Рубежът е преминат

автор: Александър Дугин
Референдумът в Крим е поворотен пункт и момент с колосално идеологическо значение. Ние присъстваме сега в точка на прехода към «третата Русия», която бе набелязана през март 2012 год с връщането на Путин.

Референдумът в Крим открива нова страница от най-новата руска история. Това е фундаментален рубеж. Значението на това събитие ще бъде понятно само в светлината на кратка екскурзия в историческата семантика на последните десетилетия.

От 1991 год вече израстна поколение хора, които не знаят за множество важни събития от този период, а тези, които знаят, най-често се заблуждават относно техния смисъл. Ние можем с увереност да говорим за това, че знаем историята, само в този случай, ако разбираме смислът на това, което се случва в нея.

1

Съветският период в руската история бе принципиално двояк: в него се проявиха непрекъснатото битие на руският народ в историята (чрез цивилизация, култура, държава, геополитика, език, територии, етика) и внедрение на заимствани от Запада марксистски идеи (построени на основата на европейското Просвещение).

Най-точно на този синтез съответствува терминът «национал-большевизъм». В СССР бяха съвместени две начала: «национално» (руско) и «болшевишко» (европейско марксистско). През 1991 год тази система рухна. Съветският период завърши.

Тъй като самият СССР бе двойствено явление, то и краят на СССР означаваше завършване на това съчетание: бе отхвърлена официалната марксистска идеология, но заедно с това ударът попадна и по националната съставна, която се бе дълбоко переплела с марксизма за годините на съветска власт. 1991 година бе година на края на национал-болшевизма в Русия.

Теоретически краят на този синтез би могъл да доведе до множество различни резултати. Теоретически цялата гама възможности се свеждаше до три основни:

– освобождение на руската съставна и построение на нейна основа на руска идеология (към това се движеха ранните патриотически движения от втората половина на 1980-те, в частност обществото «Память» на ранен етап);

– продължение на национал-болшевишкият синтез на нов исторически етап с по-сериозно изявление на тези идеологически принципи, които биха били общи за руската идея и за социалистическият мироглед (кръгът единомишленици на А. Проханов въс в-к «День», «Завтра», по-рано НБП), и апгрейд на идеологията приложено към условията на края на ХХ век;

– пълен отказ от комунизма (социализма), от една страна, и от руското начало, от друга (либерал-реформаторите, окръжаващи Б. Елцин), с резултат приемане на либерализма като мирогледска догма, следване във всичко след САЩ и Евросъюза и опит да се стане съставящ елемент от глобалният «Единен Свят» с доминация на западните ценности.

Ние знаем, че до края на 1980-те всички тези три възможности бяха повече или по-малко равновероятни, и стремително губещият сили и контрол над страната ЦК КПСС на първият етап поддържаше всички три версии.

Но в преломният момент на 1991 год след неудачният опит на консервативният путч властта напълно завзеха носителите на третата идеология – либерал-реформатори, атлантисти и западници. Те способстваха за развала на Съветският Съюз и бяха създатели на съвременната Руска Федерация, изначално замислена като либерално, прозападно образование.

Представителите на първата и втората идеологий, набелязали се в процеса на распад на съветската власт, бяха отхвърлени на периферията, демонизирани, маргинализирани и представени като «червено-кафяви».

В това гето, където поместиха привържъниците на руската или национал-болшевишката идеи управляващите през 90-е либерали-западници, тези идеи тясно се претопиха в нещо почти однородно: в руското съпротивление от 1990-те.

За либералите разпадът на СССР бе победа и праздник, за представителите на руската партия – трагедия и геополитическа катастрофа.

2

С това и започна първият етап от най-новата история на Русия: с развала на СССР при активна помощ на либерал-реформаторите и с построение на нова Държава, чиято структура бе копирана от западните образци.

Руската Федерация бе замислена кати нещо противоположно и на Велика Русия, и на СССР.

Властта в РФ захванаха прозападни сили, които обеспечиха идеологически захват на основните икономически лостове от олигарси и престъпни групировки из своята среда. Елцин стана инструмент в ръцете на тази прозападна олигархическа група либерали.

Опитите да се изскаже недоволство от тази линия от страна на Върховният Съвет доведоха до жестоко кърваво подавление и разстрел на Белият дом. В този период лидерите на либералите проявиха своето истинско лице: те призоваваха да се «раздави гадината» (именно така Г. Явлински наричаше въстаналият против олигарсите и западниците през 1993 год народ).

При това на дневен ред у либералите стоеше задачата за постепенен разпад и на самата Руска Федерация – либералните идеолози поддържаха сепаратизма в Чечня и аналогични процеси в други територии. Само индивидуалната решимост на самия Елцин спаси страната от развал.

