Анатолий Ел-Мюрид - Защо САЩ убиват Сирия

Статията се появява благорадение на peele, която ми обърна внимание върху това интервю.

В чии интереси е войната в Близкия Изток?
САЩ са заинтересувани в хаос в Близкия Изток, за да контролират потока на суровини в стремително развиващия се Китай.

видео: http://poznavatelnoe.tv/elmurid_usa_syria_4

Събеседници:
Анатолий Несмиян (блогер, http://el-murid.livejournal.com)
Артьом Войтенков (Познавательное ТВ, http://poznavatelnoe.tv)



Артьом Войтенков: Анатолий, кажете моля, САЩ притискат Сирия и се готвят да нанесат по нея удар, или чрез войскова операция, или по друг начин. Защо това се случва и защо въобще голяма, силна страна в другото полукълбо се е заинтересувала от някаква малка Сирия и иска да я бомбардира?

Анатолий Ел-Мюрид: Е, ако говорим за «арабската пролет», то, както и във всяка революция, у нея има както вътрешни фактори, така и външни. Ако говорим за вътрешните фактори, то на първо място е несъответствието на западният модел на развитие със вътрешната същност на ислямския свят.

Първи звънец прозвуча даже не в 2011 г, а в 1979, когато се извърши революцията в Иран. Иран бе много успешна прозападна страна, с много добре развиваща се икономика, всичко и вървеше добре, девойките ходеха с къси поли и за никаква паранджа никой не разговаряше, но така или иначе се проведе ислямска революция, и при това населението въодушевено прие именно ислямски идеи. Дори повече, бе построено много твърда, клерикална държава, може да я наречем тоталитарна, макар това да не е съвсем така.

Това бе първото звънче, но тогава всички го пропуснаха, защото съществуваше така наречения двуполярен свят, тогава арабският свят се ориентираше на два източника на сила – на Западът и на Съветският Съюз, те имаха различни модели на развитие, но, в основното светски и се предполагаше, че арабските монархии, които се опитваха да се придържат към по-традиционалистски възгледи в своето мирозрение, идеологии и деятелност - това все пак е такава отмираща архаика, а напред е цивилизация от «западен» тип.

Но там, както и в Русия, всъщност, и в началото на 20 век, и днес – западният капитализъм съвершенно не съответства на нашето вътрешно, ментално съдържание, затова и произтича постоянно отхвърляне. Тогава, в 17 година, у нас всичко завърши с революция, днес работата върви също, въобще, непонятно към какво, но близко по съдържание. Същото се случи и в ислямският свят: несъвпадение на цивилизационните, ментални, етически принципи в крайна сметка доведе до това, че основен вътрешен фактор стана това несъответствие.

Плюс, естествено, имаше и поводи, и повод към «арабската пролет» стана, колкото и да е странно, сушата в Русия от 2010 г, когато бяхме принудени да спрем доставките на зърно. А тъй като основнен купувач на нашето зърно бе и е Египет, то прекъсванията с доставка на руско зърно доведоха до рязко поскъпване на хляба в Египте и това стана последната капка, също както в Тунис последна капка стана самозапалването на един-единствен нещастен човек, което би преминало незабелязано, но стана такава последна капка. В Египет това поскъпване бе сериозен аргумент, защото примерно 40 процента от населението тогава, до революцията, живееше примерно на 2 долара на ден. (Днес вече повече от 60 процента от населението живее на 2 долара на ден.) И поскъпването на хляба два пъти в този момент стана тази искра, от която се разгоря пламъка. Това що се касае вътрешните причини. 

Маса още други фактори има, пак познати на всички, че болшинството арабски диктатори, а иначе е трудно да се нарекат, и Мубарак, и Кадафи, и Бен-Али, и Салех, президентът на Йемен, те в някаква степен бяха диктатори или деспоти – това е традиционна за арабската менталност форма на управление и власт.



Артьом Войтенков: Да ги наречем царе или монарси, както това е било хилядолетия.



Анатолий Ел-Мюрид: Може и така, да. Когато човек седи на своето място така дълго – Кадафи, например 42 години седя – то какъвто и прогресивен деятел отначало той да е бил (Кадафи, Мубарак, те действително в началото на своята дейност бяха много прогресивни деятели и дадоха на страните си достатъчно добър старт), но чисто психологически човек привиква към властта, и колкото повече седи в нея, толкова повече е обеспокоен за запазването на властта, а не за използването ѝ за някакви други, по-важни цели. Там имаше и свои, вътрешни проблеми във всяка  страна – в Либия, в Тунис. В Либия това бе противоречието между племената, основен източник на богатства в Либия – нефтът – се добиваше в Киренайка, на изток, а се разпределяше на запад, чрез Триполи. Тук възникваха трения и конфликти, и всъщност въстанието и метежът от 2011 г не бе първият за последните десетелетия, а петият, при това не най-големият. Най-големият се случи малко по-рано, към средата на 90-те години, него много активно го премазваха, при това премазваха този метеж същите хора, които в 11 година възстанаха против Кадафи – същият генерал (Дюнис?), същият ръководител на ПНС, лидер на икономическия блок Джалил, въобще същите които предадоха Кадафи, преди десет години наопаки, подавяха метеж против него. Това са вътрешни фактори.

