Живите организми както е известно се самоорганизират. Тоест хаосът се превръща в някакъв какъв да е, но порядък. Процесът е толкова занимателен и привлекателен, че така и ти се иска отвътре да бъде обобщен до всьо и вся.
Например, пазарните теоретици убедително ни разказват, че всички беди идват от несвободата. Злите сили, демек, насаждат тоталитаризъм и така лишават човечеството от щастие и процъвтяване. Човечеството, напълно и изцяло състоящо от индивиди с вродени права на човека, да не бяха тия зли сили, решително би се юрнало поединично към личното щастие, а като е така — твърдят пазарните теоретици — то неминуемо би притичало и към общественото щастие тоже. Нали това е очевидно: ако всеки иска както е по-добре, то дай им пълна свобода, и те всички заедно ще направят много хорошо.
Разбира се, има сред всички отделни някои, които искат както е по-зле, но ето с тях точно и трябва да се бори държавата. А тези, които искат като по-добре, да се бутат не трябва и тогава всичко ще е отлично.
Има, наистина, малък нюанс: болшинството иска да бъде като по-добре лично на тях. Следването от това на неминуемото Както Е По-добре за всички, като минимум не е очевидно, а даже примитивните наблюдения показват, че Както Е По-добре за един доста често противоречи на Както е По-Добре за друг. При това и двамата въобще нищо криминално не искат. Например, искат всичко на всичко да не работят и да живеят от дивиденти. При това е очевидно, че ако всички едновременно направят така, то на всички едновременно много скоро ще стане Както Е По-Добре като краен случай някъде в отвъдното.
Пазарните теоретици от такова въобще се отмахват и говорят, че демек, не трябва да считаме хората подлеци и всякакви такива. Всичко демек, ще се нормализира, без паника. Людете, демек, не са глупаци и отлично разбират какво и как.
Но въпреки това, иска се да разгледаме един животрептящ пример, нагледно демонстриращ, кой какво разбира и до какво това води.
Примерът аз лично нееднократно съм наблюдавал с очите си във най-близката станция на метрото. Всичко е устроено така. Има вход в станцията, редом с входа, зад турникетите малък хол, а от него стъпала водят надолу, на платформата. Много проста конфигурация и много разпространена:
Когато хората са малко, всичко прекрасно работи. Едни влизат от улицата — сини от студа, други излизат от вагоните, червени от жегата.
Когато към входа пристига автобус, входящият поток се усилва. Аналогично става с изходящият поток в момент на пристигане на влака. Тези събития, обаче, далеч не винаги се случват едновременно, затова например, входящите могат да забележат, че вътре влиза куп народ, а навън — почти никой.
Най-съобразителните и грамотни пичове бързо съобразяват: «ако аз, като глупак, тръгна по лявата страна, то ще попадна в тълпата и затова ще сляза на станцията бавната, а дясната страна, гледай, е свободна». Съобразителните пичове ловко обхождат тълпата безграмотни и на пълна скорост се носят към заветната цел. Това им позволява да спечелят до двадесет секунди! А ако затези двадесет секунди дойде влак, то сметката отива на минути! Профит!!!
Но внезапно влак действително пристига. И от него внезапно излиза тълпа други пичове, които бързат да се изтръгнат от подземната жега на уличният хлад. Пристигналите бодро бягат към стъпалата и се сблъскват на тях лоб в лоб с грамотните пичове. Те започват да подозират, че техният план е съдържал някакво количество грешки, но е късно — да се отстъпва няма къде, доколкото в гърба им дишат други грамотни пичове.
Но пристигналите също няма къде да отстъпват, ибо тям в гърба дишат не по-малко, а не е изключено даже повече. Затова те започват да опитват да се промушат покрай стеничката. Което не е така просто, ибо влизащите продължават и продължават да влизат. Запълвайки целият хол, което впрочем, не спира току-що пристигналите грамотни пичове всички да обходят. От друга страна, пристига още един влак и разтоварва следваща порция жъдуващи да излязат на улицата.
Сред тях, всъщност, също има грамотни, и те се опитват да обиколят тълпата отдясно. С което отрязват на входящите последният шанс да влязат.
