Ноам Хомски: Кому принадлежи Земята?

“The New York Times” 

На фона на ужасните трагедии, които протичат няколко километра оттук, и ощо по-страшните катастрофи, възможно предстоящи в близко бъдеще, може да изглежда неправилно и даже жестоко да се  говори за други перспективи способни – при цялата ис абстрактност и неопределеност – да послужат път към по-добър свят, при това доволно скоро.
Аз не веднаж съм бил в Ливан и виждах както моменти на големи надежди, така и моменти на отчаяние, смекчаващи се само от впечатляващата готовност на ливанския народ да преодолява трудностите и да се движи напред.
Първвата ми визита, ако може така да се нарече, бе точно преди 60 години  – почти на днешна дата. Вечерта се разхождахме с жена ми по северната част на израелска Галилея, когато към нас се приближи джип, от когото ни заповядаха да се връщаме обратно. Оказва се, ние бяхме преминали в друга страна, случайно преминавайки границата. Тогава тя бе необозначена, а сега, вероятно е настръхнала от оръжие.
Това бе дребен случай, но той нагледно ми показа, че легитимността на границите (а обобщено: и държавите) е нещо в най-добрия случай условно и временно.
Практически всички граници се установяват и поддържат с помощта на насилие, при това произволно. Ливано-израелската граница бе определена преди сто години със Съглашението на Сайкс-Пико, делящо Османската Империя в интересите на империалистическите Британия и Франция. Ни хората, живеещи на тази земя, нито даже ландшафта никого не вълнуваха. Тази граница е абсолютно лишена от смисъл, и именно затова бе така леко да се пересече, не знаейки за това.

Ако погледнем на чудовищните конфликти, бушуващи по цял свят, ще стане очевидно, че почти всички те са наследство от империалистическите престъпления и са породени от граници, които великите сили провеждаха в името на собствените си интереси.

Например, пуштуните никога не признаха Линията Дюран, с която Британия отдели Пакистан от Афганистан – нещо повече, нея никога не призна нито едно афганско правителство. Но за съвременните империалистически държави е изгодно да обявяват пресичащите я пуштуни за «терористи» и да превръщат домовете им в мишени за жестоки удари от американските беспилотници и силите на спецназ.
В света няма толкова много граници, така щателно охраняеми с помощта на най-съвременни технологии и служещи предмет на такава страстна риторика, като границата между Мексико и Съединените Щати – две дружествени страни.

Тази граница бе установена в XIX век в резултат агресия на САЩ. Но до 1994 г, в която президентът Бил Клинтън започна милитаризиралата я операция «Вратар» (Operation Gatekeeper), тя бе напълно открта.
До това хората спокойно я пресичаха, за да видят роднини и близки. Твърде вероятно операция «Вратар» бе свързана с още едно станало същата година събитие – а именно влизането в действие на Североамериканското съглашение за свободна търговия. Следва да се отбележи, че изразът «свободна търговия» неправилно предава същността на този документ.
Администрацията на Клинтън, без всякакво съмнение, разбираше, че мексиканските фермери, както и ефективно да неводеха стопанството, не могат да конкурират с активно субсидираното селско стопанство на САЩ и че мексиканският бизнес не би бил способен да конкурира с американските транснационални корпорации, по условията на съглашението получили в Мексико особени привилегии – в частност, така наречения национален режим. Тези промени практически неминуемо биха заставили поток от имигранти да потече през границата.
Някои граници се размиват паралелно със слабеенето на ненавистта и конфликтите, които те символизират и поддържат. Най-характерен пример за това е Европа. Европа столетия бе най-жестокия регион в света, обхванат от отвратителни и кръвопролитни войни. Именно изработената в хода на тези конфликти технология и култура на война позволи на Европа да завоюва света. Но след последния взрив неописуемо варварство – Втората световна война – европейците престанаха да се унищтожават един друг.
Учените свързват това с идеята за миротворческата същност на демокрацията, предполагаща, че демократическите страни не обичат да воюват една с друга. Но възможно европейците просто осъзнаха: в ръцете им се оказала такава разрушителна мощ, че следващият им опит да поиграят любимата си игра ще се окаже последен.
Тясната интеграция между европейските страни не минава без сериозни проблеми, но по сравнение с това, което се случваше по-рано тя е голяма стъпка напред.
Аналогично развитие на събитията в Близкия изток, където до скоро границите фактически отсъстваха, би било трудно да се нарече безпрецедентно. И близкоизточните граници действително се размиват, макар и с ужасни методи.
Неотвратимото, видимо, плъзгане на Сирия към самоубийство означава разпад на страната. Опитния близкоизточен кореспондент Патрик Кокбърн (Patrick Cockburn) работещ в The Independent прогнозира, че сирийските събития и техните регионални последствия могат да приведат към край на режима на Сайкс-Пико.

