Мит за "народните революции"

Отлична статия в "Красных Советах". Много добре е разгледана основата на "цветните революции" от класови позиции.

Митът за "народните революции".

«Народна революция» — едно от най-интересните понятия на постсъветското пространство, особено важни за разбиране на ситуацията със съвременното ляво движение. Впрочем, най-често даденото явление наричат просто «революция», не указвайки специално нейната «народност» — досколкото понятието «революция» по определение подразбира участие на «народните маси». Дадената представа отдавна е станало просто и естествено в средата на всевъзможните «противници на режима» (а левите са такива по определение). Дотолкова «естествено», че малко хора се стараят да разберат неговата същност — изглежда, че с разбирането същността на «народната революция» не може да има никакви проблеми. Та, събрал народът сили, излязал на улиците, и свалил «проклетият тиран» или «антинародният режим». Още повече че — съгласно господстващите представи — подобни революции не веднаж са се случвали в историята на човечеството. Например, Великата Френска революция или даже Революцията в Русия от 1917 год (особено ако считаме за такава февруарските събития и изнесем зад скоби «большевишкият преврат»).

Но тази простота на разбирането е мнима. Това стана повече от очевидно по време на украинските събития през 2014 год, когато подобна «народна революция» в своят «класически вариант» («събра народа сили, и свали проклетият тиран») доведе до такива последствия, които съвершенно не отговарят на очакванията от такова явление, особено от страна на всеразличните леви. Вместо установяването на демокрация, а ако бъдем по-точни, буржуазен парламентаризъм, в Украйна се установи крайно десен, реакционен и шовинистически режим, а вместо каквато и да е демокрация се установи пряка диктатура на олигархата. Даденият момент позволява да поставим въпрос: достатъчно ли адекватно е понятието «народна революция» и има ли смисъл да го използваме в своята бъдеща дейност?

За отговор на въпроса, преди всичко, следва да отбележим основната особеност на понятието «народна революция» — неговата абсолютна «некласовост». На класовият подход въобще крайно «не върви» на територията на бившият СССР – още неотдавна, в началото на 90те, за споменаване за наличие на обществени класи можеше елементарно да се «получи по мутрата», е или няколко неласкави отзиви в свой адрес. При това, въобще не от ултрадесен или неолиберал, а от прост гражданин, за когото понятието «обществени класи» твърдо се асоциираше с времето на «ненавистният совък» и «научният комунизъм». Сега разбира се ненавистта към «совъка» спадна, а за «научният комунизъм» малко си спомнят, а новото поколение така и не разбира за какво иде реч. Но болшинството използвани в общественият дискурс понятия както преди носят «печат на времето». Но колкото по-далеч, толкова става очевидна погрешността на постсъветската представа за обществото – повече от две десетилетия време на нейното господство бяха време на толкова очевидни грешки и поражения (в това число и за левите) – че да не се забелязва очевидното вече е невъзможно. И постепенно класовият подход, в това число, и в «марксистски вариант», се завръща в живота ни. И това открива такива страни на много «привични вещи», които по-рано бяха просто недостъпни…

***

В това число, и същността на прословутите «народни революции». Украинският «евромайдан» бе последната от тях, но разбира се, само с него делото не се изчерпва. Понятието «революция» (в «безкласов вариант», в противоположност на марксистският модел) широко се използваше още по времето на съществуване на СССР – може да си спомним «нежните революции», претъркаляли се по Източна Европа във втората половина на 1980-те. Именно тогава възникна указаният горе «базов образ» — народ, излизащ против «угнетяващият го режим». «Нежните революции» протекоха поразително мирно, което породи мисълта, че човечеството е «хуманизирано» до такава степен, че вече не му трябват «кървави жертви». Именно тогава и започнаха да говорят, че именно безкласовият подход, за разлика от «древният» класов най-точно описва съвременното общество и благодаря неговото използване може да се избегнат излишни жертви.

«Триумфалното шествие» на «нежни революции» завърши със събитията от август 1991 година, поставили точка в съществуването на Съветският съюз». Изглеждаше, че от тази точка с «революциите» е свършено. Но след не повече от десет години след този момент понятието се «възроди». Отначало събитията през 2000 год в Сърбия, а после, събитията през 2003 год в Грузия и 2004 год в Украйна бяха типични примери на «народни революции», в които «народните маси» също така мирно, както и преди десет години, свалиха «тираническите режими» във вече «постсоциалистически» страни. И отново – нищожно количество жертви в съвкупност с огромни достигнати резултати.

