Войната е продължение на политиката с други, а именно военни методи. А основа на политиката е икономиката. До 60-те години на ХХ век фундамент на икономиката на лидиращите страни в света, преди всичко, Европа и САЩ, беше промишленият капитал. Парите, като такива, се заработваха за сметка производството на реални стоки. Банките, в системен смисъл, изпълняваха само ролята на портмоне за съхранението ин и обслужване на платежните операции. После някой умен забеляза, че средната класа е натрупала значителни суми, които лежат на сметките, така да се каже, без работа. Той измислил идея — как тези спестявания да се използват за извличане на допълнителна печалба. Така започна ера на бурно развитие на фондовата финансова търговия. Не е важно, как се нарича компанията и какво именно тя произвежда. Главното е — какъв е текущият курс на акциите и, и, което е още по-важно, каква е прогнозата за техният курс в бъдеще. Ако е положителна, акциите следва да се купуват. Впрочем, банкерите доволно бързо се научиха да печелят и на поевтеняващи акции. От този момент реалното производство стана вторично. Икономическите тенденции започна да определя изключително банковият капитал. Парите започнаха да правят пари в пряк смисъл, без промежутъчно превръщане в нещо материално.
Фундаменталната реорганизация на базовите източници на възникване на печалба скоро измени характерът на икономиката на водещите страни. Което доведе до кардинално преразглеждане на подходите към управленческите решения. А това точно е вече политика. Американците се хвърлиха да пренасят своята промишленост в Китай въобще не от любов към експерименти. Просто от гледна точка на банковите калкулатори разликата в доходност на инвестициите между завод в Дейтройт и аналогичен завод в китайската провинция Хебей, увеличиваше печалбата не по-малко от два пъти, а то и четири пъти. При това в новият финансов свят банката не рискуваше практически нищо. Заемчикът ще върне кредита във всеки случай. Даже ако проектът не се откупи. В края на краищата, от него винаги може да се отнеме и продаде залога. Обобщено за банката въобще е паралелно, в какво влага средства: в завод, в кинофилм или в модна рок-група. Пари те носят еднакви, просто големите проекти носят повече, по-дълго и по-стабилно.
Отначало всичко вървеше добре. Финансовият капитал сформулира за американското правителство задача — да се сдружи с Китай. Правителството я изпълни. Толкова повече, че Малайзия, Сингапур, Тайван, Южна Корея, но, преди всичко, Китай, и сами бяха много заинтересувани в привличане на чуждестранни инвеститори. Но после започнаха проблеми. Купили се на евтинията на местната работна сила и фантастическата мекота на националните законодателства в сферата на екологията и данъците, към началото на нулевите Америка пренесе в ЮИА основната част от своята промишленост. В пряк смисъл на думата. Откриването на нови заводи зад океана се съпровождаше със закриването им в САЩ.
А когато местните правителства постепенно започнаха да затягат гайките, плюс към това започнаха да оказват вличние естествените икономически закони (например, във вид ръст на заплатата), се изясни, че всичко построено в страните на пребивание е мъртво заседнало. Не, заводът в Китай може да се закрие. Хазяин — барин, както се казва. Но да се открие отново в САЩ вече не може. Т.е. разбира се може, но само в съответствие с суровото американско трудово и екологическо законодателство. Това означава рязък ръст на разходите и падане на печалбата. Което автоматически ще извика снижение котировките на акциите на борсата. Падането на курса ще доведе до загуба възможността да се вземат кредити за водене на бизнеса и… прости-прощавай бизнес. Историята на корпорация Packard Bell — повече от нагледен пример.
Но в Билдербергският клуб и аналитическа корпорация «Стратфор» също не глупаци седят. Още в началото на нулевите там характерът на формиращите се световни тенденции изчислиха вярно. В света повече не останаха места за създаване на още един евтин промишлен клъстер. Експериментът с Емиратите и Египет показа, че арабите, разбира се, също са много евтини трудови ресурси, но по трудохолизъм с азиатите те и близо не са стояли. Да се върне промишлеността назад в САЩ се оказа невъзможно. Това даже не е въпрос от мащаба на еднократни разходи. При американското ниво производствени разходи крайната продукция ще бъде еднозначно неконкурентоспособна на световният пазар. А загубата на промишленият потенциал в крайна сметка води към загуба от САЩ на лидиращи позиции в света. На един Холивуд и айфони (всъщност, произвеждани също в ЮИА) да влезе Америка в светло бъдеще решително няма как. Загубата на политическо лидерство заплашва с бързо изтласкване на САЩ от световната икономика, което винаги и навсякъде води до банкрут на загубилия.