Външните фактори изглеждат далеч по-конспирологично, но в същото време от тях зависи много. Работата е там, че Съединените Щати (както винаги, влизането е много условно, много схематично) - това е елитът, така наречената корпоратокрация, която е ориентирана от една страна на промишления капитал, транснационалните корпорации, и елит, който е ориентиран на финансовият капитал – това е днешната международна бюрокрация, всевъзможни валутни глобални институти, от типа Международен Валутен Фонд, Федерална Резервна Система, която фактически се явява глобална финансова система тъй като печата международни валути.

Могъществото на Съединените Щати най-общо е основано на три основни фактора: фактор на промишленото могъщество, тоест фактор на произвеждащата икономика, фактор на финансовата икономика и военно могъщество.

Та военните, в този смисъл, са се разделили на две групировки, всяка от които клони ту към едните, ту към другите. ВПК повече клони към републиканците, които поддържат корпоратокрацията, а така нареченото военно-разузнавателно съобщество, идеолози, спецслужби, доктринолози – към демократическия лагер, към лагера на международната бюрокрация.

Докато не се случи кризата от 2008 година, двете групировки намираха някакъв консенсус, някакъв път на развитие незабележим за всички, тоест цялата тази борба-шетня протичаше достатъчно дълбоко, и само мнго-много рядко някакви плиски достигаха повърхността. Но във времето на кризата от 2008 г, естествено, както и във време на всяка криза, всички тези противоречия много рязко се изостриха, защото бе необходимо да се решава по какъв път да се излиза от кризата. И тъй като противоречията рязко се изострилиха, всички те се изплискаха навън.

Обама е представител на международната корпоратокрация, която е ориентирана на глобален мир (тяхното видение, на тази част от елита, е че бъдещия свят трябва да управляват междунационалните глобални институти – финансови, промишлени, политически и т.н.). И в този смисъл суверенитетът на страните за Обама не е догма, в това число и на Съединените Щати, всъщност. За републиканците всичко е иначе – те предполагат, че бъдещия свят, все пак, трябва да се основава на суверенитетът, на първо място на Съединените Щати, и на такава класическа феодална пирамида – тоест сеньори, васали, васали на васалите и така нататък. Опростено това е глобалното различие между демократи и републиканци в подхода.

 Какво се случи в Близкия Изток? Работата е там, че американската корпоратокрация, републиканците, транснационалните корпорации имаха в Близкия Изток, собствено целия Близък Изток, ориентиран на Запад – това бяха хора на републиканците. Това са и Саудитска Арабия, и Египет, и Тунис, и в някаква степен Йемен, Судан – всички ориентирани главно на тази част от елита, която представлява републиканците.

 Когато започна «арабската пролет», като действително такова народно възмущение, взрив (независимо че на първите етапи някакво определено присътствие на американците там разбира се се усещаше), демократите и техния представител Обама се опитаха да използват тази «арабска пролет» за това, че рязко да отслабят позициите на републиканците, своите политически конкуренти, в самите Съединени Щати, и тогава започнаха тези удивителни вещи, Съединените Щати започнаха да сдават своите бивши съюзници.

Хосни Мубарак – това бе твърд последователен съюзник на Съединените Щати, и същите Съединени Щати фактически го предадоха, буквално без да мигнат с око. Това би изглеждало удивително, ако не считаме това, че Хосни Мубарак бе съюзник на републиканците, но съвершено не бе съюзник на Обама. Обама заложи на на братята-мюсулмани, на ислямистите като на сила, която и ще свали всички режими, ориентирани на републиканците. И първата година, даже година и половина «арабска пролет» това много добре му се удаваше, и единствената страна, по която и републиканците, и демократите бяха горе-долу в консенсус, бе Либия. Да унищожат Кадафи бе мечта и на едните и на другите.



Артьом Войтенков: Защо?



Анатолий Ел-Мюрид: Е за това има също много причини, на първо място това е свързано с факта, че Кадафи бе, меко казано, неуправляем, а цялата политика на така наречения «управляем хаос» е свързана с това, че ти хаотизираш някакво пространство, а после от него правиш това, което ти е изгодно. И ключева дума тук е «управляем», тоест този хаос трябва някак да се управлява.

Кадафи бе съвершенно неуправляем човек, много благодаря личните си качества, той действително по лични качества бе човек неуправляем и превеше това, което считаше нужно. В този смисъл у него практически не останаха съюзници нито от страна на Запада, нито от страна на противниците на Запада. Той стоеше отделен и затова за съдбата му много силно никой не се обезпокои. Него с лекота сдадохме ние, Китай, и Западът го отдемократизира по пълна програма, макар разбира се това, което стана в Либия, вече показа, че не всичко е така просто.