Неудивително, че този модел на «ненасилствена революция на масите» стана необичайно популярна сред постсъветската опозиция (в това число и у левите). Изглеждаше, че сега за достигане на своята цел е достатъчно да се изведе максимално възможно количество «народ» — граждани, които не са привържъници на действащата власт. Наистина опитът да се използва тази технология в Русия – на прословутата «Болотна» — се оказа неудачен. При цялата масовост на опозиционният митинг до никаква «смяна на режима» той не доведе – при съвсем минимално противодействие на властите. Но това изглеждаше само изключение, потвърждаващо правилото: демек, масовостта на тези събития бе недостатъчна. Ще обхванем в своето влияние по-голямо число от «народа», че и в разни градове на страната — тогава и ще гледаме кой кого…

 А всъщност, подобно предположение (за недостатъчното влияние на «народа» — т.е., на населението на страната, не влизащо във властните кръгове) се говореше през цялото време на съществуването на «постсъветската опозиция», както лява, така и дясна. (В «доинтернетната» и «ранноинтернетната» епоха бе популярно твърдението за «всесилие на телевизора»: демек, пуснете опозицията «в телевизора» и тя ще преобърне властта.) Но самата значимост на «народните прояви» и тяхната «абсолютна благост» не се подлагаше на съмнение. До тогава, докато украинските събития не нанесоха на тази концепция съкрушителен удар и не заставиха да се замислим за нейната адекватност към реалността.

***

В частност – доколко въобще е възможно съществуване на такъв модел, като «народни революции», доколко адекватно той въобще описва случващото се. И най-главното – не пропуска ли този модел нещо много важно. Освен това, днес освен модела на «народна революция» популярност получи моделът на «цветна революция», който описва същите явления. С една важна разлика. А именно – в рамките на този модел основна «цигулка» в случващите се процеси играе не «народа», а някакви «външни сили», които организират по особен начин постановъчни «възмущения», способни да сменят неугодният за тези «сили» режим. Всъщност става дума за същото «волеизлияние на гражданите, не свързани с режима», но «спонтанността» на волеизлияние в рамките на този модел изчезва, заменена от организирана дейност на специално заплатени лица.

Но и моделът «цветни революции» има своите недостатъци. А именно, свеждането на всичко до дейността на условен «държавен департамент» не дава обяснение: защо «режима» не успява леко да го блокира. Нали изглежда какво може да е по-просто – да се проведе превентивен арест на агентите на «тайните общества», и да се спаси властта. В края на краищата, това води до идеята, че «външните сили» са някакви необичайно мъдри и всемогъщи деятели, леко «въртящи» всякакви държави. Но и в такъв план тази тактика изглежда доста странна: вместо това «задкулисно» да се управлява тази или друга страна (което е възможно при «неуязвимост» и «всемогъщество» на устроилите «оранжадата»), прословутият «държавен департамент» за нещо си руши държавата. Толкова по-странно това изглежда, ако отчетем, че всички режими на постсъветското пространство са подчертано «проамерикански» — т.е., изначално ориентирани на реалният Държавен департамент, че и още, и подчертано корупционни…

Впрочем, това още е връхчето на айсберга. Най-главното е, че използваните днес модели не позволяват да се разбере нито динамиката на случващото се, нито да се предскажат неговите резултати. Представата на левите и либералите че «народните революции» са някакъв аналог на буржуазните революции от миналото (доколкото е понятно, че към пролетариите те нямат ни най-малко отношение) създава известна илюзия, че тези събития имат еднозначно прогресивно значение (смяна на «тираническият режим» на «буржуазна демокрация»). Но за разлика от миналото, когато революцията по кардинален начин изменяше цялото устройство на страната, довеждайки до съвсем конкретно развитие на националното стопанство, тези «революции» не водят към еднозначен прогрес. В най-добрият случай – като в примера с източноевропейските държави – това води към масово проникване на чужд капитал с подчинение на цялото стопанство на него.

