Щатите към Македония: Имате «Турски поток»? Тогава идваме при вас!

Докато от столицата на Македония Скопие, където в средата на месеца на улицата излязоха както противници, така и привърженици на действащото правителство няма новости, у нас има време за анализ на случващите се на Балканският полуостров събития.

МакМайдан. Хронология на събитията

Забъркването започна с това, че се включи «националният фактор» - възникна напрежение със съседна Албания, доколкото албанците, живеещи в Македония, косвено обвиниха в помагачество на боевиците, на 9 май устроили безпорядъци в Куманово, където загинаха македонски полицаи. После лидерът на опозицията, кмет на град Струмица, Зоран Заев публикува записи на телефонни разговори, като че изобличаващи днешният премиер Никола Груевски във вземане на подкуп за подписване контракт с Русия за строителството на «Турският поток».

Нататък се включи стандартната логика на «цветна революция»: многохиляден митинг на «нищият народ» пред Дома на правителството с импортна апаратура и професионално направени транспаранти «Долу Никола» (пак добре, че пирожки нямаше), а после и безсрочна акция на протест с палатков лагер.

Едновременно с опозицията, буквално на разтояние километър, свой лагер разгърнаха и привърженици на днешното ръководство. След това штабът на опозицията бе пренесен в родното място на Заев – Струмица. Жителите на града, понятно не бяха във възторг от случващото се под прозорците им, и поискаха оставката на Заев от поста кмет. В добавка бе публикуван видеозапис, изобличаваща самият глава на опозицията – на кадрите Заев изнудва някого за подкуп.

След този инцидент Зоран оставка не подаде, но в срочен порядък замина в Страсбург, видимо за поредната порция инструкции. Сега на скопският фронт няма промени: в Македония е по лятному горещо, но спокойно – хората разслабено седят на поляните около палатките, в магазините и банките също цари щил. Паника и скандиране практически няма.

А кукловодите кои са?

Мисля отговорът на въпросът кой е организатор на този «МакМайдан» е очевиден. Безпорядъци и етническа нестабилност, а също сваляне на легитимната власт под предлог «насаждение на демокрация» (почеркът се разчита на «раз-два») са отработена схема на САЩ. Напълно е вероятно, че Щатите не са и планирали мълниеносна революция, а са искали просто да подплашат македонските власти, нали те посмяха да кажат предварително «да» на «Турският поток». А този газопровод по икономически и политически съображения, е като трън в едно място за Вашингтон, и те ще предприемат максимум усилия проектът да не се състои, както това бе с България и «Южен поток». А съвсем пък сега, когато САЩ открито вървят на конфронтация с Русия и се стремят да я «изолират» и «разкъсат на части», новият газопровод стана «стратегическа височина» за антируската политика на Щатите.

Промеждутъчно фиаско

В този момент «МакМайдан» е твърде вялотекущ проект: на митинг в Скопие излязоха едва няколко хиляди (Държавният департамент пари ли малко е заделил, що ли?), да и Груевски не възнамерява да напуска своя пост. Така че даже да подплашат Македония у Щатите се получи зле. Макар да не изключвам вариант за втори и трети опит от Вашингтон. В Киев у тях също не веднага се получи. Виж само Македония – не е Украйна, народът отлично помни Сърбия и Косово, и не се поддава на провокациите на държавно-департаментовските спецове.

Zolotoy,
Специално за Politikus.ru

България. Всичко стана още по-зле.

Много странно понякога постъпват хората и това е обяснимо, но когато странно постъпват цели страни това навярно не е простимо.



Всичко помним, как България се отказа от строителството отначало на ядрени станции, а после, точно по същия начин, постъпи и с Южната тръба. Тоест, у имаме два прецедента, които добре показват, какво такова е българското правителство по принцип. Ако имаше всичко на всичко един случай, то можеше да помислим за някаква случайност или неудачно развитие на събитията, но неприятни епизода имаше вече два, и за случайности разговорът вече не върви. Сега пък, появи се и трети случай, много неприятен, макар изначално се планираше да има съвершено обратни резултати.
Както е известно Союзмаш на РФ отказа да подпише договор с българските коллеги по причина санкциите, на които България се съгласи. Понятно е, че това бе някакво желание да се мине през прозореца, когато Русия захлопна перед България вратата за бъдещо сътрудничество. Стараейки се да изглади впечатлението, кога у България си изтриха краката САЩ, президентът-парцал реши да се престори на стара дреха и отначало да подпише договор със Союзмаш, е а после нататък да се катери на палмата в надежда да се добере и до слънцето. Това, разбира се, се случва в разни страни и при разни причини, но всъщност съвсем не е красиво.
Може, разбира се, да се разбере ситуацията — днешна Русия е настроена най-малко от всичко да прощава предателство, затова след звънкият демарш — отказа от строителство на Южната тръба се получи в отговор звънка плесница във вида на все същата тръба, но вече зад съседският стобор. Българите няколко пъти заявяваха, че не считат проектът за закрит, тоест бяха обескуражени главно от политическият провал на собственият имидж. Съвершенно понятно е, че работата не е в това, че България се пазари за по-добри условия, на всички е ясно, че САЩ решават, какво ще става в България. Но българските политици не е нужно да униват. Всичко разбира се може да се поправи, способи, които могат да поправят ситуацията има, но за това е нужно нещо-друго да се предприеме. Това трябва да са колективни действия. Например, Бойко Борисов е длъжен да намери миналогодишната хлебарка и със всички сили да я надува изотзад, а кабинетът министри в това време е длъжен да пританцува и напява песента «Всичко ми дай». При това кабинетът министри трябва да се обърне с гръб към Запада и да пуска кофти вятър през Атлантика. Може разбира се и по-просто, например да се догони заминалият влак и три пъти да се изпревари, издавайки при това звук приличащ на рева на локомотива «ФД»(«Феликс Дзержинский» - епичен парен локомотив бих казал - бел.пр.) и кокетливо да се намига на машиниста, предполагайки, че това и е Путин.
Сега разбира се, ситуацията за Русия стана не по-малко уязвима, сега има и обидената Турция и не простата ситуация в Македония. Но разликата е там, че Путин действително управлява онзи влак, който замина от българската станция, а Бойко Борисов така и остана на нея да стои, очаквайки каруца с българско магаре. Съгласете се, в такива условия договорът със Союзмаш действително е излишен. Тук ситуацията е проста, ако ти не си прескочил предната бариера, то не те допускат до следващата. Бойко Борисов се спъна на миналата бариера, значи остана в миналото.
Но какво се случва с «тръбата» днес? Ние не говорим сега за новостите от този фронт. Читателят може и сам всичко да намери без нас в мрежата. Ние бихме искали да разгледаме как ще се развиват събитията нататък. Нали е известно, че признаването геноцида на арменците, сериозно влоши отношенията между Турция и Русия. Даже ставаше дума за отпращане на руският посланик. Всички разбират, каква мярка обида стои зад такива изхвърляния. Това е още по-печално, защото Путин за последните 14 години щателно строеше добри отношения с Турция. Може ли така да се случи, че всичко да отиде на боклука, и сега вече Турция да се откаже от тръбата? Не, приятели, Турция се е обидила на Русия, а не на себе си. И сама на себе си вреда тя няма да прави. Тук здравият смисъл ще възтържествува. Путин това го е пресметнал мигновенно. Признанието на геноцида на арменците, това е съвершенно правилно решение. Първо, всичко действително отдавна е назряло. Второ, това направи не само Русия. Трето, вече отдавна е време да се разбере грешката, да се признае, и да се върви нататък с това, за да не се повтаря нищо подобно в бъдеще. Нали това признаване на факта в миналото на първо място е нацелено на това, да се изключи нещо подобно в бъдеще.
Така че Турция, следвало би да се отнесе с разбиране към факта признаването от Русия геноцида на арменците, още и затова, че арменците са традиционно близки на русите, във всеки случай арменците на русите са по-близки от турците. Освен това, русите и арменците са единоверци. Всъщност, ситуацията е подобна на тази, която се случва със сърбите. Армения и Сърбия са крайнини на православното христианство. Сърбите се подлагат на гонение от страна на папската уния, заради вярата. Арменците също заради вярата се подлагат на гонение от страна на мюсулманите. Така че поредният папа е всичко на всичко, поредният папа и не повече, макар някои евреи считат днешният папа даже за марксист. Когато казвам «някои евреи», аз, разбира се имам предвид не Изя от съседният апартамент. Изя е славен младеж, но простете счита ли той Папа Римски за марксист, едва ли интересува нашите читатели някъде в Воркута, Стокхолм или в Лима.
Друга работа е Аист. Та така, Аист казва, че ситуацията с тръбата още е далеч от завършване и това съвсем не означава загуба за Русия. Ето на това засега и ще спрем.
Самата ситуация в Европа както преди изглежда влошаваща се. Страните от Запад направиха стъпка насреща, но така нищо и не постигнаха. Путин стои на своето. Ако помни читателят, то именно за това и говорихме буквално преди няколко дни. Ако Запад поиска възстановяване на отношенията, то нему ще се наложи не една крачка да отстъпи, а две. Защото именно толкова крачки Запад застъпи червената черта по-рано. Така би могло то и без движения, но на носа идат избори. За Путин сега е важно да изиграе ситуацията в Украйна и той нея разбира се ще, изиграе. Въобще нужно е да кажем, че ако погледнем класиците на «марксизма-ленинизма», то в България всичко се развива строго по написаното. Международният капитал превръща покрайнините на ЕС в някакви предградия, където в страни-лузери живеят хора-лузери. Защото тези, които не са лузери, вече отдавна са в Германия или във Франция, или Швеция и така нататък. На родината остават да живеят лузери. Това става не само в България и Румъния, но и в страните от Прибалтика. Това крайно контрастира с това, което ставаше с тези републики в съветски времена. Нали всъщност България живее с това, което бе построено по времената на СССР. Погледнете на отстроилите се градове на Русия, погледнете Москва и погледнете на отново появилата се в София конна тяга.