Та така, първите година и половина, даже две години «арабска пролет» може да се охарактеризират именно така: Обама, заложил на относително радикални, макар близко към умерените, ислямисти, на Братя-мюсулмани, успя практически да зашемети своите противници републиканци, и благодарение на това свали значителна част от тези режими, които поддържаха добри отношения именно с републиканската част от американският елит.



Артьом Войтенков: А кой все пак започна «арабската пролет» - тази вода размътиха спецслужбите на САЩ, или действително местните вдигнаха въстание, а САЩ подхванаха?



Анатолий Ел-Мюрид: Там е работата, че тук е въобще невъзможно да отделим някакъв един конкретен фактор, както това винаги става в такива мащабни процеси. Например, ако февруарската революция в Русия бе точкова операция от конкретни лица просто за отстраняването на царя, то нататък процесите започнаха да се развиват по съвершенно неуправляем начин и в крайна сметка доведоха до Октомврийска Революция, после до гражданска война, и този процес вече практически никой не управляваше.

Същото и с арабската пролет, напълно възможно някакъв първоначален тласък отвън да е бил даден, и за това има много свидетелства, да кажем в Египет в значителна степен началото на вълненията бе инспирирано с подаване от хора, които са се готвили много отдавна, едва ли не година преди това – те във фейсбук са създавали съответстнитемрежи, създавали някакви мрежеви съобщества, Братя-мюсулмани по принцип е мрежева организация, тя също е седяла «на стреме», лидерите на Братя-мюсулмани буквално за миг освободиха от затвора, тоест това също не приличаше на някакви спонтанни мероприятия.

 Напълно е възможно, първоначалните тласъци да са били дадени отвън, но после тези процеси просто се изтръгнаха от ръцете и престанаха да са управляеми, и Западът, американците, се опитваха само да се встроят в тях. У тях естествено, много не се получаваше, и неуправляемостта на процесите доведе до това, че Братя-мюсулмани загубиха. Условно казано, както в Съветският Съюз, когато на власт дойдоха интелигентите – Собчак, Попов – те умееха красиво да говорят о трибуните, запалваха тълпата, но в конкретната стопанска дейност се оказаха абсолютно неприспособени. Същото се случи и с Братя-мюсулмани: тази по начало просветителска организация, която имаше за цел просвещение на народа в дух на фундаменталните идеи на исляма, интелигенти, много умни хора, богослови, имащи прекрасно образование, в това число и западно, но тези хора в непосредствена управленческа дейност се оказаха никой.

В резултат в Египет след идването на власт на Братя-мюсулмани още повече пропадна, и съответно, както след всяка революция, започна откат, започна контрареволюция, и военните при поддръжка на Саудитска Арабия съумяха обратно да си върнат властта.

 Този момент точно сега е ключов в плана на това, което се случва в Сирия. Републиканската част на американският елит съумя да преодолее забъркването, съумя да организира тези режими, които и до сега са ориентирани на нея – Израел, Саудитска Арабия, в определена степен Обединени Арабски Емирства, Кувейт, и с помощта на тези съюзници помогнаха на египетските генерали да дойдат обратно на власт, тоест фактически Обама притърпя в Египет съкрушително поражение. По-нататък саудитите и израилтяните, както и трябва във всяка нормална военна операция, започнаха да развиват настъплението нататък, също опитвайки да зашеметят противника. Ето провокацията в Източна Гута – химическата атака – има много данни, ясно, че тяхната практическа ценност засега не е известна, но въпреки това има много свидетелства за това, че химическата атака са провели бойните формирования с подаване от саудитските спецслужби. До там, че неотдавна освободените белгиец и италянец слушали разговор по скайп, как боевиците общували с някого на английски, и докладвали, че са провели тази спецоперация в Източна Гута с химическо оръжие.

Целта на тази провокация е съвершенно очевидна – тук също трябва малко да се върнем назад. Обама примерно преди година, след убийството на посланика в Бенгази, се сблуска с това, че предишната му политика – опора на Братя-мюсулмани - дава сбой, Братя-мюсулмани навсякъде губят. Първо място, всъщност където загубиха бе не Египет, а Либия. Веднага след победата над Кадафи либийците с огромен труд, но съумяха да създадат свое правителство, и първото правителство след ПНС, Ал-Кииба, бе катарското правителство на Братя-мюсулмани. то просъществува буквално два месеца, просто го отнесоха, защото и племената, и прозападната част от либийският елит много твърдо се отнесоха към Братя-мюсулмани, и направиха всичко възможно, за да може буквално в течение на два месеца да ги отстранят.

Това бе първото поражение, и после съдейки по всичко, чрез саудитските спецслужби бе организирана атаката в Бенгази, бе убит посланика на Съединените Щати и затова всъщност американците не можаха да проведат щателно разследване, защото веднага се натъкнаха на това, че ушите на саудитските спецслужби стърчат, а как да се обвини Саудитска Арабия?



Артьом Войтенков: Е как? Дават им зад врата, те са под американците реално погледнато. 



Анатолий Ел-Мюрид: Техните уши стърчат и зад актовете 9\11, и не стана да им дадат зад врата, а тук дреболия, някакъв посланик.

