Защо прибалтийците станаха «англотаджици»?

Двама различни човека в едно и също време независимо един от друг пишат два романа за емигрантското робство... Едва ли съвпадението е случайно. Каквото подкупва в тези текстове е искренността: обикновено емигрантите предпочитат да представят красиво лице и, работейки като келнери и чистачи, пишат в къщи че са мениджъри...

- Минавайте - върна ми паспорта латвийскийят граничар и аз се оказах зад границата на Европа. И замрях...

Залата за излитащи бе набита с гастарбайтери. Светлокоси и синеоки, облечени по европейски, но при това много подобни на тези таджикски мигранти, с които веднаж летях от Душанбе в Москва. И макар в този случай да излитахме за Дъблин и Глазгоу, имаше между тези хора нещо общо, което ги правеше братя. Не, те съвсем не изглеждаха като тези бледи чугунни сенки, които стоят сега на брега на дъблинската река Лифи в памет за ирландците, в XIX век от глад бягали в Америка. Но и радост от срещата с прекрасното бъдеще на тези лицах нямаше. Обреченост, решимост и умора - ето, това изглежда е това, което сродява емигрантите от всяка кръв независимо от това, откъде бягат и накъде.

Неестествена загуба

Не искам никого да обидя, но от песента думите не ще изхвърлиш: «англотаджици» - така наричат на интернет просторите гастарбайтерите от страните на Прибалтика. Колко от тях са напуснали своита малки, но горди родини, точно никой не знае, но се назовават такива цифри: примерно 650 хиляди жители на Литва, 400 - Латвия, 150 - Естония. Официално, на практика - повече. По някой оценки, в Европа от Прибалтика са емигрирали общо милион и половина. Мантрите за сталинските депортации може вече да замлъкнат - за 22 години независимост страните на Балтика загубиха много повече народ...

Към миризмата на кебап и къри, а и към двата милиона емигранти-поляци в Европа вече привикнаха. А тези пък, от Прибалтика, откъде паднаха? Че там има свобода и демокрация! И балтийските икономически тигри! Малко е, че европейската рокля, в която трите балтийски републики дружно влязоха, бутайки се с лакти, се оказа ядено от молци - а още и няма кой да го носи: представителите на съветският национален елит обедняха и умеряха, а младото племе, незапознато успешно си плю на петите. Пусти улици, затворени производства и разорени за ненужност колхози-милионери - ето какво направи с Прибалтика Евросъюзът, обещал в замяна хубави пътища. Речено-сторено: пътищата в Латвия, Литва и Естония наистина са хубави. Само по тях сега малко се пътува.

Двоен гешефт

Защо от страните от Балтия изведнаж побегна народът?

С русите, да допуснем, всичко е ясно: ако им се е паднала сътба да са чужди - то по-добре да са там, където климатът е по-топъл, при това във всеки смисъл на думата.

«Аз заминах от Естония, защото ми беше неприятно там. Там е невъзможно нито да работиш, нито да се учиш, нито да процъвтяваш - защото отношението към хората е отвратително. Естонците носеха в себе си благородно нещастно дете от своята непроста история, но всичко, което направиха после, нивелира тази болка. Аз не виждам там бъдеще - нито икономическо, нито морално. И аз не бих искала, аз, или децата ми там да завършат дните си», - гражданката на Естония Кристина Брехова не се скъпи на жестоки плесници... По-рано Кристина е живяла в Тарту, сега в Дъблин. На нея и е абсолютно все едно, какво ще стане с родината и. А за лондонският фризьор Ира Зражевска е също толкова «виолетово», какво ще стане в нейният роден Даугавпилс: «Това е умиращ град, а някога бе втори по големина в Латвия. Там останаха само подрастващи и пенсионери, цялото работоспособно население замина в Европа». А гражданинът на Литва Юрий Комка, днес - собственик на лондонски магазин, който търгува с продукти от Източна Европа, е заминал от град Висагинас, когато затварят атомната станция, благодарение на което електричеството в днешна Литва стана по-скъпо, отколкото в Норвегия. «В моят град ситуацията е най-тъжна, защото там няма деца. Само старци, които доживяват дните си. Вие не си представяте, каква вълна самоубийства имаше в Литва в средата на 2000-те! Бесеха се на ден по три пъти. А какво да прави човек, ако всичко е загубил?»…