Този период на руската държавност продължи от 1991 до 1999 година. В това време в политическите елити еднозначно доминираше либералната идеология, властта на олигарсите и западниците бе почти тотална. Този период бе в пълен смисъл на думата русофобски: двете версии на руско историческо самосъзнание (и в православно-традиционалистската, и в национал-болшевишката форма) бяха, по същество, поставени извън закона.

Естествено, управляващият през 1990-е русофобски елит спокойно и даже благожелателно гледаше на строителството около Русия на нови национални държави на територията на СНГ, нали това съответстваше на интересите на задокеанските куратори и едните и другите, а интересите на русите не я интересуваха не само на чужда територия, но и на своя собствена.

Такава бе «първата Русия», Руската Федерация – политически организъм, захванат от русофобски олигархически елит, корумпирано конформистско чиновничество и безгласен и безправен народ, оглушен от икономическата, политическата, информационната «психическа атака» на либералните реформи, шоковата терапия (коллективна лоботомия на народа).

3

Когато РФ стоеше на ръба на разпада (Чечня, Северен Кавказ, взривове на домове в Москва), Елцин предаде властта на Путин. С това започна вторият период на най-нова руска държавност. Путин утвърди нов курс, насочен към укрепване на суверенитета на Русия и на избавление от външно управление на страната, наложено през 1990-е.

Путин дойде от елцинският елит, а не извън него, но неговите реформи бяха насочени към руска страна. Спечелването на Втората чеченска кампания, въвеждане на федерални окръзи, отстраняване на най-одиозните олигарси, (мека) национализация на ключеви ресурсни отрасли, перестройка на основните СМИ с откровено русофобска риторика (като в 90-е) на умерено патриотическа.

Но ранният «путински курс», «втората Русия» оставаха в контекста на прозападната либерална парадигма. Руското начало бе пуснато от гетото, но не получи ни ясно оформление, ни понятно представителство. Някои либерални идеолози от елцинският клан бързо се перестроиха и започнаха да създават ерзац-патриотизъм.

Това понятие би могло да се тълкова различно, но то бе замислено като противоестественое съчетание на либерализма в качеството на преобладаваща операционна система с опит да се укрепи самостоятелността на Русия не като самостоятелна цивилизационна сила, но само като конкурент на Запада, действащ в пазарни условия.

Тази «втора Русия», така или иначе съществувала от 2000 до 2012 год (до началото на третия срок на Путин), точно определя понятието «корпорация Русия». Нейната формула бе «патриотизъм + либерализъм». При това именно в ръцете на либералите се държеше златната акция, позволяваща да се задават правилата на идеологическата игра.

Особенност на този втори етап от най-новата руска история е постепенното извеждане на патриотическият дискурс от маргинален в общеприет, декриминализация на националното чувство, възстановяване в права както на руската идея, така и на национал-болшевизма (в духа на А. Проханов).

Но все пак тук властта приемаше правилата на играта, установени от американците – еднополярен свят, свободен пазар, идеология на либерална демокрация – опитвайки се само да се вписва в глобалният свят на по-изгодни и достойни основания, отколкото през дивите 90-е.

Путин поведе курс за възстановяване на суверенитета на Русия, но на първо време действаше внимателно и предпазливо.

Важен момент бе август 2008-а, когато Русия, независимо от бясното давление на САЩ и Запада и квиченето на вътрешната «пета колона», прие историческо решение да въведе войска в Грузия, за да спаси от геноцида, започнат от Саакашвили с пряка поддръжка от САЩ, осетините и абхазците.

Още тогава Москва излезе зад границите на компромиса между либерализма и патриотизма, правейки решителна стъпка в посока на патриотизма.

Но идеологически това не бе никак закрепено, и още, след действително епохалната патриотическа постъпка Москва през 2008-а окръжението на Дмитрий Медведев, напротив, започна всячески да акцентира върху либералната съставна в Русия. Но делата бяха патриотически, а словата – либерални.

4

През 2012 година на власт се върна Путин. От този момент започна третият период на най-новата история на Русия, който продължава и до сега и който гръмогласно заяви за своята същност в момента на референдума на Крим за присъединение към Русия.

Този период идеологически е обозначен като патриотизъм минус либерализъм, тоест като обръщане към руската идея – засега в общ вид, в двете и форми (просто руска, консервативно-традиционалистска, православна и национал-болшевишка).

И е показателно, че Путин разглежда крахът на СССР като геополитическа катастрофа (така също вижда това събитие цялата «руска партия»).

