Искам да се събудя утре, и сякаш ги е нямало последните 20 години. Може и 25 години да се махнат. Да се събудя, облека обикновена училищна униформа, завържа връзка и помисля: "Каква пък глупост ми се присъни!"
Никога да не видя гладни старци, ровещи в кофите за боклук, просещи милостиня или на последните остатъци от гордост продаващи (евтино) зеленчуци от малката си виличка.
Никога да не виждам бедни семейства с деца каквато видях тази пролет. Когато у родителите са стигнали пари за комбинезон, но не стигнали за обувки. И те носеха детето, обуто в сандалки върху плетени вълнени чорапи (навън бе +6).
Никога да не виждам забравили се буржуа, и все по-ниско навеждащи се обикновени хора. Никога да не чувам, че поредния членовоз с буркан е прегазил хора до смърт.
Да не виждам хора, даващи цялата заплата за комунални услуги. Да не зная, че може да има такива цени за услуги, че да се налага да се избира, да се плаща за услуги, или да се хранят децата.
Да не зная, че може да има издевателски показател "минимална потребителска кошница", която стига за седмица.
Да не зная, че хората могат с всяка година да живеят по-бедно при ръст на "номиналната" заплата. Да не зная, колко години е длъжен да работи човек, за да купи жилище.
Никога да не зная, че може да се разкъсваш, бягайки между пет вуза, и едва да събираш двата края. Да не зная, че в края на семестъра ще се налага да се подписват книжки на студенти, които никога не си виждал. Никога да не чувам, че преподаватели и учители спокойно могат да "покрият" с псувни и пребият. Да не зная, че може да има бременни шестокласници, ученици-наркомани и юноши-убийци.
Да не виждам по телевизора всеки ден смърт. Да не чувам, че у нас постоянно всичко пада, потъва и се разрушава. Уморих се от това.
Аз искам просто спокойно да преживея тези 20 години. Да слушам за трудовите подвизи на народа и достиженията на нашета промишленост. Точно да зная, че след училище ще постъпя в институт (безплатно естественно). Точно да зная, че мога да бягам в двора до късно, и никой няма да ме пипне. Точно да зная, че в неделя ще има "На гости при приказките", а в останалите дни не си струва да се губи време за телевизор. Точно да зная, че лятната ваканция ще видя "Гостенка от бъдещето" и други ХУБАВИ и ДОБРИ детски филми. Точно да зная, че мога да се занимавам в такова количество кръжоци и секций, колкото пожелае душата ми. Точно да зная, че през ваканцията може да отида при баба и дядо на много километри, защото това няма да струва на родителите полугодишна заплата.
Искам да не ме е страх от утрешния ден. Искам моите деца също да не се боят. И затова искам да се събудя утре, и да открия, че последните 20 години просто са били кошмарен сън.
На нас ни провървя, че нашите детство и юношество завършиха преди правителството да купи от младежта СВОБОДАТА в обмен на клипчета, мобилни, фабрики за звезди и супер сухарчета (неизвестно защо меки)… С нейното общо съгласие… За нейно собствено (сякаш) благо…«- това е фрагмент от текста под название «Поколение 76—82». Тези, комуто сега са някъде около тридесетте, с голяма охота го препечатват на страниците на своите интернет-дневници. Той стаха своего рода манифест на поколението.
Анализът на младежките ресурси в интернет и други текстови източници показва: отношението към живота в СССР се смени от рязко негативно на рязко позитивно. За последните няколко години в интернет се появиха маса ресурси, посветени на всекидневния живот в Съветският Съюз. «76—82. Енциклопедия на нашето детство», изглежда е най-популярният от тях. Самото название говори за това, кой е аудитория на този ресурс — всички родени в периода между 1976 × 1982 години.
От «тъпия съвет» към «златния век»
Забавно е, че само преди десетилетие и половина тези същите хора, които днес с нежност си спомнят символите на миналата епоха, сами отхвърляха всичко съветско и се стремяха колкото може по-малко да приличат на своите по-консервативни родители.
Странната безпаметност на младежта се разпростира и върху по-близкото минало. На границата 80-те и 90-те значителна част от младите хора мечтаеше въобще да замине — емиграцията даже в страна от третия свят се считаше по-привлекателна, отколкото живота в разрушаващата се съветскса държава:
«Ако ще труп, ако ще чучело, само навън от този бардак».
«Съветското облекло - това е кошмар, убожество, да се носи е невъзможно, само галошите „прощавай младост“ погледни. Съветската техника е правена явно не с ръце, а с нещо друго: не работи, не се поправя. Съветските продукти — тези колбаси, 90% от тоалетна хартия, масло от маргарин и бира като вода»…
Кой преди петнадесет години би се осмелил да отрича тези аксиоми?!
Но, както е известно, времето е най-доброто средство от детската болест на левичарството. С възръстта младите хора престанаха да са толкова категорични. Сега спомените за телевизорите «Рубин», магнетофоните «Вега», парфюмите «Красная Москва», ризите на квадрати, червените палта, сладолед по 15 стотинки и газирана вода в автомати извикват легка тъга и съжаление за това, че никога повече няма да ги има.
Съветското минало стремително обраства с трогателни легенди и пред очите се превръща в прекрасен мит за златния век на човечеството. Съвременните тридесет годишни така жъдуват приказка, че са готови да ампутират собственната памет.
В края на 80-те на малцина от тях би дошло в главата да се възхищават от песните на съветската естрада или съветските филми — това вече е твърде примитивно. По-важно бе да се разбере, как по-бързо да се забогатее, да се получи максимум разнообразие в секса, да се достигне успех и признание в големия град. Вместо ВИА «Самоцвети» и филми за селския живот последните съветски юноши искаха да гледат холивудски трилъри и да слушат Scorpions и Queen.