В учебниците по история по мое време се разглеждаха Първата и Втора Национални катастрофи на България. Тогава това което не разбирах беше как националният елит е работил против интересите на страната, довеждайки страната до катастрофа. Днес, наблюдавайки политическата класа на днешна България въпросът вече не стои, а Третата национална катастрофа не е дори свършен факт, а постоянно протичащ безспирен процес.

От советского информбюро: положението на фронта на Третата Световна Война

Именно така, Трета световна. Защото тя вече се води. От 8 август 2008 година. С тази разлика, че бойните действия изглеждат не така, както бяха представите за тях от целият предишен опит. Впрочем, несъвпадение на очакванията с реалността е дело далеч не ново. Принципиално не приличаща на «както трябва» тръгна още англо-бурската война (1899-1902 г.). Не по-малко нестандартна се оказа руско-японската война от  1905 година. А Първата световна въобще продемонстрира криза на цялата военна наука. С Третата световна се случи същата история. Очакваха тотален ядрен Армагедон, а получиха цветни революции. По въпроса точно се е изразил още Лидел Харт: цел на войната е мир — по-добър, отколкото довоенният. Едва ли такъв някому могат да изглеждат ядрени руини, даже ако той е манияк по цялата глава. Но невъзможността за водене на обикновена война въобще не я изключва от набора политически инструменти. Историята нееднократно е доказвала, че когато е много нужно, подходящ способ се намира. Но преди да оценяваме текущото положение, отначало следва да преминем въпросите: кой, защо и как.

Войната е продължение на политиката с други, а именно военни методи. А основа на политиката е икономиката. До 60-те години на ХХ век фундамент на икономиката на лидиращите страни в света, преди всичко, Европа и САЩ, беше промишленият капитал. Парите, като такива, се заработваха за сметка производството на реални стоки. Банките, в системен смисъл, изпълняваха само ролята на портмоне за съхранението ин и обслужване на платежните операции. После някой умен забеляза, че средната класа е натрупала значителни суми, които лежат на сметките, така да се каже, без работа. Той измислил идея — как тези спестявания да се използват за извличане на допълнителна печалба. Така започна ера на бурно развитие на фондовата финансова търговия. Не е важно, как се нарича компанията и какво именно тя произвежда. Главното е — какъв е текущият курс на акциите и, и, което е още по-важно, каква е прогнозата за техният курс в бъдеще. Ако е положителна, акциите следва да се купуват. Впрочем, банкерите доволно бързо се научиха да печелят и на поевтеняващи акции. От този момент реалното производство стана вторично. Икономическите тенденции започна да определя изключително банковият капитал. Парите започнаха да правят пари в пряк смисъл, без промежутъчно превръщане в нещо материално.

Фундаменталната реорганизация на базовите източници на възникване на печалба скоро измени характерът на икономиката на водещите страни. Което доведе до кардинално преразглеждане на подходите към управленческите решения. А това точно е вече политика. Американците се хвърлиха да пренасят своята промишленост в Китай въобще не от любов към експерименти. Просто от гледна точка на банковите калкулатори разликата в доходност на инвестициите между завод в Дейтройт и аналогичен завод в китайската провинция Хебей, увеличиваше печалбата не по-малко от два пъти, а то и четири пъти. При това в новият финансов свят банката не рискуваше практически нищо. Заемчикът ще върне кредита във всеки случай. Даже ако проектът не се откупи. В края на краищата, от него винаги може да се отнеме и продаде залога. Обобщено за банката въобще е паралелно, в какво влага средства: в завод, в кинофилм или в модна рок-група. Пари те носят еднакви, просто големите проекти носят повече, по-дълго и по-стабилно.

Отначало всичко вървеше добре. Финансовият капитал сформулира за американското правителство задача — да се сдружи с Китай. Правителството я изпълни. Толкова повече, че Малайзия, Сингапур, Тайван, Южна Корея, но, преди всичко, Китай, и сами бяха много заинтересувани в привличане на чуждестранни инвеститори. Но после започнаха проблеми. Купили се на евтинията на местната работна сила и фантастическата мекота на националните законодателства в сферата на екологията и данъците, към началото на нулевите Америка пренесе в ЮИА основната част от своята промишленост. В пряк смисъл на думата. Откриването на нови заводи зад океана се съпровождаше със закриването им в САЩ.

А когато местните правителства постепенно започнаха да затягат гайките, плюс към това започнаха да оказват вличние естествените икономически закони (например, във вид ръст на заплатата), се изясни, че всичко построено в страните на пребивание е мъртво заседнало. Не, заводът в Китай може да се закрие. Хазяин — барин, както се казва. Но да се открие отново в САЩ вече не може. Т.е. разбира се може, но само в съответствие с суровото американско трудово и екологическо законодателство. Това означава рязък ръст на разходите и падане на печалбата. Което автоматически ще извика снижение котировките на акциите на борсата. Падането на  курса ще доведе до загуба възможността да се вземат кредити за водене на бизнеса и… прости-прощавай бизнес. Историята на корпорация Packard Bell — повече от нагледен пример.

Но в Билдербергският клуб и аналитическа корпорация «Стратфор» също не глупаци седят. Още в началото на нулевите там характерът на формиращите се световни тенденции изчислиха вярно. В света повече не останаха места за създаване на още един евтин промишлен клъстер. Експериментът с Емиратите и Египет показа, че арабите, разбира се, също са много евтини трудови ресурси, но по трудохолизъм с азиатите те и близо не са стояли. Да се върне промишлеността назад в САЩ се оказа невъзможно. Това даже не е въпрос от мащаба на еднократни разходи. При американското ниво производствени разходи крайната продукция ще бъде еднозначно неконкурентоспособна на световният пазар. А загубата на промишленият потенциал в крайна сметка води към загуба от САЩ на лидиращи позиции в света. На един Холивуд и айфони (всъщност, произвеждани също в ЮИА) да влезе Америка в светло бъдеще решително няма как. Загубата на политическо лидерство заплашва с бързо изтласкване на САЩ от световната икономика, което винаги и навсякъде води до банкрут на загубилия.