Тоест времето от най-новата история в тази «трета Русия» тръгна в друго направление: присъединението на Крим е едновременно и първа стъпка към възсъздаване на Велика Русия и към възстановяването на СССР. От геополитическа гледна точка това е едно и също и съответства на мечтата, надеждата и волята както на болшинството жители на Русия, така и на последователните идеолози на руската партия, настояващи за това на всички етапи – от 1980-те до настоящето.

И така, референдумът в Крим е поворотен пункт и момент с колосално идеологическо значение. Ние присъстваме сега в точка на прехода към «третата Русия», която бе набелязана през март 2012-а с връщането на Путин, но в пълна степен заяви за себе си именно сега. Това е преход от «корпорация Русия» към «цивилизация Русия». От формулата либерализъм + патриотизъм към формулата просто патриотизъм.

Това означава фундаментална идеологическа Революция. Това не е технически или политтехнологически апгрейд. Това е смяна на курса. От симулякър – към реалност, от игра – към сериозност, от виртуалност – към действителност.

5

«Третата Русия» се основава на преразглеждане на миналото. За Русия най-важно от всичко сега са не отдалечените етапи, но точно определение на близките до нас периоди – събитията от 1989, 1991, 1993, първа чеченска кампания, 1998, 1999, 2008, 2012 и, накрая, 2014 години.

1989 година и разпадът на Варшавският блок. Оценява се като успех на НАТО във извеждане на нашите съюзници изпод контрол и успешно прекодиране на нашите приятели в наши врагове. Това бе пряка загуба от наша страна, и това, че ние никак не можахме да противодействаме, означава не просто слабост, но и наличие в съветската система на ефективна мрежа агентура на влияние (в частност, А. Н. Яковлев и неговото обкръжение), осъществила саботаж на всички алтернативни стратегии.

«Новото мислене» на Горбачов се оказа предателство на нашите национални интереси. А като така, то историческата присъда срещу Горбачов и неговата провална перестройка са принципен момент от новото руско самосъзнание.

Не осъдили тези събития, ние не можем да се движим напред. Престъплението и предателството са длъжни да бъдат назовани със съответните имена. Всеки, който способства на това, радва се на това, задълбочава го, не противостоя и до днес не се е покаял, заслужава като минимум остракизъм.

1991 година бе година на страшна катастрофа, когато рухна велика държава. Това е в равна степен трагедия и за съветските патриоти (национал-болшевици), и за консерваторите, изповядващи Велика Русия. Територията на СССР бе пряко продължение на Руската Империя, и земите и народите, влизащи в нея, бяха интегрирани в Русия задълго до болшевиците. Всеки русин, не осъзнаващ разпадът на Съюза като национална трагедия е или невежа, или предател.

Затова в очите на руската партия разпадът на СССР бе съвершено нелегитимно историческо събитие. Това бе помътняване на съзнанието, удала се провокация, подла интрига, геополитическо престъпление. Това бе предателство.

Както днес неонацистите в Киев способстваха за развала на Украйна под влияние на американските либерали, така същото либерално лоби (но в този случай без «националистическо прикритие») разруши СССР. Ето тогава и бяха заложени на постсъветското пространство основите за системна русофобия, станала неотделима част от националистическите режими в страните от Балтия, Украйна, Грузия, отчасти Молдова и т.н. Затова в корена на днешните украински неонацисти от киевската хунта лежи същата всеобща за страните от Велика Русия (СССР) катастрофа – катастрофата от 1991 година.

6

1993 година и конкретно стълкновението на Елцин и Върховният Съвет бе победа на либералите-западници над групата патриоти в управляващият елит. И тук за «третата Русия» понятията «приятел/враг», «прав/виновен» са разположени еднозначно: либералите-реформатори и американските им куратори бяха на страната на Елцин, осъществил противозаконен държавен преврат и разстрелял своя народ, а патриотите – на страната на Върховният Съвет. Падналите защитници на Белият дом - това са герои, а Елцин, до това разрушил СССР – кървав престъпник.

Но през 1993 година Елцин започна отчаяно да спира тези същите либерални, строго деструктивни реформи, които поддържа в началото и на вълната на които дойде на власт. Така например той твърдо се възпротиви на отделянето на Чечня. При това най-последователните либерали не само поддържаха този курс, но и оказваха на Дудаев информационна, политическа, финансова и даже военна поддръжка (предаването на оръжия в Чечня на сепаратистите).