Гражданската война в Сирия застави отново да се  разгори конфликтът между суннити и шиити, станал един от най-страшните последствия на американо-британското нахлуване в Ирак, което започна преди десет години.

Кюрдските региони на Ирак и Сирия се движат към автономия и укрепват взаимните си връзки. Много аналитици предполагат, че кюрдска държава може да възникне по-рано от палестинската.
Ако Палестина някога получи независимост на основа някаква близост към преобладаващия международен консенсус, то нейните граници с Израел вероятно ще се размиват от нормалният комерсиален и культурен обмен, както това и ставаше в миналото в периоди на сравнително спокойствие.
Това би могло да стане стъпка към по-тясна регионална интеграция и възможно – към изчезването на изкуствената черта, разделяща Галилея между Израел и Ливан. Тогава хората ще могат отново свободно да ходят там, където ние с жена ми преди 60 години преминахме границата.
Подобна перспектива, по мое мнение, дава единствена реална надежда за решение на проблема с палестинските бежанци, който нахлуването в Ирак и пропадането на Сирия в ада лишиха от уникалност, допълняйки с цял ред други хуманитарни катастрофи.
Размиването на граници и легитимността на държавите извежда на преден план сериозни въпроси за това, кому принадлежи Земята. Кому, например, принадлежи световната атмосфера, замърсявана с парникови газове, количеството на които както всички научихме май месец, неотдавна премина особено опасно ниво?
Или, използвайки формулировка, която често ползват многи коренни народи, да запитаме иначе: кой ще защитава Земята? Кой ще отстоява правата на природата? Кой ще управлява нашето общо достояние?
Този факт, че Земята сега отчаяно се нуждае от защита от надвисващата екологическа катастрофа е очевиден на всеки разумен и грамотен човек. Разликата между реакциите на тази криза е една от най-забележителните черти на съвременната история.
На предния край на борбата в защита на природата стоят хора, които често наричат «примитивни» – членове на коренни и племенни общества (такива, като канадските Първи народности и австралийските аборигени), остатки от народи, преживели натискът на империите. Атаката срещу природата възглавяват тези, които се наричат развити и цивилизовани – най-богатите и могъществени страни.
Борбата за общото достояние взема най-различни форми. В миниатюра тя сега се води на турския площад Таксим, където смели мъже и жени отстояват един от последните в Истамбул късчета общо достояние от булдозера на коммерсиализация и «облагородяване» и от автократическото управление, унищтожаващо тези древни съкровища.
Защитниците на площад Таксим са авангард на световната борба в защита на нашето общо достояние от този булдозер. Ние всички трябва твърдо и решително да вземем участие в тази борба, ако ни е нужна надежда за достоен живот за човечеството в свят без граници. Ние сме дължни да защитим това, което принадлежи на всички хора, или то ще бъде разрушено.
Статията представлява редактирана реч на Ноам Хомски, произнесена 14 юни 2013 г в Американският университет в Бейрут.



Бележка под линия: Моето лично мнение за протестите на площад Таксим в Турция се различава от това на проф. Хомски. Това което най-вероятно наблюдаваме е опит за организиране на "арабска пролет", заради изменението на външната политика на Турското правителство по отношение на поддръжката на "въстанниците" в Сирия.