За Гърция и дълговете

Първи път бях в Гърция през 1996 година, а в Атина - през 1998-ма. Още местната валута беше в ход. Който говори, че гърците не умеят да работят - лъже безбожно. Те не умеят да създават видимост за работа. А го разбрах когато ферибота от остров Сими подхождаше към пристана на Атинският порт. Отговорният за швартовите операции матрос грък седеше до масичка на палубата и пиеше кафе. Беше сам. До брега оставаха 20 метра. Той пиеше кафе... 15 метра.Той пиеше кафе. 10 метра. Пиеше. 5 метра. Гръкът без да бърза се отдалечи от маскчката с кафе, хвърли вързалото... Точно така на кея се откъсна от кафето друг грък. Единият хвърли вързалото, другият го прие. Хванали-завъртели-затегнали. 30 секунди. И се върнаха да пият не изстиналото кафе. Всеки към своята чашка. Колко пъти после в круизите съм наблюдавал процес на швартовка - на брега няколко човека, на борда няколко човека, викове псувни и в пъти по-дълго. Да работиш без псувни и прахоляк - това трябва да се умее.

А после ги взеха в зоната евро. Първото нещо им забраниха да строят кораби. Типа в еврозоната за това отговаря Германия. И корабостроителниците за супертанкери (Онассис строеше) отидоха в разход. После забраниха да продават маслинено масло. Даже плащаха за сечене на маслиновите градини. 300 евро за дърво. Домати в Гърция започнаха да вкарват. Без майтап. (Какъв майтап? А в България не вкарват ли? - бел.пр.) Вместо червени домати последните три години имаше зелени, като че изпод Вологда. Нагънаха ги да вдигнат заплатите до евростандарта. Заповядаха да вдигнат цените за гориво. Това доби местната промишленост. Е и дойчбанк откри за всички евтини кредитни линии специално за покупки на немските стоки...

През 2008 година Атина се превърна в бунище. Под 1000 евро на чистачите да се плаща не може, а повече - бюджетът не позволява. Затова законите на еврозоната задължават да се плаща помощ на безработните два пъти над това, което средният грък получаваше до встъпването в еврозоната. Промишлеността убиха по заповед от Берлин - безработните три пъти скочиха. Къде да се вземат мангизи, че на всички помощ да се плаща? През 2008 година около атинският музей за 15 минути три пъти ми предлагагаха дрога.

Ако у Гърция нямаше задължавки пред Евросъюза, то оказала се в задница, можеше да се девалвира валутата, да се вдигне конкурентоспособността на промишлеността и така тя да се спаси. Но еврото е едно за цялата зона. И такава възможност, каквато имаше Русия през 1998 год, у Гърция няма.

А цените в един и същ хотел излетяха за 10 години от 285 долара до 1200 евро за седмица. Въобще от 2012 година в Гърция спрях да ходя на почивка.

А сега съдете сами. Да връщат ли дълговете или не.


© Гюрзец

Лъжец, лъжец! На водещите СМИ това няма да хареса ("Philip Butler", САЩ)

Хората постоянно ме питат: «Защо си на страната на Путин?» Е, това напълно може да обясни такава проста функция на браузера, която наричат «скриншот». Аз не обичам лъжата, особено тази, заради която гинат хора. Дори повече, аз ненавиждам нечестният спорт и неспортното поведение. А Путин, той е най-добрият спортист сред световните лидери. Но болшинството хора вече знаят това.

Ето този скриншот от новините, за който говоря. Това е което виждаме ежедневно, ако читем новини в Америка или в Британия.

Ще забележите, че новините на Google дават на няколко стотин милиона хора само това, което поръчва Държавният департамент на САЩ, и почти нищо повече. Нима не е любопитно, че изданието Military Times твърдо заема първо място в моят резултат от търсенето?

Заклатилата се руска икономика, побъркалият се на надпревата във въоръженията Путин — с тези и други слухове американците се хранят вече година и половина, а те даже не се жалват, няма да кажат, че тук нещо не е чисто, няма да се засъмняват. Мои колеги и приятели четят нататък, като че това съвършенно не е важно. Но това е важно! Ако те гълтат такова, то никаква надежда за свободна Америка няма. Останалото ви е известно от учебниците по история.

А сега дайте да погледнем на това, което всъщност е замислил Путин, става ли? Е, след като всички сме така наплашени и искаме да узнаем неговата следваща стъпка. Преди около шест часа  Путин проведе заседание с постоянните членове на своя Съвет по безопасност. Макар новините на Yahoo и останалите това не забелязаха, Путин помоли министъра на външните работи Сергей Лавров да доложи за срещите си в Париж. Лавров каза:

«Като цяло бе небезполезно, защото, независимо от някои препирателства в хода на обсъжданията, все пак главен резултат стана потвърждение на безалтернативността на минските договорености».

В новините, които четат американците, вие няма да намерите нищо, освен умела пропаганда, напълно игнорираща много факти. Видимо на публиката е просто неинтересно, че да провежда модернизация на армията Русия принудиха плановете за разширение на НАТО. Но Associated Press възлага вината за рейтинга на популярност на Путин (почти 90%!) на държавната пропаганда. Тук е съвсем на място пословицата «Която и крава да мучи». Несъгласните в Русия днес са така редки, като зъби у кокошка, и всички го знаят. Е, с изключение на народа на Съединените Щати. Но подозирам, че и той започва да разбира.

А сега най-интересното. Навярно, мнозина от вас се интересуват, защо алтернативните средства за масова информация, такива като Russia Insider, The Saker и даже Sputnik с RT така често се жалват на вълна дезинформация в СМИ. Но има една много важна причина, защо американците включват дурак, когато става дума за Путин и за много друго. Когато имате свободна минута, копирайте и пуснете в търсачката Google подзаглавие от всяка важна статия от водещите СМИ. Резултатът ще е много показателен, виж долу.

Google може да се използва за разпространение на контент по цял свят. Забележете как фразата от Military Times се използва във осем с плюс хиляди информационни съобщения.

Поразително, нали? А сега си представете медиен мейнстрим от второ ниво с малко по-различни заглавия, подзаглавия и т. н. Пуснете в търсачката по-малка риба, но също така важна. Приведената ниже статия от Newsweek показва с каква лекота корпоративните СМИ могат да контролират всичко, което виждате и слушате в Америка. Вие правилно прочетохте, аз казах «всичко».

Новините се съставят от няколко истории, които се разпространяват по обширната мрежа СМИ, намиращи се в собственост на малка клика хора.

Добавете тук Reuters, BBC, всичко, което владее Рупърт Мърдок, и вие ще получите готова рецепта за управление на тълпата. Погледнете какво се случва, когато статия в Sky News се повтаря многократно.

Сега всички мислят еднакво.

Има ли въпроси? Не би трябвало. Comcast, Dreamworks и целият останал Холивуд — вашето тяло и разум владеят някои влиятелни люде, на които е нужна война с Путин и с Русия. Вие можете да поспоритте относно войната, но нямате възможност да сравнявате новостите в руските СМИ с това, което по цял ден и всеки ден виждат 99% от американците и британците.

Путин въоръжава Русия? А къде да се дене? Що за лидер би бил той, ако не би го правил, когато НАТО стои на прага, а американският народ се е превърнал в бездумни зомби, намиращи се под контрола на търгуващите с оръжие милиардери?

И това е единствената история, която ви е нужна за днес, без разни говна.

 

Автор Фил Бътлер (Phil Butler)

Мит за "народните революции"

Отлична статия в "Красных Советах". Много добре е разгледана основата на "цветните революции" от класови позиции.

Митът за "народните революции".

«Народна революция» — едно от най-интересните понятия на постсъветското пространство, особено важни за разбиране на ситуацията със съвременното ляво движение. Впрочем, най-често даденото явление наричат просто «революция», не указвайки специално нейната «народност» — досколкото понятието «революция» по определение подразбира участие на «народните маси». Дадената представа отдавна е станало просто и естествено в средата на всевъзможните «противници на режима» (а левите са такива по определение). Дотолкова «естествено», че малко хора се стараят да разберат неговата същност — изглежда, че с разбирането същността на «народната революция» не може да има никакви проблеми. Та, събрал народът сили, излязал на улиците, и свалил «проклетият тиран» или «антинародният режим». Още повече че — съгласно господстващите представи — подобни революции не веднаж са се случвали в историята на човечеството. Например, Великата Френска революция или даже Революцията в Русия от 1917 год (особено ако считаме за такава февруарските събития и изнесем зад скоби «большевишкият преврат»).

Но тази простота на разбирането е мнима. Това стана повече от очевидно по време на украинските събития през 2014 год, когато подобна «народна революция» в своят «класически вариант» («събра народа сили, и свали проклетият тиран») доведе до такива последствия, които съвершенно не отговарят на очакванията от такова явление, особено от страна на всеразличните леви. Вместо установяването на демокрация, а ако бъдем по-точни, буржуазен парламентаризъм, в Украйна се установи крайно десен, реакционен и шовинистически режим, а вместо каквато и да е демокрация се установи пряка диктатура на олигархата. Даденият момент позволява да поставим въпрос: достатъчно ли адекватно е понятието «народна революция» и има ли смисъл да го използваме в своята бъдеща дейност?

За отговор на въпроса, преди всичко, следва да отбележим основната особеност на понятието «народна революция» — неговата абсолютна «некласовост». На класовият подход въобще крайно «не върви» на територията на бившият СССР – още неотдавна, в началото на 90те, за споменаване за наличие на обществени класи можеше елементарно да се «получи по мутрата», е или няколко неласкави отзиви в свой адрес. При това, въобще не от ултрадесен или неолиберал, а от прост гражданин, за когото понятието «обществени класи» твърдо се асоциираше с времето на «ненавистният совък» и «научният комунизъм». Сега разбира се ненавистта към «совъка» спадна, а за «научният комунизъм» малко си спомнят, а новото поколение така и не разбира за какво иде реч. Но болшинството използвани в общественият дискурс понятия както преди носят «печат на времето». Но колкото по-далеч, толкова става очевидна погрешността на постсъветската представа за обществото – повече от две десетилетия време на нейното господство бяха време на толкова очевидни грешки и поражения (в това число и за левите) – че да не се забелязва очевидното вече е невъзможно. И постепенно класовият подход, в това число, и в «марксистски вариант», се завръща в живота ни. И това открива такива страни на много «привични вещи», които по-рано бяха просто недостъпни…

***

В това число, и същността на прословутите «народни революции». Украинският «евромайдан» бе последната от тях, но разбира се, само с него делото не се изчерпва. Понятието «революция» (в «безкласов вариант», в противоположност на марксистският модел) широко се използваше още по времето на съществуване на СССР – може да си спомним «нежните революции», претъркаляли се по Източна Европа във втората половина на 1980-те. Именно тогава възникна указаният горе «базов образ» — народ, излизащ против «угнетяващият го режим». «Нежните революции» протекоха поразително мирно, което породи мисълта, че човечеството е «хуманизирано» до такава степен, че вече не му трябват «кървави жертви». Именно тогава и започнаха да говорят, че именно безкласовият подход, за разлика от «древният» класов най-точно описва съвременното общество и благодаря неговото използване може да се избегнат излишни жертви.