С русите, да допуснем, се определихме. Но тук да усвояват британско-ирландските простори активно потеглиха представители на титулните наций. И се изясниха много интересни неща. Че, след като бяха разрушени и продадени на скрап съветските производства с «окупационни» машини и по веление на Евросъюза умъртвено селското стопанство, да се работи нямаше къде. Стабилно лошите отношения с Русия осигуриха всока цена за отопление. А безграничното доверие към Запада - кредитен капан. И след кризата от 2008 година друг път, освен да се ходи в Европа, за да се изработват тези кредити, у хората не остана. Тоест Евросъюзът получи двоен гешефт - отначало насади латиши, литовци и естонци на кредитна игла, а после си и осигури евтина работна сила.

Епидемия или пустиня?

Тези, които се устроиха добре, ще помоля този текст да не четат. Такива не са малко - хора с опит по оцеляване в СССР намират приложение навсякъде. И вероятно, въобще не тях имат предвид журналистите от лондонският «Индепендънт», публикувайки на своите страници обидна карикатура с пачка литовци, акуратно наредени в консервена кутия... Съществуват тези, които можаха и на Запад да направят не лоша кариера и доста успешно работат в хотели, офиси и банки, но те са в меншенство. По често слуха достигат други истории: как една девойка от Литва е мила по нощите автобуси, а полякът-бригадир нищо не и казал за опасните химикали - и и изпадат всички зъби… Или как богатите фински бабки, ходящи по нужда под себе си, се гнусели да дават своите гърнета на санитарките-естонки. Или как ловките латиши търгували със своите съплеменници, заставяйки ги да работят за едина хляб. Ето ви и отношение към представители на народите, които се считаха съветски елит…

- Ние винаги гледахме на Латвия, Литва и Естония като на филиал на Европа. И тук изведнаж започна най-непонятното за мен, защото се откри, че гастарбайтерите от Прибалтика са щастливи да получат всяка, даже най-безперспективната работа, - разказва живеещата в Лондон руска поетеса Лидия Григориева. - През моя дом преминаха няколко десетки помощници. И ако се започна с мигранти-поляци, то се завърши с литовци с висше образование. И сега атомници, специалисти от висша класа, са готови да ми подстригват тревата в двора… Те не ходят в музеи, не посещават театри и не ползват никакви блага от този велик град. Те тъпо заработват за хляб. Във вестниците писаха, че лятото полицията е разгромила палатков град от безработни прибалтийци, които покрадвали в супермаркетите и живеели в гората, като цигани. Да ги изселят от страната не могат - те имат европейски паспорти. Веднаж запитах в магазина красив викинг от литовско происхождение: «Ти какво правиш тук? Може би, все пак у дома е по-добре?» Той отговори: «Ние там почти не останахме! Усещането е, че има или епидемия, или пустиня».

«Това, което не искахте да знаете за Англия»

Гастарбайтерите от Прибалтика в Европа са толкова много, че изглежда, те са навсякъде... Вестници на латишки и литовски езици, национални хорове и пазари - нищо не ме порази така, както изтъркана табелка в дъблински автобус, изписана на четири езика - английски, испански, немски и… литовски. Тоест прибалтите са се окопали там задълго. Вероятно завинаги.

Миналото лято руският интернет взриви дневникътна рижанина Алексей Лукяненко «Това, което не искате да знаете за Англия». Загубил през 2008 година бизнесът си, авторът тръгва по познатата пътека - отначало на  завод за сьомга на далечен шотландски остров, после - на корабостроителница, където произвеждат елитни моторни яхти. И това, което в разказите на Джек Лондон изглеждаше художествена измислица от XIX век, изведнаж ни се яви във вида на документален привета на Алексей Лукяненко от век XXI:

«Аз често слушах за това, че мнозина заминават, и знаех мнозина, които заминаха. Но никога не мислех, че ще замина аз. А в този момент аз се запътвах в удивителна страна, където живеят удивителни хора, където всичко е хубаво и където всички са щастливи.