И така, Обама, когато разбрал, че картата на Братя-мюсулмани е бита, рязко измени векторът на политика. Той разбра, че Братя-мюсулмани не могат повече да са негов инструмент, и фактически заложи на единствения останал играч в региона, който също е противник на републиканците - Иран. И започвайки от ноември миналата година започнаха просто вълна всевъзможни знаци, съобщения, намеци, че Съединените Щати в лицето на Обама са готови да започнат преговори с Иран. Между другото, буквално днес, в преддверие Генералната Асамблея на ООН, дойде съобщение, че се водят тайни преговори за среща между президентът на Съединените Щати и президентът на Иран там, на тази Асамблея, първи път за 40 години, с цел после да се проведат вече преки преговори с Иран. (След асамблеята беше обявено, че срещата между Обама и Роухани не бе проведена единствено поради липса на време. Можем да направим извода, че обявената среща бе подготовка на общественото мнение, а не бе проведена за уточняване на обществената реакция в двете страни, най-вече в Иран. Роухани не бе посрещнат много гладко след връщането му от Ню-Йорк, но нямаше и големи ексцеси, следователно следващата среща ще е успешна. - бел.пр.)

Тоест за Обама преговорите с Иран, подобрение на отношенията с Иран са сега единствен способ да продължи политиката на изместване на републиканците и техните съюзници от Близкия Изток, а това са на първо място Саудитска Арабия и в някаква степен Израел. И именно затова саудитците и израелците живо са заинтересувани в това да провалят всякакви преговори на Съединените Щати с Иран. И провокацията в Източна Гута бе направена на първо място даже не против Сирия, а против Иран, защото бомбардирането на Сирия от Съединените Щати неизбежно трябва да доведе до въвличане във войната по един или друг начин на Иран, и съответствено би възникнала маса причини преговорите между Щатите и Иран да не се състоят. Това бе главната цел. Даже не да се разбомби Сирия, Асад, не да се победи във войната, а именно да се сринат преговорите. И за саудитците и израелците това ще остава главна задача, и ако Обама все пак се срещне с Роухани, то саудитците ще претърпят много сериозно поражение.



Артьом Войтенков: Вие някак много интересно го завъртяхте. А защо САЩ устройват навсякъде «управляем хаос», и защо го правят в Близкия Изток, ако двете партии се борят в Америка, то нека там в Америка и да воюват. Защо им е в другото полушарие да воюват помежду си?



Анатолий Ел-Мюрид: Тук вече наблюдаваме протичането на съвсем глобални процеси. Трябва да гледаме към Китай, който се развива макар и с много големи проблеми, действително днес големи сложности възникват, но - Китай, въпреки това, разбира, какво той може и представлява, в какви срокове какво ще направи.

Който внимателно бе гледал конгреса на КПК в ноември миналата година, може да отбележи, че Китай постави три принципни задачи пред себе си: първо, переселение в градовете на огромна маса, почти четиристотин милиона човека население, такова никога никой в историята на човечеството не е правил. Смисълът на постановка на задачата е прост: разривът в доходите на населението на градовете и провинцията расте, и това извиква – вече извика – много сериозно социално напрежение в Китай, това е цивилизационният проблем за Китай, защото там крайбрежието винаги е живяло по-добре от провинцията, и затова всички предишни китайски царства изпитваха колосални социални напрежения по тази линия.

Затова за Китай е крайно необходимо да построи за тези четиристотин миллиона човека градове, производства, да им даде работа, да ги обеспечи с относително високи доходи, и за всичко това е необходим икономически подем не по-малко от 9 процента, а сега те са 7 процента, за тях това е много малко.

Затова те сега се опитват да излязат от тази ситуация, как – не е много ясно, защото динамиката засега върви на спад, но въпреки това ръстът на производство по сравнение с целия останал свят е колосален, 7 процента това вече е твърде много. Но за Китай е малко.

Вторият проблем, който Китай заяви, че ще решава - преодоляване на технологическото изоставане. Китайската икономика сега е огромна и сравнима с американската, но в технологически план те изостават. Китай е икономика, която копира, дублира, и затова винаги се намира в положение на догонваща, и докато е в такова положение, Съединените Щати могат да се чувстват спокойно, защото независимо, че на китайските заводи  произвеждат Apple, все едно технологиите са американски.



Артьом Войтенков: Е, те тихичко оттам…



Анатолий Ел-Мюрид: Те не успяват, проблемът е в това, че те копират, но американците създават нови технологии много по-бързо. И затова китайците се стремят да преодолеят този разрив. У тях има няколко способа, има разбиране, как ще преодоляват технологическото изоставане, и всичко върви така, че примерно към 20-25 година китайците ще започнат още не по целия фронт, но някъде, по някои направления да догонват Съединените Щати и, възможно, даже да ги изпреварват в технологиите.