Главен и единствен геоикономически конкурент на САЩ е Европа. Китай разбира се е велик по БВП, но той в болшинство произвежда нискотехнологични стоки с малка прибавена стойност. Европа — совсем друга работа. Европа — това са авиолайнерите Airbus, турбини и двигатели Rolls-Royce, химическото производство BASF, нефт и газ от Royal Dutch Shell. Това са най-напредничавите технологии и стоки с най-голяма прибавъчна стойност. Европа това са 24% от световната икономика. САЩ днес са само 20,6%. Ако този конкурент бъде взет под свой контрол — във всеки вид, да се разори, изтлакска, купи, що угодно — то даже в случай на загуба на своите азиатски активи (а тя в средносрочна перспектива е неизбежна) бъдещата американска промишлена и икономическа мощ все едно ще остане не по-малко от една трета от световната. А дори и близко до 40%. Което гарантира съхранение на американската световна хегемония още около петдесет години.

Но Европа за просто така да се предава не възнамерява. Тя, и особено Германия, има свои изгледи върху световното лидерство. Това и предопредели изборът от американците на война като единствено възможна политика за бъдещето. Или САЩ побеждават и се запазват, като държава, като хегемон, като лидер, като водещ получател на лъвската част от световната добавъчна стойност, или, най-вероятно, в съществуващият днес вид Америка престава да съществува въобще. Само дето привично да се движат танкове вече не изглеждаше възможно. Както предвид дефицита на самите танкове, така и по причина ненужност от Европа във вида на радиоактивни развалини. Ибо факторът оръжие за масово поражение никой не е отменял. Което и предопредели всички следващи събития. Всъщност, сътбата на Украйна «във вашингтонският обком» бе решена още тогава.

Накратко общият стратегически план изглеждаше просто. Независимо от своята многоукладност и значителен мащаб, европейската икономика е външнотърговска. Примерно половината от нейният БВП се формира за сметка купуването на суровини и енергоносители, с последваща продажба на високотехнологична промишлена продукция. Примерно трета, а в перспектива до 2020 година — до половината, енергоносители и около половината суровини Евросъюзът получава от Русия. Що се касае продажбите, то те примерно на една трета се обезпечават за сметка на САЩ, трета — от вътрешният пазар, и останалата трета — от останалите страни. Ако по някакъв начин категорически бъдат скарани Брюксел с Москва, то импортът на суровини в Европа ще стане забележимо по-скъп. Ако се внесат в уравнението политическият и идеологическият фактори, то изглеждаше възможно да се застави Европа да се откаже от евтините руски енергоносители, което още с минимум 12-15% ще снижи конкурентоспособността на европейските стоки.

По такъв начин, като цяло, десет процента минус там, петнадесет — минус тук, още пет — десет минус там и в резултат ето ви Велика Депресия по европейски. Колапс, социални безредици и готовност да се отдадеш комуто и да е, само добрият чичко да защити. Именно за това американците започнаха да пиарят шистовата революция. Твърде много европейски политици желаха да получат собствени безбрежни нефтогазови запаси. Най смешното, че примервайки на себе си богатият стил на живот на арабските нефтени шейхове, всички те възнамеряваха мигновенно да забогатеят за сметка продажбите на шистови въглеводороди, но никой от тях не се замисли над очевиден въобще казано въпрос.

Ако свои нефтогазови морета се появят у всяка европейска промишлено развита страна, то кому те тази нефт ще започнат да продават? Кой ще я купи? Толкова повече, при такава висока цена? С тези шисти историята от самото начало миришеше крайно зле. Всички, подчертавам абсолютно всички прогнози за мащабите на шистови залежи в Европа се основаваха изключително на фантазиите на отделни експерти. И даже те бяха реализуеми само в условията на много висока цена за нефта. Точно над 70 долара за барел, а още по-добре — над 90. Днес е очевидно, че надуването на нефтените котировки започна от 2004 г и достигна пик през 2008-а. После американската ипотечна криза, разбира се цялата малина здравата изпорти и цените паднаха, но скоро, към 2011-а, се получи да бъдат върнати до стотак за барел. Всичкото това време САЩ убеждаваха Европа в това, че тридесетпроцентната зависимост от руският газ е угроза за националната безопасност. По-добре да се премине на шистов добив. Макар и скъп, но свой. На краен случай — можете да купувате в Америка.

А за да може Европа да се уговаря по-просто, тя трябваше да се постави в безизходно положение. Именно за това Грузия и устрои 080808. По-точно, Вашингтон много убедително «помоли» Тбилиси да започне тази «малка победоносна война». Развитието се планираше елементарно. Обучената и снабдена от американците грузинска армия бързо взема под контрол Южна Осетия и буквално изритва оттам руските миротворци. По отношение на Русия се допускаха варианти. Москва можеше да се изплаши и избърше. Така да покаже своята глобална нищожност. В медиен план западните СМИ биха я разписали в най-пъстри цветове. Ако нещо-нещо, а това те го умеят. В резултат от Русия ще «отпадне» Средна Азия, което облегчава на американците проникване там и прехват на управлението. Като паралелно се прибират "на сигурно място" тамошните нефтогазови месторождения. Москва би могла да отреагира твърдо, както Русия обикновено бе правила в подобни ситуации, и да втъкне на грузините чак до доматите. Което за Кремъл би било решение не по-малко разрушително. Въвеждането на войски в Грузия автоматически предизвикваше още една Кавказска война. В медийни условия едва ли не по-лоши, отколкото по времето на Първата чеченска. Това автоматически означава почти доброволно обявление на мащабни санкции от страна на Европа.

Но не сработи. Русия грузинската армия, разбира се, разби начисто, но, първо, с малки сили, без всеобща мобилизация, второ, много бързо, никой даже нормално мяу не успя да каже, трето, и най-главно, тя не влезе собствено на грузинска територия. Русия не се получи да се представи като агресор и на това основание да се дестабилизира отвътре. Нито веднага по време на събитията от 2008 г, нито после, по време на подготовката и реализацията на «настъплението на Болотна» през 2012-а.

И точно тук, именно в този момент, умниците от «Статфор» направиха глобална стратегическа грешка, която, в крайна сметка, и ще струва на Америка живота. Макар на първи поглед, техните изводи изглеждаха напълно логично. Мащабът на социални вълнения на Болотна недостигна до критическа точка затова, защото Русия, първо, не се въвлече в продължителна война, а значи, населението не успя в необходимата степен да се умори от нея. Второ, защото воюваха русите с някакви там грузинци, които от народа в масово не се възприемаха като свои. И трето, затова защото руските войски дойдоха на помощ на подложените на агресия осетини, което в морален план изглеждаше постъпка праведна даже за нееднозначният европейски поглед. С други думи, «целта се оказа недостигната» само предвид неверен избор на инструмента за въздействие. Самата стратегия на войната в «Статфор» сметнаха съвершено правилна.
За успешно решение на задачата Русия следваше да се сблъска с някакъв славянски, т.е. ментално «свои» народ. При това вкарвайки я непремено във  формат на вътрешна гражданска война. Такива войни никога не се печелят със силата на оръжието. В тях побеждават преди всичко социалните идеи. А всяка идея това на първо място е мечта. На американците се стори, че някаква собствена всеобще привлекателна мечта в Русия няма. Зараждащата се тяга у русите към самоуважение и държавна независимост изглеждаше леко възможна да се представи за имперски шовинизъм. Това позволяваше всячески да се обгади Русия в пресата, представяйки в Европа резултатът като възраждане в Русия на агресивен фашизъм. Господа, гледайте, у вас на границите се появи втори Хитлер. Той вече разпали война с Грузия. Той вече подави у себе си демокрацията. И сега, вие сами виждате, какво прави по-нататък. Свободата и демокрацията са в опасност, господа! Така че дайте да сплотим силите на Светлината против силите на Тъмата! Дайте да обединим нашите усилия и нашите икономики! Друг изход няма, господа. Иначе тези азиатски орди от Изтока ще разрушат цялата европейска демокрация!
От потенциално подходящите славянски народи САЩ за цел - война имаше само два, белоруският и украинският. Но в Беларусия Лукашенко контролираше ситуацията твърде здраво, а виж Украйна представляваше просто идеална картинка. И в частта слабост на институтите на държавата. И в частта тотална вътрешна вътреусобица в националният елит. И в частта ръст на популярност на пряко антируски и антируски националистически фашистски бандеровски идеи. Тях оставаше само да се подтегнат и профинансират.