«Триумфалното шествие» на «нежни революции» завърши със събитията от август 1991 година, поставили точка в съществуването на Съветският съюз». Изглеждаше, че от тази точка с «революциите» е свършено. Но след не повече от десет години след този момент понятието се «възроди». Отначало събитията през 2000 год в Сърбия, а после, събитията през 2003 год в Грузия и 2004 год в Украйна бяха типични примери на «народни революции», в които «народните маси» също така мирно, както и преди десет години, свалиха «тираническите режими» във вече «постсоциалистически» страни. И отново – нищожно количество жертви в съвкупност с огромни достигнати резултати.

Неудивително, че този модел на «ненасилствена революция на масите» стана необичайно популярна сред постсъветската опозиция (в това число и у левите). Изглеждаше, че сега за достигане на своята цел е достатъчно да се изведе максимално възможно количество «народ» — граждани, които не са привържъници на действащата власт. Наистина опитът да се използва тази технология в Русия – на прословутата «Болотна» — се оказа неудачен. При цялата масовост на опозиционният митинг до никаква «смяна на режима» той не доведе – при съвсем минимално противодействие на властите. Но това изглеждаше само изключение, потвърждаващо правилото: демек, масовостта на тези събития бе недостатъчна. Ще обхванем в своето влияние по-голямо число от «народа», че и в разни градове на страната — тогава и ще гледаме кой кого…

 А всъщност, подобно предположение (за недостатъчното влияние на «народа» — т.е., на населението на страната, не влизащо във властните кръгове) се говореше през цялото време на съществуването на «постсъветската опозиция», както лява, така и дясна. (В «доинтернетната» и «ранноинтернетната» епоха бе популярно твърдението за «всесилие на телевизора»: демек, пуснете опозицията «в телевизора» и тя ще преобърне властта.) Но самата значимост на «народните прояви» и тяхната «абсолютна благост» не се подлагаше на съмнение. До тогава, докато украинските събития не нанесоха на тази концепция съкрушителен удар и не заставиха да се замислим за нейната адекватност към реалността.

***

В частност – доколко въобще е възможно съществуване на такъв модел, като «народни революции», доколко адекватно той въобще описва случващото се. И най-главното – не пропуска ли този модел нещо много важно. Освен това, днес освен модела на «народна революция» популярност получи моделът на «цветна революция», който описва същите явления. С една важна разлика. А именно – в рамките на този модел основна «цигулка» в случващите се процеси играе не «народа», а някакви «външни сили», които организират по особен начин постановъчни «възмущения», способни да сменят неугодният за тези «сили» режим. Всъщност става дума за същото «волеизлияние на гражданите, не свързани с режима», но «спонтанността» на волеизлияние в рамките на този модел изчезва, заменена от организирана дейност на специално заплатени лица.

Но и моделът «цветни революции» има своите недостатъци. А именно, свеждането на всичко до дейността на условен «държавен департамент» не дава обяснение: защо «режима» не успява леко да го блокира. Нали изглежда какво може да е по-просто – да се проведе превентивен арест на агентите на «тайните общества», и да се спаси властта. В края на краищата, това води до идеята, че «външните сили» са някакви необичайно мъдри и всемогъщи деятели, леко «въртящи» всякакви държави. Но и в такъв план тази тактика изглежда доста странна: вместо това «задкулисно» да се управлява тази или друга страна (което е възможно при «неуязвимост» и «всемогъщество» на устроилите «оранжадата»), прословутият «държавен департамент» за нещо си руши държавата. Толкова по-странно това изглежда, ако отчетем, че всички режими на постсъветското пространство са подчертано «проамерикански» — т.е., изначално ориентирани на реалният Държавен департамент, че и още, и подчертано корупционни…

Впрочем, това още е връхчето на айсберга. Най-главното е, че използваните днес модели не позволяват да се разбере нито динамиката на случващото се, нито да се предскажат неговите резултати. Представата на левите и либералите че «народните революции» са някакъв аналог на буржуазните революции от миналото (доколкото е понятно, че към пролетариите те нямат ни най-малко отношение) създава известна илюзия, че тези събития имат еднозначно прогресивно значение (смяна на «тираническият режим» на «буржуазна демокрация»). Но за разлика от миналото, когато революцията по кардинален начин изменяше цялото устройство на страната, довеждайки до съвсем конкретно развитие на националното стопанство, тези «революции» не водят към еднозначен прогрес. В най-добрият случай – като в примера с източноевропейските държави – това води към масово проникване на чужд капитал с подчинение на цялото стопанство на него.

А в най-лошият – като в страните от бившият СССР – към масово унищожение на стопанството от чуждестранните и доморасли «утилизатори», към развал на науката, образованието, здравеопазването – въобще към деградация и архаизация на производството. (В България сценарият клони по-скоро към вторият, отколкото към първият вариант - бел.пр. ) Да се сравнява това с несъмнено прогресивното значение на буржуазните революции е във висша степен странно. Но и идеята, че тези «революции» са само преврати, устроени от «външни сили» се натъква на същият проблем: ако в случая с Източна Европя още можеше някак да се «надене презерватив на глобуса» в плана на получената от тези сили изгода (макар и тук не всичко е еднозначно), то в случая с бившият СССР да се разбере мотивацията на «държавният департамент» е вече съмнително. (Затова все по-популярни стават разен род «конспирологические» обяснения, свеждащи това до изгода на бълнуваният стремеж максимално да се съкрати количеството хора. Разбор на тази концепция трябва да се прави отделно, засега може да се отбележи, че в условията на капитализма този стремеж изглежда повече от нелепо, тъй като това свива пазарите и потребителската им способност, което води до това капиталистите да получават по-малки печалби).

***

А значи, въпросът какво представлява явлението, скриващо се зад термина «народни революции», остава открит. Но, преди да пристъпим към неговият разбор, следва да кажем най-главното. В рамките и на  марксистският подход, и даже «класическият прогресистски» всяка революция е закономерно явление от историята. И настъпва тя въобще не заради «желание на народа» (последният, както е известно, ненавижда «върховете» винаги), не заради дейността на всевъзможни «тайни общества» (последните също съществуват във всяко класово общество, така както и «вътре-елитарна борба»). А настъпва тя в случай, когато противоречията на «старото общество» достигат някакъв праг.

Това състояние се нарича «революционна ситуация». Именно за него В.И. Ленин е казал: «Едва тогава, когато „низините“ не искат старото и когато „върховете“ не могат по-старому, едва тогава революцията може да победи». Впоследствие Ленин добавя към тези «обективни» признаци «субъективен» — а именно, «способността на революционната класа на революционни масови действия» (т.е. наличие на развито класово съзнание). Описвайки революционна ситуация, Владимир Ильич е имал предвид разбира се пролетарска революция. Но наличието на революционна ситуация е необходимо условие и за буржуазна революция (само действащите сили за нея са други). И буржуазната революция – така, както и пролетарската — се случва съвсем не по желание на тези или други представители на буржуазията (както това може да изглежда на пръв поглед). Не, механизмът на възникване и «разгръщане» на революционният процес се подчинява на напълно определени социални закономерности и съответства на напълно определена ситуация. И съответно, решава напълно определени исторически задачи.

Такива са отстраняването на противоречията между формиращите се капиталистически отношения и съхраняващите своето господство феодални порядки в случая на буржуазна революция. При това, трябва да разбираме, че до определено време зараждащият се капитализъм прекрасно се примирява със съществуването на феодални права и привилегии. Дори повече, той успешно ги използва в своите интереси – въпреки разпространеното мнение, това не е така сложно. Възможността за покупка на титул е съществувала във всички феодални общества, при това в Европа известно време броят на прословутите «дворяни на мантията» е превъзхождал броят на «класическите» «дворяни на шпагата».

Още повече, това, което ние считаме признак на феодализма, като например абсолютизмът — всъщност е показател за «капитализацията» на обществото. Абсолютизмът бива следствие на опората на кралският двор напряко върху икономическата мощ на държавата – в противоположност на тази сложна феодална система на договори и задължения. Абсолютизмът способства развитието на промишлеността – от Русия до Франция държавните мануфактури са флагман на развитието на производството. Накрая, именно абсолютизмът е създател и гарант на финансовата система – най-крупните банки служат именно на обслужването на държавата. Именно държавата много често е «водещ акционер» на крупните «колониални компании», вроде Ост-Индийската (Френска или Британска).

Затова до определено време буржуазията прекрасно живее и с монархията, и с аристокрацията – разбира се, не без изгода за себе си. И да разрушава затвърдилото се положение – по разумно предположение – като че няма смисъл. Именно затова въобще не буржуазията е главен инициатор на буржуазните революции. Ако говорим честно, то главен техен източник е самият «стар режим» (така както главен «виновник» за Великата Октомврийска Революция е прието да се счита Николай II). Натрупването на вътрешни противоречия в къснофеодалното общество рано или късно довежда до това, че то престава адекватно да реагира на изискванията на времето. И попада в класическа клопка. Ролята на буржуазията на този етап е само в това, че тя «измества» «старият режим» в посока усилване на капиталистическите отношения и така увеличава неговата «противоречивост» (и снижава устойчивостта му), разрешавайки при това тези противоречия, които са довели до революционна ситуация.

***

И едва след това като «Старият порядък» окончателно доказва своята пълна несъстоятелност, нямайки възможност да се справи с нарастващият вал проблеми, настъпва период на неконтролируем разпад на всички функции на държавата – собствено това, което се именува революция. При това, понятно е, че основна действаща сила на буржуазните революции совсем не е буржуазията. Ако разглеждаме Великата Френска Революция (която можем да приемем за «еталон» на буржуазните революции), то да се нарекат «буржуа» тези дрипльовци които завземат Бастилията и строят в Париж барикади, може само в пряк смисъл на думата – това са граждани. Но, в большинството си, никаква собственност, още повече върху средства за производство те нямат, само незначителна лична собственност. Затова и към «класическата» буржуазна класа те не могат да се отнесат. «Истинските» собственици, започвайки с домовладелците и нагоре, като правило на подобни явления са гледали през прозорците и от балконите на домовете си, в най-добрият случай, ободрявайки напредващата «чернота» да върви срещу огъня на мускетите на кралската гвардия. А в най-лошия – желаейки тази гвардия по-бързо да се разправи с тези «братя по третото съсловие».