За какво е нужно това? Китай, всъщност, географски е остров. От една страна е ограничен от море, от друга страна гигантска планинска верига, в която има един малък, тесничък проход – Джунгарската Долина – която извежда Китай чрез Казахстан в Средна Азия и нататък в Европа. Фактически Китай е затворен. Затова той търси нови пътища, всякакви пътища за транспорт на своите стоки и суровини. Но засега, в сегашния момент, той е затворен с два много тесни проходи, по суша Джунгарските врата, а по море Малакският пролив.



Артьом Войтенков: Но там крайбрежието на Китай е достатъчно голямо?



Анатолий Ел-Мюрид: Е, и? Крайбрежието е голямо, но представете си, как бихте возили суровини от Близкия Изток, от Африка, така или иначе до това крайбрежие трябва да преминете чрез Малакския пролив, а той е много тесен. И се намира под контрол на Съединените Щати. Тоест Щатите, държейки тези две, много тесни пътечки в Китай, фактически във всеки момент могат да създадат за Китай всякакви проблеми.

 За това Китай да може що-годе успешно да парира тези угрози, той е принуден да върви по нехарактерен, нетрадиционен, но пряк път – в противовес на американските авиационни ударни групировки на море той е длъжен, и постави задача да строи свои цели седем авиационни ударни групировки. И тук му е крайно необходимо да преодолее технологическото изоставане от Съединените Щати, защото авианосец – това е голямо плаващо корито, то трябва да се обзаведе с гигантско количество най-разна техника, самолети, те трябва да са не по-лоши от американските, но да не са американски, самолетите трябва да носят въоръжение, китайско въоръжение, не по-лошо от американското, всевъзможни системи за радиоелектронна борба, радиолокатори, всичко в тези групи трябва да е свое, родно производство, защото в случай на възникване на конфликт, естествено е опасно да се ползват чужди, чуждестранни разработки.

Тоест Китай примерно към 25 година, по идея, ще излезе на парететно ниво със Съединените Щати, и щатите са длъжни до 25 година данаправят всичко възможно, за да отсрочат тази 25 година, тоест да създават трудности за Китай и да пренесат тези планове за 30 година, 35, 40 и така нататък, или въобще да затворят на Китай кислородът така, че въобще тази възможност да се ликвидира.

И Близкия Изток в този смисъл става за тях принципно важен регион, защото Съединените щати затънаха в него. Затънаха в Ирак, в Афганистан, нужно им е да излязат оттам, и въобще когато Обама се кандидатираше за първи срок, главният му лозунг бе – ние излизаме.

Но те не могат просто така да вземат, съберат вещи и излязат, нужно им е да остават в региона такава ситуация, която от една страна да ги благоприятства – тоест да поставят такива режими, които биха били ориентирани главно към Съединените Щати, или да създадат там такъв хаос, в който нормална икономическа дейност на всички държави там би била невъзможна. Защото за Китай, естествено, Близкия Изток е ключов регион в плана на обеспечение с нефт и газ. И затова колкото по-зле работи търговията на Китай с този регион, толкова по-далеч отиват тези задачи и цели, които Китай си поставя.

У Китай има маса способи и прийоми, които той ползва сега, за да преодолее това, но така или иначе тази хаотизация на Близкия Изток играет за американците в глобалната борба с Китай. За тях е принципно важно да не допуснат Китай даже на паритетна основа със себе си. Това е принципна задача. И общо погледнато тези процеси, ставащи днес в Близкия Изток, ако разгледаме под лупа, са първостепенно свързани с недопускането на тази ситуация.



Артьом Войтенков: Личен въпрос, да си нарисувам картинката. Значи цялата война на Близкия Изток – това е избиване на ресурсите изпод Китай?



Анатолий Ел-Мюрид: Това е избиване на ресурсите изпод Китай, това е създаване на много сложна ситуация за Русия, защото първоначално въпросът бе защо е така важна Сирия – в Сирия вървят едновременно няколко войни. Първа война между саудитите и Иран. Втора война за това, кой от двата проекта газопроводи – катарски или ирански ще победи. Иран сега строи газопровод в Багдад, и съществува още едно направление през Сирия, сирийският порт Банияз, откъдето газът може да се доставя в Европя. Катар има свой проект за газопровод в направление Европа, този който доставя газ, той и ще конкурира с Русия в европейско направление. И ако с Иран Русия още може да се договори, защото имат съвместни интереси, съвместни проекти, можем друг друиму нещо да си помогнем, да се договорим, то с Катар по принцип не можем за нищо да се договорим, защото това е фактически департамент на корпорацията Exxon Mobil, тоест по принцип договореност е невъзможна.

Тоест ако проектът за катарски газопровод победи, за нас на европейско направление би се сформирала много тежка ситуация, Катар и така вече завзема част от пазара, наистина не само от нас, и от норвежците, и от алжирците, но на днешния момент с Катар изглежда ситуацията се разреши, Катар излезе от играта. Сега този фактор борба за Сирия ако не е ликвидиран, то легна на дъното.



Артьом Войтенков: Какви фактори останаха?