Но времето направи с тях своя обикновен трик: напълно получили това, за което мечтаеха в зората на мъгливото юношество, съвременните тридесетгодишни започнаха да мечтаят за това, което така безжалостно някога презираха. И старите съветски филми за войната и усвояване на целината изведнаж получиха в техните очи смисъл, който някога те категорически отказваха да видят.
Защо хора, отхвърлящи всичко съветско, изведнаж започнаха да носталгират по времена, които те едва успаха да заварят? Ако вярваме на социологическите изследвания, причините са две. Едната лежит просто на повърхността: носталгията по Съветският Съюз във мнозина просто е носталгия по детството. Да идеализира детските години е свойствено на всички. Лошото се забравя, остават само светлите спомени за това, колко чудесен вкус имаше сладоледът и колко радостно изглеждаха хората на манифестации.
Но, изглежда, за днешното поколение тридесетгодишни носталгията стана своеобразна религия, в много определяща тяхното отношение към живота въобще. Те се гордеят с това, че им се е удало да живеят в Съветският Съюз, и считат, че именно съветският опит ги прави несравнимо по-добри от съвременната младеж, която израстна вече след 91-а година:
И все пак ако бих избирал — бих избрал края на 80-те. Тогава още нищо не разбирах. Бях на 17—19 години. Не умеех да общувам, не умеех да се влюбвам, нищо не исках от живота и въобще не разбирах, как и защо хората живеят… От тези години не изнесох нищо, а бих могъл (това едва сега разбрах). Навярно, защото тези същите - сега са мои времена, любими, неясни...
Как искам да се върна в детството! В нашето детство. Когато нямаше игрови приставки, ролкови кънки и будки с кока-кола на всеки ъгъл. Когато нямаше нощни клубове и всички се събираха на репетиции на местната рок-група, свиреща ДДТ и Чиж. Когато думата струваше по-скъпо от парите. Когато бяхме ние.
Причина за такава «недетска» носталгия, видимо е по-дълбоко отколкото просто мъка за преминалото юношество. Идеализирайки съветското минало, съвременните тридесетгодишни неосъзнано говорят за това, че на тях не им харесва в настоящето.
От несвободна държава към несвободни хора
«В детството ние пътувахме на коли без колани и въздушни възглавници. Разходка на каруца, с впрегнат кон, в топъл летен ден бе неописуемо удоволствие. Нашите кревати бяха изписани с ярки бои с високо съдържание на олово. Нямаше секретни капачки на шишенцата с лекарства, вратите често не се заключваха, а шкафовете - никога. Пиехме вода от крана на ъгъла, а не от пластмасови бутилки. Никому не би могло да дойде в главата да се вози на колело в каска. Ужас!» — всичко това от същия «манифест».
«Ние станахме по-малко свободни!» — този вик на отчаянив звучи в множество записи. Ето още един цитат: «Спомням си за това време, и основното чувство — това е чувството за пълна свобода. Живота не бе подчинен на такъв твърд график, както днес, и свободно време имаше много повече. У родителите отпускът бе месец, а ако някой боледуваше, то спокойно вземаше болничен, и не ходеше едва жив на работа. Можеше да ходиш, където искаш, и никой не забраняваше. Нямаше кодови ключалки и домофони, нямаше охранители във всеки вход, всеки магазин. Аеропортът бе най-интересно място, откъдето започваше пътешествие, а не част от зона на строг режим, както сега. Въобще, таблички от типа „Не минавай“, „Само за персонала“, „Забранено“ почти нямаше».
Произтича странна метаморфоза на спомените. В Съветският Съюз страшни надписи «Не преминавай!» имаше къде повече, отколкото сега. Но нашата памет за детството акуратно ги изтрива, а паметта за видяното преди няколко дни достроява тези прословути табелки.
Обективно съветското общество бе къда по-малко свободно от днешното. И не само в политически план. Животът на човека се движеше по строго разписан маршрут: районна детска градина — районно училище — институт/армия — работа по разпределение. Вариациите бяха минимални.
Същото и в бита. Всички ядяха еднакви храни, возеха се на еднакви велосипеди и еднакви коли. Дълги коси, даже елементарни джинси — всичко това би могло да извика внимание на милицията или като минимум осъждащи погледи на бабките до входа. Сега — ходи в каквото искаш и, ако не приличаш на узбек-нелегал, милицията не я интересуваш, и бабките също, още повече че тях заедно с пейките до входа вече почти няма да видиш.
Всеки можеше да стане революционер, скарал се за дреболия с бригадира или идвайки в училище без пионерска вруъзка. Сега живеем в едно от най-свободните общества за цялата история на човечеството. Става дума не за политиката, а, по-скоро, за културата и образа на живот. Държавата минимално се вмесва в частният живот на човека. Прословутият «вертикал на властти», изцяло пронизал политическият процес, никога не престъпва прага на жилището. А самото общество още не е успяло да изработи достатъчно твърди норми и не може да указва на гражданина, какво може, а какво не.
Откъде се взима това усещане на несвобода? Най-вероятно то идва отвътре. днешните тридесетгодишни сами се вкарват в много твърди рамки. Нужно е да се работи и печели, нужно е да се изглежда прилично, нужно е да се държим сериозно, нужно е да имаме мобилен с «блутуз», нужно е да ядем храна без ГМ-добавки, нужно е да четем Минаев и Коельо. Нужно, нужно, нужно!
У тридесетгодишните истинската свобода — това не е свобода на словото или събранията, а преди всичко възможност да живеят спокойно, да не се напрягаягат и да имат много свободно време. А нали от тях очакваха, че те ще станат първо поколение, свободно от «съвета», поколение на енергични строители на капитализма. В началото на 90-те това примерно така и изглеждаше. Младите хора с ентусиазъм се заеха с бизнес, кариера, с упоение потънаха в света на потребителските радости. Но постепенно ентусиазмът започна да спада. На някакъв етап те просто «прегоряха».
