Икономическото чудо на град Wörgl

Любопитен исторически обзор на експеримент за безбанково безпроцентно безтаксово водене на икономиката в град Вьоргл Австрия по време на Великата депресия, при което банката не генерира печалба и по никой начин не прави пари "от въздуха", а служи единствено за паричен оборотен пункт аналогично на банковото дело в социалистическият лагер. Какво "икономическо чудо" се случва от това ще прочетете по-долу, а защо - ще оставя отговора на вас. Приятно четене.


«Живял някога ...», така започват много приказки и тази история действително звучи като приказка: живял някога в малкото австрийско градче Вьоргл един железопътен работник, по-точно — машинист на локомотив, когото през 1931 год избрали за градоначалник, т.е. бургомистър. Казвал се той Михел Унтерхуггенбергер и се бил родил той в семейство на дребноземлен селянин в Тирол. На 12 години бил принуден да остави училище и да тръгне на печалба като помощник на лесоповала, за да помага в семейството. Но като помощник дълго да остава не пожелал, и на 15 години отива като ученик при механика в град Имст. По това време ученикът плащал на майстора за обучението и Михел трябвало да икономисва грош след грош, част от сумата той изплаща по-късно, вече като подмайстор. Работил няколко години като подмайстор, той тръгва да странства, за да расшири своите знания и да види нови страни. Неговият път лежал през Боденското езеро във Виена и по-нататък в Румъния и Германия. Така в странствания интересуващият се от всичко занаятчия Михел се запознал с първите форми на работническо съобщество: профсъюза и потребителската задруга.
На възраст 21 години Михел Унтерхуггенбергер постъпва на работа на железните пътища и го изпращат на възловата станция Вьоргл. Независимо от добрата му работа и стремежа му колкото може по-добре да изпълнява поръчаното му, той не се издига по служба, доколкото той е -  социал-демократ и профсоюзен активист. През 1912 год профсоюзът го изпраща представител в кадровата комисия на Австрийските Държавни Железни Пътища, в група «Локомотивни бригади участък Инсбрук». Към края на Първата Световна война го избират районен ръководител, после — заместник бургомистър и през 1931 г той става бургомистър на град Вьоргл и неговите 4216 жители.
За всемирната икономическа криза от двадесетте и тридесетте години са написани десетки книги и проведени стотици изследвания. Това е време на тежка нужда за безработните, което с много помага на Хитлер да дойде на власт в Германия.
През 1930 г на възловата станция Вьоргл работят 310 железнопътни работници, през 1933 г остават едва 190! Безработните засипват своят бивш колега, когото са избрали за бургомистър с молби за помощ.
Но какво може да направи той? Безработицата расте не само сред железопътните работници. В града няма крупни заводи, а малките фирми в града и окръга се разпадат пред погледа; расте броят получатели на пособия по безработица. Към това се увеличава и броят хора, за които се грижи кухнята за неимущи; такива «изключени от данъчната ведомост» наброяват през 1932 г 200 човека.
Михел Унтерхуггенбергер, макар и да нямал готова идея, но скръстил ръце не седял. Той решил: «Образованите хора, написали множество книги по икономика, те точно знаят какво да посъветват!» Четейки работите на Карл Маркс, той се натъква на името Йозеф Прудон, написал «Система на икономическите противоречия» и на един дъх прочита тази книга. Но все пак не е това! Едва прочитайки работата на Силвио Гезел «Естествено водене на икономиката» в главата му идва спасителна идея. Той препрочита избраните страници едно след друго, докато не се убедил, че е намерил отговор на своите въпроси. И доколкото Унтерхуггенбергер владеела идеята да помогне на нуждаещите се, той разработва програма за помощ.
Преди всичко той се среща отделно с всеки член от градското управление и от комисията по благотворителна помощ и беседва с тях, докато не се убедил в поддръжката за неговата идея. После свиква съвещание, на което казва:
В нашият малък град се наброяват 400 безработни, от които 200 са изключени по бедност от данъчната ведомост. В областта броят безработни достига 1500. Нашата градска каса е празна. Нашият единствен източник на доходи това са дълговете по данъци в размер 118.000 шилинга, но ние не можем да получим по тях и счупен грош; у хората просто няма пари. Към градската каса на Инсбрук ние сме задължали на 1.300.000 шилинга, и не сме в състояние да плащаме процентите по този дълг. Освен това, ние сме длъжни и на Земелното и на Федералното правительства, и тъй като не им плащаме, не можем да разсчитаме на изплащане на нашата част от бюджета. Нашите местни данъци за първото полугодие ни донесоха само 3000 шилинга. Финансовото положение на нашият район все повече се влошава, доколкото никой не е в състояние да плаща данъци. Единствената цифра, която все расте и расте, това е количеството безработни.
И тук бургомистърът излага своя план за «Изчезващи Пари».
Националната Банка пуска пари в оборот, но този оборот е много бавен, той трябва да се ускори. Паричните суми трябва бързо да сменят своите собственици, тоест парите трябва отново да станат средство за обмен. Разбира се, ние сами не можем да наречем нашето средство за обмен «пари» доколкото това е забранено. Но ние ще го наречем «Потвърждение за изпълнена работа». Такива «Потвърждения» ще пуснем в размер 1, 5 и 10 шилинга (по тези цифри може да си представим размерите на заплатите от онова време). Най-важният въпрос: ще приемат ли търговците тези «Потвърждения» за платежно средство?
Тук започва най-важната глава от нашата приказка: «Потвърждения»-та биват приети като платезно средство. Хазяинът на квартира получава в тях наема, продавачът в магазина ги приема при разплащане и изпраща купувача с думите: «Благодаря, елате пак!»
Преди всичко в града пристъпват към провеждане на най-необходимите работи. Като първи работи по благоустройство, на 11-и юли 1932 г бива започнато полагане на канализация в един от районите, отдавна назрели пътни работи и асфалтиране на главните улици. Обемът работи възлиза на 43.386 шилинга, от които едва част бива изплатена като заплата. За строителство на ски трамплин отиват 500 работни смени, за 4000 шилинга е организирана кухня за помощ и така нататък. Четвърт от всички регистрирани безработни може отново да получава хляб - положението в семействата им се подобрява.
Изплащането на заплата за всички без изключения става само с «Потвърждения». От градското управление те се изплащат на бригадира, той ги разпределя сред своите строители, а те се разплащат с тях с хлебаря, месаря, бръснаря и т.н. Издаването на «Потвърждения» завежда градското управление, но те могат да се купят в Кредитно-лихвеното Общество на град Вьоргл и там да се продадат за реални пари.
Защо обаче този план се наричал «Изчезващи пари»? В него било предвидено месечно обесценяване на «Потвържденията» с 1%; за година излиза 12%. За този процент притежателят на «Потвърждение» е трябвало да закупи марка от 1, 5 или 10 гроша, която в края на месеца се лепяла на «Потвърждение»-то. Ако на «Потвърждение»-то отсътства марка, то се обезценявало на указаният 1%.