Но тъй като гвардейците постъпват малко по-иначе от очакваното то буржуазията се оказва единствената сила, способна за формиране на новата обществена структура. По-точно казано, към коректировка на наличната, разбира се, в своя полза. И цялата изгода от завършилата Революция получават именно те — собствениците и стопаните. А въобще не калфите и работниците, които са действащата и сила. При това, в следваща «итерация» на революционният процес най-големите от собствениците съумяват да «преформатират» сформиращата се обществена система в своя полза, «прекарвайки» собствениците от по-долни нива. Привеждайки на власт генерал Бонапарт, те твърдо определят задачата, стояща пред него – а именно, установяване на хегемония над европейските пазари и изместване оттам на Англия. Именно заради тази цел Бонапарт «преорава» с войските си цяла Европа, докато не търпи поражение на заснежените простори на Русия (А «загонило» горещия корсиканец в толкова не пригодно за него място не е нещо си, а желанието да установи «континентална блокада» на Британия во имя тържеството на Франция в световната търговия). А то сега мнозина не разбират и причините за начало на войните.

Именно по тази причина Великата Френска Революция и наричат революция буржуазна. Не затова, че я извършва буржуазията, но затова, че именно тя сумява да престрои обществото в своите интереси. Затова, защото именно буржуазията се оказва – в тази ситуация – най-прогресивната сила. Не, разбира се, би било по-добре, ако обществото бе престроено в интересите на основната маса граждани, нежели в интересите на «паричните чували». Но, за съжаление, сила способна да го направи, в този момент няма – тя ще се появи само след няколко десетилетия, когато капиталистическото устройство на обществото породи своят «гробокопач» — организираната работническа класа.

Наистина, тук иде реч за обществата на «центъра» — т.н. «развити страни». На «периферията» ситуацията е малко различна, заради силното влияние на по-развити обществени системи. Така в Руската Империя развитието на огнища развита промишленост е било възможно изключително при чисто абсолютистски режим. И, вследствие на това, възможна е поява на достатъчно организиран (макар и «локален») пролетариат в общество, не преживяло още буржуазна революция. Така в РИ абсолютизмът поражда и своят гробокопач, и довежда страната до революционна ситуация. Обаче подобно положение е възможно само тогава, когато капиталистическият «център» притежава достатъчно развита индустриална промишленост, за да има възможност да отхвърля «сянка» на по-малко развитите страни. Когато периферията се намира достатъчно близко до центъра и затова встъпва с него в своего рода конкурентна борба, без която тя (переферията) е обречена на силно технологическо изоставане, което ще доведе до бъдещо поражение (както това става с Китай или Индия, които са твърде далеч от развитите страни.

Обаче тази особеност има и «обратна страна»: ако развитието на мощна промшленост вече е факт, то това означава, че буржуазията в този социум вече е престроила общественото устройство в «своя страна». Доколкото този признак показва, че никакви особени противоречия, можещи да попречат на развитието на капитала вече няма. И всяка «смяна на режима» в този случай се свежда до смяна на властващите особи – т.е., до вътре-елитарна борба. Разбира се, това не отменя възмущенията на «народните маси», възможно даже силни – както и цялата история на феодализма представлява история на селските въстания. Но до определен момент управляващата класа успешно реагира на тези прояви (основно репресивно, но има и частични отстъпки, като в Англия от втората половина на XIX век).

И така продължава до тогава, докато първо, противоречията на капитализма не доведат до възникване на революционна ситуация вече на «нова основа». А второ, докато не се появи революционен субект, притежаващ развито класово съзнание – т.е., способност за организирана и продължителна борба. А главно – способност в случай на «суперкриза» да вземе властта в свои ръце – докато буржуазията не е успяла отново да я «прихване». Именно затова този етап може да бъде само пролетарска революция – доколкото само организираният пролетариат е способен да «конкурира» с буржуазията на «полето» на построяване на нови обществени структури. Така, както в случая на буржуазна революция само буржуазията може да победи в тази сфера феодалният елит.

***

Получава се, че никакви «народни революции», откъснати от обществените противоречия, базисът на които лежи в икономическата плоскост, просто не може да има по принцип. Никаква структурообразуваща способност «народът» не притежава – тъй като той не е способен да обладава класово съзнание. А значи – да конкурира с буржуазията в условията на революционна ситуация той не е способен. Но работата е още по-интересна – никакъв организиран «народ» въобще не съществува. Представлявайки съвокупност на разен род класи и слоеве от обществото, той въобще не е субект (понятието «народ», като «не власт», въобще не предполага вътрешна свързаност на тази структура). И следователно, никаква власт «народът» не е способен да вземе.

Но какво тогава представляват тези «народни революции»? Каква сила е структурообразуваща в тях? Кой формира новите обществени структури? На практика това е най-важният въпрос за разбиране на този процес. Но той се решава някак парадоксално: всъщност, ако няма сили, способни за създаване на нови структури, то следователно, те не се и създават. «Народната революция» е процес парадоксален и некласически, свойствен изключително на «некласическото» общество от втората половина на XX век. А последните, както вече не веднаж подчертавах, представляват странно съчетание на «обикновени» буржуазни общества с проявления на «общества от нов тип» — т.е. комунистически. Тази структура, както може да се разбере, е крайно неустойчива, и търси постоянно движение – или в «страна» разгръщане на «нови, комунистически отношения». Или в страна «възврат» към миналото.

Именно подобен «възврат» и е нашата «революция». Става дума не за усложнение на социума, и даже не за неговата перестройка – а за упростяване, за разрушение на «комунистическите подсистеми», при това, че буржуазните, вече съществуващи в него остават. Те само се «разрастват», получавайки ресурси от разрушението на «комунистическите подсистеми» и от снемането необходимостта за съгласуване с последните. Затова тук няма смисъл да търсим «системообразуваща сила» — такава няма и не може да има, нужна е само «разрушаваща» (а тя, в пълно съответствие с вторият закон на термодинамиката, винаги се намира).

Именно с това и се обяяснява удивителната лекота на «народните революции» (и в «безкръвен», и в «кървав» вариант) — доколкото за даденото «извършване» не е необходимо нещо да се създава, а е достатъчно да се обърне към това, което вече го има. Например, към приоритетите на «частният живот», «конкуренция» и «традиционни ценности» (религия, семейство, собственост), станали основа на «народните революции» във Източна Европа и СССР. През всички години на «комунистическият режим» указаните горе «стари» подсистеми прекрасно съществуват в съзнанието на източноевропееца или съветският човек, при това, у представителите на всички социални слоеве – от номенклатурата до работниците.

Защо тези «стари» подсистеми имат сила, достатъчна, за да станат основа за «завой назад» е отделен въпрос, искащ отделно разглеждане. Засега можем да кажем, че това е свързано с не твърде дълбоката интеграция на «новите», социалистически подсистеми, със съхранението в «социалистическите страни» значителен брой капиталистически елементи, включая и толкова значими, като стоково-паричните отношения. В резултат, при най-малко отслабване движението на обществото към социализъм, а именно това и започна от 60те години на XX век, то веднага сили на «подавление на старото» започнаха просто да не стигат. Но така, както «старите подсистеми» по определение са по-ефективни в плана на «оцеляване» (доколкото те вече са «норма» в общественото съзнание), то в случая на отсътствие на «давление» и развитие на нови отношения, те леко захващат «лидиращи позиции».

Но главно, в условията на относително развито и «мощно» общество тази деградация — на начален етап – не носи никаква видима опасност. Инерцията на развитата социосистема е толкова голяма, че тя продължава да остава относително ефективна даже при масова деградация на нейните подсистеми (разбира се, до определен предел). Именно затова процесът на «архаизация» на обществото е абсолютно непознаваем и неуправляем за гражданина (човека, ръководящ се в живота от «здравият смисъл»): до «прага» той не вижда негативни последствия, а след «прага» вече нищо не може да направи. Всъщност нищо ново тук няма – този механизъм работи във всички примери за деградация на сложни системи: от технически (класически пример – Чернобилската авария) до биологически или психологически (например наркоманията).

***

«Народните революции» се намират в същият ред. Същността им е в това, че «народът» — т.е., основната маса от населението отдавна вече е приела «деградационните ценности» в качеството на норма, а «режимът», т.е., държавното устройство все още остава адекватно на съществуващите в обществото подсистеми от по-високо ниво. При това, разбира се, представителите на властта (например членовете на КПСС, или партията на Регионите в Украйна) изпитват същата симпатия към деградация, каквато и всички останали (а по-точно — още по-голяма, заради вече не веднаж описаните особености на отрицателна селекция в йерархическите структури), но до определено време да изменят «цялата система» те не могат. Именно затова при най-малка възможност да «хвърлят този куфар без дръжка», да се откажат от тези социалистически подсистеми, те с удоволствие го правят. И протича толкова «умиляващият» очевидците «безкръвен преврат».

Въобще получава се, че под названието «народна революция» се скрива не нещо друго, а банална контрареволюция. И значи, за разлика от класовите революции, «народната революция» води не към развитие и прогрес, а към деградация и архаизация. Повече, както това обикновено се случва при победа на контрареволюцията, разрушението обхваща не само новите и прогресивните подсистеми. Не, тя отива много по-напред, доколкото развиващите се архаизационни процеси «заразяват» с ентропия и «базовите» структури на капиталистическото общество и държава, които, като че се въстановяват. В резултат социумът по ниво на своето развитие се изтъркалва още по-далече, отколкото до истинска класова революция и ние ставаме свидетели на бесчинства и ужаси характерни за средата на XIX век, например. (проявявайки понякога елементи на феодализъм и дори предишни обществени формации - бел.пр.)

По такъв начин, отказът от развитие в посока на социализъм, възражда представления, даже не от капитализма от началото на XX век, с неговата слаба социална насоченост, а капитализъм от началото на предното столетие, с неговият 100% социален расизъм, социал-дарвинизъм, и чисто потребителско отношение към «низшите класи». Към този капитализъм който описват брадатите дядовци Маркс и Енгелс. Единственото, което пречи на подобно «пряко падение» — това е съхранението на огромна част от предишните подсистеми, които съществуват въпреки господстващият «неолиберален дискурс». Условно казано, в подобно общество всички представители на господстващата класа, и някои други обществени слоеве, например интелигенцията са уверени, че «низшите» трябва да работят или издъхнат, а ако живеят зле, то само затова, че лошо работят. А обществото като система, държавната машина при това продължават да им дават безплатно образование и медицински услуги, пособия по безработица, майчински капитал и тям подобни. Получава се много интересна ситуация обратна към «нормата» — когато държавата и обществените системи са далеч по-прогресивни спрямо господстващото обществено съзнание.

Нам тук си струва да изясним едно – отношението към «народните революции», като към революции класови, водещи към установяването на по-прогресивни обществени отношения – е опасно заблуждение. Изглеждащото участие в този процес ако не на «целият народ», то на негова значителна част (на практика, незначителна, та нали за болшинството съвременни страни даже милионни митинги означава участие едва на няколко процента от населението) не е признак за пресловутият «vox dei». А само признак за това, че да се «свали» по-прогресивно общество може едва тогава, когато архаизацията е захванала значителна част от гражданите. Но при всичко това е понятно, че към никакъв прогрес – даже в «буржуазно-демократически» план тази «революция» не води — а води към архаизация и разрушение. Впрочем, в крайна сметка – към необходимост от «истинска» вече революция, с нейните непременни насилие, кръв и прочие «прелести». Но към революция неизбежна – доколкото противоречията, довели на свое време до построяването на социализма, никъде не изчезват, и да се решат в рамките на даденото общество е невъзможно. И значи, алтернативна Революция тук би могла да е само пълно разрушение на индустриалната обществена система – пълен откат в откровено варварство, по сравнение с което феодализмът може да се разглежда като светло бъдеще…

http://red-sovet.su/post/28968/mif-o-narodnyh-revolyutsiyah - линк
Colonel Cassad

За «свободата» на словото в Европа

Немските журналисти разказват за технологиите на контрол над СМИ в Европа.