…Ако си заболял или си получил травма - това са твои проблеми. Аз ударих със щайга китката на дясната ръка. Когато повдигах тежките пакети, болката бе дива. Но на този момент аз нямах контракт, и аз разбирах, че ако не мога да работя, то ще ме уволнят. Бинтовах ръката и когато болката бе съвсем нетърпима, слагах ръката в лед. След няколко минути ставаше по-леко, и аз продължавах да работя. Всички простуди прекарвах на нозе, гълтайки лекарства право в цеха. Местните в такива ситуации веднага излизат в болничен и могат да не се появят седмици.

Всички повече или по-малко свестни майстори са хора от  предпенсионна възраст. Младежи почти няма. В реалност да ги замени няма кой. Единствена замяна - това сме ние. Имигранти. Или, както те казват, fucking immigrants (шибаните имигранти). Главният управител винаги казваше, че ако имаше възможност, той би набрал всички само от Прибалтика. А аз мисля, че всички тези момчета с удоволствие биха живели и работили у дома, ако ни бяха дали такава възможност. Но в нашата страна са унищожени практически всички рибни предприятия и целият риболовен флот.

От време на време нашият супервайзер (бригадир. - Авт.) изпадаше в бяс. Започваше да хвърля празни палети и щайги, да ги троши и скача отгоре им. Никой не го пипаше само затова, че на това място никого не можеше да се наеме. И попаднал там веднаж, ти оставаш там завинаги, ако, разбира се, сам не си тръгнеш. А да отиде той никъде не можеше. На своите 40 години той нищо повече не умееше, островът бе малък, и предложения за работа имаше не толкова много.

По сравнение с другите региони тук има малко прибалти, има основно поляци. А виж в Бостон - цяло литовско поселение. Приятел-литовец разказа: първото, което го удивило, това е количеството здрави бръснати момчета в спортни костюми със златни вериги на вратовете, разхождащи се по района на ВМW. Него не го напускало усещането, че се е върнал у дома в Литва. А още там бродили хора, които събирали бутилки и алуминиеви канетки от бира. В кафенето влязал някакъв скитник, който, чул литовска реч, паднал на колени и, целувайки ръце, започнал да проси да му дадат да яде. Литовецът се върнал в шок. По негови думи, такава плътност на скитници на квадратен километър той не е виждал даже в Литва.

Аз много добре разбирам, че мнозина в страните от Балтия са доведени до ужасно състояние и че са принудени да ходят в Европа, защото там след заплащането на сметките поне ще останат пари за храна и дрехи. Макар в Англия аз познавах такива, които след плащане на сметките и изплащане месечната ставка по взетия някога в Латвия кредит живееха на 8 фунта в седмица за семейство от четирима.

...Аз реших да се махам. Омръзна ми да се правя на глупак и изобразявам работа. Омръзна ми, когато твоето началство е по-тъпо от теб. Омръзна ми да получавам пари и да ги разнасям по сметки. Омръзна ми това общество оригващи се и развалящи въздуха на масата и разговарящи само за футбола, бирата, циците и размера на члена...

Точно преди моето заминаване премиер-министърът на Великобритания заяви, че държавата ще съкращава размерите за помощи на имигрантите и определи групите, за които помощите ще бъдат урязани. Това пак бяха злополучните прибалтийци и поляци - най-работещата група сред всички пристигнали чужденци. А всички останали имигранти това няма да засегне, защото това са бившите колонии и у англичаните пред тях имат морални дългове за това, че някога са ги колонизирали - затова те и занапред могат да живеят за сметка на държавната хазна и нашите данъци...»

«Някога аз бях човек...»

