"Нас ни чакат вили" (вила - селскостопански инструмент за работа със сено)

“Politico”, США
"The Pitchforks Are Coming… For Us Plutocrats"  

Милиардерът Ник Хенауер (Nick Hanauer) се обръща към своите събратя по капиталистически Олимп с красноречиво программно предупраждение: ако ние продължаваме и занапред да подхранваме неравенството, резултатът ще бъде бунт.

Меморандум
От: Ник Ханауер
До: моит приятели-мултимилионери
Вие, вероятно, не ме познавате, но, както и вие, аз съм един от тези еднопроцентници, горд и пред никого не извиняващ се капиталист. Аз основах, съосновах и финансирах повече от тридесет компаний в най разни сфери: от миниатюрни, като нощен клуб, който направих, навършил двадесет, до гигантски, такива като Amazon.com, за когото аз бях първият несемеен инвеститор. После основах aQuantive, виртуална рекламна агенция, която бе продадена на Microsoft през 2007 за $6,4 милиарда. В брой. Аз и приятели притежаваме банка.
Аз разказвам всичко това, за да демонстрирам, че във много отношения, аз не се отличавам от вас. Както и у вас, аз имам широк поглед върху бизнеса и капитализма. И така както и вие, аз бях неприлично възнаграден за своя успех – с живот, който не могат даже да си въобразят останалите 99,99 процента американци. Многочислени домове, собствен самолет, и т.н., и т.п. Вие знаете какво говоря.
През 1992 аз продавах в магазините по цялата страна възглавници, направени във фирмата на моето семейство, Pacific Coast Feather Co. Интернет тогава бе неуклюжа новинка, към която се съединяваха с гръмко пронизително скърцане на скорост 300 бода. Но даже тогава аз бързо осъзнах, че множество мои клиенти – големи мрежи универсални магазини – вече са обречени. Аз знаех, че само интернет да набере скорост и да заслужи  достатъчно доверие – а до това оставаше малко време – хората ще правят онлайн-покупки като луди. Довиждане Caldor. И Filene’s. И Borders. И т.п. и т.н.
Разбирайки това, аз поглеждах зад хоризонта малко по-бързо, отколкото следващият момък – което стана стратегическа част от моят успех. А удачна част станаха два мои приятели, двамата много талантливи, също виждащи голям потенциал в Мрежата. Единият – човек, за който вие, вероятно, никога не сте чували, Джеф Таубер (Jeff Tauber). Другият бе приятелят ми Джеф Безос (Jeff Bezos).
Аз бях толкова развълнуван от потенциалът на Мрежата, че заявих на двамата Джефовци за желанието си сериозно да инвестирам във всяко тяхно начинание. Случи се така, че вторият Джеф – Безос – пръв ми позвъни, за да приеме моето инвестиционно предложение. Така аз помогнах с гарантии за неговия миниатюрен стартъп по продажба на книги.
Другичт Джеф замисли веб-универмаг под название Cybershop, но в това време, когато вярата в интернет-продажбите все още оставаше ниска, бе твърде рано за неговата висококласна онлайн-идея. Хората още не бяха готови да купуват скъпи стоки, без лично да ги проверят (за разлика от такива предмети от първа необходимост като книги, които не се различават по качество – това бе голямата догадка на Безос). Cybershop не достигна успех, останал още един дот-комовски провал. У Amazon се получи малко по-различно. Сега съм притежател на много голяма яхта.
Но дайте да поговорим един с друг откровено. Аз не съм най-умният и не най-трудолюбивият младеж, който някога сте срещали. Аз бях посредствен студент. Аз съвсем не съм техничар – не мога да напиша дума код. Това, което ме отделя, мисля, е толерантност към риска и интуиция относно това, което ще се случи в бъдеще. Да виждаш, накъде върви работата – това е същността на предприниемачеството. И какво виждам сега в нашето бъдеще?
Я виждам вили.
В същото време, когато хората, подобни на вас и мен, процъвтяват свръх мечтанията на кои да е плутократи в историята, останалата част от страната – 99,99 процента – изостава далеч назад. Водоразделът между имащи и нямащи се задълбочава много-много бързо. През 1980-а най-добрият един процент контролираше приблизително осем процента от американският национален доход, а долните 50 процента разделяха приблизително 18 процента доход. Днес висшият процент дели приблизително 20 процента, а долните 50 процента – само 12 процента.