Главен и единствен геоикономически конкурент на САЩ е Европа. Китай разбира се е велик по БВП, но той в болшинство произвежда нискотехнологични стоки с малка прибавена стойност. Европа — совсем друга работа. Европа — това са авиолайнерите Airbus, турбини и двигатели Rolls-Royce, химическото производство BASF, нефт и газ от Royal Dutch Shell. Това са най-напредничавите технологии и стоки с най-голяма прибавъчна стойност. Европа това са 24% от световната икономика. САЩ днес са само 20,6%. Ако този конкурент бъде взет под свой контрол — във всеки вид, да се разори, изтлакска, купи, що угодно — то даже в случай на загуба на своите азиатски активи (а тя в средносрочна перспектива е неизбежна) бъдещата американска промишлена и икономическа мощ все едно ще остане не по-малко от една трета от световната. А дори и близко до 40%. Което гарантира съхранение на американската световна хегемония още около петдесет години.
Но Европа за просто така да се предава не възнамерява. Тя, и особено Германия, има свои изгледи върху световното лидерство. Това и предопредели изборът от американците на война като единствено възможна политика за бъдещето. Или САЩ побеждават и се запазват, като държава, като хегемон, като лидер, като водещ получател на лъвската част от световната добавъчна стойност, или, най-вероятно, в съществуващият днес вид Америка престава да съществува въобще. Само дето привично да се движат танкове вече не изглеждаше възможно. Както предвид дефицита на самите танкове, така и по причина ненужност от Европа във вида на радиоактивни развалини. Ибо факторът оръжие за масово поражение никой не е отменял. Което и предопредели всички следващи събития. Всъщност, сътбата на Украйна «във вашингтонският обком» бе решена още тогава.
Накратко общият стратегически план изглеждаше просто. Независимо от своята многоукладност и значителен мащаб, европейската икономика е външнотърговска. Примерно половината от нейният БВП се формира за сметка купуването на суровини и енергоносители, с последваща продажба на високотехнологична промишлена продукция. Примерно трета, а в перспектива до 2020 година — до половината, енергоносители и около половината суровини Евросъюзът получава от Русия. Що се касае продажбите, то те примерно на една трета се обезпечават за сметка на САЩ, трета — от вътрешният пазар, и останалата трета — от останалите страни. Ако по някакъв начин категорически бъдат скарани Брюксел с Москва, то импортът на суровини в Европа ще стане забележимо по-скъп. Ако се внесат в уравнението политическият и идеологическият фактори, то изглеждаше възможно да се застави Европа да се откаже от евтините руски енергоносители, което още с минимум 12-15% ще снижи конкурентоспособността на европейските стоки.
По такъв начин, като цяло, десет процента минус там, петнадесет — минус тук, още пет — десет минус там и в резултат ето ви Велика Депресия по европейски. Колапс, социални безредици и готовност да се отдадеш комуто и да е, само добрият чичко да защити. Именно за това американците започнаха да пиарят шистовата революция. Твърде много европейски политици желаха да получат собствени безбрежни нефтогазови запаси. Най смешното, че примервайки на себе си богатият стил на живот на арабските нефтени шейхове, всички те възнамеряваха мигновенно да забогатеят за сметка продажбите на шистови въглеводороди, но никой от тях не се замисли над очевиден въобще казано въпрос.