Днес за болшинство от тях работата и кариерата остават основни жизнени ориентири. Но го няма вече този драйв, който бе неотемна част от живота им през 90-те. Болшинството както по-рано оценява жизненият успех като възможност да потребява колкото може повече: «Колкото по-голямо е жилището, колкото по-скъпа колата — толкова по-успешен е човек». Но множество вещи вече са купени, впечатленията - получени, амбициите - удовлетворени. Да живееш е скучно!
КГБ в главата
Ако проведем контент-анализ, най-вероятно ще се изясни, че честотата на употреба на думата «безопасност» за последните двадесет години нарастна стотици пъти. В СССР имаше всесилна организация — Комитет за държавна безопасност. От нея се бояха, за нея разказваха анекдоти. Но самата идея за безопасност не бе толкова навязчива.
Затова сега тази дума е ключева на всички нива — от високата политика до собственото жилище. Навсякъде ни окръжават секретни пароли. Да влезеш във входа — код, отвориш жилището — няколко ключалки, да включиш компютър — парола, да заредиш собствената електронна поща — отново парола…
Но нали никой не налага тези правила, хората ги избират сами. И с тъга си спомнят детството: «Ние излизахме от дома сутрин и играехме цял ден, връщайки се, когато запалваха уличните фенери — там, където ги имаше. Цял ден никой не можеше да знае къде сме. Мобилни телефони нямаше! Трудно да си представиш. Ние рязахме ръце и нозе, чупехме кости и избивахме зъби, и никой никого не подаваше в съд. Всичко ставаше. Виновни бяхме само ние, и никой друг. Помните ли? Биехме се до кръв и ходехме в синини, привиквайки да не обръщаме на това внимание».
Играчки от боклука против китайски саби
Детските играчки и игри — това е цял свят. У мнозина той оставя къде по-ярка следа в паметта, отколкото възрастнита забави от типа автомобил «тойота» или длъжност началник отдел.
У милиони съветски деца имаше любимо мече — избеляло, ожулено, неубедително. Но именно нему се доверяваха най-важните секрети, именно той изпълняваше ролята на домашен психоаналитик, когато ни бе зле. А с какво упоение играехме на «червени» и «бели», въоръжени с винтовки, издялани от дъски!
Отново ще цитираме дневника на ползвателя tim_timych: «Какво бе да лазим по гаражните масиви, да събираме никому не нужен боклук, сред когото понякога попадаха такива бисери, като противогази, от които можеше да се изреже гума за прашки. А нмерената бутилка с ацетон с упоение се гореше на огъня, където от изхвърлените автомобилни акумулятори се топеше олово за картеч, пластинки и просто така, заради интереса да погледаш ратопения метал».
Пазарната икономика породи прост принцип: всичко, което се търси, трябва да бъде комерсиализирано. Помните ли, как в дворовите компании играхме на рицари? Как правехме от намереното на боклука щитове и мечове? Сега пластмасови доспехи и оръжие се продават във всяка будка: искаш — пиратска сабя, искаш — скитски акинак. Струва стотинки: за да купиш набор на легионер или каубой е достатъчно няколко пъти да икономисаш от кока-кола.
Фойерверки и петарди се продават в готов вид, и не е нужно да проведеш химически експерименти зад гаражите. А плюшени мечета китайско производство може да купиш с чували. Само че все по-рядко сред тях се намира този косоух урод — любим и единствен…
Гледайки на своите деца, днешните млади хора изпитват двойствени чувства. От една страна, завиждат: да отидеш в будката и за стотинки да купиш точно копие на пистолет «Скорпион» с пълнител и боекомплект хиляда патрона — че за това момчетата от 80-те, без да се замислят биха си продали душата или изнасяли боклука всеки ден! Само че няма в него ароматът на уникальност. В него не е вложен собствен труд (някога блед аналог се правеше със своите ръце), с него не е свързана исключителност на случая (ако това бе подарък, донесен иззад граница).
И в резултат това оръжие прашасва някъде под кревата: не е беда — тате утре ново ще купи. Тате няма да обеднее, той добре печели.
А за детето е жалко.
Приятелите останаха в СССР
Още един повод за носталгия — легендата за чисти и открти отношения между хората.
Такава дружба, каквато имаха моите млади родители с други млади двойки, повече в живота им не се случи. Помня интересна случка — мъжете в командировки, жените чакат.
В друг дневник четем: «Имахме приятели. Излизахме от дома и ги намирахме. Яздехме велосипеди, пускахме клечки по ручеите, седехме на пейката, на оградата или в училищния двор и говорехме каквото искахме. Когато ни бе нужен някого, чукахме на вратата, звъняхме на звънеца или просто влизахме и се виждахме с него. Помните ли? Без въпроси! Сами!»
Тридесет-четиридесет годишните страдат от това, че приятелите стават все по-малко. На тях просто не стига време. За да се видиш със стар приятел, налага се да се договаря среща едва ли не месец предварително. А и самите срещи стават все по-кратки и формални: всички са заети, всички имат задачи. Възможността във всяко време да се свържеш с човека и да отмениш или измениш предишните договорености провоцира необезателност:«Извинявай, плановете се измениха давай днес не в 5, а в 8 или утре в 5. А по-добре дай утре според както върви да звъннем да се договорим». Време няма.
Болшинството тридесет-четиридесетгодишни са недоволни от живата си, но не виждат реални възможности да я изменят. За да мениш нещо е нужно време, а точно то не стига. Само за минута да спреш стремителният бяг, веднага си изхвърлен на банкета. А това тридесетгодишните не могат да си позволят.