Но проблема не в това, че у нас има неравенство. Някакво неравенство е свойствено на всяка капиталистическа икономика с висок функционал. Проблема е в това, че неравенството се намира на исторически високи нива и се задълбочава с всеки ден. Нашата страна бързо се превръща не толкова в капиталистическо, колкото във феодално общество. Ако нашата политика рязко не се измени, то средната класа ще изчезне, и ние ще се върнем към Франция от края на 18-то столетие. Пред революцията.
И така аз имам послание за моите отвратително богати приятели, за всички нас, които живеят в своите затворени светове-балони: "Събудете се, хора. Това няма да продължи вечно".
 
Ако не направим нещо, за да поправим явната несправедливост на тази икономика, ни чакат вили. (Има се предвид не лятна къща на Лазурния бряг или Флорида, а инструмента за набождане на снопи сено - бел.пр.) Никакво общество не може да издържи толкова високо неравенство. Фактически, няма пример в историята на човечеството, когато благосъстояние, натрупано по подобен начин, не е завършвало, в крайна сметка, с вили. Покажете ме общество с високо неравенство и аз ще ви покажа полицейска държава. Или въстание. Няма контрапримери. Никакви. Това е въпрос не ако, а кога.
Мнозина от нас мислят, че ние сме особени, понеже "това е Америка". Ние  мислим, че сме неуязвими пред тези сили, които започнаха Арабската пролет или революциите: френската и руската, ако искате. Аз зная, че вие, приятели-еднопроцентници сте склонни да отклонявате този вид доказателства. Мнозина от вас са ми казвали в лицето, че аз напълно съм се побъркал. И да, аз зная, че множество от вас са убедени, че тъй като веднаж са видели бедно дете с Айфон, то неравенството е фикция.
И ето какво ще ви кажа: вие живеете в измислен свят. Всички искат да вярват в това, че когато работата стигне до переломният момент, когато ситуацията от просто кофти за масите се превърне в опасна и социално дестабилизираща – ние, така или иначе, ще узнаем за това изменение отрано.
Всеки студент, изучаващ история, знае, че всичко се случва не така, както си го представяте. Революциите, както банкрутствата, настъпват постепенно, а след това внезапно. Веднаж някой се самозапалва, после хиляди хора се оказват на улиците, и преди вие да узнаете за това, страната вече гори. И тогава у нас няма да остане време, за да се доберем до аеропорта, да скочим в своя Gulfstream Vs и отлетим в Нова Зенландия.
Така това става винаги. Ако неравенството продължи да расте, както и преди – в райна сметка, това ще се случи. Ние ще бъдем не в състояние да предскажем, кога именно, и това ще бъде ужасно за всички. Но особено за нас.
* * *
Най-ироничното в растящото неравенство – това е колко то е абсолютно ненужно и пагубно. Ако направим с него нещо, ако коригираме нашата политика така, както, да кажем, Франклин Д. Рузвелт направи по време на Великата Депресия – така, че да помогне да 99 процента и изпревари революционерите и фанатиците, тези с вилите – това ще е най-добрият изход и за нас, богатите. Тогава ние не само ще спасим своят живот, но и вероятно ще станем още по-богати.
Тук модел за нас, богатите, трябва да бъде Хенри Форд, който е разбрал, че всички негови автомобилостроители в Мичиган са не само евтини работни ръце за използване, но и също и потребители. Форд преполагал, че, ако той повиши тяхната заплата до непомерните тогава 5$ на ден, то те ще могат да си позволят неговият модел Ts.