А в най-лошият – като в страните от бившият СССР – към масово унищожение на стопанството от чуждестранните и доморасли «утилизатори», към развал на науката, образованието, здравеопазването – въобще към деградация и архаизация на производството. (В България сценарият клони по-скоро към вторият, отколкото към първият вариант - бел.пр. ) Да се сравнява това с несъмнено прогресивното значение на буржуазните революции е във висша степен странно. Но и идеята, че тези «революции» са само преврати, устроени от «външни сили» се натъква на същият проблем: ако в случая с Източна Европя още можеше някак да се «надене презерватив на глобуса» в плана на получената от тези сили изгода (макар и тук не всичко е еднозначно), то в случая с бившият СССР да се разбере мотивацията на «държавният департамент» е вече съмнително. (Затова все по-популярни стават разен род «конспирологические» обяснения, свеждащи това до изгода на бълнуваният стремеж максимално да се съкрати количеството хора. Разбор на тази концепция трябва да се прави отделно, засега може да се отбележи, че в условията на капитализма този стремеж изглежда повече от нелепо, тъй като това свива пазарите и потребителската им способност, което води до това капиталистите да получават по-малки печалби).

***

А значи, въпросът какво представлява явлението, скриващо се зад термина «народни революции», остава открит. Но, преди да пристъпим към неговият разбор, следва да кажем най-главното. В рамките и на  марксистският подход, и даже «класическият прогресистски» всяка революция е закономерно явление от историята. И настъпва тя въобще не заради «желание на народа» (последният, както е известно, ненавижда «върховете» винаги), не заради дейността на всевъзможни «тайни общества» (последните също съществуват във всяко класово общество, така както и «вътре-елитарна борба»). А настъпва тя в случай, когато противоречията на «старото общество» достигат някакъв праг.

Това състояние се нарича «революционна ситуация». Именно за него В.И. Ленин е казал: «Едва тогава, когато „низините“ не искат старото и когато „върховете“ не могат по-старому, едва тогава революцията може да победи». Впоследствие Ленин добавя към тези «обективни» признаци «субъективен» — а именно, «способността на революционната класа на революционни масови действия» (т.е. наличие на развито класово съзнание). Описвайки революционна ситуация, Владимир Ильич е имал предвид разбира се пролетарска революция. Но наличието на революционна ситуация е необходимо условие и за буржуазна революция (само действащите сили за нея са други). И буржуазната революция – така, както и пролетарската — се случва съвсем не по желание на тези или други представители на буржуазията (както това може да изглежда на пръв поглед). Не, механизмът на възникване и «разгръщане» на революционният процес се подчинява на напълно определени социални закономерности и съответства на напълно определена ситуация. И съответно, решава напълно определени исторически задачи.

Такива са отстраняването на противоречията между формиращите се капиталистически отношения и съхраняващите своето господство феодални порядки в случая на буржуазна революция. При това, трябва да разбираме, че до определено време зараждащият се капитализъм прекрасно се примирява със съществуването на феодални права и привилегии. Дори повече, той успешно ги използва в своите интереси – въпреки разпространеното мнение, това не е така сложно. Възможността за покупка на титул е съществувала във всички феодални общества, при това в Европа известно време броят на прословутите «дворяни на мантията» е превъзхождал броят на «класическите» «дворяни на шпагата».

Още повече, това, което ние считаме признак на феодализма, като например абсолютизмът — всъщност е показател за «капитализацията» на обществото. Абсолютизмът бива следствие на опората на кралският двор напряко върху икономическата мощ на държавата – в противоположност на тази сложна феодална система на договори и задължения. Абсолютизмът способства развитието на промишлеността – от Русия до Франция държавните мануфактури са флагман на развитието на производството. Накрая, именно абсолютизмът е създател и гарант на финансовата система – най-крупните банки служат именно на обслужването на държавата. Именно държавата много често е «водещ акционер» на крупните «колониални компании», вроде Ост-Индийската (Френска или Британска).

Затова до определено време буржуазията прекрасно живее и с монархията, и с аристокрацията – разбира се, не без изгода за себе си. И да разрушава затвърдилото се положение – по разумно предположение – като че няма смисъл. Именно затова въобще не буржуазията е главен инициатор на буржуазните революции. Ако говорим честно, то главен техен източник е самият «стар режим» (така както главен «виновник» за Великата Октомврийска Революция е прието да се счита Николай II). Натрупването на вътрешни противоречия в къснофеодалното общество рано или късно довежда до това, че то престава адекватно да реагира на изискванията на времето. И попада в класическа клопка. Ролята на буржуазията на този етап е само в това, че тя «измества» «старият режим» в посока усилване на капиталистическите отношения и така увеличава неговата «противоречивост» (и снижава устойчивостта му), разрешавайки при това тези противоречия, които са довели до революционна ситуация.

