Какво е геополитика и защо е нужно тя да се знае

И към това цялата същност е в това, че възръстни не съществуват…
Андре Малро

В края на краищата смъртта винаги се оказва победител.
И. В. Сталин

От незапомнени времена политиката преследва едни и същи цели. Тези цели не зависят нито от времето, нито от мястото. Новият век променя само фамилиите и имената на държавните деятели, и още като слънчеви зайчета танцуват насам-натам границите на страни и империи. Стават изменения в социалния строй, в декларирамите ценности, в отношенията към човешките слабости и пороци. Нови герои водят народите към нови свершения. Сменят се династии, исчезват и се появяват градове, растат мегаполиси. Сменят се гербове и знамена, кокарди и символи, цвят и кройка на военната форма, пагони изчезват от раменете, за да се появят отново там. Въвеждат се нови валути, рушат се цели икономики, бушуват военни конфликти. Всички тези събытия постепенно отиват в миналото, за да станат повод за ожесточени сражения за трактовка на историята. Но целите на държавните мъже от всички времена, всички страни и всички континенти остават неизменни. Знанието на тези цели и способите за тяхното достигане и съставят това главно, което трябва да владее умовете на новите поколения политици. Именно затова и е нужно да се изучава историята – нали и преди сто, и преди петстотин години се е водила една и съща борба. Главна и единствена същност на световната политика – това е борба за ресурси и за контрол над тях. Всичко останало са – само методи и форми на тази безкрайна и непримирима война.
На нашата планета се разиграва шахматна партия, която няма начало и край. Тя е поделена на хиляди периоди, етапи и ходове. А виж играчите винаги са далеч по-малко, отколкото зрителите на трибуните. Във времената на Наполеон това са били шест държави: Русия, Англия, Франция, Австрия, Прусия и Турция. След сто години, преди Първата световна война, сътбите на света отново вършат същите шест държави: Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Турция. След разгрома на Хитлер противостоянието върви практически само между СССР и САЩ плюс Великобритания. След няколко десетилетия като самостоятелен играч излезе Китай. В съвременния свят играчите са четири: все така САЩ заедно с Великобритания, Европа во главе с Германия и Франция, Русия и Китай. Времето върви, минават столетия, но количеството играчи рядко превишава броя пръсти на едната ръка. Но нали страни, блокове и съюзи са далеч повече? Разбира се повече. Но не трябва да бъркаме фигурите, поставени на шахматната дъска, и гросмайстора, който играе с тях. Зад световната политическа шахматна дъска винаги има няколко играчи, а на нея – огромна маса фигури и пешки. Статистите и масовката заемат немалка част от сцената, но още повече е публиката в зрителната зала.
Аналогията с шахмата дава прекрасна възможност да се разбере същността на политиката. Представете си класически шахмат – бели и черни. Могат ли белите да се помирят с черните и заедно да освояват шахматната дъска? Очевидно, че това е невъзможно. Не затова, защото някой това не иска по причина своят особен безчовечен морал или отсътствие на съвест. Мирното съсъществуване на бели и черни на шахматната дъске противоречи на правилата на играта. А сега добавете към цветовата палитра на шахмата още два-три цвята. Способни ли са четири-пет разни сили мирно да поделят дъската на сектори на влияние, не сблъсквайки се и не враждувайки? Не. Те ще формират коалиции, конфликтуват и сключват мир в зависимост от ситуацията. И тази партия няма да има край. Което и наблюдаваме много столетия на нашата планета.