Есето на Алексей Лукяненко трябва да се издава в отделна брошура и тя да се връчва на всеки емигрант на излитане от страната. Или напротив, на влизане в ЕС, щастието от съюза с който изпитаха още не всички граждани от бившия СССР.

Текстът потресе интернет, защото изглеждаше необичаен. С това, в какви скотски условия живеят в Русия таджикските и узбекските метачи, вече, за съжаление, никого няма да удивиш. А тук! Къде е файф-о-клок с бисквити и кралицата с Биг-Бен! И принцът с принцесата, които ласкаво се усмихват от всяка ютия! Какво може да бъде робството в просветена Европа?

- Най обикновено, - казва дъблинският журналист и издател Сергей Тарутин. И изпрати за четене още един текст, написан от жителя на Талин Алексей Иванов - той е работил в Ирландия на гъбова ферма, а до това живял в Йошкар-Оле и е бил професионален юрист. Резултат от неговото петилетно робство става книгата - «Алергия към магически гъби». Ирландците я четят и мислят, че това е фантастика.

«...Аз работя с такава скорост, че не успявам да забележа ръцете си. Кутрето хваща една гъбка, безименният - втора, средният - трета, указателният пръст - четвърта гъбка. Ножът в дясната ръка акуратно срязва коренната част, и всички четири гъбки равничко се слагат в кутийката така, че нагоре да гледат само шапчиците!

Гърбът се гъне. Надолу - нагоре. Надолу - четири гъбки, нагоре - слагаш ги  в кутийката. Гъбите на полицата се катерят една на друга, като червейчета в стръвта на рибаря. Един квадратен сантиметър - една гъбка. Небето се обръща върху земята. Земята се върти нагоре с краката. Ръцете се въртят, като лопати у вертолет. Кутийката на кантара. Кутийката на оопаковка. Бегом да изхвърляш обрезки от гъбните крачета, бегом назад. Нов ден. Всичко се повтаря...

Пади (хазяинът на фермата. - Авт.) ми каза да махна умрелите овце. Шест овце плуят и вонят така, че кръвта застива в артериите, а дишането работи само на издишване. Пади заповяда да ги хвърля в яма, залея с бензин и изгоря. Аз задърпах за крака трупа на една от бедните овчици, и кракът се откъсна от тялото, понеже бе прогнил изцяло. От ужас и воня аз оповръщах дрехите си, повръщах с кръв - видимо, от напрегнатите спазми на стомаха се бе отворила язва. Обезсилен и обезводнен се въргалях на тревата и осъзнавах, че аз съм също такъв, като тази овца. Аз се разлагам. Аз съм безименна единица от стадото рогат добитък, което водят на убой. Аз още помня, че някога аз бях ЧОВЕК.

...Пади стои редом, изважда от джоба цигари. С удоволствие дръпва. Кутията струва три часа моя работа! Хиляда цикъла «Гърбът се гъне. Надолу - нагоре». Цели триста движения за възможността в течение на три минути да се насладиш...

Моята двехилядна година започна с това, че аз подписах контракт за собственното си робство. Робство във века на компютри и мобилни телефони. Аз искам да видя трихилядната година. На мен не ми е интересно, ще летят ли автомобилите. Мен ме плаши това, че на планетата ще останат острови на средневековието. Ще останат робство, унижение, нечестност и безсъвестност. Ако те останат - то не искам да виждам трихилядната година...»

Тези двама Алексея - Иванов и Лукяненко - са подозирали, естествено, че хлябът на европейските гастарбайтери ухае на кръв и пот. Но никак не са могли да предполагат, че ще го ядат те самите.

