Преходен период

Живем в преходен период. Съвременният свят може да се сравни със Съветският Съюз, образец 1989 година. Вече е ясно, че така, както беше по-рано, повече никога няма да бъде. Но още не ясно, как ще бъде. И вариантите за бъдещо развитие на събитията още са няколко.

С какво се разделяме?

Разделяме се с американският еднополярен свят, окончателно оформил се след краха на СССР, но в основните си черти сформиран още през 1980-те години. У този модел няма шансове да се съхрани, даже ако САЩ по някакво чудо съумеят да победят в глобалното противостояние. Войните понякога се печелят случайно, а ходът на историята засега не се е удало да обърне никому.
Главният американски проблем лежи на повърхността, но на него, както винаги и става в подобни случаи, никой не обръща внимание. Не случайно лист крият в гората. Заради победа над една само Русия САЩ са принудени да вървят на разрушение на своя собствен световен порядък. Глобално погледнато те подпалват своите съюзници или страни, които бяха готови да се договарят със САЩ на максимално изгодни за Вашингтон условия.

Кой изгоря в огъня на американската агресия против Русия?

Първи, Грузия Саакашвили. Имаше ли у САЩ съюзник по-верен? Нямаше. Михаил Николозович беше даже не съюзник – верен лакей.
Изгоряха режимите в Северна Африка, ориентирани към САЩ (Тунис и Египет).
Изгоря Либия, главата на която, Муамар Кадафи водеше класическа многовекторна политика и с американските съюзници в ЕС дружеше къде по-активно, отколкото с Русия.
Гори Сирия, не изгоряла само затова, че и се удаде да се опре на руската поддръжка. Но, между това, Башар Асад до началото на агресията против страната вървеше на значителни отстъпки към САЩ. Той изведе сирийските войски от Ливан и позволи на американците да преформатират тази страна под свои нужди. Като цяло наследникът на Хафез Асад се позиционираше като просветен правител от европейски образец, стремящ се към постепенна демократизация на сирийският политически и обществен живот.
Изгоря Украйна, в която всички правителства и всички президенти се управляваха от посолството на САЩ и даже не особено го скриваха. Американските дипломати, американският бизнес, американските спецслужби и американските неправителствени организации (често по-опасни от спецслужбите) се чувстваха у дома си не само в Киев, но и в Донецк, Харков, Одеса. Техните структури (както и създадените от тях структури на украински гранто-ядовци) даже при Янукович успешно се базираха в Харковски и Донецки университети, а местните власти не знаеха как да угодят на всеки гост от САЩ или ЕС.
И това са само най-очевидните случаи и само за седем години. При това, ако внимателно погледнем ситуацията в ЕС, то ще се изясни, че в политически и икономически план Европа сега е къде по-малко стабилна, отколкото Украйна преди две години или Сирия преди пет. Европа реално е следващият кандидат за подпалване от страна на САЩ. И в ЕС това  прекрасно го знаят, затова и нервничат.
Тоест, опитвайки се да сковат, разтегнат ресурсите на Русия, в крайна сметка да взривят нейната устойчивост, САЩ принудено, доколкото не могат да пренесат нестабилност на територията на Русия или нейните съюзници по ЕАИС, дестабилизират подконтролният им свят.
Те не са глупави и не са се побъркали. Те прекрасно знаят, че всички ние живеем в глобален, взаимозависим свят и затова на определени действия Русия не може да не прореагира, доколкото там ще бъдат засегнати нейните интереси (в това число жизнени). Нататък разчетът се е правил на това, че доколкото САЩ контролират по-обширна ресурсна база, то Москва ще се изтощи по-рано, отколкото за Вашингтон ще настъпят негативни последствия. Този разчет обаче се оказа грешен.
САЩ не отчетоха, че номиналният хартиен БВП, създаван с помощта на банкови спекулаций, е добър за пропаганда. Също така той оправдава съществуването на такъв финансов инструмент, като с нищо не обезпеченият долар на САЩ, работещ като световна резервна валута. Но в условия на кризи и глобални противостояния, ценност придобиват истинските материални активи: полезни изкопаеми, заводи, продукция на селското стопанство и т.н. – всичко това, от което през последните десетилетия икономиката на САЩ усилено се избавяше. Разбира се добре е да се контролира компанията, изобретяваща айфони. Но, първо, ако партньора се откаже да заменя на айфони (без които може да се преживее) на нефт, газ, хляб и т.н., производителят на суперсъвременни гаджети ще умре от глад. Второ, даже производството на айфони е изнесено в Китай, тоест случи ли се нещо непредвидено и тях на американците просто няма да продадат.