Наивно е да се мисли, че аналитиците от «Стратфор» не разбираха степента на неспособност на бандеровците да построят икономически успешно стабилно развиваща се собствена държава. Просто на толкова дълги срокове никой от тях не се и залагаше. Цялата американска стратегия въобще се опираше изключително на блицкриг. Месец-два и протестиращите в Украйна захващат властта. Още от сила след няколко месеца те, опиянени от победи, изпадат в националистически угар. Държавни институти, способни да ги спрат няма. Те сами сега са власт. А властта, в тяхна представа, това е право да чудят както им е угодно, без всякаква следваща отговорност. В крайна сметка, според техният недалечен поглед. В подобни условия остър, преди всичко идеен, конфликт на изтока в Украйна бе пряко гарантиран. Като съвершено очевиден изглеждаше неговият преход в активна военна фаза.

Фашистите, толкова повече националистите, просто органически не са способни с когото за каквото и да било да се договарят. Всички въпроси те на първо място решават само със сила. У Русия тук прозираха минимум две безалтернативно болеви точки: защита на етническите руси и съхранение стратегическият контрол над Крим. При това ако първото още някак можеше и да «не сработи», то второто точно би заставило Кремъл да реагира. Да реагира така, както през 2008 в Южна Осетия, т.е. пряко да движи войските. А тъй като обща сухопътна граница с Крим Русия няма, то войските биха тръгнали по законна територия на независима Украйна. По пътя поне някъде, поне някак, поне няколко пъти, но руските войници в украинските биха стрелнали. Няма в живота нищо по-разделящо хора и народи, от пролята кръв…

Останалото изглеждаше дело на техниката. Вече към юни, максимум юли 2014 г, на Украйна изцяло би пламтяла руско-украинска война и въпросът за неспособността на бандеровците за държавно строителство би се снел от само себе си. В очите на европейците Русия би изглеждала еднозначен агресор. Политическите връзки на ЕС с РФ се замразяват, икономическите — разкъсват. С отчет тоталната дестабилизация на обстановката в Близкият изток, разрушил там пазарите за реализация на европейските стоки, Брюксел сам би приел за щастие да капитулира пред САЩ и да подпише договора за TTIP на всеки, колкото угодно кабални условия. Шах и мат.

Последващият раздел на руската икономика след социалният разпад на държавата би бил само приятен допълнителен бонус. Част от който Вашингтон даже би могъл да сподели с ЕС. При това, даденият сценарий се изпълняваше даже в този случай, ако Москва никак не се намесваше в украинските събития. В този случай окончателно разпищовилите се украински националисти не по-късно от есента на миналата година биха пренесли бойните действия непосредствено на руска територия. Това е като гангрена. С нея е невъзможно да се сдружиш. Невъзможно е да игнорираш. Или ампутация на живо или смърт. Т.е. славяните в славяни все едно биха започнали да стрелят. В шахмата това се нарича вилица.

Но американските аналитици сбъркаха. Първо, Русия започна да реагира съвсем не така, както се предполагаше. Второ, украинските националисти се оказаха… Въобще, има в американската култура такъв израз: «да се направи копие от лайно може, но да се заточи — не». Пучистите — а Майдан нищо друго, освен путч, да се счита е невъзможно — не сумяха да създадат поне устойчива видимост на демократическа държава. Нейният колапс започна практически веднага. Тоталността на външното управление на САЩ се оказа малкоефективна. Плюс към всичко, Русия успя да надиграе «вашингтонският обком» в медиен план, а бандеровците направиха всичко, че от ход да продемонстрират зверския си вид. Фактически, краша на проекта стана очевиден, когато ВСУ се опита публично да изтрие с ракетно-артиллерийски огън Горловка. Въобще не стеснявайки се да използва не само реактивни системи за залпов огън, но и оперативно-тактически ракети. И не преживявайки по повод, че видео от това тутакси попада в Интернет.

По такъв начин, към настоящият момент може да се констатира пълен провал на американското геополитическо настъпление срещу Европа. Да се въвлече Русия в официална война на руси против руси не се получи. Москва не само удържа контрол над Крим, но и фактически го присъедини, така съвершено официално скривайки го под своя ядрен чадър. Т.е. правейки невъзможно пряко военно нахлуване на страните от НАТО. Главният инструмент на агресия — украинската армия и всевъзможните доброволни националистически формирования — два пъти разгромени в Донбас от местното опълчение. Да, Русия му оказа значителна помощ. Безусловно, ролята на Воентърг и Северният вятър е сложно да се преоцени. Но пряко нахлуване на ВС на РФ в Украйна не се състоя. Армията на хунтата победи именно опълчението, т.е. миньорите на Донбас, а съвсем не някакви калмикски конни водолази или алтайска бронетанкова милиция.

Дори повече, САЩ окончателно загубиха темпо. Шистовата революция издъхна, щом само събитията около Украйна преминаха точката на невъзврат. Всъщност, точката не бе премината. Съдейки по всичко, предполагаше се, че отсътствието на шистови месторождения европейците трябваше да открият само след окончателният разрив с Русия. А той не се случи. Както не сработиха обявените от Америка санкции. Русия не само не устоя, но и съумя достатъчно успешно да напасне политическо и икономическо взаимодействие с Китай. А и още да запусне собствен глобален интеграционен проект. Пелената на тазминутният ужас постепенно спада от европейските очи, и те тихичко започват да мислят с главата си. Например, за Брюскел става очевидно, че за започнатата от американците война с Русия плащат те, а не инициаторът. И плащат прескъпо.

При това парите за продължение на банкета, всъщност, вече свършиха. Процесът продолжава да се върти само на политическа инерция, която също с всеки ден все повече се изчерпва. Независимо от страшните овиквания иззад океана, всички водещи страни на Европа подадоха заявки за встъпване в китайската международна банка за инфраструктурно развитие. А Британия въобще предложи на Газпром да подпише нов дългосрочен договор за доставка на газ в обем, двойно превишаващ досегашния. Париж, до самите уши затънал в мръсната история с «Мистралите», започна откровено да търси варианти за приемлемлив изход с поне минимално съхранение на лице. Макар поляците и прибалтийците още продължават агресивната риторика, всички водещи страни от ЕС пряко заявиха своето нежелание да виждат Украйна нито в ЕС, нито в НАТО. И пари да и дават занапред — тоже. Ибо съвершенно очевидно е — колкото и да го храниш - не расте.

Това резбира се още не е победа. До пълна победа в Третата световна ни е още много далеч. Но този факт, че държавният секретар на САЩ, две години Русия в упор не виждащ, изведнаж всичко захвърли и довтаса на преговори, а там го срещнаха с разговори за урожая на корнеплоди и возене на продукция още от сталинският автопром — говори само за себе си. Отбихме се. Противникът счупи зъби и окончателно издъхна. Като в песента на Владимир Висоцки: "и Землю назад завертел наш комбат, оттолкнувшись ногой от Урала". Фронтът реално тръгна в другата страна. На Берлин. На Париж. На Брюскел. Значит ще има и Яско-Кишеневска, и Висло-Одерска операции. И значи, Знамето на Победата ще се развява над Райхстага или над Капитолия. На Берлин може и на обратният път да се мине. Не мога сега да кажа — точно кога. Но че така ще е — вече стопроцентово.