Каква прекрасна идея. Моето предложение към вас: дайте да направим всичко това отново. Ние трябва да опитаме нещо. Тази идиотска политика на просмукване на капитала надолу разрушава моята клиентска база. И вашата също. Именно разбрал това, аз реших, че съм длъжен да оставя своят изолиран свят на супербогати и да се заема с политика. Не пряко баллотирайки се на длъжност или ставайки един от милиардерите-дебело-портфейлници, които поддържат кандидатите на избори. Вместо това аз исках да опитам да сменя обсуждалото с идеи – предлагайки това, което моят съавтор Ерик Луи и аз наричаме "икономика отвътре навън" (“middle-out economics”). Това е закъсняло опровержение на икономическата концепция на просмукването, която е станала общеприета линия на партията, сериозно ударила по американската средна класа и нашата икономика в цяло. "Икономика отвътре навън" отхвърля старата неправилна представа за икономиката като идеално ефективна механистическа система и съдержа много по-точна представа за икономиката като сложна екосистема, съставена от истински хора, които зависят един от друг. А значи, основен закон на капитализма трябва да е: ако у работниците има повече пари – у фирмите има повече клиенти. А значи, потребители от средната класа, а не богатите делови люде, като нас, са истинските създатели на работни места. А значи, процъвтяващата средна класа е източник на американското процъвтяване, а не е негово следствие. Средната класа създава нас, богатите, а не обратно.
На 19 юни 2013 Bloomberg публикува моята статия под заглавие "Казусът на капиталиста заради минималната заплата от 15$". Форбс я маркира  като "почти невменяемо" предложение от Ник Ханауер. И все пак, едва няколко седмици след публикацията, моят приятел Дейвид Ролф, организатор на Международният съюз на работниците от сферата на обслужването, повдигна работниците от бързото хранене на стачка по цялата страна за минимум на живот в размер от 15$.
А почти година по-късно град Сиатъл премина на минимална заплата от 15$. Само 350 дни след като моята статия бе публикувана, сиатълският кмет Ед Мюрей утвърди това постановление. Как това можа да се случи? – ще запитате вие.
Това се случи, защото ние напомнихме на масите, че именно те – те са источник на ръст и процъвтяване, а не ние, богатите. Ние им напомнихме, че когато у работниците има повече пари, фирмите имат повече клиенти – и се нуждаят в по-голямо количество сътрудници. Ние им напомнихме, че, ако фирмите плащаха на работниците минимума за живот, а не пособие по бедност, на данъкоплатците не би се наложило да попълват разницата. И когато завършихме 74% вероятни сиатълски избиратели се съгласиха в скорощно допитване, че минималната заплата в размер от 15$ – това е превъзходна идея.
Стандартният отговор в дебатите за минималната заплата, даван от републиканците и техните делови поръчители, а също от голямо количество демократи, се състои в това, че подемът на минималната заплата струва работни места. "Бизнесът ще е длъжен да уволнява работници". Този аргумент отразява ортодоксалната икономика, която болшинството хора е изучавало в колежа. Ако сте ходили на курс “Econ 101”, то вам буквално са ви излагали, че ако работната заплата се повишава, то заетостта трябва да се понижава. Закон за търсене и предлагане, и всякакви такива. Именно затова у вас има Джон Бонер (John Boehner) и други републиканци в Конгреса, настояващи че ако плащате на работната сила повече, то получавате от това по-малко. Нима? Странна работа. В течение на миналите три десетилетия възнаграждението на генералните директори (CEO) растеше 127 пъти по-бързо от възнаграждението на работниците. От 1950 съотношението между гендиректор и работник се е увеличило с 1000 процента, и това не е правописна грешка. По-рано гендиректорите заработваха 30 пъти по-голяма средна заплата, а сега те загребват 500 пъти повече.
И все пак нито една от известните ми компаний не е отстранила своите старши мениджъри, не е привлекла аутсорсинг в Китай и не е автоматизирала тяхната работа. Вместо това имаме повече  изпълнителни директори и висши ръководители, отколкото когато и да е преди.
Същото се касае и работниците от сферата на финансовите услуги и технологии. Тези момчета заработват в пъти повече от средната заплата, и все пак, по някакъв начин, те стават все повече.