Това разбира се е упростена схема, но ние не располагаме с място за подробно изучаване на всички сложни икономически взаимовръзки на съвременният свят. За това трябва да се пише труд, по размер и качество подобен на «Капиталът» на Маркс. Достатъчно е осъзнаването на това, че САЩ владеят активи имащи само номинална ценност, докато техните опоненти, включая Русия разполагат с реална мощна ресурсна база. И да измени тази ситуация за час Вашингтон вече не може.
В резултат, на всеки нов кръг от противостоянието САЩ харчат повече ресурси от опонентите, и тяхната ресурсна база се изтощава по-бързо. Опитвайки се да пречупи губещият за тях ход на кампанията САЩ запалват все нови и нови страни и региони, постепенно премествайки се от световната периферия, която техните европейски съюзници бяха готови със свито сърце да пожертват, към историческата цитадел на Запада – Европа.
Колкото по-блисо се приближаваше към ЕС глобалният пожар, толкова по-безпокойни ставаха американските съюзници и толкова повече съмнения извикваше у тях американската стратегия. В крайна сметка, макар и много късно, но в началото на 2015 година ЕС започна все по-активно да се съпротивлява на действията на САЩ. Тоест, Вашингтон забуги безусловният си контрол над ресурсната база на своите европейски съюзници, а това го премества в разряд на най-слаба страна вече и по номинал на БВП (не считайки безкрайното изоставане във въпроса по качеството на ресурсната база).
Последна възможност за САЩ някак да избегне поражение – да запали Европа (ако вече последната не желае да върви против Русия на страната на Вашингтон) и да се надява, че половин-милиардният континент ще увлече достатъчно много руски (и китайски) ресурси, за да могат САЩ да получат отдих за зализване на раните.
Обърнете внимание, САЩ принудено разрушават този свят, на който се базираше тяхното военно-политическо и финансово-икономическо господство. Но това е все едно да подпалиш своя дом, в надежда, че пожарът ще се прехвърли към съседа и неговият дом също ще изгори. Как там ще стане у съседа с вила по вода е писано, а виж собственият дом ще пострада точно. Всяко господство се държи изключително на доброволно съгласие за подчинение. Господстващите винаги са твърде малко, по сравнение с угнетаемите и никаква въоръжена сила не е способна да обезпечи съхранение на властта, ако угнетаемите възстанат всички и едновременно. Именно затова господстващият е длъжен да обезпечава угнетаемите с необходимият минимум, при който възстанието става нерентабилно. Ако у угнетаемият има покрив над главата, храна за него и семейството и гаранция за съхранение (а в идеала за плавно повишение) жизненото равнище в перспектива, то срещу картечниците никой няма да тръгне. По същия начин и страните няма да бунтуват против световният  хегемон, способен да прати канонерки, ако поне на тяхната управляваща класа са гарантирани определена стабилност и минимално ниво благосъстояние и самостоятелност във вземането на вътрешни решения.
Но когато всичко това пропада и хегемонът сам разпалва своя свят, той става опасен първо за своите партньори, съюзници и васали. Те искат да живеят скромно, но стабилно зад гърба на хазяина, а хазяинът ги заставя да умират не разбери за какво.
По такъв начин, в случай на поражение на САЩ техният свят ще бъде демонтиран, като несправедлив и не устройващ болшинството от населението и държавите на планетата. А хипотетическата победа на САЩ може да бъде достигната само при условие пълно изгаряне от Америка на собственият и свят. Иначе тя никак не може да компенсира ресурсната си недостатъчност.
Тоест, даже в случай на победа САЩ ще бъдат изтощени, традиционните връзки разкъсани, политико-икономическата система довела планетата до катастрофа компрометирана. При това селият останал свят ще бъде толкова дестабилизиран и фрагментиран, че никакви сили няма да стигнат за установяване контрол над него. В условията на отдавна завършил износ на производства зад пределите на Запада в цяло и конкретно САЩ, страна на банкови чиновници и централни офиси на транс-национални компании просто не ще може да обезпечи доставки на необходимите ресурси в необходимото количество и в нужното време в критически важни точки. В глобален мащаб ще се случи нещо, сравнимо с разривът на стопанствените връзки по времето на разпада на СССР.