***

И едва след това като «Старият порядък» окончателно доказва своята пълна несъстоятелност, нямайки възможност да се справи с нарастващият вал проблеми, настъпва период на неконтролируем разпад на всички функции на държавата – собствено това, което се именува революция. При това, понятно е, че основна действаща сила на буржуазните революции совсем не е буржуазията. Ако разглеждаме Великата Френска Революция (която можем да приемем за «еталон» на буржуазните революции), то да се нарекат «буржуа» тези дрипльовци които завземат Бастилията и строят в Париж барикади, може само в пряк смисъл на думата – това са граждани. Но, в большинството си, никаква собственност, още повече върху средства за производство те нямат, само незначителна лична собственност. Затова и към «класическата» буржуазна класа те не могат да се отнесат. «Истинските» собственици, започвайки с домовладелците и нагоре, като правило на подобни явления са гледали през прозорците и от балконите на домовете си, в най-добрият случай, ободрявайки напредващата «чернота» да върви срещу огъня на мускетите на кралската гвардия. А в най-лошия – желаейки тази гвардия по-бързо да се разправи с тези «братя по третото съсловие».

Но тъй като гвардейците постъпват малко по-иначе от очакваното то буржуазията се оказва единствената сила, способна за формиране на новата обществена структура. По-точно казано, към коректировка на наличната, разбира се, в своя полза. И цялата изгода от завършилата Революция получават именно те — собствениците и стопаните. А въобще не калфите и работниците, които са действащата и сила. При това, в следваща «итерация» на революционният процес най-големите от собствениците съумяват да «преформатират» сформиращата се обществена система в своя полза, «прекарвайки» собствениците от по-долни нива. Привеждайки на власт генерал Бонапарт, те твърдо определят задачата, стояща пред него – а именно, установяване на хегемония над европейските пазари и изместване оттам на Англия. Именно заради тази цел Бонапарт «преорава» с войските си цяла Европа, докато не търпи поражение на заснежените простори на Русия (А «загонило» горещия корсиканец в толкова не пригодно за него място не е нещо си, а желанието да установи «континентална блокада» на Британия во имя тържеството на Франция в световната търговия). А то сега мнозина не разбират и причините за начало на войните.

Именно по тази причина Великата Френска Революция и наричат революция буржуазна. Не затова, че я извършва буржуазията, но затова, че именно тя сумява да престрои обществото в своите интереси. Затова, защото именно буржуазията се оказва – в тази ситуация – най-прогресивната сила. Не, разбира се, би било по-добре, ако обществото бе престроено в интересите на основната маса граждани, нежели в интересите на «паричните чували». Но, за съжаление, сила способна да го направи, в този момент няма – тя ще се появи само след няколко десетилетия, когато капиталистическото устройство на обществото породи своят «гробокопач» — организираната работническа класа.

Наистина, тук иде реч за обществата на «центъра» — т.н. «развити страни». На «периферията» ситуацията е малко различна, заради силното влияние на по-развити обществени системи. Така в Руската Империя развитието на огнища развита промишленост е било възможно изключително при чисто абсолютистски режим. И, вследствие на това, възможна е поява на достатъчно организиран (макар и «локален») пролетариат в общество, не преживяло още буржуазна революция. Така в РИ абсолютизмът поражда и своят гробокопач, и довежда страната до революционна ситуация. Обаче подобно положение е възможно само тогава, когато капиталистическият «център» притежава достатъчно развита индустриална промишленост, за да има възможност да отхвърля «сянка» на по-малко развитите страни. Когато периферията се намира достатъчно близко до центъра и затова встъпва с него в своего рода конкурентна борба, без която тя (переферията) е обречена на силно технологическо изоставане, което ще доведе до бъдещо поражение (както това става с Китай или Индия, които са твърде далеч от развитите страни.

Обаче тази особеност има и «обратна страна»: ако развитието на мощна промшленост вече е факт, то това означава, че буржуазията в този социум вече е престроила общественото устройство в «своя страна». Доколкото този признак показва, че никакви особени противоречия, можещи да попречат на развитието на капитала вече няма. И всяка «смяна на режима» в този случай се свежда до смяна на властващите особи – т.е., до вътре-елитарна борба. Разбира се, това не отменя възмущенията на «народните маси», възможно даже силни – както и цялата история на феодализма представлява история на селските въстания. Но до определен момент управляващата класа успешно реагира на тези прояви (основно репресивно, но има и частични отстъпки, като в Англия от втората половина на XIX век).