"Скоро ставам на 30. Време няна. Тахикардия, пулс 90 удара вместо 70. Пия лекарства, без да четя инструкциите, доверявам се на лекаря. Няма кога да се запозная с инструкцията по експлуатация на купената кола, само отделни пунктове. Договорът за кредит подписах в банката, пробягал го с очи. Само се убедих, че там са моите фамилия и код, служащите също бързат. Кога за последен път съм пил бира с приятели? Не помня, повече от година мина. Приятелите са разкош. Само за юношеска възраст. С мама разговарям, когато тя позвъни. Нее хубаво това, трябва сам по-често да звъня. Пристигам в къщи, жената и децата спят. Целувам дъщерята, постоя над сина, прегръщам жената. През празниците включвам телевизора, медитирам в екрана, едновременно прещраквайки всички канали, един няма кога да гледам, а и е неинтересно вече. Каква книга исках да дочета? Май «Анна Каренина», половината осталана. Няма да я дочета, много е голяма. Не става. Време няма, бягам. Бягам, бягам"
Революция в името на велосипеда?
В последно време много често мисля за това, каква велика страна просрахме. Страната се наричаше СССР. Това бе велика и свободна страна. Която можеше да изпрати всички на ... и да диктува своята непреклонна воля на нашата планета Земя.
Носталгията по собственото детство понякога плавно преминава в носталгия по политическият режим. Съветският Съюз започна да се асоциира с държавно развитие, размах, имперска мощ, а също със спокоен, стабилен и щастлив живот:
«Това бе време, когато нямаше безработица, тероризъм и национални конфликти, отношенията между хората бяха прости и понятни, чувствата искрени, а желанията незамъглени».
Носталгията по миналото в различни епохи се е оказвало мощна движеща сила на обществено-политическото развитие. Например, връщането на социалистическите партии на власт в някои източноевропейски страни вече в постсъветският период също най-вече е предизвикано от носталгия по съветските времена.
Ние си мислим, че в съвременна Русия нищо подобно не може да се случи. Поколението на тридесетгодишните е твърде аполитично, твърде потопено в личния живот, за да окаже сериезна поддръжка на коя да е политическа сила. И ако неудовлетвореността от собственият живот расте, това само ще засили техният политически абсентеизм. Вместо активни действия днешните тридесетгодишни избират тихата тъга за светлото време на своето детство, което си е отишло безвъзвратно.
Последното поколение на съветската младеж като цяло бе отбелязано с благодатен печат на дълбоко безразличие към политиката. Докато възрастните разрушаваха съветската система, а после на нейните развалини се опитваха да строят нещо ново, младите хора се занимаваха с лични проблеми. Единствена сфера от общественият живот в която това поколение преуспя — това е бизнесът. Именно затова сред тях има много бизнесмени или мениджъри и така малко политици или общественни дейци.
Но желанието да се свърже безвъзвратното минало с безжалостното настояще далеч не винаги може да бъде интерпретирано в руслото на политическите акций. Нали тъгуват не толкова по социалният строй, колкото по плюшевите мечета, казаци-разбойници и първата целувка във входа. Трудно е да си представим революция под лозунга «Върнете ми правото да се возя на велосипед и да съм щастлив!» Впрочем, през май 1968-а френските студенти строяха барикади под лозунги «Под моста — плаж!» и «Забранява се да се забранява!».
Изглежда, лишени от политически амбиции днешните тридесетгодишни виждат проблемът на историческите промени съвершенно по друг начин. Съветският свят им позволяваше да са човечни, а съвременността — не. След всички социални катастрофи на ХХ век за пръв път става ясно, че във всяко политическо устройство главна и единственно важна фигура остава човека. И буйството на потребителските инстинкти е същата лъжа, както и комунизмът, обещан към 80-а година. Ние вече нямаме илюзий, нямаме нито една надежда, че спасението на човека ще дойде някъде от страна — от политиката или икономиката, не е важно.
Днешните тридесетгодишни, изглежда, първо поколение руски хора, останали сами със себе си. Без патерици на идеологии, без вълшебна пръчица в лицето на Запада. И тук спомените за съветското минало действително започват да горят душата с безпощаден огън на завистта.
За това, за да усетят собствената човешка ценност, възможности имаше малко, но всички те бяха отлично известни всекиму. Всички знаеха, какви книги трябва да се прочетат, какви филми изгледат и за какво да се говори по нощите в кухнята. Това бе личностният жест, даващ удовлетворение и вселяващ гордост. Днешните време при безкрайността на възможностите прави този жест почти невъзможен или по определение маргинален. Човек се оказа пред лицето на чудовищната бездна на самия себе си, собственото човешко «аз», което до днес винаги бе удачно камуфлирано от проблема на социалното търсене. Поколението на тридесетгодишните се лиши от право на привичното местоимение «ние». Това е объркване не пред времето с неговата икономическа жесткост, но пред собственото отражение в огледалото Кой съм аз? Какво искам? Оттук и медитации на тема юношество. Човек се опитва да намери отговор на мъчителните въпроси там, където той е започвал като личност. Но това е пътешествие не в съветското минало. Това е пътешествие в дълбината на собствената душа и собственото съзнание.
http://lenashvili.livejournal.com/11998.html
И така - какво в крайна сметка виждаме в статията. Изводът направен от автора е приравняване на детско-юношеската носталгия по детството с носталгията за времето на СССР. Макар подобна гледна точка да има право на живот, тя е по-скоро неправилна, дори може да се каже - тенденциозна. Сталинският Съветски Съюз - наследник на Руската империя (Виж статията "Русия като Възпиращият") бе реална работеща цивилизационна АЛТЕРНАТИВА на Западната цивилизация. Натрапената неестествена за Русия и Източната цивилизация социална структура на капитализма предизвиква не носталгия към детството, както авторът се опитва да внуши, а реален цивилизационен избор, различен от този, в който съвременна Русия, както и цял свят, живее. Една от целите, които преследва авторът може да бъде отклоняване на политическата и социална воля на най-активната част от населението за промяна на съществуващата система и пресъздаване на Руската цивилизация и Империя като лидер и пример за подражание от човечеството.