Анатолий Ел-Мюрид: Остана конфликта между Саудитска Арабия и Иран на първо място. Остана конфликта на така наречения шиитски пояс – четирите страни: Иран, днешен Ирак и Ливан, в които шиитските партии са доминиращи, и Сирия, светска страна, а там е по-сложна ситуация, там алавитите са първи сред равни. Те образуват така наречения шиитски пояс, шиитски полумесец, това са много развити промишлено страни, те са способни да конкурират практически във всякакви условия със всички останали страни от арабския свят, включая Турция, макар тя да не е арабска страна. И тези четири шиитски страни са потенциално способни да станат лидери на целия ислямски свят, с изключение на Индонезия, която също е ислямска страна, но е далеч.

 И естествено Саудитска Арабия, която днес е една от водещите страни в региона, се опитва със всички сили да избегне това, защото в противоборство с Иран у Саудитска Арабия, релано погледнато, има много малки шансове, защото самата Саудитска Арабия постоянно се намира на ръба на развал просто по сила своите исторически особености.

Арабският полуостров е огромна пустиня, в която се намират точково няколко групи оазиси, и Саудитска Арабия е просто четири групи такива оазиси, разположени в гигантска пустиня. Това са Ел-Рияд, столицата, той се намира в историческата област Нецжд, това са две светини – Мека и Медина, които са разположени в областта по западното крайбрежие, това е историческата област Хиджаз, на границата с Йемен, историческата област Ассир, и още нефтоносната източна провинция, където собствено е концентрирана цялата нефт в Саудитска Арабия, но там също има свои проблеми, това е област, в която живеят също шиити. Саудитска Арабия се крепи на сегяшния момент само на това, че в нея съществува относителна социална стабилност, условно казано, кралят просто плаща на своите подданици, и династията е повече или по-малко единна. Но само да се случат каквито и да е проблеми ввъ династията, да не забравяме, че кралят е на деветдесет години, крон-принцът също наближава деветдесет и там е непонятно, кой ще стане приемник, когато те умрат, а това ще се случи в течение близките години.

Там върви много сериозна борба между поколенията. Въобще саудитския дом – това са 10 хиляди принца. Там децата са много, кралят-основател, Абдель Азиз, имаше двадесет сина, у всеки по двадесет-тридесет деца, у тях също, и към пето поколение тоя народ просто е без чет. Основни претенденти на престола там са не по-малко от шестдесет. Те са групирани по кланов признак, между тях и върви сега сериозна борба, и никой не дава гаранции, че след смъртта на днешното старше поколение там няма да се случи развал на страната по такъв кланов принцип.

В борба с Иран Саудитска Арабия, която вътрешно е крайно нестабилна и по териториален признак, и по кланов, и по проблемите на властният вертикал, естественно шансове почти няма, и затова за саудитите е крайно важно сега веднага да разрешат проблемът с Иран, тоест в близките няколко години окончателно да сринат Иран. Преди година  изглеждаше това започва да им се получава, когато Иран бе блокиран със санкции, забраняващи да продава нефт в Европа, но сега става обратно движение, Съединените Щати искат да се договорат с Иран, следователно ще им отключат ядрената програма, ще им отменят ембаргото на доставка на нефт, тоест Иран, в случай на договореност със Съединените Щати, естествено, ще напредне и у него ще се освободят много повече ресурси за решение на всички съществуващи проблеми.



Артьом Войтенков: Е, тогава Съединените Щати ще си създадат поредния противник, който ще се договори с Китай.



Анатолий Ел-Мюрид: Те не могат да си създадат поредния противник веднага, работата е в това, че борбата за лидерство в Близкия Изток е бесконечна, даже Иран да е колкото угодно силен, защото там съществуват не само Саудитска Арабия, също и Турция, която е много силна страна във всички отношения, и Египет, който на сегашния момент разбира се е много ослабен, но въпреки това Египет е най-голямата страна на арабския свят, там има осемдесет милиона души, няма ни една арабска страна, в която живеят толкова хора, и плюс икономически Египет съвсем не е слаба страна, и затова тече тази борба за лидерство – тя ще тече вечно, постоянно,  и Иран ще е по-ангажиран с проблемите на региона, отколкото на глобално противостояние, доминиране и така нататък, затова Съединените Щати силно не рискуват. За тях е много важно този регион постоянно да е в турбулентно състояние, пак помнейки за това, че една от основните задачи днес е да се създадат проблеми за Китай.



Артьом Войтенков: Тоест те могат там един да поддържат, после да захвърлят, друг да поддържат, и така все ще си играят?



Анатолий Ел-Мюрид: Да, думите на вице-президента при Рузвелт, после станал президент, Гари Труман: «Ако побеждават немците, ние трябва да помогаме на русите, ако побеждават русите, трябва да помагаме на немците, и нека те се убиват друг другиго колкото може по-дълго». Тоест  класическа схема, която американците не веднаж са реализирали. Въобще, техния залог на Иран за тях – във всеки случай, за демократите – никаква опасност на днешния етап не донася.



Артьом Войтенков: Войната в Сирия кой започна все пак – американците или действително «опозиция», така наречената, всъщност това са бандити от местните?