Ние, деловите люде, обичаме нашите клиенти богати, а нашите сътрудници бедни. До сега, колкото е съществувал капитализмът, капиталистите са говорили същото за всички опити да се повиши работната заплата. (освен Хенри Форд - бел.пр.) Големият бизнес се е жалвал 75 години с жалби, от тогава откакто е била установена минимална заплата, от тогава откакто на жените трябва да се плаща равноценни суми, оттогава откакто а били създадени закони за детският труд. Всеки път капиталистите са говорили точно същото в същия маниер: "Ние всички ще фалираме. Аз ще съм принуден да затворя бизнеса. Аз ще трябва да уволня всички". Това не се случва. Фактически, данните показват, че когато с работниците се обръщат по-добре, за бизнеса е само по-добре. Отричащите това просто и чисто са неправо. Болшинството от вас, вероятно, преполага, че минимална заплата в размер 15$ в Сиатъл – това е невменяем отход от рационалната политика, подлагащ нашата икономика на голям риск. Но в Сиатъл, нашата текуща минимална заплата от 9,32$ вече е почти на 30% по-висока, отколкото федералната минимална заплата. Е и как, разруши ли това нашата икономика?
Какво пък, поборници на просмукването погледнете на тези данни: два града в страната с най-високо ниво на ръст на работни места на предприятията от малкият бизнес – Сан-Франциско и Сиатъл. Познайте в кои градове е най-високата минимална заплата? В Сан-Франциско и Сиатъл. Най-бързорорастящият голям град в Америка? Сиатъл.
Петнадесет долара за нас – въобще не е опасна, непробвана политика. Нет, това е двойна ставка в стратегия, която вече позволява на нашият град да рита вашият град в задника.
Това е съвершенно осмисленно, стига само да напънете мозък: ако работникът заработва 7,25$ за час, което е сега националната минимална заплата, каква част от дохода на този човек, според вас, ще попадне в касовите апарати на местните предприятия от малкият бизнес? Едва ли въобще някаква. Нали този човек плаща аренда и, в идеала, ходи в Safeway, за да си обеспечи пропитание със стоки от бакалията. При голям късмет той има автобусна карта (bus pass). Но той не ходи по ресторанти. Не търси в интернет нови дрехи. Не купува цветя за Деня на майката.
Е ли този проблем по-сложен, отколкото показвам тук? Разбира се. Има ли множество фактори в играта, определяща динамиката на заетост? Да. Но моля, моля, прекратете да настоявате, че ако плащаме на низкоплатените работници повече, безработицата стремително ще излети и ще разруши икономиката. Това е пълна глупост.
Най-коварната вещ в икономиката на просмукването – не е вярата в това, че ако богатите стават по-богати, това е добре за икономиката. Това е вярата в това, че ако бедните стават по-богати, това е лошо за икономиката.
Зная: фактически, всички вие чувствате, че принуждението на нашите фирми да плащат на работниците повече, така или иначе, е несправедливо или представлява твърде голямо правителствено вмешателство. Болшинството от вас предполага, че трябва да поставяме во главе само такива добри примери като Costco или Gap. "Или дайте на пазара да установява своя цена".
Но ето какво. Когато тези, които подаваха лош пример, като например собствениците на Wal-Mart или McDonalds, плащат на своите работници близо до минималната заплата, в действителност те казват, че биха плащали даже по-малко, ако това не е незаконно (за щастие, двете компании неотдавна заявиха, че не биха възразявали против повишение на минималната заплата). Във всяка голяма група някой хора са абсолютно не готови да постъпват правилно. Ето защо нашата икономика може да бъде безопасна и ефективна, само ако я управляват такива правила, като да кажем, правилата за пътното движение с тяхните ограничения за скорост и знаци Стоп.
Wal-Mart е нашият най-голям национален работодател с приблизително 1.4 милиона сътрудника в САЩ и повече от $25 милиарда печалба до заплащане на данъците. Тогава защо сътрудниците на Wal-Mart са най-многочислената група получатели на медицинска помощ в много щати?
Wal-Mart би могъл, да кажем, да заплаща всекиму от неговите милион най-низкоплатени работници допълнителни 10,000$ ежегодно, което би избавило всички тях от бедност и би им позволило, да си помислиш само, да правят покупки във Wal-Mart. Дори повече, това също би икономисало за всички нас расходите за продоволствени талони, медицинска помощ и помощ в арендата, която в днешно време им трябва. А Wal-Mart все още би печелил повече от $15 милиарда, до изваждането на данъците ежегодно.
Но Wal-Mart не започва (и няма да започне) доброволно да плаща на своите работници повече от конкурентите. За да имаме икономика, която работи за всички, ние сме длъжни да заставим всички работодатели да плажат жизнен минимум, а не само вежливо да ги молим за това.