Героят на произведението на Алексей Иванов в края ще се обеси на проводник, право в гъбеният тунел, редом с дългите редове бели гъбки-«костни червейчета». Самият автор, слава Богу, е жив - а тази ферма, където той се е гърбил, се разорява. Но той съумява да извлече себе си за перчема, като барон Мюнхаузен, да преведе в Ирландия семейството и завърши с отличие институт. И ние с него даже заедно ходихме на церемония по получаване на ирландско гражданство. 3800 човека, от които хора с европейска външност бяха, навярно, около 30 (всички останали - от Пакистан и Сомалия), в хор повтаряха клетвата и слушаха речта на министъра на юстицията за това, че сега всички те са ирландци и в техните редове вероятно стои бъдещият ирландски президент, - нали един друг ирландски емигрант, Джон Кенеди, е  станал президент на Америка… Ирландският паспорт струва на Алексей Иванов 13 години живот, 5 от които проведени в робство по цена две евро в час. «Аз обесих своя герой, за да разберат хората, че това е престъпление - да се отнасяш към човека така. Струва ли ирландският паспорт такива мъчения? За това и писах своята книга, за да обясня на хората, че не трябва никъде да заминават!»

Другият Алексей, Лукяненко, - този, който написа есе за работата в Британия - напротив, се връща обратно в Рига, когато разбира, че триъгълникът: завод - интернет - бира - това е твърде голяма цена за това да се нарича европеец. Че хората в емиграция деградират много бързо, сами не забелязвайки: отначало мислят, че всичко това е временно, после престават да ходят на крайбрежната и гледат морските видри, после се пропиват... Но даже тези, които намират в себе си сили да се върнат, много бързо разбират, че са го направили напразно - на родината те не са нужни. Работа в Латвия Алексей за половин година така и не намира.

Работата не е във видрите, разбира се, а в това, че от прибалтийските столици самолетите всеки ден излитат препълнени. Искам да отбележа, че последното не е «пропаганда от Кремъл». «Кремъл» отдавна ни маха на всички с ръка от всяко балтийско социално допитване. Ето най-свежото примерно преди седмица: 56 процента от литовските ученици във възраст от 15 до 19 години искат да емигрират в Европа. И 40 процента от младежта на възраст до 29. Нима това не е катастрофа?

Робите на XXI век

В Русия тази информация няма да попадне, защото нас като че не касае. А по прибалтийските СМИ подобни новости са рутина: «В хода на операция  британската полиция проведе рейд в графство Кембриджшир против робското исползване на гастарбайтери от Латвия и Литва на селскостопански работи».

Сядам във влакчето и незабавно отивам в град Марч, примерно на час път от британският Кембридж. Кои са тези роби в XXI век? Тези, които, по мнение ма британската полиция, живеят в нечовешки условия (по няколко човека в стая с дървеници), работят по 12 часа на ден, заработват стотинки, а паспорта си дават на съхранение на посредника - също излизащ от балтийската среда.

От гледна точка на самият роб всичко горе изброено не е «робство». Затова представителите на британският Червен Кръст на прекият въпрос, бяха ли робите благодарни за своето освобождение, смутено отговарят: не. Робите излизаха от своето общежитие с нещастни лица, защото губеха и жилище, и работа…

И къде сега, интересно, да ги търсим? Ясно къде - в магазина източноевропейски продукти. По-рано емиграцията се събираше в църкви, а сега - тук, до щандовете с литовски колбаси, латишски топени сирена и руски пелмени ръчна изработка. Всичко, с което исторически се хранят британците, на нашите хора се струва негодно за ядене.

- Сега ще свърши работният ден, и те ще тръгнат, - обещават продавачките-литовки Данута и Иоланта.

«Те» - това и са робите. Които не се досещат за това, че са роби. А откъде да го знаят, ако животът на минимална заплата в родината се счита не робство, а норма?

- Сега ще мине една девойка - заговорчески споделят с мен момичетата - просто супермодел! А мирише на праз лук!

Девойката минава. И хванала черен литовски хляб, бързо избягва, видяла камера, - за какво и е такава слава? Във въздуха наистина остава усточива лукова амбра…

А ето съвсем младият момък-латиш Армандс. По ръцете му е видно, че е от трето поколение интелигент. Тези ръце явно по-скоро биха свирили на роял, отколкото дърпали плевели.

