни бродяги. Там непрекъснато ги развличат, показват детективи и мултфилми, возят на въртележки и др. атракциони. След някое време пребиваване там, надишали се с отровеният въздух на този остров, нормалните се превръщат в овни, които стрижат, получавайки доход от продажбата на вълна.
Нашите СМИ изправно доставят на поръчителите овни за стригане.
Поръчителите в тесен смисъл – това са рекламодателите, а поръчителите в широк смисъл – това е глобалният бизнес, за когото са необходими достатъчни контингенти потребители. Както съветската преса имаше за цел комунистическо възпитание на трудещите се, точно така днешните СМИ имат за цел възпитание на идеални потребители. Само съвершенно оглупени граждани са способни да считат за цел на живота непрекъснатата смяна на телефони или непрекъснатото харчене на пари за радващи окото нищо-та. А щом е така – гражданите трябва да се доведат до надлежащ вид, т.е. оглупят.
Оглупяването започва от училище, от детските списания с комикси, които могат да се купят навсякъде, в същото време докато по-разумните списания се разпространяват само с абонамент и никъде не се рекламират. Аз сама с удивление узнах, че се издават вестниците и списанията от нашето детство «Пионерская правда», «Пионер». Но те никъде не се проявяват, учениците за тях не знаят, това е нещо като нелегалният вестник «Искра». Тези издания (качеството на които също не е идеално, но поне е сносно) няма нито в училищните библиотеки, нито в будките, тях въобще ги няма в продажба. В резултат болшинството деца четят само фентъзи, което ги готви към възприемане на гламурната преса, дамски и детективни романи и т.п.
Резултат на такава целенаправена политика е невъзможност и немислимост на никаква сериозна дискусия в СМИ, въобще никакво сериозно обсъждане на каквото и да било. Даже ако някой такова обсъждане и замисли, то просто не би било от никого разбрано и поддържано. Американските специалисти са установили, че нормалният възрастен американец-зрител не е способен да възприема и проследява последователное разгръщане на някаква тема повече от три минути; после той губи нишката на разговора и се отвлича. Относно нашата аудитория данни няма. Да направим ласкателно за нашето патриотическо чувство предположение, че нашите са два пъти по-умни. Тогава те могат да слушат не три минути, а, например шест. Е и какво? За какво сериозно обсъждане може въобще да става дума?
Характерно е, че даже хора с формално високо образование (т.е. имащи дипломи) не усещат необходимост в рационални доказателства на каквото и да било твърдение. Не им трябват ни факти, ни логика, достатъчно са им шамански викове, от рода на получилият в последно време широко разпространение универсален способ за аргументация: «Това е така!»
На своите занятия с продавачи в преки продажби (практически всички с висше образование, получено още в съветско време – учители, инженери, икономисти, лекари) аз многократно се убеждавах: на хората не е нужна аргументация. Тя само заема време и напразно утежелява изказването. Аргументирано изказване се възприема как досадно. «Вие кажете, как е, и край». Далеч по-добре от всякакви аргументи се възприема това, което Русо нарича «емоционалн крясъци» и приписва на доисторическите диваци.
Привичката да се съзерцават любимите водещи формира представление (възможно, несъзнателно): главно е не каквото се говори, а – кой говори. Ако говори човек уважаем, любим, симпатичен – всичко се приема за истина, «пипл схавает». Хората изпитват потребност да виждат «говоряща глава» на телеекрана, възприятието даже на прост текст в печатен вид е много трудно. Недаром мнозина мои слушатели охотно ползват видеозаписи на моите изказвания, макар много по-просто (от традиционна гледна точка) е да ги прочетат.

Какво учат в училище?

В простотата си министър Фурсенко се изпусна: целта на образованието е възпитание на културен потребител. И съвременното училище – средно и висше – постепенно да се приближават към тази задача. Не веднага, но - да се приближават.
На какво учат днес? Как да се държим в социума, как да се впишем в колектива, как да направим видеопрезентация или напишем CV. А физика с химия – това е досата, совък, минал век.
Не така отдавна на шосето на Ентусиастите висеше билборд, изобразяващ симпатична «молекула на среброто», съдържаща се вече не помня в какво –струва ми се, в дезодорант-антиперспирант. Идиотизмът на тази реклама сред трудещите се от моята компания забеляза само една възрастна жена – инженер-химик по дореволюциона професия. После билборда го свалиха.
Да се знае, в смисъл да се държи в главата – учат ни – нищо не трябва. Всичко може да се види в Яндекс. Това е много продуктивна гледна точка. Ако човек нищо не знае, то на него може да се пробута всичко. А празната глава е много добра за напомпване в нея на подробности на тарифните планове или свойствата на разните сорта туалетна хартия.
В това дело са достигнати огромни успехи. На мен пончкога ми се налага да беседвам с млади хора, постъпващи при нас на работа. Те прилично се държат, спретнато изглеждат, имат някои навици на селф-промоушън и при това са пълни диваци: нямат представа ни за историята, ни за географията, ни за базовите закони на природата. Така например, у нас работеше учителка по история по образование, не знаеща, кои са тези болшевики.
Какво да си товариш главата? Да се знае трябва съвершенно друго. Веднаж някак минах в интернет тест на знание разни модни нещица, свойствени, по мнение на авторите, на образа на живот на средната класа. Тестът позорно провалих, отговорът бе: даже е странно, че имате компютър и интернет, за да минете този тест.
Ето именно на формиране на такъв род знаещи и са разчетени съвременните учебни заведения и съвременните образователни технологии.
Мракобесие и невежество – това е последното убежище на съвременният капитализъм. Това не е просто някакъв дефект на съвременното общество – това е негов най-важен компонент. Без това съвременният пазар не може да съществуват.
Логичен въпрос: кой в такъв случай ще създава нови стоки за «набутване» на идеалните потребители? И кой ще води човеческото стадо, кои ще са пастирите? Очевидно – идеалните потребители за тази цел не стават. В съвременните САЩ днес тази роля играят емигрантите от страните от третият свят, от бившият СССР. Какво ще е занапред – трудно е да се каже. Съвременният капитализъм, въобще съвременната западна цивилизация не гледа напред, главното за нея е - днешната експанзия. И тя се достига посредством тотална дебилизация на населението. Защото – днес това е главният ресурс.

Источник