Накрая - нека поносталгираме заедно. Носталгия - към детството, воля и желание да върнем живота в правилната му посока - към днешния ден.
Никога да не видя гладни старци, ровещи в кофите за боклук, просещи милостиня или на последните остатъци от гордост продаващи (евтино) зеленчуци от малката си виличка.
Никога да не виждам бедни семейства с деца каквато видях тази пролет. Когато у родителите са стигнали пари за комбинезон, но не стигнали за обувки. И те носеха детето, обуто в сандалки върху плетени вълнени чорапи (навън бе +6).
Никога да не виждам забравили се буржуа, и все по-ниско навеждащи се обикновени хора. Никога да не чувам, че поредния членовоз с буркан е прегазил хора до смърт.
Да не виждам хора, даващи цялата заплата за комунални услуги. Да не зная, че може да има такива цени за услуги, че да се налага да се избира, да се плаща за услуги, или да се хранят децата.
Да не зная, че може да има издевателски показател "минимална потребителска кошница", която стига за седмица.
Да не зная, че хората могат с всяка година да живеят по-бедно при ръст на "номиналната" заплата. Да не зная, колко години е длъжен да работи човек, за да купи жилище.
Никога да не зная, че може да се разкъсваш, бягайки между пет вуза, и едва да събираш двата края. Да не зная, че в края на семестъра ще се налага да се подписват книжки на студенти, които никога не си виждал. Никога да не чувам, че преподаватели и учители спокойно могат да "покрият" с псувни и пребият. Да не зная, че може да има бременни шестокласници, ученици-наркомани и юноши-убийци.
Да не виждам по телевизора всеки ден смърт. Да не чувам, че у нас постоянно всичко пада, потъва и се разрушава. Уморих се от това.
Аз искам просто спокойно да преживея тези 20 години. Да слушам за трудовите подвизи на народа и достиженията на нашета промишленост. Точно да зная, че след училище ще постъпя в институт (безплатно естественно). Точно да зная, че мога да бягам в двора до късно, и никой няма да ме пипне. Точно да зная, че в неделя ще има "На гости при приказките", а в останалите дни не си струва да се губи време за телевизор. Точно да зная, че лятната ваканция ще видя "Гостенка от бъдещето" и други ХУБАВИ и ДОБРИ детски филми. Точно да зная, че мога да се занимавам в такова количество кръжоци и секций, колкото пожелае душата ми. Точно да зная, че през ваканцията може да отида при баба и дядо на много километри, защото това няма да струва на родителите полугодишна заплата.
Искам да не ме е страх от утрешния ден. Искам моите деца също да не се боят. И затова искам да се събудя утре, и да открия, че последните 20 години просто са били кошмарен сън.
На нас ни провървя, че нашите детство и юношество завършиха преди правителството да купи от младежта СВОБОДАТА в обмен на клипчета, мобилни, фабрики за звезди и супер сухарчета (неизвестно защо меки)… С нейното общо съгласие… За нейно собствено (сякаш) благо…«- това е фрагмент от текста под название «Поколение 76—82». Тези, комуто сега са някъде около тридесетте, с голяма охота го препечатват на страниците на своите интернет-дневници. Той стаха своего рода манифест на поколението.
Анализът на младежките ресурси в интернет и други текстови източници показва: отношението към живота в СССР се смени от рязко негативно на рязко позитивно. За последните няколко години в интернет се появиха маса ресурси, посветени на всекидневния живот в Съветският Съюз. «76—82. Енциклопедия на нашето детство», изглежда е най-популярният от тях. Самото название говори за това, кой е аудитория на този ресурс — всички родени в периода между 1976 × 1982 години.
От «тъпия съвет» към «златния век»
Забавно е, че само преди десетилетие и половина тези същите хора, които днес с нежност си спомнят символите на миналата епоха, сами отхвърляха всичко съветско и се стремяха колкото може по-малко да приличат на своите по-консервативни родители.
Странната безпаметност на младежта се разпростира и върху по-близкото минало. На границата 80-те и 90-те значителна част от младите хора мечтаеше въобще да замине — емиграцията даже в страна от третия свят се считаше по-привлекателна, отколкото живота в разрушаващата се съветскса държава:
«Ако ще труп, ако ще чучело, само навън от този бардак».
«Съветското облекло - това е кошмар, убожество, да се носи е невъзможно, само галошите „прощавай младост“ погледни. Съветската техника е правена явно не с ръце, а с нещо друго: не работи, не се поправя. Съветските продукти — тези колбаси, 90% от тоалетна хартия, масло от маргарин и бира като вода»…
Кой преди петнадесет години би се осмелил да отрича тези аксиоми?!
Но, както е известно, времето е най-доброто средство от детската болест на левичарството. С възръстта младите хора престанаха да са толкова категорични. Сега спомените за телевизорите «Рубин», магнетофоните «Вега», парфюмите «Красная Москва», ризите на квадрати, червените палта, сладолед по 15 стотинки и газирана вода в автомати извикват легка тъга и съжаление за това, че никога повече няма да ги има.
Съветското минало стремително обраства с трогателни легенди и пред очите се превръща в прекрасен мит за златния век на човечеството. Съвременните тридесет годишни така жъдуват приказка, че са готови да ампутират собственната памет.
В края на 80-те на малцина от тях би дошло в главата да се възхищават от песните на съветската естрада или съветските филми — това вече е твърде примитивно. По-важно бе да се разбере, как по-бързо да се забогатее, да се получи максимум разнообразие в секса, да се достигне успех и признание в големия град. Вместо ВИА «Самоцвети» и филми за селския живот последните съветски юноши искаха да гледат холивудски трилъри и да слушат Scorpions и Queen.
Но времето направи с тях своя обикновен трик: напълно получили това, за което мечтаеха в зората на мъгливото юношество, съвременните тридесетгодишни започнаха да мечтаят за това, което така безжалостно някога презираха. И старите съветски филми за войната и усвояване на целината изведнаж получиха в техните очи смисъл, който някога те категорически отказваха да видят.