Първата чеченска кампания при целият и ужас, ненужни жертви и противоречия бе изключително важна: от този момент шествието на либералите-западници бе спряно, в обществото започнаха отчетливо да се проявяват първи патриотически мотиви. През «първата Русия» смътно се замярка «втората Русия», чието време дойде, обаче, малко по-късно.

През 1998 година дефолтът и бомбандировката от САЩ на Белград, а също патриотическата линия на премиера Примаков обозначиха краят на 90-те. Но истински тази отвратителна русофобска епоха на разложение и израждане завърши заедно с Путин.

С Путин спря разпадът на страната, Втората чеченска кампания възстанови териториалната цялостност. От гледна точка на патриотите това бе радикална стъпка напред. Именно оттук започва широката поддръжка на Путин от патриотическият лагер и широките слоеве на населението.

Паралелно тук се смалява и либералната опозиция – какТО радикална (Березовски, Гусински, малко по-късно Ходорковски и т.н.), атакуваща Путин от страни, така и умерена, действаща отвътре на путиновата система.

Малко-помалко умерените либерали се преместваха в лагера на радикалните (като Касьянов, Иларионов и т.н.). Но тъй като «втората Русия» допускаше либерализмът и даже му отдаваше приоритет в цял ред направления (в частност, във финансовата политика, в макроикономиката и т.н.), то полето на дейност за либералите се запазваше и във путиновият модел.

От гледна точка на патриотите (руската партия) «втората Русия» бе много по-добра, отколкото «първата», но много по-зле, от тази, която тя бе длъжна да стане по техни представи.

«Втората Русия» бе основана на определен консенсус на либералите и патриотите: максималистите, твърде радикално настояващи на своето, се оказваха извън системата, а в центъра либералните и патриотическите тенденции повече или по-малко се сработваха (не без проблеми).

От една страна, «втората Русия» не устройваше нито «първата Русия» (1990-е), нито «третата» (представена само от проект), а от друга, у двете антагонистически лагери все пак имаше определени социални ниши. При това ситуацията не се менеше нито в тази, нито в друга посока. Това и бе зафиксирано в тезиса за «суверенна демокрация». За патриотите бе предназначен суверенитет, за либералите – демокрация. Никой не бе щастлив в този компромис, но все пак това бе търпимо.

7

Нетърпим (за патриотите) стана периода на управление на Дмитрий Медведев, когато либералите отнови усилиха своита позиции.

Но войната с Грузия и признанието независимостта на Южна Осетия и Абхазия показаха, че и при Медведев определен, при това действен, реален патриотизъм бе съхранен.

За «третата Русия» военните действия на Русия в Грузия бяха истинска победя. За «първата Русия» – доказателство за пълният отход на «руският режим от нормите на демокрация и либерализъм», тоест отрив от американските инструкции.

Събитията на Болотна и радикализацията на протестните действия на отчаяните и излъгани от «третият срок» либерали показаха на Путин цялата дълбочина на вътреполитическите противоречия: против народният руски президент излезе прозападната русофобски елит, подгрявана от съчувствие не само от САЩ, но и от значителна част от тази политическя класа, която съхраняваше видима лоялност към Путин.

Но истинско раждане на «третата Русия» е съединението с Крим. Този път срещу Путин противостои цялата мощ на СА и техните покорни европейски марионетки.

Болотната опозиция от своя страна, открито излиза под неонацистски флагове на Бандера в знак на солидарност с украинският Майдан. И на този марш на предатели открито симпатизират много влиятелни фигури от путинското обкръжение: тези «най-качествени хора на Русия» дефилират по Москва, следвайки (по ирония на патриотическите чиновници от кметството) маршрутът на пленените нацисти.

***

Ние живеем в точка на окончателно оформление на «третата Русия», на патриотическо общество. Това значи, че отхвърлените в полза на радикалният западнически либерализъм в самото начало на краткият исторически път на Руската Федерация патриотически идеологии – консервативната и национал-болшевишката – отново приемат  актуальност.

Именно в това е смисълът на днешните събития: съединението с Крим като начало на възстановяването на Велика Русия (СССР), борба за Юго-източна Украйна (Малорусия), окончателна загуба на последните иллюзии относно Запада (неговите двойни стандарти днес са очевидни даже на децата).

Русия радикално променя курса. От днес задачата вече не е в това, да се впише в клуба на водещите държави на всяка цена (както при Елцин – «първата Русия»: да напомним, че в «Голямата осморка» Русия включиха в качеството на награда за найното предателство към самата себе си) или на достойни основания (както при ранният Путин), но за да отстои правото на Русия да бъде напълно независима и свободна държава, велика световна държава, самостоятелна цивилизация – със свои ценности, идеали и интереси, със своя особена идентичност, със свой особен път.