Ние, богатите хора, бяхме лъжливо убедени от училищната програма и обществените уверения и убедихме сами себе си, че ние сме главните създатели на работни места. Това просто е невярно. Никога супербогатите американци не могат да са достатъчно, за да привеждат в действие огромната икономика на страната.
Аз печеля приблизително хиляда пъти повече от средният американец ежегодно, но не купувам хиляда пъти повече вещи. Моето семейство купи три автомобила за миналите няколко години, а не 3000. Аз купувам няколко чифта панталони и няколко ризи в година, точно така както болшинството американски мъже. Аз купих два чифта необичайни вълнени панталони, които обувам, когато пиша. Моят партньор Майк ги нарича моите "мениджърски гащи". Предполагам, аз бих могъл да купя хиляда чифта. Но защо? Вместо това аз държа своите допълнителни пари в спестявания, където те не допринасят на страната голяма полза.
Така че забравете цялата тази риторика за това, че Америка е велика благодарение на такива люде като вас, мен, и Стив Джобс. Вие знаете правдата, даже ако и да не я признавате: ако някой от нас се бе родил в Сомали или Конго, всичко, което ние бихме били, е този момък, стоящ бос до черния път и продаващ плодове. Това не значи, че в Сомали и Конго няма добри предприниемачи. Това значи само, че най-добрите от тях продават своите стоки в кошници до пътя, защото това е всичко, което могат да си позволят техните клиенти.
И так, защо да не поговорим за друг вид "Нов курс" за американският народ, такъв, който би могъл да привлече десните и левите – либертарианците и либералите?
Преди всичко, аз бих помолил моите републикански приятели да се върнат към реалността в това, което касае съкращение размерите на правителството. Да, да и да, момчета, вие всички сте прави: федералното правителство е, в някакъв смисъл, твърде голямо. Но вие никак няма да можете съществено да съкратитте правителството, отчитайки днешното положение на нещата. Роналд Рейган и Джордж У. Буш имаха по осем години, за да го направят, и те претърпяха жалко фиаско.
Републиканците и демократите в Конгреса не могат да съкратят правителството, приемайки желаното за действително. Единствен способ истински да се уреже правителството е, да се върнем към основни икономически принципи: вие сте длъжни да съкратите изискванията към правителството. Ако хората получават 15$ в час или повече, те не се нуждаят от продоволствени талони. На тях не им е нужна помощ с арендата. Те не се нуждаят от вас и мен, за да заплатят за медицинско обслуживане. Ако се върне потребителската средна класа, купуваща и харчеща в магазините, тогава, по логиката на нещата, на вас няма да ви е толкова нужна държава на всеобщата помощ за безработица. И в същото време доходите от данъци на заплата и данъци продажба ще се повишат, съкращавайки дефицита.
С други думи, такъв икономически подход може да обеедини левите и десните. Възможно, тук се крие една причина за това, че десните сами започват неумолимо да осъзнават тази действителност. Даже толкова различни републиканци като Мит Ромни и Рик Санторум наскоро се произнесоха в полза повишение минималната заплата, в разрез с републиканците в Конгреса.
* * *
Уверен съм, в едно можем да се съгласим: промените ще започнат не във Вашингтон. Мненията са обелени от употреба, аргументите – даже повече. От двете страни.
Но, според мен, това е нормално. Болшинството основни обществени движения са се добивали до своите най-ранни победи на ниво отделни щати и кметски власти. Борбата за осемичасов работен ден, завършила във Вашингтон 1938-а, започна в такива места като Илинойс и Масачузетс в края на 1800-те. Движението за социално обеспечение започна в Калифорния през 1930-те. Даже Актът за достъпно здравеопазване – Obamacare – би било трудно да си представим без изправарилата го модел на Мит Ромни в Масачузетс.
За съжаление, това е непонятно на републиканците и е понятно само на малцинство от демократите. На президента Обама – видимо, също не, макар сърцето му да се стреми към това. В своя доклад за положението в страната за текущата година той спомена необходимостта от по-голяма минимална заплата, но не можа да докаже, че по-малко неравенство и възродена средна класа ще способстват на ускорението на икономическият ръст.