Александр Запольскис

Механизмът на изпаряване на световната хегемония на САЩ

Международното могъщество на САЩ е основано на три кита: на силата на американската армия, на мощта на американският долар и на всеобщият мит, че САЩ са най-великата страна в света. Във всеки смисъл: военен, икономически, политически, морален. И така ще е винаги. Именно такава картина на света налага Америка. Следва да се отбележи, че тя, в общото, не е чак толкова и грешна. Всички засега вярват в долара. Доларът е основна световна валута. Което позволява на ФРС да го печата във всяко необходимо количество. А ако някой някъде изведнаж започне да се съмнява, за там незабавно отпътуват американските войски, бързо и безуговоръчно да възстановят тази вяра. И всички отново вярват в долара. Но в последно време в някога настроеният механизъм нещо започна да поскърцва и почуква. А най-главното, започна прогресивно изпарение на вярата във вечността на фундаменталността на гущера.
Формално доларът на САЩ продължава да остава основна валута за международни разплащания. По данни на ВТО сумарният обем на международна търговия за 2013 година е бил $18,8 трлн. От тях непосредствено в долари са били 81% от всички операции. Това са $15,22 трлн. от които собствената външна търговия на САЩ е само $5,016 трлн., т.е. само една трета. А две трети се събират от търговия, към която Америка никакво отношение въобще няма. Но за да я водят, страните отначало отиват в САЩ и купуват от ФРС най-общо казано ненужна им валута. Прието е да се счита, че Вашингтон е измислил всичко това ради печалбата от конвертиране. Тя разбира се съществува. В края на краищата, ежедневно «чрез долара» се извършват над милиард транзакции, всяка от които донася на САЩ «мъничка стотинка» някъде примерно половин милиард долара на година. Но главна цел е друго: «всеобщността» на долара позволява пряко вмешателство не само в икономиката, но и в политиката на другите държави.
В качество на нагледен пример си струва да си спомним миналогодишната история с френската банка БНП-Париба. Министерството на юстицията на САЩ я обвини в нарушение обявените от Щатите икономически санкций против Судан, Иран, Куба и ред други страни. Американците никак не смути факта, че компетенцията на минюст на САЩ трябва да завършва на държавната граница на САЩ, а БНП-Париба е банка френска, работеща на територията на Франция и други страни, но не работеща в САЩ. И че представената за вземане глоба от $9 млрд. с 10% превишаваше цялата печалба на банката за 2013 година, в течение на която тя уж обслужвала финансовите операции на указаните страни — не смущаваше също. Глобата се наложи да се плати. Че и още да се уволнят «с вълчи билет» тринадесет високопоставени сътрудници, колкото и унизително това да не изглеждаше. Ибо в свят, където осем от всеки десет платежи, се провеждат в долари, неподчинението на даже толкова откровено нагъл диктат, фактически означава напълно изхвърчане от бизнеса.
С такива мили способи Америка продавя в другите страни необходимата и политика. Наивно е да се мисли, че носещите загуби американски антируски икономически санкции Евросъюзът поддържа просто за компания. Чисто от североатлантическа многолетна дружба. Как не! Още от 2005 год ЕС се подлага на най-мощен икономически и политически натиск от страна на САЩ. За усилването на който Вашингтон използва всички достъпни способи. Наистина, започвайки от 2011-а САЩ демонстрират прогресираща неспособност да подкрепят този натиск с военна сила.
Правдиво погледнато, смешната мартенска «драгунска разходка» това е всичко, което САЩ днес реално могат във военен план. При това, всичко това — даже по мерките на съвершенно безопасна Европа. Там, където американците «не обичат» съвсем откровено, нещата стоят още по-зле. САЩ си обеспечи разгром на милионната армия на Саддам Хюсейн само за сметка купуване на генералитета. Но днес да купят полковниците от ИДИЛ те вече не са в състояние, и ето - само 120-хилядната групировка въстаннически въоръжени формирования на Ислямската държава представлява за тях сериозен проблем. Независимо даже от това, че боевиците-ислямисти захванаха и взривиха в Ирак консулство на САЩ. Въобще преди петнадесет години Америка вдигаше в оръжие своята морска пехота и за къде по-малко. А тук се избърсаха. Танкове, оръдия, самолети и авионосци американците още засега имат. Желание да воюват — нямат. А без него всички опити да сведат контролът само до доларова хегемония фактически означават експлуатация на световната вяра във вечността на «зеленото». Та така, събитията от последните дни показаха, че вярата в американският долар в света започна да изтича.
На 18 април 2014 год Турция и Иран подписаха съглашение за превода на взаимната търговия на разчети в национални валути, с пълен отказ от използване в нея на американският долар. За справка: Турция е член на НАТО, а Иран се разглежда от Вашингтон в качеството му на основен партньор и съюзник в бойните действия с ИД. И какво? И нищо! За трите минали седмици САЩ на темата ирано-турско антидоларово съглашение не се изсказаха никак. Съвсем. Може да си помислим, че става дума за някаква смешна за САЩ сума. Само че в реалността нещата стоят малко по-иначе. Формално обемът взаимна търговия между тези страни е само $14 млрд. или 0,1% от тези $15 трлн., с помощта на които Америка държи света за… е, да кажем, за гърлото. То като че действително дреболии. Даже с отчет на намеренията на правителствата на тези страни да увеличат взаимният стокооборот двойно, до $30 млрд. за година. Все едно дреболии. Ако не си спомним за цял ред други подобни съглашения.
До този момент на взаимни расчети в национални валути, без участие на долара на САЩ, вече преминаха Русия, Китай, Индия, Бразилия, Австралия и Уругвай. Без долара Китай търгува с Япония. Аналогично съглашение е подписано между Русия и Аржентина. Както се казва, а сега дайте да сметнем. Само преди две години Китай «в юани» със чужди страни не търгуваше въобще. Днес обемът такива операции достига $1,3 трлн. Тук не влизат свопи, подписани от Пекин със своите водещи търговаки партньори: Япония (3 място), Бразилия (6 място), Индия (9 място) и Русия (10 място). За пример, Бразилия и Китай сключиха ежегоден своп за $30 млрд., който ще покрие не по-малко от 50% от взаимната търговия на двете страни. С перспектива пълен отказ от долара във взаимната търговия към 2018-2020 год. По аналогична схема за $15 млрд. в година се договориха да търгуват Индия и Япония. Преки бездоларови разчети за $3 млрд. Бразилия води с Уругвай. Така че ирано-турското малко камъче падна в купа с общ обем вече $1,3 трлн. или около 8% от световната търговия в долари.
Това значи, че всичко на всичко за трите минали години САЩ вече загубиха примерно 8% от своето доларово световно могъщество. И този процес активно набира обороти. Работата даже не е в това, че ФРС изпада във взаимните разчети между Русия и Китай или Русия и Иран. И даже не в превода в юани, рупии и руски рубли на взаимната търговия с Австралия, за сведение, 12-а икономика в света. Къде по-любопитна е по-нататъшната перспектива. А тя е, че най-вероятно, в близките две години на юан ще премине цялата китайска търговия съз страните от Африка, която през 2015 год се очаква да е в размер $100 млрд. Към 2025 — 2030 год само в национални валути ще се извършват взаиморазчетите между членовете на Евразийският икономически съюз. А и страните от БРИКС към този момент също планират да минават без долара напълно. А това са 30% от световния ВВП. Отчитайки, че половината от своята търговия ЕС също върти с БРИКС, то към бездоларовата зона може смело да отнасяме 45-48% от цялата световна икономика. Любопитно, за колко седмици към нея тогава ще се присъединят останалите страни?
Мълчанието на САЩ, които винаги са изказвали своето официално мнение по всяко, даже най-малко международно събитие, означава само едно. Американците осъзнават мащабите на надигащото се бедствие и разбират своята неспособност както и да е да го предотвратят. Вашингтон повече няма ресурси, достатъчни за провеждане на незабавна десантна операция на територията на «посмелите да се усъмнят». И да затворят кранчетата по маниер на френската БНП-Париба възможност също няма. От Pax America се отчупват късове от света, в които САЩ вече не могат да направят нищо. Въобще. Съвсем. Засега системата още се държи на натрупаната инерция на вярата във вечност на долара в света. Но темповете на появяване на нови «загибили вяра» говорят за това, че нейните запаси не са безгранични. Дори повече — те са напълно крайни и краят вече се вижда. А въпросът е само в това, на кой рубеж доларовата пирамида окончателно ще рухне под собственото си тегло, когато от днешните «десет надути трилиона» ще останат едва 3-5 или колапсът ще настъпи по-рано? В това, че той ще настъпи в близките десет години, вече не се съмнява никой.