Ако свои нефтогазови морета се появят у всяка европейска промишлено развита страна, то кому те тази нефт ще започнат да продават? Кой ще я купи? Толкова повече, при такава висока цена? С тези шисти историята от самото начало миришеше крайно зле. Всички, подчертавам абсолютно всички прогнози за мащабите на шистови залежи в Европа се основаваха изключително на фантазиите на отделни експерти. И даже те бяха реализуеми само в условията на много висока цена за нефта. Точно над 70 долара за барел, а още по-добре — над 90. Днес е очевидно, че надуването на нефтените котировки започна от 2004 г и достигна пик през 2008-а. После американската ипотечна криза, разбира се цялата малина здравата изпорти и цените паднаха, но скоро, към 2011-а, се получи да бъдат върнати до стотак за барел. Всичкото това време САЩ убеждаваха Европа в това, че тридесетпроцентната зависимост от руският газ е угроза за националната безопасност. По-добре да се премине на шистов добив. Макар и скъп, но свой. На краен случай — можете да купувате в Америка.
А за да може Европа да се уговаря по-просто, тя трябваше да се постави в безизходно положение. Именно за това Грузия и устрои 080808. По-точно, Вашингтон много убедително «помоли» Тбилиси да започне тази «малка победоносна война». Развитието се планираше елементарно. Обучената и снабдена от американците грузинска армия бързо взема под контрол Южна Осетия и буквално изритва оттам руските миротворци. По отношение на Русия се допускаха варианти. Москва можеше да се изплаши и избърше. Така да покаже своята глобална нищожност. В медиен план западните СМИ биха я разписали в най-пъстри цветове. Ако нещо-нещо, а това те го умеят. В резултат от Русия ще «отпадне» Средна Азия, което облегчава на американците проникване там и прехват на управлението. Като паралелно се прибират "на сигурно място" тамошните нефтогазови месторождения. Москва би могла да отреагира твърдо, както Русия обикновено бе правила в подобни ситуации, и да втъкне на грузините чак до доматите. Което за Кремъл би било решение не по-малко разрушително. Въвеждането на войски в Грузия автоматически предизвикваше още една Кавказска война. В медийни условия едва ли не по-лоши, отколкото по времето на Първата чеченска. Това автоматически означава почти доброволно обявление на мащабни санкции от страна на Европа.
Но не сработи. Русия грузинската армия, разбира се, разби начисто, но, първо, с малки сили, без всеобща мобилизация, второ, много бързо, никой даже нормално мяу не успя да каже, трето, и най-главно, тя не влезе собствено на грузинска територия. Русия не се получи да се представи като агресор и на това основание да се дестабилизира отвътре. Нито веднага по време на събитията от 2008 г, нито после, по време на подготовката и реализацията на «настъплението на Болотна» през 2012-а.
И точно тук, именно в този момент, умниците от «Статфор» направиха глобална стратегическа грешка, която, в крайна сметка, и ще струва на Америка живота. Макар на първи поглед, техните изводи изглеждаха напълно логично. Мащабът на социални вълнения на Болотна недостигна до критическа точка затова, защото Русия, първо, не се въвлече в продължителна война, а значи, населението не успя в необходимата степен да се умори от нея. Второ, защото воюваха русите с някакви там грузинци, които от народа в масово не се възприемаха като свои. И трето, затова защото руските войски дойдоха на помощ на подложените на агресия осетини, което в морален план изглеждаше постъпка праведна даже за нееднозначният европейски поглед. С други думи, «целта се оказа недостигната» само предвид неверен избор на инструмента за въздействие. Самата стратегия на войната в «Статфор» сметнаха съвершено правилна.
За успешно решение на задачата Русия следваше да се сблъска с някакъв славянски, т.е. ментално «свои» народ. При това вкарвайки я непремено във формат на вътрешна гражданска война. Такива войни никога не се печелят със силата на оръжието. В тях побеждават преди всичко социалните идеи. А всяка идея това на първо място е мечта. На американците се стори, че някаква собствена всеобще привлекателна мечта в Русия няма. Зараждащата се тяга у русите към самоуважение и държавна независимост изглеждаше леко възможна да се представи за имперски шовинизъм. Това позволяваше всячески да се обгади Русия в пресата, представяйки в Европа резултатът като възраждане в Русия на агресивен фашизъм. Господа, гледайте, у вас на границите се появи втори Хитлер. Той вече разпали война с Грузия. Той вече подави у себе си демокрацията. И сега, вие сами виждате, какво прави по-нататък. Свободата и демокрацията са в опасност, господа! Така че дайте да сплотим силите на Светлината против силите на Тъмата! Дайте да обединим нашите усилия и нашите икономики! Друг изход няма, господа. Иначе тези азиатски орди от Изтока ще разрушат цялата европейска демокрация!