Дванадесет причини за война

Развръзвайки поредната война, Вашингтон въобще не мисли за победа. По-скоро, мисли, но на двадесет и пето място. За Белият дом е важен не триумф. Администраторите от Вашингтон се грижат за печалбите на военно-промишленият комплекс. Когато някъде тече война в името на «националната безопасност» на САЩ, Пентагонът, размахвайки раираният флаг, без сметка харчи парите на данъкоплатците за оръжие и разработки.

Издателят на «The American Conservative» Джон Базил Атли (Jon Basil Utley) събра в своя статия дванадесет причини, заради които Америка води своите войни, «не побеждавайки».

Америка «не печели» войни, пише авторът. Победа във войната — това е вторична цел по отношение към другите цели във военните решения на Белият дом. Победата или поражението малко значат за Съединените Щати, нали всъщност Вашингтон воюва не заради «жизнено важни национални интереси». Поражение не означава нахлуване на неприятеля в американските градове.

Джон Базил Атли обобщава интересите на Вашингтон, заради които той замътва «безкрайни войни». Такива интереси се събират дванадесет.

1. Войната дава изгодни контракти за доставка на въоръжения, които могат да се предвижват от поставените лица на ВПК в Конгреса, гранти за университетските факултети, където изучават «стратегия», допълнително финансиране за разработки на нови въоръжения. Пентагонът оправдава всичко с необходимостта да се «защити Америка».

2. Продължение на конфликта отлага трудни решения за съкращения на разходите за отброна и закриване на излишни военни бази. Правителят разпалва задгранични войни «ради спокойствие у дома».

3. Запускът на военната машина е исторически способ за царете и президентите да заработят популярност. Също така заетият с война президент може да «избягва твърди вътрешни реформи» и решения на насъщни задачи; войната позволява всичко това да се отложи. Джордж Буш-младши даваше немалко обещания на изборите — да сбалансира бюджета, да проведе реформи на медицинската помощ, да поправи банкрутиралата система за социално осигуряване, да се заеме със системата за образование, да възстанови разрушаващата се инфраструктура и тъй нататък. Вместо това той разпали две войни и бе преизбран за втори срок, имайки още по-голям бюджетен дефицит заради воденето на войни. При Буш с бързи темпове растеше и държавният дълг.

4. Частните «подизпълнители» получават печалби от продължаващите военни кризи. Ирак и Афганистан — отлични примери за натрупване на пачки.

5. Процъвтява и това «общество», което се върти около Вашингтон. «Интелектуалците» се изказват по телевизията, четат лекции. Нови финансови вливания създават нови работни места. Държавните средства отиват за заплащане на пътувания до театъра на военни действия, откриване на комфортни щаб-квартири. Конгресмените следят за теленовости от «враговете». Тези, които не се вливат в общата струя, могат да бъдат осъдени за «подпомагане на врага». Всеки, зает с войната, «се чувства важен». Парите текат като река.

6. Телевизията се къпе в банкноти. Повече зрители — повече доходи от реклама. Вместо безкрайни и скучни сериали CNN върти сюжети за «изчезналият малайзийски авиолайнер» (и заработва от тях).

7. Военните правят кариера: едни войници и офицери убиват, други заемат тяхното място. Освен това, военните набират уникален опит, което също им позволява кариерно да растат. В тези страни, където няма върховенство на закона, всичко е основано на лични отношения с лидерите на племената и местната армия. От историята на британската и римската империи е известно, че правителствата разпращали хора на място, и те са провеждали целият си живот, изучавайки обичаите на различните племена, техните религии и местните проблеми. Днес мнозина американски офицери имат в своите «резюме» участие в десетки конфликти. От друга страна, едва ли им стига време да изучат местните нрави, езици и завоюват доверие на местните лидери, доколкото американските военни рядко остават на територията на конфликта повече от година.

8. Бомбардировки и изтриване от лицето на Земята на цели села и градове поражда ненавист към САЩ и постоянно създава нови врагове. В резултат бомбандировките продължават в течение на много години. И край на войната не се вижда.

9. Немного американци днес искат да губят живота си за изучаване на племена, религии и обичаи в «скучни и неприятни» региони в света. Армията на британската империя бе в значителна степен укомплектована от бедни шотландци и ирландци, които се радваха на всяка «работа». Америка няма този проблем: нейният елит се научи да изучава и воюва «отдалечено».

10. Основна политическа цел на войната — не е победа, а шумотевица. Политически шум, зад кулисите на който се води търг с местните братоци — ето основните цели за болшинството играчи. Затова, счита авторът, Иран едва ли ще получи «мирно съглашение»: «Може просто да започне нова безкрайна война, която най-вероятно ще взриви нефтените и газовите ресурси в целият Персийски залив».

11. «Вътрешната безопасност» на САЩ «на стойност стотици милиарда» се нуждае в постоянна «заплаха». ФБР доволно често докладва за фальшиви бомби и оръжие, открито у подражатели на терористи. Безкрайните войни създават заплаха натурално. Тук е важно да разбираме ето какво: ако Америка във войната побеждава, то мнозина от добре заплатените работни места, създадени по време на конфликта, ще се окажат след победата… ненужни.

12. Вашингтон е уязвим за пропаганда. Например, нападението срещу Либия се основаваше на лъжлива информация, която разпространиха американските съюзници. Саудитска Арабия днес желае САЩ да унищожат Иран. Турция иска Белият дом да нападне Асад в Сирия. Израелските «ястреби», а с тях и «неоконите» в САЩ искат да се разправят с Ирак. Шейхите на Кувейт на свое време заплатиха милиони за пиар-кампания, имаща за цел да убеди Вашингтон да атакува Ирак. И така нататък…

По мнението на Атли, САЩ биха могли да «печелят» войни, четейки делата на отците-основатели или следвайки заветите на Сун Цзи. Но Вашингтон действително не иска да побеждава: мнозина американци са заинтересувани в безкрайните войни, и в това и се състои «печалбата».

САЩ — не е първата империя, която се сблъсква с подобен проблем. В миналото безкрайността на войните се е ограничавала от тяхната цена. Но Америка има едно отличие: тя винаги (и до сега го прави) е вземала пари у чужденците. Ето прост пример: китайците са дали на САЩ назаем много пари. И точно на тези пари Америка в крайна сметка е отслабила себе си, постоянно водейки войни с групирови религиозни фанатици. В тези войни гибнат стотици хиляди невинни хора. Тези войни направиха от САЩ враг за голяма част от мюсулманският свят. Не напразно Ренд Пол казва, че «американските военни ястреби породиха «ИД» и устроиха «хаос в Близкият Изток».

При такава стратегия, ще добавим, американците скоро ще направят свои врагове населението на цялото земно кълбо. Впрочем, стратегията на безкрайни войни все пак има край. Политици от рода на Буш-младши или Маккейн мислят, че краят ще настъпи не докато са живи. Но Буш и Маккейн са стари. А виж техният политически опонент Обама, изглежда върху темата на имперският крах започва да се замисля. Нима Барак Хюсеин е най-мъдрият стратег на всички времена и народи? Нека ни е позволено да се усъмним. Причина за замислеността на Обама е чисто финансова: китайските пари свършват!

Превел и коментирал Олег Чувакин

Консуматор за война се стяга

Калин Руменов


Могат ли разглезените деца на световното консуматорско общество да бъдат превърнати в бойни единици, издържащи на поносим глад и студ и оцеляващи без кабелна телевизия. Съществува ли толкова вдъхновяваща идеология, която да зарази консуматорите и в името на която те да се откажат от десерта си за неопределено време. Възможна ли е поне краткосрочно опияняваща идея, която да накара малки, средни и големи производители да дават всичко за фронта и всичко за победата, докато жените им износват старите си рокли. И как, по дяволите, да си направим голяма хубава война, без да я усетим по стомасите си, без да намаляваме собствените военни запаси в хладилниците, без да ставаме от диваните, без да държим излезли от мода дрехи в гардеробите и без да се излагаме с амортизирани автомобили. Как да поживеем в реално военно време, без реално да изпитваме лишения – това е днес световният въпрос за войнофилите, които си поръчват война в социалните мрежи, все едно си поръчват пица през интернет.

Би трябвало да е нелепо, докато подрънкват оръжията, да си говорим за праскови, ябълки и кой на кого ще плаща бракуваната стока. Мирише на война, а някои се тревожат за гниещ зарзават и живи оплакват руснаците, че са им нарушени човешките права да консумират френско сирене, италиански салами, шотландска скумрия и пресни плодове. Това нали трябва да е някакъв майтап, или всичко е напълно сериозно. Толкова сериозно, колкото подхожда само на сериозни консуматори. Които досега са се губили само в супермаркета, докато търсят чери домати и рукола, но винаги са успявали да стигнат живи до касите - колко му е тогава да се оправят и в пресечена местност.

За връх на цинизма в днешното разглезено време вече се приема да се появиш на терасата и да кажеш на събралите се отдолу консуматори – хайде, разотивайте се, ще ядете хляб, като няма пасти. Война е все пак, не може всичко да тече по мед и масло, защото няма кой да събира мед, нито да бие масло, нито има кой да ги внесе. Опитайте да посъветвате потенциалните бойни единици да преживяват с празна филия и те ще направят велика антивоенна революция, защото само с хляб отдавна не се живее. Те искат избор и дори не искат да слушат разкази от първо лице за военни дажби. Те искат да има и първо, и основно, и нещо сладко, а накрая да остане още толкова храна за изхвърляне.
Консуматорите са неосъзнати пацифисти и това е може би най-добрата световна новина. Ако новата война се размине, ще бъде само заради тях и техните дебели задници. За да бъдат обаче те осъзнати и да проумеят, че консуматорското общество може да произвежда всичко, само не и класически войници – трябва да поживеят известно време в условията на ембарго, забраняващо вноса на максимален брой стоки. Това ще си бъде генерална репетиция за истинска война и на когото му допадне – да заповяда на фронта.

Останалите ще си останат вкъщи да чакат премиерата на новия най-модерен смартфон, за да изтеглят безплатно всички нужни и ненужни приложения, особено онова за промоциите в големите търговски вериги – защото не се знае дали няма да докарат тук бракуваните праскови и ябълки и може да се отвори възможност да ги изядем евтино. Кой обаче ще пише софтуер и ще произвежда телефони, след като на заводите ще им се наложи да изпълняват предимно военни поръчки. Кой ще шие модерните парцалки за разпродажбите в мола, след като текстилната индустрия ще бъде заета с производството на униформи. При такива перспективи дали не е е по-добре да се откажем от войната, преди да е започнала, защото май няма да ни понесе, ако спрем да консумираме, както си знаем.