Но все пак може ли да се примирят белите и черните? Може. Има такъв вариант. Това е пълн предаване на позициите от една от страните под одобрителните възгласи на другата. Черните започват и печелят, защото белите отстъпват по цялата линия на съприкосновение. Ето такава партия нищо ли не напомня? Това е триумфа на Перестройката, която ни устрои Горбачов. Тя засегна едва зоните на влияние на Русия, която любимият на Запад Горби просто предаде под контрол на Вашингтон и Брюксел. Нашите фигури някак незабелязано се оказаха «изядени». Цели отрасли от икономиката, флота, армията, съюзници, идеи за патриотизъм и любов към Родината – ние се лишихме от всичко това. В различна степен и в различни срокове, но процесът вървеше неумолимо и неотклонно. И неизбежно. Когато партия шахмат става партия в поддаване, друг резултат и не може да има. Нали отстъпва само един играч. Вторият аплодира, тупа по рамото, дава премии за мир, нарича «велик немец» този, който напълно унищожава една от страните във вечния световен шахмат. Връх на противоестествената и самоубийствена партия в шахматно поддаване стана разрушението на Съветският Съюз. Закономерно е и това, че Горбачов се обиди на Елцин не за самите Беловежки съглашения, а за това, че Борис Николаевич пръв доложи за тях, тоест за унищожението на СССР на президента на САЩ Джордж Буш. Унищожилият само за шест години колосално геополитическо наследство генсек и президент искаше да направи това лично. Мисля че и въпроси защо в чест на 80-летието на Горбачов организираха грандиозен празник в Лондон повече няма у никого…
Но нали светът след развала на СССР стана по-безопасен! Така обикновено говорят тези, които не желаят да се съгласят с очевидното. Нали по-рано стояхме на прага на ядрена война, а благодаря Горбачов тази опасност е отстранена! Ой ли? Точно? Кой със пълна отговорност може да каже, че през 1983 год гражданин на Съветският Съюз се е чувствал по-малко защитен от възможността от война, отколкото през 2013 год гражданин на Русия, Белорусия или Украйна? За други заплахи дори не става дума. Нито престъпност, нито наркотици, нито локални конфликти, нито икономически потресения сега не слагаме в сметката. Просто заплахата от война за нашата страна – стана ли тя по-малка? И можем ли да твърдим, че това предаване на позициите ни даде гаранция за мирно небе над главите в някаква по-продължителна перспектива? Историяте ни учи на две неща.
1. Политиката на всички страни се осъществлява винаги за техните собствени интереси и никога за интереси чужди.
2. Военната слабост никога не е била залог за безопасност, а напротив, винаги е била притегателен фактор за потенциалния агресор.
Искаш да бъдеш свободен, искаш безопасност – бъди силен. Всичко е пределно просто. Но защо ние все за политиката, че за историята? А  се договорихме да говорим за геополитика. В какво е разликата? И що за дисциплина е това – геополитика? Самото название говори, че тук са съединени две понятия – политика и география. Както някога бе казал Наполеон, географията – това е присъда. И е бил абсолютно прав. Но за истинско разбиране на геополитиката е необходимо да се добави още една съставна – историята. Ето тогава всичко ще си застане на мястото. И така, нека не ми се обидят професионалните геополитици.
Геополитика = политика + история + география.
Порядъкът на важност е именно такъв: не знаейки география още може повече или по-малко успешно да се действа, а без разбиране принципите на световната политика и история в тази сфера успехът е практически невъзможен. Като в хокея – не умеейки да се пързаляш на кънки в този спорт нямаш място; без защитно оборудване е голяма вероятността от травма; а без стик да се играе може, макар и резултатът от такава игра е съмнителен. Най-добре във форма и в шлем, добре пързаляйки се и имайки стик с извивка в нужната страна. В нашият случай – нужно е да се разбира политиката, да се изучи историята и знае географията.
Така че добре дошли в геополитиката! С какво за нас тя е интересна? С това, че има приложно значение. И аз сега говоря не за необходимостта от изучаване на тази дисциплина от бъдещите монарси, президенти, премиери, депутати, пълководци. Не, става дума за това че геополитиката днес е способна да отвори очите на хората, които самостоятелно да сторят това по различни причини не могат. Хората, които се намират в плен на илюзии или неверия. Комуто недостатък знания или щори в съзнанието пречат по новому да се погледне на обкръжаващият свят. Причината не е важна, главното е – да се отворят очи и разбере, че всичко около нас случващо се е производна от политическите решения на политиците. Които се ръководят в тяхното вземане от каноните на геополитиката. (Длъжен съм да вметна бележка за българският читател - що се отнася до българските политици те най-вече се ръководят от каноните на собствения джоб и собственото обогатяване, а после, ако това не противоречи на първото - то и от геополитиката. Така останалите страни, водени от собствените си интереси срещу малко подкупче могат да осигурят техните интереси с ръцете на българските политици - бел.пр.) Искате да разбирате решенията – нужно е да знаете мотивите и правилата за тяхното вземане.
Какво обикновено днес говорят руските западници (тоест либералите), за които вселената се върти около Вашингтон, Брюксел и Лондон? «Твърдението, че Запад се интересува от Русия – това е пълна глупост». Няма той, Запада, никакво дело до нашата страна. Освен много иска той, сърдечния, да вижда Русия силна и демократическа.
 Без корупция иска да я вижда Запада, без престъпност и лоши пътища. И няма у Запада и никога не е имало никаква стратегия за обкръжение и отслабване на Русия. А разполагането на ПРО около нашите граници – това е само необходимост от борба. С иранските ракети. Нека тях още да ги няма и е непонятно кога у Техеран те ще могат да се появят. Но нали някога ще могат. И затова трябва отрано да се разположат ракети против иранските засега не съществуващи ракети… в Полша и Румъния. Тоест редом с Русия, но при това самата Русия американците въобще не интересува.