Потвърждение за изпълнена работа за 10 шилинга

Следваща глава от нашата приказка: банката не събира никакви такси за управление оборота на «Потвърждения», цялата печалба отива в градската каса. Кредитно-лихвеното Общество дава от своите доходи кредити на лица, чиято кредитоспособност не извиква съмнения, под (приказните) 6%. Изплащанията по тези проценти също се начисляват в градската каса.
Известието за подобрението положението в град Вьоргль и окръга обхожда цял свят. Вьоргл става нещо като място за преклонение на икономистите. Всички те се изказват много положително за преимуществата на «Изчезващите пари», нали тях е било безсмислено да се запасяват в къщи, техните притежатели ги влагат спестовна каса. И доколкото тези платежни средства са в оборот само във Вьоргл, то за тях се извършват и крупни покупки и никому не е нужно да ходи за покупки в Инсбрук.
Швейцарският журналист Бурде писал: «Аз посетих Вьоргл през август 1933 г, точно година след началото на експеримента. Независимо от всичко трябва да признаем, че успехът му граничи с чудо. Улиците, по-рано в ужасно състояние, могат да се сравнят сега с автобани. Зданието на Градската управа е капитално ремонтирано и представлява красив особняк с цветущи градини. На новият бетонен мост стои паметна дъска с горд текст: «Построено на свободни пари през 1933 г». Всички работещи жители са убедени привържъници на свободните пари. Във всички магазини свободните пари се приемат наравно с истинските».
Жителите на съседният с Вьоргл Кицбюел отначало се смеели над експеримента, но скоро решили да го изпробват на себе си. Те издават «изчезващи пари» за 3000 шилинга; по 1 шилинг на всеки жител. Издадените в двата града средства за платеж се приемат като платежно средство както в едният, така и в другият град без ограничения. Многочислени области поискали да следват примера на Вьоргл, но предпочели все пак да почакат с какво ще завършат действията предприети от правителството.
Фашистското правителство на Долфус подава в съда. Че как! Прост работник, ходил на училище едва до 12 години, не изучавал нито национална нито международна икономика, нямащ нито един учен титул, железопътен работник и социал-демократ се осмелява да поправя австрийската парична система! Да издава пари от всякакъв вид е позволено изключително на Националната Банка. «Изчезващите пари» биват забранени. Бургомистър Унтерхуггенбергер не се смирява със забраната и подава протест в съда. Разбирателството преминава всички три възможни инстанции, но безуспешно. На 18 ноември 1933 г неговият протест е окончателно отклонен. Но доколкото подаването на протест в съда не може да отсрочи изпълнението на по-рано приетите съдебни решения, «Изчезващите пари» биват иззето от оборот още на 15 септември.
От това време австрийците изпитаха и преживяха много: марионеточното правителство на Долфус, Третият Райх на Хитлер, нуждата и лишенията на Втората Световна война и тежката работа по възстановяване на разрушеното. Днес ние сме държава, от която останалият свят в много аспекти може да взема пример. Но примерът на Вьоргл и неговият мъдър бургомистър ние не трябва да предаваме на забвението на историята.

Анете Рихтер, публикувано в ежемесечното издание на Объединението на Австрийските Профсъюзи «Работа и Икономика» през март 1983 г.