Фактически,случващото се започва да изглежда като два клина, вбити в прохода на стълбите. Ако по премълчаване проходът поддържа три-четири реда в две посоки, при това с интервал с ширина «размахни се ръка, разперчи се рамо», то сега в две посоки работи в най-добрият случай един ред. Този същият, където настрани покрай стената се просмукват на платформата и — от противоположната страна — към изхода.
Понякога, впрочем даже и не се просмукват. Фактически стоят стена срещу стена. По-точно, клин срещу клин.
Изглежда всичко в пълно съответствие с теорията: никой никому зло не е желал, всички са желали строго добро (особенно за себе си). Но всичко се е самодезорганизирало до пълна плаче майката. В резултат всеки е получил вместо печалба от двадесет секунди загуба, измеряема не е изключено дори в часове. И със времето получилата се ситуация само ще се влошава — нали от улицата все влизат, а от влаковете все пристигат.
В тези случаи тоталитарната власт в лице сътрудниците на станцията решително разставя оградки — точно по въображаемата разделителна линия. За това че гражданите, точно като скот — властта за тях със сигурност грош не дава — се движат по права без всякаква индивидуална оптимизация.
И о чудо, тоталитарното вмешателство, лишавайки от възможност майсторски да се икономисат двадесет секунди, въпреки това, дава възможност да се влезе и излезе за предсказуемо време.
Разбира се, с мощен входящ и изходящ поток може да се срути и тоталитарната система, но тя като минимум не се срутва сама себе си на равно място. Излиза че гражданите, не желаейки нищо лошо и даже в личен порядък усърдно работейки над оптимизация на собственото благо, довеждат системата до далеч по-лошо състояние, отколкото с тоталитарна ограда, подавляваща всяка здрава инициатива.
И ето ти, практически като овен, вървиш по отделеният ти тунел, без всякакви мега-маневри по оптимизация за двадесет секунди. За теб някаква ограда е определила целият маршрут, лишавайки те от възможност лично да се грижиш за своята сътба на тези бетонни стъпала. Тоталитаризмът те е натикал в стадо и насочил право там, където ти по релсите ще пътуваш строго напред, в тази желязна машина, която управляваш не ти, със скорост, която си определил не ти. И никаква свобода!
Наистина, има едно съществено отличие от гореспоменатите овни. Ти ще се спуснеш в станцията за гарантирано време, а после за гарантирано време ще стигнеш до пункта на назначение, който пункт на назначение си избрал именно ти. Ще те вози квалифициран специалист, който ще те докара с минимална вероятност от каквито и да е ексцеси. Ако ти би се юрнал, например пешком или даже на личният автомобил, то вероятността да се издъни нещо би била къде по-висока. При това, на теб никой не ти пречи ако желаеш, да станеш този същият специалист, който вози всички.
Дори повече, докато ти си вървял към гарантираният влак и пътувал в него, ти, за разлика от овена и грамотно оптимизиращият личните двадесет секунди пич, би могъл да решиш още нерешена задача, да съчиниш стихове или да мислиш за вечното. Именно в това е свободата. Не в това максимално хаотично да се движиш. Не в това, от утро до късна нощ да мислиш, как да гепиш излишни двадесет секунди и тридесет лева. Напълно свободен бяг по полето няма да те направи по-малко овен, отколкото движението по тунел. Свободата е в това: в решения, съчинения и размишления. На по-тоталитарному прав, удобен, гарантиран път — ибо лежи той в тези области, където всички задачи вече са решени — но в движението към решение на нерешеното, съчинение на несъчиненото и обмисляне на необмисленото.
Гаранциите, организацията и подреждането ти освобождават време за размишления. Ти достигаш по-бързо, а по време на самият процес си далеч по-малко натоварен. Така на теб ти е дадено време да мислиш. Ако теб искаха да те превърнат в овен, то биха ти отнели това време, заставяйки те лично да решаваш отново всички милион пъти решени въпроси и самостоятелно да се разплиташ от гореспоменатите клинове.
Да пороби гражданите иска не тази държава, която решава за тях стандартните въпроси, а тази, която пропагандира сред гражданите самостоятелно решение на всички въпроси. Ибо да мислят такива граждани ще бъдат само за най-примитивното — за друго няма да им остане време.
Алексей Кравецкий
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.