Слушали ли сте такова? Това е тяхна стара любима «плоча». Та така знанието на основите на геополитиката не оставя от тези тезиси камък върху камък. Работата е там, че геополитиката – това е абсолютно, на сто процента западна наука.
 Руски геополитици е имало малко, и решаващо влияние на формиране на тази дисциплина те не са оказали. Създават геополитиката англосаксите, после французите и немците малко я отшлифоват, а руските мислители създава евразийството. От чисто геополитическите теоретици от руската школа отделно искам да отбележа генерал Едрихин (Вандам), който в навечерието на Първата световна описал печалната участ на Русия, ако тя се сражава на страна на своите геополитически врагове – англичаните. Сред практиците – Петър Велики и Екатерина Велика, Сталин, частично Ленин и даже Брежнев.
 Тоест у нас или гениален политик – и тогава в страната има полет и процъвтяване, или откровено слаб (Горбачов или Хрушчов) – и тогава последствията са сродни на катастрофа. А «от другата страна на барикадите» основно здрави середняци, крайно рядко замесени с умници. Затова и слабаци практически няма.
Политиката се е родила не вчера, и заедно с нея е възникнала геополитиката. Необходимостта някак да се систематизират знанията и, което е далеч по-важно, получи разбиране на връзката на политическите действия към конкретни географически условия и точки се е усещала отдавна. Но геополитиката се е  появила на бял свят не много бързо. Много векове политиците са действали «опипом», разбирайки няколко основни постулати.
1. Ресурсите винаги са ограничени.
2. Ако ресурсите не контролират белите, значи тези ресурси ще са в распореждане на черните (или други цветове в спектъра от четири-пет-шест играчи, които ги има винаги). Ничии ресурси не съществуват.
3. Задачата на всеки играч – съхранявайки контрол над имащите се у него ресурси, да се опита да вземе под контрол чужди ресурси и ги застави да работят за него.
4. Съществуват географски точки, които са ключови за достигане на горните резултати.

Да ме простят професионалните геополитици – тази книга не е за вас, уважаеми. Тя е за тези, които с геополитиката засега не са запознати. За тези, които правят в нея първите си стъпки. А затова ние ще постъпим не съвсем обичайно – не ще бъдем дълго и скучно говорим за теорията, а буквално веднага ще преминем към практиката, където нейните закономерности ще бъдат по-понятни. Всеки ще може да реши сам, иска ли да копне по-дълбоко и малко по-широко. Но все пак няколко най-основни геополитически термини е нужно да се знаят.
Същността на геополитиката е в противопоставянето на две начала: Море и Суша. Две цивилизации, два принципа на битието. Сушата и Морето постоянно се борят един с друг. Положението определя целите, то също определя средствата. Цивилизацията на Морето строи флот и се занимава с морска търговия, цивилизацията на Сушата се разширява по сухопътен начин. Задачата на Сушата – да не даде на Морето да я блокира, вземе под контрол прибрежните зони и сама да излезе до Световния океан. Задачата на Морето – да затвори на Сушата достъп до морските простори, да подчини на свое влияние прибрежните зони и разсичайки на части постепенно да погълне Сушата. Сухопътната цивилизация е силна с армия, морската – с флот. За да се побеждава противника, нужно е да не му се дава да развива флот или силна армия, в зависимост от положението. А нали играчи на планетата не са двама, те са повече. Да се бориш с чужди ръце, да се сдавят две Суши или две Морета между себе си – това вече е приложна част от геополитиката.
Сега е точно време да си спомним защо геополитиката е така добра за извеждане на чисто на либералите-западници. В книгите на западните геополитици става дума за необходимостта от борба, ослабване и унищожение на цивилизацията на Сушата, защото съвременната западна геополитика се олицетворява с цивилизацията на Морето. Малко е че геополитиката са измислили англосаксите, малко е, че в нея става дума за пряко и неизбежно стълкновение на Суша и Море, та още и един от класиците на геополитиката е говорил това, имайки предвид именно Русия! Хелфорд Дж. Маккиндер въвел понятието Heartland – «Централна земя», сърцевина на континента. Иначе казано, Русия е най- «сухопътна Суша» от всички имащи се. Маккиндер наричал безкрайните руски простори «Географска Ос на Историята». Тоест цялата история се върти около нас. «От стратегическа гледна точка Русия е самостоятелна териториална структура, чиято безопасност и суверенност са тъждествени на безопасност и суверенност на целият континент. Това не може да се каже за нито една друга голяма евразийска държава: нито за Китай, нито за Германия, нито за Франция, нито за Индия… Само Русия може да излиза от името на Heartland с пълно геополитическо основание. Само нейните стратегически интереси не просто са близки до интересите на континента, но са им строго тъждествени» .