- В детството мечтаех да стана полицай - разказва Армандс. - Но не станах, защото малко плащат. И тръгнах да уча за строителен бригадир. Но тогава в Латвия започна криза и спряха да строят. Родителите ми седят у дома, баща ми е строител, мама - счетоводител. Живеем в Латгалия, и там съвсем няма работа.

Англичаните на Армандс се харесват, а виж неговите работодатели-латиши - не. «Чувстваш се, както недочовек», - изумено говори той. Ех, да му разкажеш, какво викаше на перестроечните митинги поколението на неговите родители и как то направи «недочовеци» половин милион руси, лишавайки ги от гражданство... Впрочем, упрекът не е в негов адрес - той тогава още не се е бил родил.

А ето още един персонаж - Анжела, флорист от Елгава, - ярка, с грим и перлени обеци. В Латвия нейните композиции от цветя никому не са нужни. Тя пътува на гурбет тук: ту домати полива, ту реже салата. След изваждане плащането на стая, която тя дели с още една латишка, застраховка и билет за раздрънкания автобус и остават примерно 140 фунта в седмица. Немного... Но у дома, в Латвия, е невъзможно да се заработи и това.

Ако в емиграция е така зле, то какво там държи прибалтите? Ето, правителството на Латвия даже прие програма по репатриация, щедро задели по цели 14 долара за всеки латишски възвращенец - напразно. Не се връщат! Първо, защото у дома няма работа, а второ, при всички ужаси на емигрантското робство плюсовете във вида на ирландски и британски социални помощи и разлятото във въздуха европейско прекраснодушие, до което балтийските републики ще стигнат както до Луната - все едно натежават.

...Внезапно въздухът става тежък, и картината се сменя - в магазинът влиза възрастен латиш и нещо отрывисто говори. Всички замират. Сцената напомня кадри от филма «Червената капела». В този магазин, фантазирам аз, не знаейки езика, вероятно се събира тайна организация на Съпротивата, а този латиш е свръзка, съобщава че е хваната радистката Кет… Нет, всичко е банално: «свръзката» казал, че заради това, че техните работодатели са признани за «робовладелци», заплата за миналата седмица никой от «робите» няма да получи...

Ще отбележим, това е не първата и не последната британска операция по «освобождение от робство». След три месеца всичко ще се повтори - и латишите, и литовците, и эстонците отново ще потеглят към тези дъждовни острови, убеждавайки себе си и обкръжаващите, че «по-добре да миеш клозети за пари, отколкото да живееш в клозет и да чакаш, докато правителството излее отгоре ти поредната порция лайна». Грубо, но пък истина.

Да се намесвам в тази тяхна беда със своите въпроси е неуместно, но все пак ще рискувам.

- Слушайте, а ако ви бяха поканили да работите в Русия - бихте ли отишли?

- Но ние за вас сме «фашисти» - вяло възразяват те. А после изведнаж разказват, с приглушен глас: на практика латвийски гастарбайтери в Питер и Москва отдавна има, но нелегално. Возят ги на ландшафтни работи на вилите на чиновници.

Резюмирам: ако проблемите с визи и получаване разрешение за работа в Русия бяха упростени - в Москва вместо братята от Изтока напълно биха могли да пристигат братя от Запад. И нещо ми подсказва, че те не биха седели клекнали, не биха плюли семки и не биха организирали есесовски паради.

Как емиграцията изправя на хората мозъците

Вие, всъщност, не искате ли да запитате, с емигрантите на какъв език разговаряхме? На руски, разбира се! Домове, в които накуп живее целият прибалтийски СССР и дружно празнува бившите съветски празници - тук са обичайна история.

Преди няколко години долетях в Лондон пряко от Рига, сутринта след отвратителен парад на латишките ветерани от СС, на който техните по-млади поклонници крещяха «Смърт на русите» и разказваха как съветският войник е изнасилил цяла Европа... Настроението ми бе омерзително, чак пръстите ми трепереха. Пристигам за интервю при ръководителят на асоциацията на рускоезичните имигранти Наталия Николаева, а тя разговаря по телефона. И какво мислите чувам? «Здравейте! Аз съм Аусма, латишка от Манчестер. Скоро предстои велик празник - 9-ти Май! Може ли, аз като идвам на концерта и още 37 латиши да доведа?»