Защо хора, отхвърлящи всичко съветско, изведнаж започнаха да носталгират по времена, които те едва успаха да заварят? Ако вярваме на социологическите изследвания, причините са две. Едната лежит просто на повърхността: носталгията по Съветският Съюз във мнозина просто е носталгия по детството. Да идеализира детските години е свойствено на всички. Лошото се забравя, остават само светлите спомени за това, колко чудесен вкус имаше сладоледът и колко радостно изглеждаха хората на манифестации.
Но, изглежда, за днешното поколение тридесетгодишни носталгията стана своеобразна религия, в много определяща тяхното отношение към живота въобще. Те се гордеят с това, че им се е удало да живеят в Съветският Съюз, и считат, че именно съветският опит ги прави несравнимо по-добри от съвременната младеж, която израстна вече след 91-а година:
И все пак ако бих избирал — бих избрал края на 80-те. Тогава още нищо не разбирах. Бях на 17—19 години. Не умеех да общувам, не умеех да се влюбвам, нищо не исках от живота и въобще не разбирах, как и защо хората живеят… От тези години не изнесох нищо, а бих могъл (това едва сега разбрах). Навярно, защото тези същите - сега са мои времена, любими, неясни...
Как искам да се върна в детството! В нашето детство. Когато нямаше игрови приставки, ролкови кънки и будки с кока-кола на всеки ъгъл. Когато нямаше нощни клубове и всички се събираха на репетиции на местната рок-група, свиреща ДДТ и Чиж. Когато думата струваше по-скъпо от парите. Когато бяхме ние.
Причина за такава «недетска» носталгия, видимо е по-дълбоко отколкото просто мъка за преминалото юношество. Идеализирайки съветското минало, съвременните тридесетгодишни неосъзнано говорят за това, че на тях не им харесва в настоящето.
От несвободна държава към несвободни хора
«В детството ние пътувахме на коли без колани и въздушни възглавници. Разходка на каруца, с впрегнат кон, в топъл летен ден бе неописуемо удоволствие. Нашите кревати бяха изписани с ярки бои с високо съдържание на олово. Нямаше секретни капачки на шишенцата с лекарства, вратите често не се заключваха, а шкафовете - никога. Пиехме вода от крана на ъгъла, а не от пластмасови бутилки. Никому не би могло да дойде в главата да се вози на колело в каска. Ужас!» — всичко това от същия «манифест».
«Ние станахме по-малко свободни!» — този вик на отчаянив звучи в множество записи. Ето още един цитат: «Спомням си за това време, и основното чувство — това е чувството за пълна свобода. Живота не бе подчинен на такъв твърд график, както днес, и свободно време имаше много повече. У родителите отпускът бе месец, а ако някой боледуваше, то спокойно вземаше болничен, и не ходеше едва жив на работа. Можеше да ходиш, където искаш, и никой не забраняваше. Нямаше кодови ключалки и домофони, нямаше охранители във всеки вход, всеки магазин. Аеропортът бе най-интересно място, откъдето започваше пътешествие, а не част от зона на строг режим, както сега. Въобще, таблички от типа „Не минавай“, „Само за персонала“, „Забранено“ почти нямаше».
Произтича странна метаморфоза на спомените. В Съветският Съюз страшни надписи «Не преминавай!» имаше къде повече, отколкото сега. Но нашата памет за детството акуратно ги изтрива, а паметта за видяното преди няколко дни достроява тези прословути табелки.
Обективно съветското общество бе къда по-малко свободно от днешното. И не само в политически план. Животът на човека се движеше по строго разписан маршрут: районна детска градина — районно училище — институт/армия — работа по разпределение. Вариациите бяха минимални.
Същото и в бита. Всички ядяха еднакви храни, возеха се на еднакви велосипеди и еднакви коли. Дълги коси, даже елементарни джинси — всичко това би могло да извика внимание на милицията или като минимум осъждащи погледи на бабките до входа. Сега — ходи в каквото искаш и, ако не приличаш на узбек-нелегал, милицията не я интересуваш, и бабките също, още повече че тях заедно с пейките до входа вече почти няма да видиш.
Всеки можеше да стане революционер, скарал се за дреболия с бригадира или идвайки в училище без пионерска вруъзка. Сега живеем в едно от най-свободните общества за цялата история на човечеството. Става дума не за политиката, а, по-скоро, за културата и образа на живот. Държавата минимално се вмесва в частният живот на човека. Прословутият «вертикал на властти», изцяло пронизал политическият процес, никога не престъпва прага на жилището. А самото общество още не е успяло да изработи достатъчно твърди норми и не може да указва на гражданина, какво може, а какво не.
Откъде се взима това усещане на несвобода? Най-вероятно то идва отвътре. днешните тридесетгодишни сами се вкарват в много твърди рамки. Нужно е да се работи и печели, нужно е да се изглежда прилично, нужно е да се държим сериозно, нужно е да имаме мобилен с «блутуз», нужно е да ядем храна без ГМ-добавки, нужно е да четем Минаев и Коельо. Нужно, нужно, нужно!
У тридесетгодишните истинската свобода — това не е свобода на словото или събранията, а преди всичко възможност да живеят спокойно, да не се напрягаягат и да имат много свободно време. А нали от тях очакваха, че те ще станат първо поколение, свободно от «съвета», поколение на енергични строители на капитализма. В началото на 90-те това примерно така и изглеждаше. Младите хора с ентусиазъм се заеха с бизнес, кариера, с упоение потънаха в света на потребителските радости. Но постепенно ентусиазмът започна да спада. На някакъв етап те просто «прегоряха».