Не можем като предишните поколения да преживяваме по военному с картофи и качамак, не можем с години да носим един чифт обувки, не можем да имаме само по едно сако и два панталона, не можем да не сменяме пералнята си на три години и да не си купуваме всяка година все по-голям телевизор, не можем вече пети месец да разнасяме този телефон, защото морално остаря и ставаме смешни в очите на консуматорското общество, което е консумирало all inclusive почивка в чужбина и е качило охранени снимки във Facebook.
Какво му е лошото на това общество, че трябва да си нарушаваме лайфстайла, да си причиняваме запек от сухоежбина и да си изтървем сериала. Ако ще правят война – да я правят по-бързо и да приключват до довечера, защото искаме, като седнем на масата, на нея да има от пиле мляко. И дано победят тези, които имат по-хубави стоки с по-лъскави опаковки – все пак и след войната ще трябва да се консумира.

Ние сме пропагандисти: история за това, как New York Times и Белият дом стовариха правдата за Украйна върху главите си

Преди няколко седмици в тази колонка бе издигнато внимателно предположение, че продължилите цял ден преговори в Сочи на Джон Кери с Владимир Путин и неговият министър на външните работи Сергей Лавров, изглеждат като просвет в облаците по ред въпроси, особено отнасящи се към украинската криза. Аз не видят доказателства, че министърът на външните работи на Обама неочаквано е изнамерил разумна постимперска външнополитическа стратегия, съгласуваща се с новата ера. Това бе продиктувано от обстоятелствата. 21 век вършеше своята работа.

И тази работа ще бъде свършена, мирно и чисто или другояче.
Сочи предполага перспектива за мир и чистота. Но събитията оттогава намекват, че реален ще се окаже обратният вариант. Трудно е да се каже, защо това е трудно да се види, но нашата политическа клика в ситуацията с Украйна е влязла във водата твърде надълбоко.
Кризата в Украйна ни напомня, че патологията не се ограничава само с ексцентрични мечтатели, определящи политиката по време администрацията на Буш II, чиито идеи за реалността бяха идеалистични извън всяка логика.
В днешният момент всичко придобива смисъл само преобърнато с главата надолу, и после обмислено повторно. Езикът и историята: както тук вече неведнаж се обсъжда, това е оръжие, което предполагаемо, ние не трябва да имаме.
В случая с Украйна това са два плашещи примера за това, което аз подразбирам под поставена надолу с главата аргументация.
Първо, в последно време видяхме девети вал съобщения за възобновилото се военно присъствие на Русия в Източна Украйна.
Второ, ние постоянно слушахме пронизителни обвинения в това, че Русия засилва заплашваща безопасността пропагандистска кампания, нацелена да унищожи правдата, или да кажем така, нашата правда. Това не е друго освен «милитаризация на информацията», провокационно заявяваме ние.
Сега да опитаме всичко това малко да сортираме.
В обвиненията в това, че Русия по разни пътища натрупва войски и всичко необходимо на границата, няма нищо ново.
Но през април започна нов рунд на ръста на обвиненията. Довереният кореспондент на Държавният департамент в New York Times Майкъл Гордън публикува статия с единствен назован източник, че Русия на своите граници е прибавила войници и системи ПВО.
Източник бе Мари Харф — един от държавните спикери, а също стандартен набор най-разни неназовани източници. Началото е такова:
«Явявайки се признак на това, че напрежението в Украйна скоро ще нарастне, Русия продължава да разполага на Изтока на Украйна системи ПВО, а също усилва на границата войските, за това в сряда заявиха официални лица и аналитици.
Властите на Запад не са уверени, са ли тези военни предвижвания подготовка към ново поддържано от Русия настъпление, цел на което би могъл да бъде захват от сепаратистите на нови територии.
«Могат», «продължава», «не уверени», «могат да бъдат». И това е уводът, където се дава основното.
Изхвърлете инсинуациите, и четеното ще стане в пълният смисъл гола вода. Вторият абзац, заявяващ, че официалните лица не са уверени, е необходимата словесна еквилибристка, за да доведе до фразата «ново поддържано от Русия настъпление», което и е главното в статията. В смисъл на журналистика това е толкова бездарно, че проси разпечатка и окачване в рамка за образец.
Контекстът, това е което такъв род репортажи със всички сили се стараят да държат от читателя по-далеч:
Към средата на април Вашингтон бе изцяло зает с опити да срине прекратяването на огъня по съглашението Минск II, антируската кампания по убийства в Киев вървеше с пълен ход, а правителството на Порошенко, одобрява то тази кампания или не, се оказа неспособно и/или не желаещо да реализира нито едно от конституционните изменения, които предполагат съглашенията Минск II.
Седмица преди излизането на статията от 22 април 300 войници от 173-а въздушно-десантна бригада пристигнаха, за да започнат обучение на украинската национална гвардия. Статията в The Times признава това по единствена причина на «слонопорцеланомагазинността» на това събитие, непреклонно отмитайки всякакви мисли за загубите.
Отчитайки контекста, аз не бих се удивил, узнавайки че Москва действително е разположила системи ПВО. И не съм уверен, че това е длъжно да извиква тревога. Възможна причина за това става същото, което и става с продажбата на Иран на системи ПВО, за което се оплакваше Нетаняху — това е просто мярка за да затрудни нашето нападение срещу тях.
Също не зная, какво тревожно има в обучението от Русия на източноукраинските партизани, ако американските инструктори на другият край на страната се занимават със същото.
След 22 април започна своят живот друга тема. Киев на 17 май заяви, че е пленил двама облечени във униформа руски войници, осъществяващи дейност на територията на Украйна. На двадесет и първи май постъпиха съобщения, че европейските наблюдатели са разпитали тези двама при неспоменати условия, и са се убедили, че те действително са на действителна военна служба. Това добави някакво доверие на заявленията на Киев, отбелязва Times, макар това «някакво» е много под достатъчното, когато Киев прави подобен род заявления.
Тридесети май (барабаните бият туш) последва абсолютен смъртен удар. Атлантическият съвет (една от аналитическите организации на Вашингтон), публикува доклад, имащ за цел да покаще, че, ако говорим с езика на Times, «Русия продължава да предизвиква Запада чрез осъществяване на продължителни военни операции във Украйна».
Първо изречение в доклада: «Русия е в състояние на война с Украйна».
«Продължава да предизвиква»? «В състояние на война с Украйна»? Ако отказвате да приемате дългата документирана хроника на усилията на Москва по работа в направление мирно урегулиране заедно с Европа, и ако наричате войната в Украйна иначе освен гражданска война, какво пък, значи, някой създава вашата "реалност" за вас.
Детайли. The Times подава статия «Скривайки се, бидейки пред погледа: войната на Путин в Украйна» като «независим репортаж».
Не зная, какво лице е имал Гордон, който изглежда отговаря за всички тези отвличащи пасове с ръце в последно време, когато той по-късно писа, че докладът на Атлантическият съвет се опира на изследвания, проведени от «осъществяващият разследвания» уебсайт Bellingcat.com.
Първо — своята работа Bellingcat върши с помощта на Гугъл, Ютуб и прочие леко достъпни всекиму соцмрежи.
Манипулациите с «доказателства» от соцмрежите е обикновено дело за Киев, Вашингтон, Ленгли Вирджиния и НАТО от момента на началото на украинската криза. Да погледнем само графиката в тяхната презентация. Не мисля, че е нужна техническа експертиза, за да се види, че тези фотографии доказват това, което доказват още от миналата година — нищо.
Второ, опитайте да полазите по сайта Bellingcat и да изясните, кой го държи. Аз опитах да премина на страницата «За нас», която се оказа празна. Самият сайт се състои от не предизвикващи голямо доверие антируски статии.

Нека да копнем по-дълбоко - кой е регистрирал сайтът Bellingcat.com:

Domain Name: BELLINGCAT.COM
Registry Domain ID: 1844281235_DOMAIN_COM-VRSN
Registrar WHOIS Server: whois.godaddy.com
Registrar URL: http://www.godaddy.com
Update Date: 2014-01-26T11:05:37Z
Creation Date: 2014-01-26T11:05:37Z
Registrar Registration Expiration Date: 2016-01-26T11:05:37Z
Registrar: GoDaddy.com, LLC
Registrar IANA ID: 146
Registrar Abuse Contact Email: abuse@godaddy.com
Registrar Abuse Contact Phone: +1.4806242505
Domain Status: clientTransferProhibited http://www.icann.org/epp#clientTransferProhibited
Domain Status: clientUpdateProhibited http://www.icann.org/epp#clientUpdateProhibited
Domain Status: clientRenewProhibited http://www.icann.org/epp#clientRenewProhibited
Domain Status: clientDeleteProhibited http://www.icann.org/epp#clientDeleteProhibited
Registry Registrant ID:
Registrant Name: Registration Private
Registrant Organization: Domains By Proxy, LLC
Registrant Street: DomainsByProxy.com
Registrant Street: 14747 N Northsight Blvd Suite 111, PMB 309
Registrant City: Scottsdale
Registrant State/Province: Arizona
Registrant Postal Code: 85260
Registrant Country: United States
Registrant Phone: +1.4806242599
Registrant Phone Ext:
Registrant Fax: +1.4806242598
Registrant Fax Ext:
Registrant Email: BELLINGCAT.COM@domainsbyproxy.com
Registry Admin ID:
Admin Name: Registration Private
Admin Organization: Domains By Proxy, LLC
Admin Street: DomainsByProxy.com
Admin Street: 14747 N Northsight Blvd Suite 111, PMB 309
Admin City: Scottsdale
Admin State/Province: Arizona
Admin Postal Code: 85260
Admin Country: United States
Admin Phone: +1.4806242599
Admin Phone Ext:
Admin Fax: +1.4806242598
Admin Fax Ext:
Admin Email: BELLINGCAT.COM@domainsbyproxy.com
Registry Tech ID:
Tech Name: Registration Private
Tech Organization: Domains By Proxy, LLC
Tech Street: DomainsByProxy.com
Tech Street: 14747 N Northsight Blvd Suite 111, PMB 309
Tech City: Scottsdale
Tech State/Province: Arizona
Tech Postal Code: 85260
Tech Country: United States
Tech Phone: +1.4806242599
Tech Phone Ext:
Tech Fax: +1.4806242598
Tech Fax Ext:
Tech Email: BELLINGCAT.COM@domainsbyproxy.com
Name Server: NS15.DOMAINCONTROL.COM
Name Server: NS16.DOMAINCONTROL.COM
DNSSEC: unsigned

С две думи - регистриран от  domainsbyproxy.com, адресът, телефонът, всяка друга информация сочи към domainsbyproxy.com. Bellingcat.com е регистриран от никой, през никъде, от 2014-01-26 до 2016-01-26. Изключително надежден източник на информация.