Анатолий Ел-Мюрид: Това което се случи от самото начало – това е абсолютно проектен характер, тоест никакви вътрешни причини за революции нямаше. Там имаше много причини за вътрешно недоволство, още повече ако в Русия имаше засуха 2010 година, то в Сирия такава имаше в 2008, в 2009 и в 2010, точно такава страшна засуха, и северните райони, стопанските сирийски райони практически опустяха към началото на 11 година, там да се живее бе невъзможно, защото всичко изгоря, у хората свършиха запасите и те бяха принудени просто да бягат от тези райони. Там останаха такива смели ребята – контрабандисти, тези хора, които се прехранваха не със селско стопанство, така да кажем. Началото на всички събития в Сирия бе абсолютно проектно, но сега още трябва да кажем, че Пентагонът разработи и тихичко сега отработва съвершенно нова оперативна доктрина за така наречената «мека война». Имаме страна, която е необходимо да се измести, унищожи или принуди към изгоден за себе «мир», в предишната доктрина – на нея, както на Ирак, нападаха, извършваха против тази страна агресия, окупираха, и достигаха някакви свои задачи, добро или лошо е това е друг въпрос. Но такава доктрина, както показа примерът на Ирак и Афганистан, е свързана с колосални разходи. На Ирак и Афганистан Щатите похарчиха вече почти два трилиона долара. Такива разходи за такива мизерни резултати те не искат повече да носят.



Артьом Войтенков: Плюс това вижда се, че това те са директно там с войски.



Анатолий Ел-Мюрид: Да. Затова Пентагонът извади достатъчно стари разработки, те бяха прегледани по-новому, отработиха и създадоха нова концепция за война, която сега исползват в Сирия – така наречената «Концепция мека война». Същността е проста, ако я оценим в рамки: на територията на страната се изпращат огромни маси боевици – платени там, мотивирани, както е угодно – не на всички плащат, у някои джихадът е в главата. Тези хора се внедряват на територията на страната, в градовете, смесват се с населението, а после просто започват клане.

Когато тези хора в един град започнат да громят полицейски участъци, да убиват всичко което мърда, да захващат в полицейските участъци складове с оръжие, нападат гражданите и така нататък, волю-неволю държавата ще е принудена да въвежда не просто полиция, не просто даже вътрешни войски, а вече армията, и собствено армията и ще върши за противника цялата основна работа – тя ще стреля по боевиците с оръдия, ще ги мачка с танкове и разрушава собствения град, собствената инфраструктура, собствените объекти за обезпечение, същото, което става в Сирия.

Като цяло не толкова много боевици действат на територията на Сирия, по сравнение със сирийската армия. Армията са триста хиляди, от които воюват примерно 50-60 хиляди, останалите също са необходими – носят гарнизонна служба и така нататък, а против боевиците воюват 50-60 хиляди. И боевиците са примерно 30-40 хиляди човека едномоментно намиращи се на територията на Сирия, и постоянно пристигат. За сметка на това армията сама унищожава собствената страна, защото никакви други способи да се воюва с боевиците, освен да се унищожат с помощта на тежка техника, авиация, е невъзможно да се измислят.

 А боевиците се стремят в градовете. В Сирия градовете практически всички са милионници, Алепо, Хомс, Дамаск, затова и разрушенията, които се нанасят на тези градове са колосални. И всъщност смисълът на тази мека война се изразява в следното: самата страна, водейки такава война с боевиците, сама себе си разрушава, сама себе си отслабва, в днешния момент икономическото състояние в Сирия е просто катастрофическо, защото е невъзможно да се води нормална икономическа дейност в такава ситуация.

А после на Сирия се дава някакъв ултиматум – и в момента виждаме, какъв именно ултиматум и дадоха – да ликвидира своето химическо оръжие. А това е много сериозен проблем, защото химическото оръжие на Сирия се създаваше като противовес на израелското ядрено оръжие. И след като химическото оръжие на Сирия е изведено, унищожено, то израелското ядрено оръжие остава единствено оръжие за масово поражение в региона. Това рязко дисбалансира ситуацията, създава преимущества за Израел, създава съблазън да се решат някакви свои задачи чрез давление с помощта на това ядрено оръжие. Него естествено, няма да употребят, но угрозата от прилагане вече не може да се парира, вече го няма това химическо оръжие у Сирия, с което тя заплашваше да залее израeлските градове в ответ на ядрена атака.

Тоест това е много сериозен прецендент, защото например в Пакистан има същата ситуация – много нестабилна страна, притежаваща няколко стотици тактически ядрени заряда. Във всеки момент там също може да се устрои нещо такова и да се настоява международното съобщество да вземе под контрол въоръжението.



Артьом Войтенков: По Сирия вече като че се договориха предварително за сдаване, тя казва – да, всичко ще сдам.



Анатолий Ел-Мюрид: Тя няма къде да се дене, защото ако получи удар даже от въздуха, то това ще преведе войната в съвершенно друга плоскост, пак от военна гледна точка – за това, да се воюва с боевици, армията трябва да се концентрира, а за устояване под удари от въздуха, трябва наопаки, да се разсредоточава – две взаимоизключващи се задачи, и затова ако я бомбардират, да воюва с боевиците тя няма да може, нормално във всеки случай, затова сирийците са обезпокоени не от това, което ще става някога след година, две, пет, а сега, днес – и ние, всъщност в това сме заинтересувани.