Стоял у изворите на създаването на геополитиката Маккиндер признавал водещата стратегическа роля на Русия. Той писал: «Русия заема в цял свят толкова централна стратегически позиция, както Германия по отношение на Европа. Тя може да осъществява нападения във всички страни и да се подлага на нападения от всички страни, освен север. Пълното развитие на нейните железопътни възможности е дело на времето…» Изходя от това Маккиндер считал, че главна задача на англосаксонската геополитика е недопускане образуване на стратегически континентален съюз около «географската ос на историята» (Русия). Следователно, стратегията на силите на «външният полумесец» се състои в това, да откъсва максимално количество брегови пространства от Heartland и ги поставя под влияние на «островната цивилизация».
Изводът от всичко гореказано е прост, но неутешителен: нас никога не ще оставят в покой. Просто затова, че ние, изходя от географските реалии – това е центърът на Евразия, центърът на цивилизацията на Сушата. Ние, говорейки на шахматен език, сме белият цар, и черните не ще се спрат, докато не поставят мат, докато не ни вкарат в ъгъл. Докато те не вземат под контрол полетата, на които по-рано са стояли нашите офицери, пешки и коне, тяхното окончателно тържество е невъзможно. Затова те отново и отново ще опитват да ни бодат и дробят, да унищожават нашата държавност. Нищо лично, само геополитика.
А и въобще, може ли някой да назве време, когато западните «приятели» действително не са се довличили на нашите простори, оставили ни да «загиваме» в своето «варварство»? Не, все се натискат да «просветят» русите. От псетата-рицари от Ливонския орден, носещи на православните «светлината» на католицизма, до днешните «небесни» еврокомисари, настойчиво заставящи да се провеждат гей-паради и признават еднополовите бракове. Уверен съм, че мнозина от нас са се замисляли за причините за няккаква патологическа нелюбов на Запада към Русия. Нелюбов – това е още меко казано. Та геополитиката дава на този въпрос изчерпателен отговор. Ние – сме друга цивилизация.
 Ние – сме Руска Цивилизация на Сушата. Оттук нашият консерватизъм, нашето неприемане на промени, които така силно са дразнели всички отечествени реформатори и революционери. Морето е изменчиво, в същото време Морето е еднакво и огромно. Каква разлика къде ще живееш? Ето ви и лекотата на преместване на западният жител. Сушата – тя навсякъде е различна, тя се променя крайно бавно. Сушата и Морето – във всичко са антиподи.
Периодически в тази книга ще гледаме картата, за да разберем разстановката на силите, нали геополитиката е тясно свързана с географията. Но ако държавните граници се менят, то за последните хиляда години никакви тектонически премествания на световната карта не са се случили. Старите континенти никъде не са се провалили, нови не са се появили. А тези, които са «намерили и открили» европейците, та те всъщност са били там винаги. Словосъчетанието «откриване на Америка» звучи много по детски. Детето искрено се удивява, че до неговото раждане въобще нещо е съществувало. На него му е сложно да разбере, че мирозданието е започнало не с неговият първи вик. Така и европейците – открили Америка, като че тя от някого се е скрила или загубила.
Поглед на картата ще помогне да разберем смисълът на борбата, който обикновено ни убягва. Ето само един пример. Колко републики имаше в СССР? Младежта точно не знае, по-старите ще кажат веднага: петнадесет. Днес това са все независими държави. Много от тях заемат стратегическо положение, но геополитическо положение – не всички. А кои? Искате да разберете – спомнете си, кои части от Съветският Съюз Запад веднага прие в НАТО, за да ги «прикрие» и напълно подчини на своето влияние. Само трите Прибалтийски страни: Литва, Латвия, Естония. Защо? Защото това е прибрежна зона, от която Морето трябва да изтласква Сушата. Сушата – това сме ние, читателю. Още по-точно – това сте вие.
И каквито и да не бяха възгледите на политиката, нашите геополитически «приятели» неотклонно ще ни изтласкват, по-точно – ВАС, читателю, от прибрежната зона.