Днес за болшинство от тях работата и кариерата остават основни жизнени ориентири. Но го няма вече този драйв, който бе неотемна част от живота им през 90-те. Болшинството както по-рано оценява жизненият успех като възможност да потребява колкото може повече: «Колкото по-голямо е жилището, колкото по-скъпа колата — толкова по-успешен е човек». Но множество вещи вече са купени, впечатленията - получени, амбициите - удовлетворени. Да живееш е скучно!
КГБ в главата
Ако проведем контент-анализ, най-вероятно ще се изясни, че честотата на употреба на думата «безопасност» за последните двадесет години нарастна стотици пъти. В СССР имаше всесилна организация — Комитет за държавна безопасност. От нея се бояха, за нея разказваха анекдоти. Но самата идея за безопасност не бе толкова навязчива.
Затова сега тази дума е ключева на всички нива — от високата политика до собственото жилище. Навсякъде ни окръжават секретни пароли. Да влезеш във входа — код, отвориш жилището — няколко ключалки, да включиш компютър — парола, да заредиш собствената електронна поща — отново парола…
Но нали никой не налага тези правила, хората ги избират сами. И с тъга си спомнят детството: «Ние излизахме от дома сутрин и играехме цял ден, връщайки се, когато запалваха уличните фенери — там, където ги имаше. Цял ден никой не можеше да знае къде сме. Мобилни телефони нямаше! Трудно да си представиш. Ние рязахме ръце и нозе, чупехме кости и избивахме зъби, и никой никого не подаваше в съд. Всичко ставаше. Виновни бяхме само ние, и никой друг. Помните ли? Биехме се до кръв и ходехме в синини, привиквайки да не обръщаме на това внимание».
Играчки от боклука против китайски саби
Детските играчки и игри — това е цял свят. У мнозина той оставя къде по-ярка следа в паметта, отколкото възрастнита забави от типа автомобил «тойота» или длъжност началник отдел.
У милиони съветски деца имаше любимо мече — избеляло, ожулено, неубедително. Но именно нему се доверяваха най-важните секрети, именно той изпълняваше ролята на домашен психоаналитик, когато ни бе зле. А с какво упоение играехме на «червени» и «бели», въоръжени с винтовки, издялани от дъски!
Отново ще цитираме дневника на ползвателя tim_timych: «Какво бе да лазим по гаражните масиви, да събираме никому не нужен боклук, сред когото понякога попадаха такива бисери, като противогази, от които можеше да се изреже гума за прашки. А нмерената бутилка с ацетон с упоение се гореше на огъня, където от изхвърлените автомобилни акумулятори се топеше олово за картеч, пластинки и просто така, заради интереса да погледаш ратопения метал».
Пазарната икономика породи прост принцип: всичко, което се търси, трябва да бъде комерсиализирано. Помните ли, как в дворовите компании играхме на рицари? Как правехме от намереното на боклука щитове и мечове? Сега пластмасови доспехи и оръжие се продават във всяка будка: искаш — пиратска сабя, искаш — скитски акинак. Струва стотинки: за да купиш набор на легионер или каубой е достатъчно няколко пъти да икономисаш от кока-кола.
Фойерверки и петарди се продават в готов вид, и не е нужно да проведеш химически експерименти зад гаражите. А плюшени мечета китайско производство може да купиш с чували. Само че все по-рядко сред тях се намира този косоух урод — любим и единствен…
Гледайки на своите деца, днешните млади хора изпитват двойствени чувства. От една страна, завиждат: да отидеш в будката и за стотинки да купиш точно копие на пистолет «Скорпион» с пълнител и боекомплект хиляда патрона — че за това момчетата от 80-те, без да се замислят биха си продали душата или изнасяли боклука всеки ден! Само че няма в него ароматът на уникальност. В него не е вложен собствен труд (някога блед аналог се правеше със своите ръце), с него не е свързана исключителност на случая (ако това бе подарък, донесен иззад граница).
И в резултат това оръжие прашасва някъде под кревата: не е беда — тате утре ново ще купи. Тате няма да обеднее, той добре печели.
А за детето е жалко.
Приятелите останаха в СССР
Още един повод за носталгия — легендата за чисти и открти отношения между хората.
Такава дружба, каквато имаха моите млади родители с други млади двойки, повече в живота им не се случи. Помня интересна случка — мъжете в командировки, жените чакат.
В друг дневник четем: «Имахме приятели. Излизахме от дома и ги намирахме. Яздехме велосипеди, пускахме клечки по ручеите, седехме на пейката, на оградата или в училищния двор и говорехме каквото искахме. Когато ни бе нужен някого, чукахме на вратата, звъняхме на звънеца или просто влизахме и се виждахме с него. Помните ли? Без въпроси! Сами!»
Тридесет-четиридесет годишните страдат от това, че приятелите стават все по-малко. На тях просто не стига време. За да се видиш със стар приятел, налага се да се договаря среща едва ли не месец предварително. А и самите срещи стават все по-кратки и формални: всички са заети, всички имат задачи. Възможността във всяко време да се свържеш с човека и да отмениш или измениш предишните договорености провоцира необезателност:«Извинявай, плановете се измениха давай днес не в 5, а в 8 или утре в 5. А по-добре дай утре според както върви да звъннем да се договорим». Време няма.
Болшинството тридесет-четиридесетгодишни са недоволни от живата си, но не виждат реални възможности да я изменят. За да мениш нещо е нужно време, а точно то не стига. Само за минута да спреш стремителният бяг, веднага си изхвърлен на банкета. А това тридесетгодишните не могат да си позволят.