От потенциално подходящите славянски народи САЩ за цел - война имаше само два, белоруският и украинският. Но в Беларусия Лукашенко контролираше ситуацията твърде здраво, а виж Украйна представляваше просто идеална картинка. И в частта слабост на институтите на държавата. И в частта тотална вътрешна вътреусобица в националният елит. И в частта ръст на популярност на пряко антируски и антируски националистически фашистски бандеровски идеи. Тях оставаше само да се подтегнат и профинансират.
Наивно е да се мисли, че аналитиците от «Стратфор» не разбираха степента на неспособност на бандеровците да построят икономически успешно стабилно развиваща се собствена държава. Просто на толкова дълги срокове никой от тях не се и залагаше. Цялата американска стратегия въобще се опираше изключително на блицкриг. Месец-два и протестиращите в Украйна захващат властта. Още от сила след няколко месеца те, опиянени от победи, изпадат в националистически угар. Държавни институти, способни да ги спрат няма. Те сами сега са власт. А властта, в тяхна представа, това е право да чудят както им е угодно, без всякаква следваща отговорност. В крайна сметка, според техният недалечен поглед. В подобни условия остър, преди всичко идеен, конфликт на изтока в Украйна бе пряко гарантиран. Като съвершено очевиден изглеждаше неговият преход в активна военна фаза.
Фашистите, толкова повече националистите, просто органически не са способни с когото за каквото и да било да се договарят. Всички въпроси те на първо място решават само със сила. У Русия тук прозираха минимум две безалтернативно болеви точки: защита на етническите руси и съхранение стратегическият контрол над Крим. При това ако първото още някак можеше и да «не сработи», то второто точно би заставило Кремъл да реагира. Да реагира така, както през 2008 в Южна Осетия, т.е. пряко да движи войските. А тъй като обща сухопътна граница с Крим Русия няма, то войските биха тръгнали по законна територия на независима Украйна. По пътя поне някъде, поне някак, поне няколко пъти, но руските войници в украинските биха стрелнали. Няма в живота нищо по-разделящо хора и народи, от пролята кръв…
Останалото изглеждаше дело на техниката. Вече към юни, максимум юли 2014 г, на Украйна изцяло би пламтяла руско-украинска война и въпросът за неспособността на бандеровците за държавно строителство би се снел от само себе си. В очите на европейците Русия би изглеждала еднозначен агресор. Политическите връзки на ЕС с РФ се замразяват, икономическите — разкъсват. С отчет тоталната дестабилизация на обстановката в Близкият изток, разрушил там пазарите за реализация на европейските стоки, Брюксел сам би приел за щастие да капитулира пред САЩ и да подпише договора за TTIP на всеки, колкото угодно кабални условия. Шах и мат.
Последващият раздел на руската икономика след социалният разпад на държавата би бил само приятен допълнителен бонус. Част от който Вашингтон даже би могъл да сподели с ЕС. При това, даденият сценарий се изпълняваше даже в този случай, ако Москва никак не се намесваше в украинските събития. В този случай окончателно разпищовилите се украински националисти не по-късно от есента на миналата година биха пренесли бойните действия непосредствено на руска територия. Това е като гангрена. С нея е невъзможно да се сдружиш. Невъзможно е да игнорираш. Или ампутация на живо или смърт. Т.е. славяните в славяни все едно биха започнали да стрелят. В шахмата това се нарича вилица.