Тоест, победата на САЩ в глобалното противостояние ще доведе до това, че на човечеството ще се наложи да започне възстановяване на системата от ниво на икономически и търговски взаимовръзки примерно от XVII век. Парадокс, но за САЩ това ще е поражение, тъй като всяка част от глобалната икономическа система е способна да оцелее в режим на автаркия, освен собствено САЩ. САЩ е управленски център на американският свят, а когато всяка система се разпада то на първо място страда именно управленческият център. Той нищо не произвежда, освен административни услуги и ако неговото администриране се оказва ненужно (превид разпада на администруемата система), то той повече няма какво да предложи на пазара в обмен на необходимите му стоки. Именно по тази причина специалистите от съюзно ниво при разпада на СССР пострадаха, а техните бивши подчинени от ниво републики спечелиха. У първите изчезна системата, която те администрираха, а у вторите изчезна началството и те станаха самостоятелни администратори на новите, макар и по-малки, системи.
Така този свят, който познаваме е обречен, независимо от това, с какво ще завърши глобалното противостояние, но доколкото в случай на нормално развитие на процеса в обозримо бъдеще (в средносрочна перспектива) САЩ са длъжни да загубят, възниква въпросът, а какво възнамеряват да строят потенциалните победители?
Засега отговорът на него е неутешителен. Всичко, което днес се създава в рамките на БРИКС или ЕАИС, всичко, което се опитват да предложат на света Китай или Русия е създаване на структури, алтернативни на американските или работещи не за интересите на САЩ, но основани на същата база. Вместо МВФ се създава банка БРИКС. Юанът небезуспешно се опитва да измести доларът от позицията на световна резервна валута, а рублата и ред други валути се борят за правото да съставят на юана компания. Страните от БРИКС се опитват да господстват на пазарите, от които те более-менее успешно изместват САЩ точно по същият способ, по който господстваха САЩ.
Тоест, засега върви борба не за създаване на нова система на място на отживялата, а за смяна на администратора на системата. При това единоличният администратор (САЩ) възнамерява да смени колектив от администратори. Проблемът, обаче не е в това, че САЩ лошо управляваха системата, а в това, че системата е отживяла и да съществува в предишният вид не би могла. Просто в силата на определени объективни и субективни причини САЩ не са могли навреме да пристъпят към реформиране на системата, с цел да съхранят в новият свят своята господстваща роля.
Но задачата, с която не се справят САЩ, разполагали с всички ресурси на системата и принудена декларативна лоялност (като минимум до 2012 год.) от всички основни потенциални конкуренти, толкова повече няма да бъде решена от колективен хегемон, който ще получи система, доведена до упадък и рапиляла ресурси в глобална конфронтация. Освен това, самият факт на идването на смяна на САЩ на колективен хегемон ще снижи неговите административни възможности, доколкото множество въпроси ще е невъзможно да се решат оперативно, тъй като ще е необходимо да се съгласуват несъвпадащи позиции и интереси на главните играчи, а в определени случаи и ориентиращите се на всеки от тях групи държави.
За това, нестабилността, тресяща планетата през последните десетилетия, накрая отиде в миналото, необходимо е да се предложи и реализира идея за нова система, която би сменила отживялата. Искам да подчертая, нова – не значи справедлива. В паметта на човечеството са се сменяли много системи. Всеки път хората са изпитвали илюзията, че новата система ще е справедлива, човечна и на планетата ще бъде накрая създаден прекрасният нов свят. И всеки път са се разочаровали.
На практика, задачата на новата политико-икономическа система винаги се е заключавала в това, да разкрепости актуалните обществени сили и на тази база да даде нов тласък на развитието на обществено-политическите и икономическите отношения. На първият етап нуждите от създаване, внедряване и напасване на новата система рязко са повишавали вертикалната и хоризонтална социална мобилност, извиквайки в обществото представа за голяма социална справедливост и за големи възможности, но след двадесет-тридесет години системата се е стабилизирала, закостенявала, новите елити закрепвали своето господстващо положение и всичко се връщало на круги своя.
Това не е добро и не е лошо, това е свойство на всяка система, това е неизбежност. В крайна сметка именно поэтапната смяна на системи от отживяла на перспективна и е обезпечила прогресът на човечеството, благодаря който ние днес не живеем нито в пещери, нито в сламеници.
Днес нашият проблем не е в недостатъкът на абстрактна справедливост, а в това, че ние знаем от какво искаме да се избавим, но засега не знаем, какво искаме да създадем. И докато не осъзнаем и не създадем 40 и повече години ще бродим по пустинята и ще търсим обетованата земя, която може да е съвсем редом.

Ростислав Ищенко, аналитик от МИА «Россия сегодня»