Сега, гледайки на всичко това, си мисля, добре, може и да има активност на руските граници или във Украйна, а може и да няма. Тези двама войника могат да са руси, и могат да бъдат на действителна военна служба, но аз никак не мога да стигна до никакво заключение.
Не ми доставя удоволствие така да мисля — нито като читател, нито като бивш новинар. Не ми харесва да чета редакционни статии в Times от този род провъзглашаваща и узаконяваща «Войната на Путин» и тям подобни, и, трябва да кажа, най-мощният от вестниците, създаващ своя реалност.
От всичко това започва да става ясно едно. Почти сигурно може да се каже, независимо от предизвикващите недоверие представени доказателства, че Русия е разположила хора и оръжие на своите граници и в Украйна.
Аз много се надявам на това, и това, са ли те на действителна военна служба съвершенно не ме интересува.
Преди всичко, това е твърде ограничен отговор на геополитическите обстоятелства, които Москва счита за опасни, Вашингтон счита едва ли опасни, а Киев опасни категорически не счита. В обратните обстоятелства проблемната страна отдавна би се превърнала в зона на открит конфликт между две ядрени държави. Тук смокиновото листе си е на мястото.
Москва, изглежда признава, че без равновесие между стремящият се към Русия Изток и стремящият се към Запад Запад Украйна би се превърнала в касапница. Бъдейки безотговорен, както вече се показа, и имайки малко или почти съвершенно нямайки контрол над своите групировки от дясното крило, на Киев не трябва да се позволява даже да се опитва да реши кризата по военен път.
Редакционната статия в The Times излезе със заглавие «Путин скрива правдата», и това е най-лошият пример за преобръщане надолу с главата.
Според мен, няма съвершенно никакви въпроси относно това, че гледната точка на Москва на Украйна и в по-широк смисъл на конфронтацията на Изтока със Запада е по-последователен. Прочетете или послушайте речите на Путин, особено на Валдайският дискуссионен клуб, или в Давос, или през октомври в Сочи. Те са исторически информационно наситени, пронизани с разбиране на интересите (общи и противостоящи), там присъства природа на разбиране на условията на 21 век и това, как да достигнем по-добър резултат.
Обобщено, Москва предлага далеч по-сложен, съгласуван отчет на кризата в Украйна, отколкото произволен американски чиновник би могъл да мечтае. И по една проста причина: нито Путин нито Лавров не се налага да влачат на себе си тежкият товар на необходимост да навесват на хората митически визуализации на това, как е устроен светът или своето място в него.
Проблемът на правдоподобността внася сериозен дисбаланс, критически по своите последствия. Може да наречем това война на светоусещанията.
Докато ние говорим, тази война трескаво се разраства. В текущото издание The Nation журналистът Джеймс Карден публикува забележителната статия «Новият Маккартизъм», която е съсредоточена върху статия под название «Заплахата от нереалност: как Кремъл милитаризира информация, култура и пари». Тя е написана от Питър Померанцев и Майкъл Вейс и публикувана в интернет-списанието под название Intepreter в качество на специален доклад под егидата на Института за съвременна Русия.
Проблеми на професионалната пригодност на авторите тук са камара. «Експертът» Вейс по-рано обитаваше лондонски аналитически център, преди да заеме креслото на редактор в Interpreter, Померанцев бе телепродуцент в най-задънените ъгълчета на руските медиа-кръгове, разбунтувал се едва когато всичко загубва. Сега той естествено е любимец на нашите СМИ.
Двамата, което е немаловажно, изглежда работят за Ходорковски. Именно Ходорковски финансира намиращият се в Ню-Йорк Институт за съвремена Русия. Който на свой ред финансира The Interpreter.
Въпреки това, мнозина възприемат тази статия сериозно. Както пише Карден, Вейс и Померанцев са много ефективни в създаванеот на нова русофобия сред много членове ба Конгреса. Ен Апълбаум — параноик относно всичко, свързано с Русия; Джефри Паят — шеф-готвач на преврати и посланик в Киев: много други тежки фигури с тези ребята заедно.
Милитаризацията на новините от Путин, както предполага «Заплахата от нереалност», го прави далеч по-опасен, отколкото когато и да е е бил който и да е комунист, и трябва да му се противостои. Как? «Международно призната рейтингова система за дезинформация».
«Медиа-организации, практикуващи съзнателна измама, трябва да бъдат изключени от съобществото», пишат Вейс с Померанцев, където съобществото, трябва да предполагаме, са тези които имат одобрено мнение.
Може да изглежда странно, но аз съм длъжен да се съглася с Вейс с Померанцев в един момент. В днешно време ни прави слаби инфекция от идеология. Слепотата се разпространява и тя трябва да се лекува. Но на това нашата съгласуваност се изчерпва, доколкото аз считам техният доклад един от най-крайните проявления на болестта, която в този момент се е проявила.
Може да се следва тяхната вътрешна логика, но тя изчезва, струва си само да излезем от този балон. Да кажем, че «Заплахата от нереалност» отстоява своего рода интелектуален протекционизъм е недостатъчно. Тяхната идея е в контрола над информацията, което е еквивалентно на контрол над правдата.
Да се противостои на предполагаема пропаганда с друга пропаганда: ето какво получаваме, когато нашата реалност създават вместо нас.

Патрик Смит — автор на книгата “Time No Longer: Americans After the American Century” и други. Бил е ръководител на бюро The International Herald Tribune в Хонконг, а после в Токио от 1985 до 1992 год. Често пише за New York Times, the Nation, the Washington Quarterly и други.

Deutsche Wirtschafts Nachrichten: Европа я чака сътбата на Римската империя.

В Европа протича упадък на морала и нравственността в обществото, а също разрушаване на демократическите ценности, пише Deutsche Wirtschafts Nachrichten. Тези процеси са подобни на тези, които са протичали в Древен Рим в периода на неговият залез. «Оболванане» на гражданите, «лов» на данъчни уклонисти, глобално следене, необмислени разходи на бюджетни средства – всичко това са верни признаци на неизбежният крах на «Европейската империя», счита авторът на статията.

Европейските политици и партии забравят, че са длъжни да защитават демократическите ценности, пише Deutsche Wirtschafts Nachrichten. Печатането на не подкрепени с нищо пари неизбежно води до упадък на морала и нравственността в обществото, счита авторът на статията. Процесът на разпад в Европа напомня на немският журналист събитията по време на залеза на Римската империя. Неуважение към Върховният съд, отсъствие на пълноценни дебати – всичко това са признаци за демонтаж на демокрацията, пише изданието. При това най-много от всички страдат обикновените граждани, а именно - европейските данъколатци.
Когато крупно съдружество страни се превръща в огромна машина за печатане на пари, следва разрушение на демокрацията и правовата държава до тогава, докато парламентът не стане чиста формалност, продължава автора. Днес такава формална структура е во главе на Евросъюза. У Европарламента няма никакви права, и той просто удовлетворява нуждите на европейската политическа класа. А в немският бундестаг всички важни решения взема управляващата коалиция, без да се съобразява с мнението на останалите.

Демократическите права на гражданите се урязват, при това тях самите се стараят да «оболванят», пише изданието. Политиците не желаят обикновените европейци да се възползват от тези малки възможности, които още им остават за защита на своите спестявания и собственост. Главата на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер веднаж заяви, че «в сложна [икономическа] ситуация е необходимо да се лъже». По негово мнение, лъжата е необходима, защото всяка дума на политика може да извика «реакция на борсата». Именно затова той предпочита «тайни преговори в тъмна стая». Но, както отбелязва изданието, «тому, който веднаж е излъгал, повече не му вярват».

В Европа се наблюдава криза на доверието на гражданите към политиката на правителствата, продължава авторът. По резултати на изследване на Университета Хохенхайм, само един от 10 немци вярва в това, което държавните деятели говорят за европейската криза. Дефицитът на доверие се гради също и на очевидни правонарушения. Европейската централна банка формално следва буквата на закона, но това не му пречи да действа в обход на съществуващите правила с помощта на своите партньори в банковият сектор.

Икономистът Лоуренс Рид изследва причините за гибелта на Римската империя и открива маса исторически паралели с днешната ситуация в Европа. Множество трибуни* в Древен Рим предпочитат да живеят за държавна сметка, отбелязва той. Получили длъжност в правителството, те започвали да грабят хазната, за да изпълнят своите предизборни обещания. Малко преди Рождество Христово приблизително една трета от римляните живели на държавна сметка. Днес това се нарича «държавна квота», отбелязва авторът. В Германия количеството на тези, които в тази или друга степен живее за сметка на държавата, достига 44,7%. Това са пенсионери, държавни служащи, безработни, студенти, а също хора, получаващи пособие по бедност Hartz IV.

Ситуацията в Европа се задълбочава също от демографическият фактор: младото трудоспособно население става все по-малко. Намиране на средства за пенсионни разходи става все по-трудно. Рид разказва, към какво може да доведе това с пример от Древен Рим: «В хода на мощна дългова криза правителството снижава кредитният процент до нула и силно увеличава раздаването на кредити. Държавните разходи нарастват до невероятни размери». Но политиката на нулева процентна ставка не помага да се спаси Римската република.

«В резултате на дълговата криза много провинции губят своята независимост» - продължава Рид. За да може народът да е в добро настроение, в Древен Рим се провеждат гладиаторски боеве. Днес футболните шампионати – това е нов «опиум за народа», пише изданието. Глобалното следене може да се разглежда като някакво продължение на таинството на изповедта. При това светата инквизиция също има свои последователи: в съвременна Европа спецслужбите устройват «лов» на данъчни уклонисти.

В залеза на своята империя Древен Рим извършва «морално и икономическо самоубийство», пише изданието. Днес Европа се намира в същата ситуация: телевизионни развлечения, потъпкване на демократическите ценности, преследване на данъчните уклонисти и прочее. Властите предлагат на народа хляб и зрелища, играейки при това с огъня, заключва авторът в завършек на статията.

*Трибýн - длъжностно лице в Древен Рим (заб. RT).

источник

P.S. Цитат: "«Оболванването» на гражданите, «лов» за данъчни уклонисти, глобално следене, необмислени разходи на бюджетни средства – всичко това са верни признаци на неизбежният крах на «Европейската империя», счита авторът на статията....", авторът толерантничко премълчава за още една беда на Европа -  хомосексуализмът, който с такъв успех внедриха в обществото кукловодите. Това е и понятно - за такова може и параграф да получиш. 

Римската империя загина в разкош и извращения. В случая с Европа остава само да кажем - Амин.........

Ами ако Путин казва истината? (“NEO - New Eastern Outlook”,Русия)

На 26 април главният национален телеканал Россия 1 показа на руският народ президента Владимир Путин в документален филм за събитията от скорощният период, включващ присъединението на Крим, проамериканският преврат в Украйна и общото състояние на отношенията със САЩ и ЕС. Неговите думи бяха искренни. И в самата среда на диалога бившият глава на КГБ хвърли зашеметяваща политическа новост, която е била известна на руското разузнаване от двадесет години.