Но американските аналитици сбъркаха. Първо, Русия започна да реагира съвсем не така, както се предполагаше. Второ, украинските националисти се оказаха… Въобще, има в американската култура такъв израз: «да се направи копие от лайно може, но да се заточи — не». Пучистите — а Майдан нищо друго, освен путч, да се счита е невъзможно — не сумяха да създадат поне устойчива видимост на демократическа държава. Нейният колапс започна практически веднага. Тоталността на външното управление на САЩ се оказа малкоефективна. Плюс към всичко, Русия успя да надиграе «вашингтонският обком» в медиен план, а бандеровците направиха всичко, че от ход да продемонстрират зверския си вид. Фактически, краша на проекта стана очевиден, когато ВСУ се опита публично да изтрие с ракетно-артиллерийски огън Горловка. Въобще не стеснявайки се да използва не само реактивни системи за залпов огън, но и оперативно-тактически ракети. И не преживявайки по повод, че видео от това тутакси попада в Интернет.
По такъв начин, към настоящият момент може да се констатира пълен провал на американското геополитическо настъпление срещу Европа. Да се въвлече Русия в официална война на руси против руси не се получи. Москва не само удържа контрол над Крим, но и фактически го присъедини, така съвершено официално скривайки го под своя ядрен чадър. Т.е. правейки невъзможно пряко военно нахлуване на страните от НАТО. Главният инструмент на агресия — украинската армия и всевъзможните доброволни националистически формирования — два пъти разгромени в Донбас от местното опълчение. Да, Русия му оказа значителна помощ. Безусловно, ролята на Воентърг и Северният вятър е сложно да се преоцени. Но пряко нахлуване на ВС на РФ в Украйна не се състоя. Армията на хунтата победи именно опълчението, т.е. миньорите на Донбас, а съвсем не някакви калмикски конни водолази или алтайска бронетанкова милиция.
Дори повече, САЩ окончателно загубиха темпо. Шистовата революция издъхна, щом само събитията около Украйна преминаха точката на невъзврат. Всъщност, точката не бе премината. Съдейки по всичко, предполагаше се, че отсътствието на шистови месторождения европейците трябваше да открият само след окончателният разрив с Русия. А той не се случи. Както не сработиха обявените от Америка санкции. Русия не само не устоя, но и съумя достатъчно успешно да напасне политическо и икономическо взаимодействие с Китай. А и още да запусне собствен глобален интеграционен проект. Пелената на тазминутният ужас постепенно спада от европейските очи, и те тихичко започват да мислят с главата си. Например, за Брюскел става очевидно, че за започнатата от американците война с Русия плащат те, а не инициаторът. И плащат прескъпо.
При това парите за продължение на банкета, всъщност, вече свършиха. Процесът продолжава да се върти само на политическа инерция, която също с всеки ден все повече се изчерпва. Независимо от страшните овиквания иззад океана, всички водещи страни на Европа подадоха заявки за встъпване в китайската международна банка за инфраструктурно развитие. А Британия въобще предложи на Газпром да подпише нов дългосрочен договор за доставка на газ в обем, двойно превишаващ досегашния. Париж, до самите уши затънал в мръсната история с «Мистралите», започна откровено да търси варианти за приемлемлив изход с поне минимално съхранение на лице. Макар поляците и прибалтийците още продължават агресивната риторика, всички водещи страни от ЕС пряко заявиха своето нежелание да виждат Украйна нито в ЕС, нито в НАТО. И пари да и дават занапред — тоже. Ибо съвершенно очевидно е — колкото и да го храниш - не расте.
Това резбира се още не е победа. До пълна победа в Третата световна ни е още много далеч. Но този факт, че държавният секретар на САЩ, две години Русия в упор не виждащ, изведнаж всичко захвърли и довтаса на преговори, а там го срещнаха с разговори за урожая на корнеплоди и возене на продукция още от сталинският автопром — говори само за себе си. Отбихме се. Противникът счупи зъби и окончателно издъхна. Като в песента на Владимир Висоцки: "и Землю назад завертел наш комбат, оттолкнувшись ногой от Урала". Фронтът реално тръгна в другата страна. На Берлин. На Париж. На Брюскел. Значит ще има и Яско-Кишеневска, и Висло-Одерска операции. И значи, Знамето на Победата ще се развява над Райхстага или над Капитолия. На Берлин може и на обратният път да се мине. Не мога сега да кажа — точно кога. Но че така ще е — вече стопроцентово.
No comments:
Post a Comment
Коментарът ви ще бъде модериран и след това включен към блога. Възможно е публикуването му да се забави по тази причина, за което моля да ме извините.