Петър Велики «просичал прозорец» в Европу нали не само в Петербург, отначало този «прозорец просичат» в Прибалтика. Рига и Талин стават руски градове през XVIII век, превръщайки се в бази на нашият флот. В рамките на тази книга ние още подробно ще разгледаме историята на действията на Петър I, затова няма точно сега твърде да се задълбаваме в нея. Латвия и Естония и в по-малка степен Литва – това е изход на Сушата към крайбрежието на Балтийско море. Което, съгласно каноните на геополитиката, Морето не може да допусне. И именно прибалтийските части от Руската империя незабавно признават независими от Русия, при това и през 1991-а, и през 1918 години. Бързо и веднага. Не признавайки нито Деникин, нито Колчак, нито Ленин. А като как Литва?
В Литва също има първокласно пристанище. Вярно… немско. Клайпеда – така то се нарича днес. А по-рано, до поражението на Германия в Първата световна този град се именува Мемел. И е бил най-северният немски град. Между впрочем, историята на Мемел-Клайпеда за изучаващите геополитика има твърде важно значение, затова ще я разгледаме обстоятелно. Победителите в Първата световна, англичани, французи плюс американци, и са били (а и сега са) цивилизация на Морето.
Някога Франция оспорвала у Британия палмата на първенството и играла в ролята на Суша, но после влязла във фарватера на англосаксонската политика и сама станала част от Морето. Та победителите, сблъскали помежду им Русия и Германия, две велики сухопътни държави, след войната незабавно започнали да кроят картата на Европя по геополитически шаблони. Всички изходи към море или, по-точно казано, тяхно максимално възможно количество за русите и немците са били прекрити. Как? Много просто. Тези изходи дали на отново появили се (Полша) или никога не съществували в историята на човечеството до това държави (Естония, Латвия) .
 Възникналите от парчета от Русия и Германия нови страни се ползвали в началото на ХХ век с такава благосклонност на Запада, както и днешните осколки от СССР. На особена сметка – прибрежните области, имащи портове и изход към Балтийско море. И прибалтите за това се хващат. «На 11 януари 1923 год, възползвайки се от отказа на Германия да продължава изплащането на репарации, правителството на Франция въведе войски в Рурска област на Германия. Литовските правители решиха да не пропуснат шанса да захванат чуждо добро. На 13 януари литовските войски нахлуват на територията на Мемелски край и след два дни заемат града» .
Под названием Клайпеда Мемел влиза в състава на Литва. Но радостта в Литва не е дълга. Друг млад хищник, по-голям, точно така обласкан от Антантата, решава да полови риба в мътна послевоенна вода. Работата е там, че столицата на независима Литва – град Вилно, от гледна точка на поляците е съвсем полски град. Борбата между Полша и Литва за обладание на Вилнюс продължава около четири години (1919–1923) в гореща форма и още няколко години в студена. Накрая, през 1927 год литовците неохотно се съгласяват, че Вилно и Виленска област принадлежат на Полша . Така продължава до 1939 година, когато СССР получава тези територии. Отначало Виленска област влиза в състава на РСФСР, но след влизането на Литва в състава на Съветският Съюз Сталин предава днешната литовска столица на Литва. И градът започва да се нарича Вилнюс.

Прибалтийските държави – прибрежна зона, от която Морето трябва да изтласка Сушата – бяха единствените територии от СССР, които Запад направи своя част и прие в НАТО
С Мемел-Клайпеда историята е още по-интересна. На 22 март 1939 година Хитлер от борда на линкора «Дойчланд» изисква от Литва да върне Мемел на Германия, което бива незабавно направено. Когато Литва се съгласява, фюрерът приплува вече в немският порт Мемел, а не в литовската Клайпеда, почти завършил с това «събиране на немските земи» . Оставал само Данциг и «полският коридор». С какво завърши това – вие знаете. На 1 септември 1939 год същият линкор «Дойчланд», пристигнал «с дружеска визита» в Данциг, започна в упор да разстрелва полското военно укрепление Вестерпляте.
А Мемел? Той, взет с щурм от нашата армия, отново става Клайпеда и влиза в състава на Литовска ССР. Когато Литва излиза от състава на Съюза, тя защо ли не връща на Русия «подаръка от ненавистният сталински режим». Няма да питаме защо – нали е ясно, че във великата геополитическа игра на двама (или повече) изполини малките страни и народи не могат да бъдат независими наблюдатели. Тяхната «независимост» – винаги е плод на договоренности на свръхдържавите (като у Швейцария) или е обусловена от интереса на една от страните. Днешна «независима» Прибалтика има само един смисъл за съществуването си – да прегражда на Русия път към морето. 

фрагмент от книгата " Геополитика: Как это делается"

Николай Стариков