Александр Запольскис

Източник

Източникът на агресивност на САЩ — Европейският съюз

САЩ водят война. Не само в Афганистан и Ирак. И даже не само в Украйна. Америка воюва не против Исляма или Русия. Цел на тази война е Евросъюзът. Но за разлика от войните в миналото, тях ги интересува не територията на Европа, а нейните финансови богатства. САЩ остро се нуждаят от пари. Много пари. Ибо американската версия на социализъм струва много скъпо. А събитията във Фъргюсън и Балтимор нагледно демонстрират — какво чака Америка, ако парите за социални програми там изведнаж свършат.

Каквото и да казват СМИ на тема расизъм и полицейска жестокост, корените на случващото се са другаде. Обичайният за всяка държава социален договор в Америка окончателно е придобил черти, характерни за Древният Рим в периода на залеза на Империята. Ако през 1950 год бюджетните разходи формираха около 24% от БВП на Америка, то сега техният принос е над 40%. И с всяка година зависимостта на американската икономика от бюджетни пари се увеличава. Та за какво се харчат тези пари?

През2011 год разходната част на федералният бюджет на САЩ бе $3,6 трлн., а доходната — $2,3 трлн. Разликата от $1,3 трлн. състави бюджетният дефицит, покриван за сметка на държавните заеми. Към ноември 2014 год общият обем на националният дълг на Америка достигна $17,9 трлн. Това е примерно 109,9% БВП. Всеки дълг иска обслужване поне във вид изплащане на проценти. Средно в света държавните заеми, Гърция да вземем за пример, струват 2,5-3%. Т.е. всяка година САЩ биха били длъжни да плащат от бюджета над $537 млрд. — четвърт от неговата доходна част или примерно 15% от расходната. Но плащат едва 12,6% от общите разходи на хазната. Това е възможно благодаря това, че САЩ сами печатт долари и сами установяват на тях процентна ставка.

На протежение почти десет години ФРС провеждаше така наричаните програми за количествено смекчение, т.е. просто раздаваше пари от въздуха и понижаваше процентната ставка. Днес тя е 0,25% и такава остава от декември 2008 год. Нет, ФРС с радост би я отвела в отрицателната област, но това грози с разорение всички американски пенсионни фондове, едни от основните държатели на държавни дългови задължения в САЩ. Но и така не е зле. Цената за обслужване на държавният дълг изкуствено е снизена с 16%. Още 18,8% ($678.1 млрд.) бюджетът изразходва на нуждите на Министерството на отбраната.

А нататък започва най-интересното. Министерството на здравеопазването и социалните служби харчат $891,2 млрд. и Управлението за социална защита — още $784,2 млрд. 24,7 и 21,8% съответно. Към тези цифри следва да се добавят разходите на Министерството на труда (платец на пособия по безработица) от $135 млрд.(3.7%) и Министерството по делата на ветераните — $126,9 млрд. (3,5%), а също $139,4 (3.9%) бюджет на Министерството на селското стопанство, насочвани за дотации на фермерите. Така ако обобщим, излиза примерно следната картина: военните — 18,8%; обслужване на дълга — 12,6%; на всячески социални програми — 57,6%; на всичко останало (НИОКР, космонавтика, съдържане на Президента и Сената, пожарни, ФБР, ЦРУ, Секретна служба и всякаква прочее безопасност) в сума — едва 11% от бюджета.

Нима това не е социализъм? Чиста проба. Само с поправка на американска специфика. Официално САЩ с гордост заявяват за достигане на най-низкото за много години ниво безработица от 6,7%. Т.е. от 229 млн. трудоспособно население даже поне частична заетост нямат едва 15,3 млн. човека. Но в действителност картината изглежда много по-зле. Първо, тук се отчита едва тази част от трудоспособното население, която или работи, или няма работа на протежение не повече от 6-8 месеца. Всеки, който няма работа над година, «в състава на работната сила» просто не се включва. Такива в САЩ наброяват не по-малко от 4 млн. човека. С учет на това и ред други, по-малко многочислени «не отчитани» категории, фактическото ниво на безработни достига 9,2 — 9,5% или 21,75 млн. човека. Всички те живеят на помощи.

Но това далеч не са всички, които в Америка получават държавна поддръжка. Например, Управлението за социална защита, занимаващо се с пенсии и пособия по инвалидност, ежегодно предоставя постоянна финансова помощ на около 60 млн. граждани на САЩ. Дори повече, чрез всички механизми на социална поддръжка, тези или други социални плащания (например, продуктови талони, целева помощ на малоимущите, компенсации и съдействие при покупка на недвижимост) получава примерно 42% от трудоспособното население на Съединените Щати. Допълнително те, като малоимущи, още и не плащат данъци. А около 6% от населението въобще от раждане никога не е работило и да работи не възнамерява. При това те имат собствено жилищя, коли, компютър, бесплатен интернет, бесплатно средно образование. Не е удивително, че изрядна част от официално признатите за бедни 14,3% от населението на Америка «нищи и нещастни» е просто изгодно да бъдат. Не, когато държавата се грижи за това, че даже най-бедните му граждани не гладуват, облечени са, обути, сити, имат покрив над главата и са социализирани, това безусловно е добре. Друг въпрос — за чия сметка тази държава плаща банкета?

Доходната част от бюджета на САЩ се сумира от няколко основни графи. Данъкът върху доходите на корпорациите донася 15%, частните лица, т.е. тези 2/3 от трудоспособното работещо население, които тези данъци плаща — 21%. Социалните данъци, които може да се нарекат «налог на богатство», тъй като се считат на база скъпо имущество и собственост, дават още 34%. Ако си спомним, че расходите на бюджета на една трета превишават доходите, се получава така, че… работниците във страната със своите данъци финансират само 13% от държаните разходи. Бизнесът, ако считаме заедно с налога «на богатство» — 32,6%. Прочие данъци и сборове, като да кажем, мита, което в същност също в болшинството си е данък върху бизнеса, дават 18-20%. Останалото — дупка в размер 34,5% — се покрива за сметка нарастването на държавният дълг.

Та проблема е в това, че САЩ повече не могат да манипулират учетната ставка и така да си облегчават обслужването на дълга. Както се каза по-горе, това ще срине цялата американска пенсионна система. И да продължава масово да налива в икономиката нови пари от въздуха ФРС вече не може също. Предвид риска от ръст на инфлацията, която ще принуди да се увеличат обемите на социални плащания, т.е. още повече ще увеличи дефицитът на бюджета. Иначе избликът на насилие в Балтимор ще започне да изглежда детски бърборения в пясъчника. Тъй като работят най-често основно белите, а почти 2/3 от получателите на социални плащания и 3/4 от тези, които само на тях и живеят — са цветните. При това, те още и са убедени (благодаря програмата за политкоректност и мултикултурализъм!) в тоталността на вина на всички бели пред всички черни за миналото робство.

Но и да продължава нагло да нараства държавният дълг САЩ вече не могат също. Ако до 2008 год основни държатели на US Treasuries бяха чужди държави и всякакви частни инвестфондове, то вече седма година подред основен купувач е самата ФРС. А изострянето на международната обстановка и външно-политическите провали на САЩ доведоха до начало на масов изход «от доларовите дългове» на всички крупни кредитори. $50 млрд. американски държавни ценни книжа продаде Китай, $56 млрд. — Русия. Да разпродават американските книжа започнаха Таиланд, Тайван, Чили, Израел, Норвегия. Частично още ги купува Япония и някои други страни. Все още американските дългове засега се счита най-надежни в света, но за поддържане на тази репутация най-голямата част от книжата се налага да купува самата ФРС. Което отново повишава напорът на инфлациата и заплашва да срине и без това дефицитният външнотърговски баланс на страната.