Като че има Латвия. И Латвия. В едната пресмятат ущърб от «окупацията», в другата тази самата «окупация» си спомнят с носталгия...

«Преминал през пещта на емиграцията и настрадали се, те се излекуват от русофобия и стават нормални хора», - записах аз в бележника умна мисъл.

Всичко се оказа по-сложно. Не в страданията е въпросът. По-точно, не само в тях.

Какво връща хората в реалността? Първо - отсъствието на идеологическа мъгла. Престанали ежедневно да се самозомбират на тема окупация - депортация - престъпления на комунизма, прибалтите като че се събуждат от хипноза, отърсват се и разбират, колко са нелепи в света, който мисли съвсем за друго. За това, как именно изправя мозъците емиграцията, ние дълго разговаряхме с Ингуна и Имантас Миезис - те живеят в Дъблин, пеят в латишки хор и водят сайт за латиши-емигранти. «Бабчето редом с дедето…» - дружно запяха съпрузите, когато ги помолих да седнат по-близо, за да ги снимам. Абсолютно прекрасни, съветские - в най-добрият смисъл на тази сума - хора, каквито латишите и бяха до тогава, докато не им обясниха, че за всичко са виновни русите.

- Истина ли е, че когато хората дойдат тук, националните проблеми от главите им се изпаряват?

- Изменя се мисленето - съгласяват се Ингуна и Имантас. - Оттук се вижда много по-добре и повече. Тук наоколо всички се усмихват и ти това отношение към света го попиваш в себе си. Някак по човешки е всичко. Не мислим, че у хората няма проблеми, но те не са озлобени. А ако някой те изпреварва на пътя, значи стопроцентно са наши хора.

- И какво, даже въпросът за «окупация» не се обсъжда?

- Сменя се общият мироглед, и ти започваш да уважаваш историята, каквато и да е била... Освен това, хората тук са много часто самотни, нямат приятели и родственици. И те се опитват да търсят тези, с които има поне нещо общо. И тогава вече никой не различава кой си: латиш, русин, литовец или естонец. Много предразсъдъци се разтварят. Ние всички тук сме като роднини вече.

За това че да се разбере това, струваше си да се загуби родината?!

«Кино няма да има»

Вървя из Лондон - Дъблин с видеокамера и разбирам, че я нося напразно… «Кино няма да има» - героите ми упорито крият лица и се съгласяват да говорят само анонимно. Проблемът даже не е в това, че се боят да разкрият страшната тайна - че работят не някакви мениджъри, а буклукчии и чистачки. Има още една тънкост: те казват това, което може много да не се хареса в родината.

«Какво е нужно да се направи за това да се върнете?» - задавах аз съвершено еднакъв въпрос на литовците, эстонците и латишите, срещайки ги их в метрото, магазинчетата и влакчетата.

«Да се смени страната» - съвершено еднакво ми отговаряха.

По принцип този отговор може да се сравни с опит за държавен преврат...

Добре, че към края на командировката вече се научих да се справям със емоциите и останах права, когато чух от стопроцентовият латиш Янис в типографията на ирландският град Бир следващият текст:

«Ако бяхме останали в Съветският Съюз - щяхме да живеем като хора».

Помислих, причуло ми се е. Помолих да повтори още веднаж, със запис. Той повтори, без да се запъне.

Мислех, не, няма да пиша за това, все едно никой няма да повярва...

Връщам се в Лондон и разказвам за това на приятелка. Девойче в «Старбъкс» ни прави кафе и изведнаж радостно пита на английски: «Вие нали сега говорихте на руски ?» Това е Илона от литовският Шяуляй, тя е на 21 години, и в Лондон тя дръпва веднага след абитуренският бал.