"Скоро ставам на 30. Време няна. Тахикардия, пулс 90 удара вместо 70. Пия лекарства, без да четя инструкциите, доверявам се на лекаря. Няма кога да се запозная с инструкцията по експлуатация на купената кола, само отделни пунктове. Договорът за кредит подписах в банката, пробягал го с очи. Само се убедих, че там са моите фамилия и код, служащите също бързат. Кога за последен път съм пил бира с приятели? Не помня, повече от година мина. Приятелите са разкош. Само за юношеска възраст. С мама разговарям, когато тя позвъни. Нее хубаво това, трябва сам по-често да звъня. Пристигам в къщи, жената и децата спят. Целувам дъщерята, постоя над сина, прегръщам жената. През празниците включвам телевизора, медитирам в екрана, едновременно прещраквайки всички канали, един няма кога да гледам, а и е неинтересно вече. Каква книга исках да дочета? Май «Анна Каренина», половината осталана. Няма да я дочета, много е голяма. Не става. Време няма, бягам. Бягам, бягам"
Революция в името на велосипеда?
В последно време много често мисля за това, каква велика страна просрахме. Страната се наричаше СССР. Това бе велика и свободна страна. Която можеше да изпрати всички на ... и да диктува своята непреклонна воля на нашата планета Земя.
Носталгията по собственото детство понякога плавно преминава в носталгия по политическият режим. Съветският Съюз започна да се асоциира с държавно развитие, размах, имперска мощ, а също със спокоен, стабилен и щастлив живот:
«Това бе време, когато нямаше безработица, тероризъм и национални конфликти, отношенията между хората бяха прости и понятни, чувствата искрени, а желанията незамъглени».
Носталгията по миналото в различни епохи се е оказвало мощна движеща сила на обществено-политическото развитие. Например, връщането на социалистическите партии на власт в някои източноевропейски страни вече в постсъветският период също най-вече е предизвикано от носталгия по съветските времена.
Ние си мислим, че в съвременна Русия нищо подобно не може да се случи. Поколението на тридесетгодишните е твърде аполитично, твърде потопено в личния живот, за да окаже сериезна поддръжка на коя да е политическа сила. И ако неудовлетвореността от собственият живот расте, това само ще засили техният политически абсентеизм. Вместо активни действия днешните тридесетгодишни избират тихата тъга за светлото време на своето детство, което си е отишло безвъзвратно.
Последното поколение на съветската младеж като цяло бе отбелязано с благодатен печат на дълбоко безразличие към политиката. Докато възрастните разрушаваха съветската система, а после на нейните развалини се опитваха да строят нещо ново, младите хора се занимаваха с лични проблеми. Единствена сфера от общественият живот в която това поколение преуспя — това е бизнесът. Именно затова сред тях има много бизнесмени или мениджъри и така малко политици или общественни дейци.
Но желанието да се свърже безвъзвратното минало с безжалостното настояще далеч не винаги може да бъде интерпретирано в руслото на политическите акций. Нали тъгуват не толкова по социалният строй, колкото по плюшевите мечета, казаци-разбойници и първата целувка във входа. Трудно е да си представим революция под лозунга «Върнете ми правото да се возя на велосипед и да съм щастлив!» Впрочем, през май 1968-а френските студенти строяха барикади под лозунги «Под моста — плаж!» и «Забранява се да се забранява!».
Изглежда, лишени от политически амбиции днешните тридесетгодишни виждат проблемът на историческите промени съвершенно по друг начин. Съветският свят им позволяваше да са човечни, а съвременността — не. След всички социални катастрофи на ХХ век за пръв път става ясно, че във всяко политическо устройство главна и единственно важна фигура остава човека. И буйството на потребителските инстинкти е същата лъжа, както и комунизмът, обещан към 80-а година. Ние вече нямаме илюзий, нямаме нито една надежда, че спасението на човека ще дойде някъде от страна — от политиката или икономиката, не е важно.
Днешните тридесетгодишни, изглежда, първо поколение руски хора, останали сами със себе си. Без патерици на идеологии, без вълшебна пръчица в лицето на Запада. И тук спомените за съветското минало действително започват да горят душата с безпощаден огън на завистта.
За това, за да усетят собствената човешка ценност, възможности имаше малко, но всички те бяха отлично известни всекиму. Всички знаеха, какви книги трябва да се прочетат, какви филми изгледат и за какво да се говори по нощите в кухнята. Това бе личностният жест, даващ удовлетворение и вселяващ гордост. Днешните време при безкрайността на възможностите прави този жест почти невъзможен или по определение маргинален. Човек се оказа пред лицето на чудовищната бездна на самия себе си, собственото човешко «аз», което до днес винаги бе удачно камуфлирано от проблема на социалното търсене. Поколението на тридесетгодишните се лиши от право на привичното местоимение «ние». Това е объркване не пред времето с неговата икономическа жесткост, но пред собственото отражение в огледалото Кой съм аз? Какво искам? Оттук и медитации на тема юношество. Човек се опитва да намери отговор на мъчителните въпроси там, където той е започвал като личност. Но това е пътешествие не в съветското минало. Това е пътешествие в дълбината на собствената душа и собственото съзнание.
http://lenashvili.livejournal.com/11998.html
И така - какво в крайна сметка виждаме в статията. Изводът направен от автора е приравняване на детско-юношеската носталгия по детството с носталгията за времето на СССР. Макар подобна гледна точка да има право на живот, тя е по-скоро неправилна, дори може да се каже - тенденциозна. Сталинският Съветски Съюз - наследник на Руската империя (Виж статията "Русия като Възпиращият") бе реална работеща цивилизационна АЛТЕРНАТИВА на Западната цивилизация. Натрапената неестествена за Русия и Източната цивилизация социална структура на капитализма предизвиква не носталгия към детството, както авторът се опитва да внуши, а реален цивилизационен избор, различен от този, в който съвременна Русия, както и цял свят, живее. Една от целите, които преследва авторът може да бъде отклоняване на политическата и социална воля на най-активната част от населението за промяна на съществуващата система и пресъздаване на Руската цивилизация и Империя като лидер и пример за подражание от човечеството.
Накрая - нека поносталгираме заедно. Носталгия - към детството, воля и желание да върнем живота в правилната му посока - към днешния ден.
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.