Путин направо заяви, че от негова гледна точка, Западът би бил удовлетворен, оставяйки Русия слаба, страдаща и просеща от него милостиня, към което характерът на русите явно не е разположен. После, вкратце уточнявайки своите забележки, президентът на Русия за първи път заяви публично, че руското разузнаване е знаело почти двадесет години, но до сега е мълчала, вероятно в надежда на ера на нормализация на отношенията Русия – САЩ.

Путин заяви, че терорът в Чечня и в руският Кавказ в началото на 1990-те е бил активно поддържан от ЦРУ и западните разузнавания, с цел умишлено да се отслаби Русия. Той отбеляза, че СВР на Русия е документирала скритата роля на САЩ, не разкривайки подробности.

Това за което Путин, разузнавач-професионалист от висша класа, само намекна в своите забележки, аз в детали документирах, вземайки информацията от неруски източници. Докладът има огромни последствия, разкривайки на света тайната отдавнашна програма на влиятелни вашингтонски кръгове по разрушението на Русия като действително независима държава; в тази програма влизаше и неонацистският държавен преврат в Украйна и безпощадните финансови санкции против Москва. Последващото е разкрито в моята книга «Загубеният хегемон», която скоро ще излезе…

Чеченските войни на ЦРУ

Скоро след като в края на 1980-те финансираните от ЦРУ и саудитското разузнаване моджахеди опустошиха Афганистан, принуждавайки Съветската армия през 1989 год да напусне страната, и след разпада на самият Съветски Съюз няколко месеца по-късно, ЦРУ започнаха да търсят в рушащият се Съветски Съюз места, където биха могли да се преместят подготвените «афганских араби», за да може и занапред да се дестабилизира руското влияние на постсъветското евразийско пространство.

Наричаха ги «афгански араби» затова, защото ги набираха измежду ултраконсервативните сунити-мюсулмани от ваххабитското крило в Саудитска Арабия, Арабските Емирати и навсякъде в арабският свят, където се практикуваше ултра-твърд ваххабитски ислям. В началото на 1980-те в Афганистан те бяха доведени от саудитски наемник на ЦРУ, когото изпратиха в Афганистан, и името му бе Усама бин Ладен.

Бившият Съветски Съюз се намираше в състояние на пълен хаос и неразбория, и администрацията на Джордж Буш реши да «ритне падналия» – прискръбна грешка. Вашингтон премести своите афгански ветерани-терористи, за да внасят хаос и дестабилизират Централна Азия и даже самата Руска Федерация, тогава намираща се в дълбока и болезнена криза по време на икономическият колапс от времето на Елцин.

В началото на 1990-те компанията на Дик Чейни, «Хелибъртън» изследва нефтеният потенциал на крайбрежната зона на Азербайджан, Казахстан и целият басейн на Каспийско море. Те дадоха оценка, че регионът е «втора Саудитска Арабия» на стойност няколко трилиона долара по цени на днешният пазар. САЩ и Британия бяха решително настроени да измъкнат това нефтено «златно дъно» от контролът на Русия. Първа цел на Вашингтон стана да устрои преврат в Азербайджан против избраният президент Абулфаза Елчибей, за да поставят за президент по-дружествен към контролираният от САЩ нефтопровод Баку-Тбилиси-Джейран човек; този нефтопровод – «най-политическият в света», предназначен за доставки на бакинска нефт от Азербайджан през Грузия в Турция и Средиземноморието.

В това време единственият съществуващ нефтопровод от Баку бе руски тръбопровод от съветско време, който преминаваше през столицата на Чечня, Грозни, и по него бакинската нефт отиваше на север, през руски Дагестан и Чечня в руският черноморски порт Новороссийск. Тръбопроводът бе единствен съперник и главно препятствие за крайно скъпоструващият алтернативен маршрут на Вашингтон, британците и водещите нефтени компании в САЩ.

Президентът Буш-старши издаде на своите стари приятели в ЦРУ мандат за разрушение на руският чеченски тръбопровод и създаване на такъв хаос на Кавказ, че нито западна, нито руска компании не биха започнали даже да разглеждат използване на руският нефтопровод, преминаващ през Грозни.

Греъм Е. Фулер, стар колега на Буш и бивш заместник директор на Националният съвет по разузнаване в ЦРУ стана главен архитект на стратегията на моджахедите в ЦРУ. Фулер така описа стратегията на ЦРУ в Кавказ в началото на 1990-те:

«Политиката на насочване еволюцията на исляма и помощта му против нашите съперници прекрасно сработи в Афганистан против Червената армия. Същата доктрина може да се използва за дестабилизация на остатъците от руската мощ».

За тази операция ЦРУ използва ветерана на мръсните трикове, генерал Ричард Секорд. Секорд създаде компания-завеса за ЦРУ, MEGA Oil. През 1980-те Секорд бе осъден за ключева роля в противозаконните операции на ЦРУ по продажба на въоръжения и наркотици Иран-Контрас.

През 1991-а Секорд, бивш заместник помощник на министъра на отбраната, се приземи в Баку и учереди компанията-завеса за ЦРУ MEGA Oil. Той бе още и ветеран от тайните опиумни операции на ЦРУ по време на Виетнамската война. В Азербайджан той създаде авиотраса за тайно прехвърляне на стотици моджахеди от ал-Каида на бин Ладен от Афганистан в Азербайджан. Към 1993-а MEGA Oil набра и въоръжи 2000 моджахеди, превръщайки Баку в база за операции на терористи-моджахеди по цял Кавказ.

В резултат на тайните операции на моджахедите на генерал Секорд на Кавказ през същата година бе иницииран преврат, в хода на който бе свален избраният президент Абулфаз Елчибей и президент стана Гейдар Алиев, по-отстъпчива американска марионетка. В лондонската Sunday Times се промушиха сведения за таен доклад на турското разузнаване, потвърждаващ, че «два нефтени гиганта, ВР и Amoco, съответно, британска и американска, образуваха AIOC (азербайджански международен нефтен консорциум), и именно те стояха зад переврата».

Главата на саудитското разузнаване Турки ал-Файзал устрои нещата така, че неговият агент, Усама бин Ладен, когото той изправи в Афганистан в началото на афганската война през 1980-те, използа своята афганска организация Мактаб ал-Хидамат за набор на «афгански араби», което бързо се превърна в глобален джихад. Наемниците на бин Ладен бяха използвани от ЦРУ и Пентагона като ударни сили за поддръжка и координация на мюсулманските нападения не само в Азербайджан, но и в Чечня, и по-късно в Босна.

Бин Ладен постави като командир още един саудитец, Ибн ал-Хаттаба, той бе и емир на джихадистите-моджахеди в Чечня (sic!) заедно с чеченският полеви командир Шамил Басаев. Не е важно, че Ибн ал-Хаттаб бе саудитски араб, и едва ли разбираше дори дума чеченски, не говорим въобще за руски. Той знаеше как изглеждат руските войници, и знаеше как да се убиват.

Тогава в Чечня съществуваше традиционно доминиращо суфитско общество, меко, аполитично разклонение на исляма. Но растящото проникване на добре финансирани и подготвени с американски пари терористи-моджахеди, проповядвщи джихад или «свещенна война» против русите, трансформира изначално реформистското чеченско движение за съпротивление. Те разпространяваха фанатичната идеология на исляма на ал-Каида по цял Кавказ. Под ръководството на Секорд операциите на терористите-моджахеди бързо се разпространиха в съседен Дагестан и Чечня, а Баку се превърна в пункт за доставка на афгански хероин за чеченската мафия.

От средата на 1990-те бин Ладен плащаше на ръководителите на чеченските боевици Шамил Басаев и Омар ибн ал-Хаттаб нелоши суми от няколко милиона долара ежемесечно, кралско състояние в икономически разрушена Чечня през 1990-те, което им позволи да оттеснят на втори план умереното чеченско болшинство. До края на 1990-те разузнаването на САЩ оставаше дълбоко въвлечено в чеченският конфликт. По думите на Йосеф Бодански, тогавашен директор на комисията по тероризъм и нетрадиционни военни действия към Конгреса на САЩ, Вашингтон активно е участвал в «още един анти-руски джихад, търсейки способи да поддържа и съдейства на най-озлобените ислямски анти-западни сили».

Бодански разкри цялата стратегия на ЦРУ в Кавказ в подробности в своят доклад, утвърждавайки, че официални лица от американското правителство са вземали участие в това.

«Официалната среща в Азербайджан през декември 1999-а, на която се обсъждаха и съгласуваха особени програми за подготовка и снаряжение на моджахедите от Кавказ, Централна/Южна Азия и арабският свят, завърши с мълчаливо поощрение от Вашингтон и мюсулманските съюзници (главно Турция, Йордания и Саудитска Арабия), и американските «частни охранителни компании»… за помощ на въстанието на чеченците от ислямските съюзници през пролетта на 2000-а и поддръжка на джихад за дълго време… ислямски джихад в Кавказ, като способ да се лиши Русия от жизнеспособен маршрут за тръбопровода чрез жестокост и тероризъм».

Най-интензивната фаза на чеченските войни започна да намалява само след крупни военни действия на Русия, което доведе до поражение на ислямистите. Това бе пирова победа, струвала огромни жертви и разрушение на цели градове. Точните цифри на загиналите в хода на провокираният от ЦРУ чеченски конфликт са неизвестни. Неофициалните оценки варират от 25 000 до 50 000 загинали или изчезнали безследно, главно мирни граждани. Загубите на Русия бяха около 11 000 по данни на комитета на войнишките майки.

Англо-американските нефтени гиганти и оперативниците от ЦРУ бяха щастливи. Те получиха това, което и се опитваха да постигнат: свой нефтопровод Баку-Тбилиси-Джейран в обход на руският тръбопровод през Грозни.

Чеченските джихадисти под командването на ислямиста Шамил Басаев продължаваха набезите във и извън пределите на Чечня. ЦРУ измени положението на Кавказ.

Саудитските връзки на Басаев

Басаев бе ключова фигура на глобалният джихад на ЦРУ. През 1992 г той се срещна със саудитският терорист Ибн ал-Хаттаб в Азербайджан. От Азербайджан Ибн ал-Хаттаб прехвърли Басаев в Афганистан на среща със съюзникът на ал-Хаттаб, приятел-саудитец бин Ладен. Планът на Ибн ал-Хаттаб бе да набере чеченски мюсулмани, желаещи да водят джихад против руските сили в Чечня, провеждайки тайната стратегия на ЦРУ за дестабилизация на пост-съветска Русия и обезпечение на британско-американският контрол над каспийските енергоносители.

Върнали се в Чечня, Басаев и ал-Хаттаб на парите на Саудитска Арабия създадоха международна Ислямска бригада, което бе одобрено от ЦРУ и се координираше от саудитския посланик във Вашингтон и близък приятел на семейство Буш принц Бандар бин Султан. Бандар, повече от двадесет години посланик на Саудитска Арабия във Вашингтон, бе дотолкова близък със семейство Буш, че Джордж Буш се обръщаше към него с името «Бандар Буш», своего рода почетен член на семейството.