И данъкът «на богатство» САЩ също не могат да повишат. По цял ред причини. В това число предвид риска на изостряне на сепаратистски настроения на най-богатите щати и без това в значителната си част дотиращи федералните социални програми «за себе си и за онзи момък». Следователно, у Вашингтон остава единствен източник за попълване на бюджета — нарастване мащабите на американският корпоративен бизнес. А нему на вътрешният американски пазар вече петнадесет години как му е критически тясно. За ръст и развитие на корпоративна Америка е нужен нов континент. В буквалният смисъл на думата. Достатъчно голям и богат, за да може още за няколко десетилетия да обезпечи корпораците с пазари, но при това достатъчно слаб, за да загуби в конкурентната борба.

Освен Европа, на цялата планета никакво друго подходящо направление за експанзия няма. Китай вече е твърде силен за поглъщане. Латинска Америка е твърде малка в частта обем на вътрешните пазари. Африка — още повече. Русия? Та нали именно ради отсичането на жизнено важните за европейската икономика връзки с РФ цялата тази украинска епопея и бе устроена! И Близкият Изток бе подпален тоже с тази цел. На него се затваряха до една трета от германският и френският експорт. Съответно, колкото повече в региона има войни, толкова по-малко европейска търговия. Да и изострянето около Ирана, Сирия и Йемен прекрасно прекъсва транспортната магистрала през Суецкият канал в Китай. Като минимум във вид на значително поскъпване застраховането на товарооборота, което силно бие по и без това през раз дишащата икономика на Евросъюза. Който още пърха и отказва да подпише договора за Свободна зона на трансатлантическа търговия, ради който САЩ и замисли всичко това.

Подписването на TTIP за САЩ, това е като за СССР Знамето на Победата над Райхстага. Това не е просто символ, това е единственият път за оцеляване на Америка за близкият четвърт век. И единствено достижимият вариант за спасение на целият американски социализъм. Иначе, когато бюджетът повече не ще може да дава талони за храна и да заплаща безплатният интернет за пожизнено безработните, на улиците да громят, палят и мародерстват, ще излязат не няколко хиляди човека, като в Балтимор. Бунтът ще обхване минимум няколко десетки милиона. С това поставяйки дебела точка на историята на всички САЩ като единна и водеща държава в света. С една дума, у САЩ друг избор, освен да се опита са завоюва Европа, просто не остана.

Александър Заполскис

Източник: http://www.regnum.ru/news/polit/1921436.html

Как се създава паралелна реалност

Всички фалшификации винаги се строят по един принцип. Объектът на манипулации вижда, чува, чете само това, което е длъжен. За да се подложи на манипулации. Вижда не цялата реалность, а само нейна част. Не цялата ситуация, а само това, което са му показали. Така постъпиха СМИ на Запада и Украйна в освещаването на мотопробега на байкерите от клуба "Нощни вълци!". За забраната за влизане в Шенгенската зона сега няма да говорим. Руският писател и словашки политически деятел с чисто украинската фамилия Сергей Хелемендик,  живеещ в Братислава стана свидетел на това, как се създава, как се моделира паралелната реальност.
Източник фото http://www.vesti.ru/
Същността на случващото се е такава: на 2-ри май 2015 год в Братислава пристигна група "Нощни вълци", която участва в мотопробега до Берлин. Байкерите полагат цветя, общуват с местната общественност, спомнят подвигът на войните от разни националности победили фашизмът. Словаците обичат Русия, обичат исторически, езикът е много подобен. Затова да поддържат  "Нощните вълци" се събирает много люде, не считайки почти стотина мотоциклисти от Чехия и Словакия, които пътуват заедно с руските колеги. http://ru.krymr.com/content/news/26991187.html

Но ето на мястото на полагане на цветя, към мемориала на загиналите съветски воини в Братислава пристига ... един човек, с украински флаг на рамене. Всички журналисти стремглаво се хвърлят към този ЕДИН човек, не обръщайки внимание на стотиците останали, дошли да поддържат  "Нощните вълци". И единственият словак, украсен с украински флаг, дава многочислени интервюта. Снимат го на теле и фотокамери. А после СМИ моделират паралелна реальност. Където противниците на "външната политика на Русия" са не по-малко, а повече от искрено любящите Русия.
Ето как описва не съществуващата, а специално моделираната реальност един от украинските сайтове: "Около 12.00 "Нощните вълци" пристигнаха до мемориала "Славин" - място на погребение на 6845 воина от Червената армия, загинали в боевете за освобождение на Братислава. Около мемориала, по данни на изданието, байкерите бяха посрещнати както от привържъници на външната политика на Русия, така и от нейни противници. Едновременно с пристигането на "Нощните вълци" в словашката столица група известни обществени дейци проведе акция на протест пред посолството на РФ в Братислава, "за да напомни за жертвите от агресията на Русия против Украйна и тази агресия, която "Нощните вълци" поддържат".
http://gordonua.com/news/worldnews/SMI-Nochnye-volki-priehali-v-Bratislavu-78857.html

А ето финансираното от ЦРУ американско "Радио Свобода": "По обяд "Нощните вълци" пристигнаха до мемориала  "Славин" - място на погребение на 6845 воина от Червената армия, загинали в боевете за освобождението на Братислава. Байкерите положиха на паметника на загиналите венци, общуваха със словаците. "Нощните вълци" твърдят, че тяхното пътешествие по Европа  "не е свързано с политика", един от байкерите - Владимир заяви, че те искат само да "поменат нашите деди и прадеди и да почетат паметта им". Редом с мемориала  "Славин" присъстваха както привържъници на външната политика на Русия, така и тези, които излизат с критика". http://ru.krymr.com/content/news/26991187.html

Колко  "масови" са тези  "протести"  вие може да видите сами. Количеството хора дошли да поддържат акцията на "Нощните вълци" е няколко стотици. Против - един. Но именно той е в центъра на вниманието на СМИ. Защо? Това не е човек, това ... е повод. Повод да се осветят събитията така, както това е нужно на Вашингтон.

А ето видео на това, как всичко се прави....

Оригиналът е публикуван в блогът на Николай Стариков.

Русия запасява злато — САЩ трябва да се безпокои

Тод Ууд (L. Todd Wood)

Тази седмица Централната банка на Руската Федерация публикува на своя сайт съобщение, че през март Русия е купила примерно 30 тона злато, и сега общият обем на златният запас е 1238 метрически тона. По данни на Международният валутен фонд, днес Русия заема пето място в света по обеми на златният запас. И това е само това злато, за което Русия е информирала света! Както и Китай, Русия, напълно вероятно, предоставя на МВФ, който е контролиран от САЩ, далеч не пълната информация за своите златни резерви. Запад също си струва да се вълнува по повод това, че Китай също сега се запасява със злато, но това е тема за друга колонка.

Защо това е такъв проблем за Запада?  Това не е проблем, ако разглеждаме този факт откъснат от събитията, злучващи се в света. Но ако вземем под внимание съвременната геополитическа история, Русия запасяваща се със злато — това е предвестник на бъдещи промени. Освен това, този факт, че Русия трупа злато, ни позволява в някоя степен да разберем ходът на мисли на президента на Русия Владимир Путин.

Струва си само да погледнем бюджетната и валутната политика на нашата днешна администрация, и вие ще разберете, че нашият астрономически суверенен дълг, безразсъдното харчене на средства и растящата уязвимост на националната валута в крайна сметка ще ни доведат до катастрофа. Всеки обективен анализатор разбира, че нашите противници гледат в бъдещето и се опитват да се възползват от нашите слаби  места. Военните наричат това асиметрична война. Но лично аз наричам това разумна дългосрочна стратегия.

Русия, независимо от целият и авторитаризъм и ксенофобия, притежава едно изключително качество: Русия постъпва така, както е най-добре за Русия. Тя прави стъпки, които, по мнение на Кремъл, увеличават нейната мощ. Тя не се стреми да се понрави или да угоди на идеалистичният, излишно оптимистичен и политкоректен Запад. Русия вече премина през това, опита, и не сполучи. Това се казваше Съюз на съветските социалистически републики. И аз не разбирам защо Запад не може да се учит от неговият печален опит.