Вместо това слушаме от болшинството демократи аргументи, представляващи същите стари искания за социална справедливост. "Единствен резон да се помага на работниците е това, че ние изпитваме към тях жалост". Тези прекрасни доводи подхранват всички стереотипи за жалостта на Обама и демократите. Републиканците говорят: ръст. Демократите говорят: справедливост – и всеки път губят. Но ако две партии във Вашингтон не са разбрали това, още не значи, че ние, богатите хора, можем да действаме както преди. Дискурсът вече се мени, даже ако милиардерите не са в течение.
Аз зная, какво си мислите. Вие си мислите, че "Окупирай Уол-стрийт", и вички други протестиращи, които считат капитализмът за проблем, са исчезнали без следа. Но това не е така. Разбира се, трудно е да се подбудят хората да нощуват в парка ради социална справедливост. Но протестите, които протекоха след финансовата криза от 2008 год, действително помогнаха да се преведат дебатите в тази страна от "смрътни колегий" и преправяне на дълга към неравенството.
Това послание мнозина от вас, плутократите, не са забелязали.
Уважаеми еднопроцентници, много от нашите съграждани започват да смятат, че капитализмът сам по себе си е проблем. Аз не съм съгласен, и съм уверен, вие също. Капитализмът, при добро управление – това е най-велика социална технология, някога изобретена, за да генерира процъвтяване в човешките общества. Но капитализмът, оставен без юзди, има тенденция към концентрация и крах. Той може да се управлява, за да носи изгода на малко в близка перспектива или мнозина в дългосрочна перспектива. Работата на демокрациите е длъжна да го склони към последното.
Именно затова инвестициите в работни места за средната класа работят. А данъчните облекчения за богати хора като нас – нет. Изравняване на силите на работниците и милиардерите чрез повишение на минималната заплата не е лошо за капитализма. Това е  обезателен инструмент, който умните капиталисти използват, за да правят капитализмът устойчив и жизнеспособен. И у никого няма по-голям интерес в това, отколкото у мултимилионерите като нас.
Най-старият и най-важният конфликт в човешките общества – битката за концентрация на богатство и власт. Такива момчета, като ние на върхушката, винаги сме говорили на тези долу, че нашите позиции в това отношение са справедливи и добри за всички. Исторически ние наричахме това "божествено право". А днес имаме "икономика на просмукването".
Каква глупост е това. Нима аз действително съм такова високопоставено лице? Нима аз съм самото съсредоточие на морал, както и икономическа вселена? А вие?
Моето семейство, Ханауер, започва в Германия, продавайки пера и възглавници. Те биват изгнани от Германия от Хитлер и осядат в Сиатъл, владеят друга компания за възглавници. Три поколения по-късно аз получих благодарение на това приемущества. Тогава ми провървя така, както в епохата на интернет би могло да провърви на човек, имащ приятел в Сиатъл на име Безос. Аз гледам на средният Джо на улицата, и казвам: "Там, ако не бе милостта на Джеф, бих отишъл и аз". Даже най-добрите от нас, при лоши обстоятелства, боси стоят до земния път, продавайки плодове. Добре е никога да не забравяме за това или за това, че Съединените Американски Щати и тяхната средна класа са направили нас, а не обратно.
Или ние можем да се рапускаме в бездействие, наслаждавайки се на своите яхти. И да чакаме вилите.
Ник Хенауер – предприниемач от Сиатъл

Трябва да вметна и моите 5 стотинки накрая. Ник Хенауер представя пред читателя картина на икономическа система, вече съществувала в периода 1935-1953 година в СССР - така известният държавен капитализъм. Създаденият от Йосиф Сталин модел повтаря с подробности изказаното от Хенауер виждане за правилният модел на капитализма - със силно държавно регулиране, широка средна класа, ниска разлика между нивото доходи на върхушката и нисшите слоеве. Разликата в полза на СССР в този период е допълнителната социална насоченост на модела с мощна система за осигуряване на образование, здравеопазване и отдих на средната класа. Резултатите от този период говорят сами за себе си - ръст на производството достигащ 30% (не е печатна грешка), създаване на империя обхванала половината от Европа и Азия, и отчитайки тесните дружески връзки с Китай, който и до днес продължава да реализира същият модел - практически планетарен доминион.