Басаев и ал-Хаттаб довеждаха бойци от фанатичният сунитски ислям саудитско ваххабитско крило в Чечня. Ибн ал–Хаттаб командваше така наричаните «арабски моджахеди в Чечня», собствена армия, състояща от араби, турци и други боевици-чуждестранци. Той бе упълномощен да основава тренировочни лагери на опълчението в Кавказските планини на Чечня, където тренираха чеченци и мюсулмани от северо-кавказските републики на Русия и от Централна Азия.

Саудитците и финансираната от ЦРУ Ислямска международна бригада носят отговорност не само за терора в Чечня. През октомври 2002-а в Москва те проведоха захват на заложници в театъра на Дубровка, а през септември 2004-а – убийствата в училището в Беслан. През 2010-а Съветът за Безопасност на ООН публикува следният доклад за Ислямската международна бригада на ал-Хаттаб и Басаев:

Ислямската Международна Бригада бе внесена в списъка на 4 март 2003-а… като свъзана с ал-Каида, Усама бин Ладен или Талибан за «участие във финансиране, планиране, обеспечение, подготовка или осъществяване на действия или дейност заедно, от лице или в поддръжка на ал-Каида… Ислямската международна бригада бе основана и възглавена от Шамил Салманович Басаев (починал), тя е свързана с Риядовото разузнаване на Салихин и Батальон на съпротивлението на чеченските мъченици… и Ислямското подразделение сили с особено назначение…

Вечерта на 23 октомври 2002-а членове на тези три организации действат съвместно, осъществявайки захват на над 800 заложници в Московският Театър на Дубровка.

 През октомври 1999 емисарите Басаев и ал-Хаттаб пътуват до Усама бин Ладен на база в афганистанската провинция Кандахар, където бин Ладен се съгласява да обезпечи съществена военна помощ, също така и финансова, включая сключване на съглашение за изпращането в Чечня на няколко стотици боевици за сражения против руските войски и провеждане на актове на терор. По-късно същата година бин Ладен изпраща значителни суми пари на Басаев, Мовсар, Бараев и ал-Хаттаб, които са били длъжни да бъдат използвани изключително за подготовка на боевици, привличане на наемници и покупка на амуниции.

Афганско-кавказският «терористичен път» на ал-Каида, финансиран от саудитското разузнаване, имал две цели. Една цел на саудитците бе разпространение на фанатичният ваххабитски джихад в централно-азиатският регион на бившият Съветски Съюз. Втора – програмата на ЦРУ по дестабилизация на този момент дестабилизираната пост-съветска Руска Федерация.

Беслан

На 1 септември 2004 год въоръжените терористи на Басаев и ал-Хаттаб захващат над 1100 човека заложници, сред които 777 деца и ги задържат със сила в училище номер 1 в Беслан, Северна Осетия, автономна република на Руската Федерация на Северен Кавказ близо до границата с Грузия.

На третият ден на кризата със заложниците когато във училището се чуват взривове, ФСБ и други елитни руски войски щурмуват зданието. В резултат като минимум 334 човека от заложниците са убити, в това число 186 деца, значително количество получават ранения, има и изчезнали. Впоследствие става ясно, че руските подразделения провеждат силовата операция с грешки.

Вашингтонската машина за пропаганда от «Радио Свободна Европа» до «Ню-Йорк Таймс» и CNN, без да губи време, започва да демонизира Путин и Русия заради лошите действия по време на кризата в Беслан, вместо да обърне внимание на връзките на Басаев с ал-Каида и саудитското разузнаване. А това би могло да обърне внимание на целият свят върху близките отношения между семейството на тогавашният президент Джордж Буш и семейството на саудитският милиардер бин Ладен.

На 1 септември 2001, само десет дни до атаката срещу Световният Търговски център и Пентагона, главата на саудитското разузнаване, получил образование в САЩ принц Турки бин Фейзал Ал Сауд, който е директор на саудитското разузнаване от 1977-а, в това число по времето на цялата операция на Усама бин Ладен с моджахедите в Афганистан и в Кавказ, неочаквано излиза в оставка само няколко дни след встъпване в длъжност за нов срок в качеството на глава на разузнаването на своя Крал. Обяснения той не дава. Той бързо бива преведен в Лондон, по-далеч от Вашингтон.

Съобщенията за близки връзки на семействата на бин Ладен и Буш биват погребани, на практика – напълно унищожени на основание «национална безопасност» (sic!) от Доклада на Комисията на САЩ по 9/11. Саудитският происход на 14 от 19 предполагаеми терористи в Ню-Йорк и Вашингтон също бива премахнато от окончателният Доклад на правителствената комисия за събитията 9/11, публикуван от администрацията на Буш едва през юли 2004-а, три години след събитията.

Басаев взема отговорност за изпращането на терористите в Беслан. Неговите искания включват пълна независимост на Чечня от Русия, което даваше на Вашингтон и Пентагона огромно стратегическо приемущество в южното подкоремие на Руската Федерация.

Към края на 2004-а след бесланската трагедия президентът Владимир Путин, както се съобщава, заповядал започването на тайна мисия на руското разузнаване по издирване и унищожаване на ключови лидери на кавказките моджахеди на Басаев. Ал-Хаттаб бива убит през 2002-а. Руските сили за безопасност скори изясняват, че голяма част от чеченските афгански арабски терористи са избягали. Те намират безопасно убежище в Турция, член на НАТО, в Азербайджан, тогава – почти член на НАТО, или в Германия, член на НАТО, или в Дубай – един от най-близките съюзници на САЩ сред арабските страни, и в Катар – още един близък съюзник на САЩ. С други думи чеченските терористи получават безопасно убежище в НАТО.

Автор Ф. Уилям Енгдал

Ф. Уилям Енгдал е конлултант по стратегически рискове, има образование по политика от Принстънският Университет и е най-добре продаваният автор върху темата за петрол и геополитика, статията е специално за списание “New Eastern Outlook”.

Първоисточник http://journal-neo.org/2015/05/15/what-if-putin-is-telling-the-truth/
Превод http://polismi.ru/politika/liniya-peregiba/1140-chto-esli-putin-govorit-pravdu.html

«Малката Москва». Паметник на маршал Жуков във Стрелча

На 2 май 2015 г. в град Стрелча, в държава член на НАТО и ЕС, бе тържествено открит нов паметник на съветският маршал Георгий. К. Жуков. До позлатения герб на СССР на паметника застана почетен караул от българската 61-а Стрямска механизирана бригада. До паметника бе разгърнат транспарант, изобразяващ издигането Знамето на победата над покорения райхстаг.






Автор: Иван Иванов
Източник:  http://topwar.ru/76121-na-glavnuyu-malenkaya-moskva-pamyatnik-zhukovu-v-bolgarskoy-strelche.html

Spiegel: САЩ «забравят» за санкциите против Русия, когато им е изгодно.

САЩ и Русия продължават сътрудничеството си в някои важни области, независимо на санкциите, пише Der Spiegel. Особено активно е сътрудничеството на двете страни в сферата на авио- и машиностроението, а също в сферата на компютърната безопасност. В същото време европейските компании носят огромни загуби, доколкото, за разлика от САШ, Европа педантично съблюдава антируските санкции, подчертава изданието.

Тексаската фирма Bell подписа лицензионно съглашение с «Уралски завод за гражданска авиация», съобщават журналистите от Der Spiegel Павел Локшин и Матиас Шеп. Предприятието принадлежи на държавният концерн «Ростех», възглавляем от Сергей Чемезов – приятел на Владимир Путин от времената на службата им в КГБ в Германия. След «анексията на Крим» и поддръжката на опълченците в източна Украйна отношенията на Запада към Русия са «далеч от нормалните», подчертават авторите на материала. И «Ростех», и Чемезов са внесени в американските санкционни списъци. Но компания Bell, специализираща на строителство на вертолети, това видимо не вълнува.
Както пишат авторите от Der Spiegel, Владимир Путин знае, че много страни от ЕС, такива като Гърция, Словакия, Австрия и Унгария, се отнасят към санкциите скептически. Немските бизнесмени също се съмняват в техният смисъл и полза. Например, немската компания-производител на програмно обеспечение SAP по политически съображения се отказала от обновяване на своите програми за руските си клиенти. От това пострадаха такива корпорации, кати «Роснефть» и «Транснефть». В резултат обаче европейските машиностроителни фирми се оплакват, че американските конкуренти заобикалят санкциите.

«Американците оказаха върху Европа голямо давление с цел въвеждане на санкций – заяви Франк Шауф, ръководител на Ассоциацията на европейският бизнес в Русия. – Забележително е, че сами те през миналата година увеличиха обемите на търговия с Москва». «Делът на Русия в американската външна търговия съставя 3,7 %, затова Вашингтон с такава лекота въведе санкции» – подчерта Шауф. В същото време докато външната търговия на ЕС с Русия се съкрати с една трета, товарооборота между Русия и САЩ се понижи само с 6 %. «Американските санкции засягат области, в които търговският обмен и по-рано бе малък, например, военна продукция» – отбеляза президентът на Американската търговска палата в Русия Алексис Родзянко.

Например, през юли 2014 год компания Boeing и най-големият в света производител на титан, руската компания «Ависма», удължиха своето многогодишно сътрудничество до 2022 год. «Когато за американската икономика това е изгодно, САЩ са готови да направят “пауза” в новата студена война с Русия», – отбелязват авторите на материала в Der Spiegel. Boeing получава от «Ависма» 40 % от суровините за производство на хидравлически механизми и шаси. В Москва също се намира център за научни разработки на Boeing, в който работят 1200 инженери. В днешно време те работят на първо място над моделът Boeing-777x, който ще стане конкурент на Airbus A350. А през януари московската двигателестроителна фирма «Энергомаш» и американската компания Orbiral Sciences подписаха договор за създаване на 60 двигатели за американската ракета-носител Antares. По данни на авторите от Der Spiegel, първите двигатели ще бъдат изпратени в САЩ през юни.

Подумите на  Локшин и Шеп, «в днешно време немските концерни се намират под двойно давление: първо, те са принудени да се борят с последствията от санкциите, второ, с преориентацията на Кремъл на изток». През май Владимир Путин и китайският президент Си Цзинпин договориха сътрудничество между страните им в проекта по създаване на съвременни влакове и строителство на високоскоростна магистрала от Москва до Казан. Стоиността на проекта е 20 милиарда долара. Китай вложи в проекта 6 милиарда долара.

«За подобно мениджърите на Siemens могат само да мечтаят. По изказвания на експерти, до конфликта в Украйна този проект би могъл да бъде спечелен от немците» – резюмират авторите в Der Spiegel.

Фото: Reuters

источник

P.S. 

Има такава пословица :

Скъперникът - плаща два пъти, глупакът - три пъти, балъкът - постоянно!  С което вас, немците, и ви поздравявам!