Русия вече не е социалистическа и не е комунистическа страна. Те са националисти. В някакъв смисъл Русия е капитализъм на свободната конкуренция даже в по-голяма степен, отколкото Запад. Там няма достатъчно силна система за социална защита, и страната управляват олигарси. Аз често казвам, че в много отношения Русия в своето развитие е изотстанала от Запада със 150 години. Те преживяват епохата на бароните-разбойници, сблъсквайки се с всички проблеми, присъщи на такова общество.

Москва натрупва златни запаси, защото, по нейно мнение, това ще повиши ценността на рублата и ще го направи по-стабилен. Както и Китай, Русия е замислила дълга игра. Русия вижда, че икономическата мощ на Запада намалява, и се готви за този ден, когато те ще си сменят ролите.

На Уол-Стрийт говорят, че процентните ставки са ниски до тогава, докато не се повишат. В настоящият момент ключевата процентна ставка на Русия е достатъчно висока и се измерва с двузначно число. Централната банка бе принудена да вдигне ключевата ставка, независимо от ущърба нанесен на икономиката, за да спаси националната валута. Това сработи. Но Русия практически няма дългове. В САЩ ние почти нищо не правим, за да изплатим дългът, сумата на които се приближава към отметката 20 трилиона долара. Нашата Федерална резервна система се вмесва, за да удържа процентните ставки на неестествено ниско ниво. Увеличението на процентните ставки даже на 1% ще се обърне на стотици милиарди долари лихви по обслужването на дълга, а това ние просто не можем да си позволим. И именно в този момент подкрепената със злато рубла ще встъпи в играта.

Русия го знае. Целият свят го знае. В съвкупност с отсътствието на силно ръководство нашата икономическа слабост прерастна във военна и геополитическа слабост на световната арена. Само погледнете какво се случва. Опасните страни повече не се боят от реакцията на САЩ — ние сме разорени! И това е само начало. Макиавели е казал: «По-добре нека се боят, отколкото обичат». Аз се опасявам, че днес от Америка вече не се боят и не обичат.

Нашата безотговорност, причина за която стана отсъствие на финансова дисциплина и в двете партии, ще доведе до сериозни, катастрофически последствия. Имам предвид, че се задават излкючително тежки времена. Сериозно, на младото поколение американци ще се наложи още веднаж на свой собствен опит да научи жестоките уроци на миналото. И те могат да се окажат съвершенно неготови за тези изпитания.

Ние предоставихме на нашите икономически и възможно военни противници икономическо оръжие. Това е бомба с часовников механизъм. В някой момент Федералната резервна система ще загуби контрол над пазара на облигации. Нашата национална валута ще струва не повече от тази хартия, на която е напечатана. И западните тежеловесни, социалистически държави на всеобщо благосъстояние ще рухнат под собственото си тегло. (Да, може известно време да се живее на кредит. Накрая дългът трябва да се плати, и длъжникът трябва много и без отдих да работи на каменоломната в затвора - бел.пр.)

Русия стои в очакване на този ден, когато Америка се събуди и разбере, че Русия — това е страна, националната валута на която е подкрепена със златни запаси. Независимо от своите днешни икономически проблеми и независимо от това, че нашият президент говори за неговото мнимо господство на световната арена, Русия чака този ден, когато ще може да остави САЩ назад. Отчитайки нашата днешна траектория, това е само въпрос на време.

Източник: http://inosmi.ru/world/20150503/227824278.html

Немската сатира: Германия - филиал на САЩ.

На втори федерален телеканал в Германия ZDF в популярната хумористическа програма (heute show), известният немски сатирик Клаус фон Вагнер (Claus von Wagner) расказа на зрителите за отношенията на САЩ и Германия и много близките взаимоотношения на немското разузнаване (БНД) и американските секретни служби.

Оргинал на немски: https://youtu.be/M9hZlGwARHU

Quelle: BND und NSA trieben jahrelang ungeschützten Datenverkehr. Claus von Wagner klärt auf: http://www.zdf.de/ZDFmediathek/beitra...

Война от нов тип - противостояние на неоколониализма

Статията «Какво ще научат украинската армия американските инструктори?» http://cont.ws/post/85294 ме подтиква да продължа разсъждението нататък. Тъй като не съм военен специалист, то моето разсъждение се строи с опора на данните получени от открити източници.
Изходя от указаната горе статия обръщам внимание на това, че нито американците, нито другите войски на НАТО не са удържали победа в своите войни, така както тази победа разбираме ние изходя от победата във Великата Отечествена Война.
Възможно е обаче, това с което се сблъскваме е война от нов тип и тя се води изходя от други цели и други задачи.
Ако се вгледаме внимателно, то във всички последни войни САЩ и НАТО присъстват такива повтарящи се действия.
Войските бързо и мощно нахлуват, унищожавайки активното съпротивление на най-боеспособните части от войските на страната. Едновременно с това се унищожава лидера на страната, той се заменя с друг, унищожават се или се ограничават (както финансово (лишение от средства, замразяване на сметките) така и физическо (затвор и унищожение)) семействата на най-силните елити. След това на власт се слага угоден и управляем лидер, който провежда изгодна политика за правителствата или затворените финансови съобщества от страните от НАТО и САЩ.
Следва да се каже, че войната винаги се води против народите, прост и последен пример е войната в Ирак. Саддам бе народен правител, тоест излязъл от народа, и той управляваше своят народ така, както това бе заложено в културата на самият народ ни повече ни по-малко, и страната бе достатъчно силна, за да бъде пълноценна страна. А сега няма Ирак, а има ИГ. И така във всички случаи с малки отклонения.
Може да се направи извод че цел на нахлуването винаги е отслабване на народа живущ на тази територия, премахване на силният лидер способен да обединява и води народа, за да се получи пълен контрол над територията.
Значи цел е все-пак захват на територия, но не така както го разбираме от древността, захват за това, за да се живее на нея, а захват, за да се използва тази територия в свои цели. Целите могат да бъдат различни, от земни богатства http://cont.ws/post/85245/ , до площадки за нахлуване в съседна страна.
Да се използва както е угодно захванатата територия позволява устройството на световното съобщество, започвайки от САЩ, ООН и Евросъюза, ако погледнем, то навсякъде се премахва понятието народност в угода на уж някакви демократически ценности, а всъщност управляват чиновници, които се избират и назначават по сложни схеми, позволяващи да се изключат от избора люде способни да мислят и да се грижат за своя народ, тоест истински деца на народа.
Трябва да се отбележи, че нахлуването винаги се готви с изучение на местните елити http://pravosudija.net/article/pamyatka-razvedchika-ig , усилване опозицията на властта, вкарване на раздори от различен тип, започвайки от национални, завършвайки с битови обиди, внедряват се различни некомерчески образователни и правозащитни общества, които обработват така да се каже културният слой, а по просто влияят на възпитанието на подрастващото поколение и оглупяване на старшето, подменят се изторически понятия, знаци и символи позволяващи обръщане на народа към неговата история, към живота на предците, за да се черпят сили оттам за съпротивление http://cont.ws/post/84748/ .
И сега може да се предположи, че цел на чуждестранните инструктори, преподаващи военна наука на захванатите територии, е не създаване на боеспособна армия, а създаване на подразделения способни да подавят народни вълнения и въстания в угода на правителите на тези територии, действията на които управляват наднационални структури по съгласуване и управление както ги нарича Андрей Ильич Фурсов http://andreyfursov.ru/ , а по просто слилите се в едно цяло семейни кланове контролиращи еврейският и англо-американският капитал.
Оттук можем да направим извод - на нашата страна е необходимо такова устройство на държавата, което би позволявало да противостои на нахлуването, на културно, икономическо и военно нива, а за това е необходимо много, започвайки от изследвания, позволяващи да се направят приложни изводи в историята и хронологията, определение на това бъдеще, в което искаме да живеем, завършвайки със строителство на това бъдеще.

Източник: http://cont.ws/post/85323