И така продължава до тогава, докато първо, противоречията на капитализма не доведат до възникване на революционна ситуация вече на «нова основа». А второ, докато не се появи революционен субект, притежаващ развито класово съзнание – т.е., способност за организирана и продължителна борба. А главно – способност в случай на «суперкриза» да вземе властта в свои ръце – докато буржуазията не е успяла отново да я «прихване». Именно затова този етап може да бъде само пролетарска революция – доколкото само организираният пролетариат е способен да «конкурира» с буржуазията на «полето» на построяване на нови обществени структури. Така, както в случая на буржуазна революция само буржуазията може да победи в тази сфера феодалният елит.

***

Получава се, че никакви «народни революции», откъснати от обществените противоречия, базисът на които лежи в икономическата плоскост, просто не може да има по принцип. Никаква структурообразуваща способност «народът» не притежава – тъй като той не е способен да обладава класово съзнание. А значи – да конкурира с буржуазията в условията на революционна ситуация той не е способен. Но работата е още по-интересна – никакъв организиран «народ» въобще не съществува. Представлявайки съвокупност на разен род класи и слоеве от обществото, той въобще не е субект (понятието «народ», като «не власт», въобще не предполага вътрешна свързаност на тази структура). И следователно, никаква власт «народът» не е способен да вземе.

Но какво тогава представляват тези «народни революции»? Каква сила е структурообразуваща в тях? Кой формира новите обществени структури? На практика това е най-важният въпрос за разбиране на този процес. Но той се решава някак парадоксално: всъщност, ако няма сили, способни за създаване на нови структури, то следователно, те не се и създават. «Народната революция» е процес парадоксален и некласически, свойствен изключително на «некласическото» общество от втората половина на XX век. А последните, както вече не веднаж подчертавах, представляват странно съчетание на «обикновени» буржуазни общества с проявления на «общества от нов тип» — т.е. комунистически. Тази структура, както може да се разбере, е крайно неустойчива, и търси постоянно движение – или в «страна» разгръщане на «нови, комунистически отношения». Или в страна «възврат» към миналото.

Именно подобен «възврат» и е нашата «революция». Става дума не за усложнение на социума, и даже не за неговата перестройка – а за упростяване, за разрушение на «комунистическите подсистеми», при това, че буржуазните, вече съществуващи в него остават. Те само се «разрастват», получавайки ресурси от разрушението на «комунистическите подсистеми» и от снемането необходимостта за съгласуване с последните. Затова тук няма смисъл да търсим «системообразуваща сила» — такава няма и не може да има, нужна е само «разрушаваща» (а тя, в пълно съответствие с вторият закон на термодинамиката, винаги се намира).

Именно с това и се обяяснява удивителната лекота на «народните революции» (и в «безкръвен», и в «кървав» вариант) — доколкото за даденото «извършване» не е необходимо нещо да се създава, а е достатъчно да се обърне към това, което вече го има. Например, към приоритетите на «частният живот», «конкуренция» и «традиционни ценности» (религия, семейство, собственост), станали основа на «народните революции» във Източна Европа и СССР. През всички години на «комунистическият режим» указаните горе «стари» подсистеми прекрасно съществуват в съзнанието на източноевропееца или съветският човек, при това, у представителите на всички социални слоеве – от номенклатурата до работниците.

Защо тези «стари» подсистеми имат сила, достатъчна, за да станат основа за «завой назад» е отделен въпрос, искащ отделно разглеждане. Засега можем да кажем, че това е свързано с не твърде дълбоката интеграция на «новите», социалистически подсистеми, със съхранението в «социалистическите страни» значителен брой капиталистически елементи, включая и толкова значими, като стоково-паричните отношения. В резултат, при най-малко отслабване движението на обществото към социализъм, а именно това и започна от 60те години на XX век, то веднага сили на «подавление на старото» започнаха просто да не стигат. Но така, както «старите подсистеми» по определение са по-ефективни в плана на «оцеляване» (доколкото те вече са «норма» в общественото съзнание), то в случая на отсътствие на «давление» и развитие на нови отношения, те леко захващат «лидиращи позиции».