Но получавайки такава тактическа победа, не допускайки американците малко да побомбят Сирия, ние създаваме много сериозен стратегически прецедент, който може да удари и по нас, защото ядреното оръжие, още веднаж повтарям, въобще оръжието за масово поражение  има и у Северна Корея, там също може да се устрои нещо, и в Пакистан, и в Индия, и у нас, така че проблеми има навсякъде и то не много далеч идущи.



Артьом Войтенков: Добре значи, ако САЩ допресират Сирия, Сирия си даде химическото оръжие, какво се случва – съюзникът на САЩ Израел властва в Близкия Изток?



Анатолий Ел-Мюрид: По идея ние разбира се трябва да поставим въпрос за това, че параллелно с химическото оръжие на Сирия в това разоръжение трабва да включим и Израел. Но не мисля, че сега ще имаме сили за това, защото сега дай Боже със сирийският проблем да се справим. Ситуацията е много нееднозначна, защото като че ли побеждаваме в дипломатическо поле, но стратегически ситуацията остава неопределена и сложна.



Артьом Войтенков: А Израел – за кого е? За републиканците? Или за демократите?



Анатолий Ел-Мюрид: Израел – си е за себе си. Но е ориентиран на републиканците, това е съвершенно точно, Обама за тях категорически е неприемлив, именно във връзка с това, че у тях има идея фикс, че националните държави трябва да отмрат. Израел не може да си позволи да отмре като национална държава, защото просто ще го отнесат. Тук трябва да разбираме израелтяните. Те се намират действително във враждебно окръжение, не е важно, как това окръжение се е формирало  – има ли вина Израел или няма, има естествено – но ако тръгнем по концепцията на Обама и махнем националните граници, то Израел просто няма да съществува. Естествено израилтяните са противници, даже врагове на Обама в този смисъл, те са врагове на демократите, и не напразно Нетаняху, вече плюл на всички условности, по време на предизборната кампания миналата година просто призова да се гласува за противника на Обама, това бе съвершенно скандално, но се случи.

Пак Нетаняху отчетливо разбира, че все едно на Обама прожекторът не се е спрял, все едно ще се върнат републиканците, неговите съюзници, затова е нужно просто да се преживее този неприятен за Израел момент, и да се опита да се извлекат още някакви ползи от ситуацията. От тази гледна точка израелтяните е възможно да бъдат разбрани, те действат напълно логично.



Артьом Войтенков: Кой е главният играч тогава? САЩ или все пак има интереси на различни страни?



Анатолий Ел-Мюрид: Както и с арабската революция, там се кръстосват огромно количество различни фактори, за известно време започва да доминира един, после с всички сили него го давят и изплуват някакви други, там действително има много различни течения, всички тези вектори се сумират, и дават някакви изгоди.



Артьом Войтенков: А кой изпраща боевици в Сирия? Те нали не бягат сами там? Те ходят там за пари, някой трябва да плаща за това.



Анатолий Ел-Мюрид: На днешния момент това са саудитите и републиканската част от американският елит, това са основните поръчители на това, което се случва днес в Сирия. Това е тяхна война, те воюват там с ръцете на боевиците, и при това е нужно да се разбира, че независимо от това, че те са ислямисти, и тези ислямисти – а Братя-мюсулмани нали също са ислямисти – но за салафитите, за Ал-Кайда Братя-мюсулмани са също такива врагове, както и Асад. И Саудитска Арабия, когато започна да помага на египетската армия, действаше против такива същите ислямисти, против Братя-мюсулмани. Защото Братя-мюсулмани това е инструмент на Обамя, който се опитва да унищожи Саудитска Арабия.

Ако отделяме  - ето, САЩ от една страна, Саудитска Арабия от друга, Сирия трета, то ние няма да разберем добре какво се случва, а ще разберем ако разглеждаме вече тези проблеми и взаимоотношения, от такава гледна точка - САЩ това не е просто САЩ, това е конгломерат от интереси.

 И в Русия имаме същата история – има групировка промишленици, които като че клонят към Путин, има групировка от същите международни финансови олигарси, към които клони Медведев – тоест съществуват противоречия, съществуват проблеми и далеч не всичко е така просто. Когато казваме – Русия, трябва да разбираме, коя именно Русия, и в какво е заинтересувана. Медведев сдаваше Либия с леко сърце защото това съответстваше на плановете на неговата групировка, а Сирия не се сдава от Русия, защото това не съответства на плановете и интересите вече на друга групировка в Русия. Ако сега президент бе Медведев, мисля че ситуацията в Сирия би била кардинално различна.



Артьом Войтенков: Тоест ние воюваме неявно? Отстояваме интереси в Сирия? Както това правят САЩ и другите страни?



Анатолий Ел-Мюрид: Въобще да.

Със съкращения.