«Ти в Литва някога ще се върнеш ли?» «Никога!» - щастливо се смее тя. «Но защо?» - «Защото в Русия ни бе по-добре!»

Тя, може би, и пред камерата не би се побояла да повтори - но жал ми е за девойчето: ще подпадне под статията за отрицание факта на съветска окупация и принизяване страданията на литовският народ! Две години затвор или три хиляди евро глоба… Нека по-добре «кино да няма».

За кого разказвам всичко това? Не за Украйна, която със «стремителен елеватор» бърза сега да повтори сътбата на Прибалтика. И не за Русия, която может сега да тържествува, узнала, до какъв резултат достигат републиките, които по целият път демонстрират високомерие и надменност. Пясъчните часовници имат свойството да се преобръщат - за това не е излишно да помнят всички, и ние в това число - когато гнусливо се мръщим в метрото при вида на смуглите гастарбайтери, заспиващи от умора. Народите не са виновни, виновни са правителите - и тази мисъл е ценна двойно, когато тя идва в главата не на политолози и журналисти, а на простите трудяги - такива, като Алексей Лукяненко.

P. S. ...Детайлно наблюдавайки Естония, Литва и Латвия през последната четвърт от века, аз мислех, че вече е сложно с нещо да ме удивиш. Че сътбата на тези републики е определена, филмът заснет и изпратен на полицата. А се оказа, че до титрите още е далеч, а и жанрът засега е непонятен: трагедията може да стане комедия, а лав стори с обезателен хепи-енд, към който нас толкова години ни готвеха, на нашите очи се превръща в банална кинодрама.

Проблемът не в това, че премиерата на филма се отлага. А в това, че към финала в залата няма да останат зрители. Всички ще заминат.

Алексей Лукяненко: «На Европа са нужни данъкоплатци»

Правейки изводите, аз бих искал да изкажа моето субективно мнение за ситуацията като цяло. Намирайки се в Латвия, ние си представяме Английският остров, като някакво приказно место. Където ни обичат, чакат и само мечтаят да ни срещнат, разцелуват до стълбата на самолета и ни дадат любимата работа за огромна заплата. Там ни чака достъпно жилище, евтини коли, приветливи хора, и невиждани перспективи. Това е великолепен мит, създаден не зная от кого, но се досещам. Аз се досещам, кой и защо надясно и наляво раздаваше  кредити, защо на хората дадоха възможност да сложат глава в примката, а после ги хванаха за това въже и ги отведоха на работното място. Само че вече не около родният дом, а някъде в Европя. Защо е създадена тази убийствена икономическа ситуация, защо се изравняват със земята заводи и фабрики. И ще кажа защо. Защото стремително стареещата Европа не е в състояние да носи своите производствени мощности, и да издържа своите пенсионери, привикнали към хубав и обезпечен живот. На Европа е нужна работна сила и данъкоплатци. А как да ги привлече? Много просто. Трябва да се отвори пазара на труда, и да се приемат в Еврозоната страни, където още са останали ръкати и главати кадри, а после да се създаде във тези страни непоносима икономическа обстановка. Това нали не е трудно. Нужно е само да се предвижат няколко нужни решения в Брюксел, по молба на някои «високоразвити» страни, които са приели вече несметно количество безделници от своите бивши и настоящи колоний. А сега са се хванали за главата, защото тези същите, никога не работили у дома, и не планират да започват при пристигане. Своята работна сила постепенно излиза на пенсия, а да я замени реално няма с кого. Затова трябва нещичко да се пообещае на нас, приведени в скотско състояние, и ние сами ще побегнем и с благодарност ще им целуваме ръце. Аз много добре разбирам, что мнозина в Латвия са доведени до ужасно състояние и че са принудени да отиват ттам, защото там след плащане на всички сметки поне остават за храна и облекло. 

 Автор: Галина Сапожникова

 «Англотаджици» - терминът е новосъздаден, по приликата между балтийците и гастарбайтерите от Средна Азия, обобщено "таджици".