С кого там да се договаряме?

Някой от класиците беше казал, че всички войни в света стават затова, че хората не могат да се договорят за един, еднакъв за всички смисъл на думите, и затова не се разбират. Това безусловно е преувеличение, както и всяко друго обобщение, но рационално зърно в това има.
Но все пак. Как ние можем да се договорим?!
За едни, да ги наречем условно «формалисти», е важно всичко да е «съгласно демократическите норми и процедури» или там безусловно да се съблюдава «свободата на словото». Това че той свободно носи откъснат от реалността бред, него не го вълнува. Точно както и това, че Хитлер дойде на власт по демократичен път.
За вторите, да ги наречем «символисти», е важно над тези градове да виси парцал със строго определени цветове, или всички да ходят в определено (откровено архаично) облекло, или с еднакви прически. И в това те виждат залог за щастието, а когато нещо се разминава с техните представи за идеала, изпитват дълбока фрустрация.
За трети, «потребители», е важно само количеството на сортовете салам в магазините (и в хладилника, но често в хладилника е даже вторично, колкото и да не е парадоксално).
За четвърти, «идеалисти», е важна «справедливост», но и в това понятие разните хора влагат съвершенно разни, често пряко противоположни смислове. Макар свое понятие за справедливост и на мен не ми е чуждо, признавам.
За мен е най-важно от всичко развитието, прогреса. Аз съзнателно няма тук да давам определения нито на «прогреса», нито на «развитието», защото можем пак да изпаднем в спор за дефинициите и да се отклоним от същността. Например, Ларуш формулира това като «повишение плътността на енергопотока». Което също е упростяване.
Е как може да се договорим?! Прогресорът, за когото са важни космически кораби, освояващи други планети, и любителят на салам? Този, за когото е важен резултатът, с този, комуто е важен процесът? Тези, които мислят, преди да започнат нещо да правят, с тези, които правят ради самото действие (и не мислят нито до, нито после)?
За какво мога да говоря с идиот, който счита за проявление на патриотизъм размахване на цветен парцал? У него мисленето (ако това въобще може така да се нарече) е заседнало на дологическо ниво, на ниво симпатическа магия, характерна за архаичните хора от античността, при това не принадлежащи към големите цивилизации от типа на гръцката или римската. Да кажем направо – за диваците. И ако аз започна да му обяснявам това, то той още и половината думи от определенията няма да разбере. Но при това то е свято уверено в своето превъзходство над всякакви «умници». Като в «Механическото его» на Хенри Катнера «Аз – убива!». Макар Катнер то също не е чело.
Най-обидното е, че аз пък мога да разбера всички подобни типове. И, при желание, да общувам с всеки от тях на достъпен за тях език. Но виж желание такова възниква все по-рядко.
Разбира се, аз мога, като сержант Франко Соренте у Шимун Врочек, да крещя на тълпата «Ченгетата – кучки! В двореца са богатство и к*рви!», за да я насъскам напред. Но това правят тези, които аз ненавиждам и презирам. А да се уподобявам на ТОВА не искам.
Те са които могат спокойно да спят в завладените дворци, добили се своите дребнобуржуазни цели, и не гледайки назад, където остават труповете на тълпата и ченгетата на залетите с кръв улици. Те са които могат да хапват «тортички отсъкалчета », посмейвайки се над «пържените колоради». А аз не мога. Даже за висшето благо, for the Greater Good.
Аз мога да ги разбера, класифицирам, разложа по масата и преброя. Защото те са тъпи и примитивни, не страдащи от рефлексия и сложни мотивации. Власт, богатство, мадами, самоутвърждение за сметка унижение на слабите – това е пределът на техните мечтания. Да разбера – мога. Да приема – никога.
Та с кого там да се договаряме? Там, зад стъклото, седи примитивно членестоного Зло. То е способно да мимикрира и бута патосни речи, не разбирайки смисъла на произнасяните думи и изречения. Но да съзидава и твори то не е способно.
Ако на Злото се даде възможност, то ще се вцепи в тези, които го гледат. Затова стъклото е дебело, а наблюдаващите внимателно следят да не се появят изходчета навън. И при липсата на възможност да се изтръгне, Злото яде само себе си.
Въобще, исках да напиша текст за разбирането и търсенето на точки на съприкосновение. Не стана. Нали ако разбирането е възможно (да се разбере едноклеточно е просто), то примирението – не. Както е писал Лев Николаевич Гумилёв «Някой типове конфликти не завършват с примирение».
Миналият път зле сработи НКВД, съветските хора простиха и не започнаха да добиват оцелелите твари. А тези две поколения чакаха шанс за реванш, за мъст. Дочакаха. И сега заради това всеки ден гинат жени и деца.
Затова в задника примирението и прощаването. Справедливост за всички, и никой да не остане обиден. И по-добре от Симонов това не може да се  изрази.

Так убей фашиста, чтоб он,
А не ты на земле лежал,
Не в твоем дому чтобы стон,
А в его по мертвым стоял.
Так хотел он, его вина, –
Пусть горит его дом, а не твой,
И пускай не твоя жена,
А его пусть будет вдовой.
Пусть исплачется не твоя,
А его родившая мать,
Не твоя, а его семья
Понапрасну пусть будет ждать.
Так убей же хоть одного!
Так убей же его скорей!
Сколько раз увидишь фашиста,
Столько раз его и убей!

Александр Роджерс