Но главно, в условията на относително развито и «мощно» общество тази деградация — на начален етап – не носи никаква видима опасност. Инерцията на развитата социосистема е толкова голяма, че тя продължава да остава относително ефективна даже при масова деградация на нейните подсистеми (разбира се, до определен предел). Именно затова процесът на «архаизация» на обществото е абсолютно непознаваем и неуправляем за гражданина (човека, ръководящ се в живота от «здравият смисъл»): до «прага» той не вижда негативни последствия, а след «прага» вече нищо не може да направи. Всъщност нищо ново тук няма – този механизъм работи във всички примери за деградация на сложни системи: от технически (класически пример – Чернобилската авария) до биологически или психологически (например наркоманията).

***

«Народните революции» се намират в същият ред. Същността им е в това, че «народът» — т.е., основната маса от населението отдавна вече е приела «деградационните ценности» в качеството на норма, а «режимът», т.е., държавното устройство все още остава адекватно на съществуващите в обществото подсистеми от по-високо ниво. При това, разбира се, представителите на властта (например членовете на КПСС, или партията на Регионите в Украйна) изпитват същата симпатия към деградация, каквато и всички останали (а по-точно — още по-голяма, заради вече не веднаж описаните особености на отрицателна селекция в йерархическите структури), но до определено време да изменят «цялата система» те не могат. Именно затова при най-малка възможност да «хвърлят този куфар без дръжка», да се откажат от тези социалистически подсистеми, те с удоволствие го правят. И протича толкова «умиляващият» очевидците «безкръвен преврат».

Въобще получава се, че под названието «народна революция» се скрива не нещо друго, а банална контрареволюция. И значи, за разлика от класовите революции, «народната революция» води не към развитие и прогрес, а към деградация и архаизация. Повече, както това обикновено се случва при победа на контрареволюцията, разрушението обхваща не само новите и прогресивните подсистеми. Не, тя отива много по-напред, доколкото развиващите се архаизационни процеси «заразяват» с ентропия и «базовите» структури на капиталистическото общество и държава, които, като че се въстановяват. В резултат социумът по ниво на своето развитие се изтъркалва още по-далече, отколкото до истинска класова революция и ние ставаме свидетели на бесчинства и ужаси характерни за средата на XIX век, например. (проявявайки понякога елементи на феодализъм и дори предишни обществени формации - бел.пр.)

По такъв начин, отказът от развитие в посока на социализъм, възражда представления, даже не от капитализма от началото на XX век, с неговата слаба социална насоченост, а капитализъм от началото на предното столетие, с неговият 100% социален расизъм, социал-дарвинизъм, и чисто потребителско отношение към «низшите класи». Към този капитализъм който описват брадатите дядовци Маркс и Енгелс. Единственото, което пречи на подобно «пряко падение» — това е съхранението на огромна част от предишните подсистеми, които съществуват въпреки господстващият «неолиберален дискурс». Условно казано, в подобно общество всички представители на господстващата класа, и някои други обществени слоеве, например интелигенцията са уверени, че «низшите» трябва да работят или издъхнат, а ако живеят зле, то само затова, че лошо работят. А обществото като система, държавната машина при това продължават да им дават безплатно образование и медицински услуги, пособия по безработица, майчински капитал и тям подобни. Получава се много интересна ситуация обратна към «нормата» — когато държавата и обществените системи са далеч по-прогресивни спрямо господстващото обществено съзнание.

Нам тук си струва да изясним едно – отношението към «народните революции», като към революции класови, водещи към установяването на по-прогресивни обществени отношения – е опасно заблуждение. Изглеждащото участие в този процес ако не на «целият народ», то на негова значителна част (на практика, незначителна, та нали за болшинството съвременни страни даже милионни митинги означава участие едва на няколко процента от населението) не е признак за пресловутият «vox dei». А само признак за това, че да се «свали» по-прогресивно общество може едва тогава, когато архаизацията е захванала значителна част от гражданите. Но при всичко това е понятно, че към никакъв прогрес – даже в «буржуазно-демократически» план тази «революция» не води — а води към архаизация и разрушение. Впрочем, в крайна сметка – към необходимост от «истинска» вече революция, с нейните непременни насилие, кръв и прочие «прелести». Но към революция неизбежна – доколкото противоречията, довели на свое време до построяването на социализма, никъде не изчезват, и да се решат в рамките на даденото общество е невъзможно. И значи, алтернативна Революция тук би могла да е само пълно разрушение на индустриалната обществена система – пълен откат в откровено варварство, по сравнение с което феодализмът може да се разглежда като светло бъдеще…

http://red-sovet.su/post/28968/mif-o-narodnyh-revolyutsiyah - линк
Colonel Cassad